Ками Гарсия, Маргарет Стоъл
Прелестен хаос (34)

7.XII
Картите на провидението

Прибрах се у дома много след полунощ. Всички вкъщи спяха освен един човек. Лампата в стаята на Ама светеше, светлината се процеждаше между спуснатите сини капаци на прозорците. Чудех се дали тя знаеше, че съм излизал и къде съм ходил. Тайничко дори се надявах да е така. Това, което се канех да направя, щеше да стане сто пъти по-лесно. Ама не беше от хората, с които човек умира от желание да се кара. Не познавах по-твърдоглава личност от нея. Живееше по собствени правила, по собствен закон — нещата, в които вярваше, които за нея бяха толкова сигурни, колкото че слънцето изгрява всяка сутрин. Тя освен това бе и единствената майка, която ми бе останала. В повечето дни дори единственият ми родител, въпреки че баща ми бе жив. От мисълта, че трябва да се карам с нея ми се гадеше.

Но не толкова, колкото ми се гадеше от това, че бях само наполовина себе си. Половината на човека, който някога бях. Ама го е знаела, но не ми каза нито дума. А всички други думи, които ми бе казвала, са били лъжа.

* * *

Потропах на вратата й преди да си променя решението. Тя отвори веднага, сякаш ме бе очаквала. Носеше белия си халат с розови рози, който й бях подарил миналата година за рождения ден. Не ме погледна. Погледът й бе вперен покрай мен, като че ли виждаше нещо повече от стената зад мен. Може и така да беше. Сигурно имаше частички от мен, разпръснати из цялата къща като парчета от счупена бутилка.

— Чаках те — каза тя. Гласът й беше тих, уморен. Отстъпи встрани, за да мога да вляза.

Стаята й все още изглеждаше като претършувана от крадци, но едно нещо бе различно. На малката кръгла маса до прозореца бяха подредени карти. Отидох до нея и вдигнах една. Кървящото острие. Това не бяха карти таро.

— Пак ли се опитваш да гадаеш бъдещето? Какво ти казват тази вечер, Ама?

Тя прекоси стаята и започна да прибира картите на купчинка.

— Не ми казаха кой знае какво. Май съм видяла всичко, което има да се види.

Още една карта привлече погледа ми. Взех я и я вдигнах пред нея.

— А тази? Счупената душа. Какво ти казва тя?

Ръцете й трепереха толкова силно, че успя да я вземе от мен едва на третия опит.

— Мислиш, че знаеш нещо, но част от нещо е същото като нищо.

— Имаш предвид част от душата ми? Че е същото като нищо? — казах аз. Знаех, че с това ще я нараня, но исках да разбере как се чувствах в момента.

— Откъде си чул това? — попита тя с треперещ глас. Стисна верижката на врата си и започна да търка златния амулет, който висеше на нея.

— От един твой приятел в Ню Орлиънс.

Очите й се разшириха и тя политна назад, но успя да се хване за стола и да седне на него. От реакцията й разбрах, че каквото и да й бяха показали картите тази вечер, посещението ми при бокора бе пълна изненада за нея.

— Истината ли ми казваш, Итън Уейт? Ходил ли си при този дявол?

— Отидох, защото ти ме излъга. Нямах друг избор.

Но Ама не ме слушаше. Тя разбъркваше бясно картите.

— Лельо Айви, покажи ми нещо. Дай ми знак какво означава това.

— Ама!

Тя си мърмореше нещо и пререждаше колодата карти отново и отново.

— Не виждам нищо. Трябва да има начин. Винаги има начин. Просто трябва да се потърси по-внимателно.

Хванах я нежно за раменете.

— Ама, остави картите. Говори с мен.

Тя вдигна карта с рисунка на врабче със счупено крило.

— Забравеното бъдеще. Знаеш ли как се наричат тези карти? Картите на провидението, защото показват повече от бъдещето. Показват съдбата ти. Знаеш ли каква е разликата?

Поклатих глава. Боях се да кажа каквото и да било. Ама беше станала неконтролируема.

— Бъдещето ти може да се промени.

Погледнах в тъмните й очи, които бяха пълни със сълзи.

— Може би и съдбата може да се промени.

Сълзите започнаха да се стичат по лицето й и тя поклати глава истерично.

— Колелото на съдбата смазва всички ни.

Не можех да понеса да го чуя още веднъж. Ама не просто изпадаше в мрачното си настроение, както обикновено. Тя полудяваше, а аз бях тук и гледах как това се случва.

Тя се изправи, прибра полите на халата си и се отпусна на колене на пода. Очите й бяха затворени, но беше вдигнала глава към синия таван.

— Чичо Абнър, лельо Айви, бабо Сула… Нуждая се от помощта ви. Простете прегрешението ми, както Господ Бог прощава на всички ни.

Гледах я как чака, шепнейки думите пак и пак. Мина цял час, преди да се откаже, изтощена и победена.

Великите не се появиха.

* * *

Когато бях малък, майка ми казваше, че всичко, което човек трябва да знае за Юга, може да се открие или в Савана, или в Ню Орлиънс. Очевидно същото важеше и за живота ми.

Лена не беше съгласна. На следващата сутрин спорехме за това на последните чинове в кабинета по история. Май аз побеждавах.

— Счупената душа не е две неща, Лена. Тя е едно нещо, разделено наполовина.

Когато й разказах и споменах „две души“, Лена чу само тази част с двете и предположи, че аз се предлагам за ролята на „Единия, който е двама“.

— Може да е всеки от нас. Колкото аз съм Единият, който е двама, толкова и всеки друг може да бъде. Погледни ме в очите!

Усещах как в нея се надига паника.

— Не казвам, че аз съм този, Лена. Аз съм обикновен смъртен. Щом е нужен чародеец, за да разруши Реда, ще е необходимо много повече от един смъртен, за да го възстанови, не мислиш ли?

Тя не изглеждаше напълно убедена, но дълбоко в себе си знаеше, че съм прав.

За добро или за лошо, бях само това — смъртен. Това бе източникът на целия проблем между нас. Причината едва да успяваме да се докосваме и да не можем истински да бъдем заедно. Как можех да спася чародейския свят, когато дори не можех да живея истински в него?

Лена понижи гласа си.

— Линк. Той е две неща, инкубус и смъртен.

— Шшш… — Погледнах към Линк, но той тънеше в невежество за нашия спор. В момента се мъчеше да издълбае с химикалката си „Линкубус“ в чина си. — Да ти кажа, напълно съм убеден, че не влиза в определението за „Единия, който е двама“.

— Джон също е две неща, чародеец и инкубус.

— Лена.

— Ридли. Сигурно все още има следа от Сирената вътре в нея, независимо че е смъртна. Две — продължи да изброява тя възможните кандидати. — Ама е гадателка и смъртна. Две неща.

— Не е Ама!

Явно го бях изкрещял, защото целият клас се обърна към нас. Лена се засрами и сведе очи.

— Не е ли, мистър Уейт? Защото ние си мислехме, че е — обади се мистър Евънс. Изглеждаше готов да извади малките розови листчета, с които ни изпращаше при директора за наказание.

— Съжалявам, сър.

Прикрих се зад учебника си и понижих глас.

— Знам, че звучи странно, но станалото е за добро. Сега знам защо се случват всички тези шантави неща — особените сънища, как виждах половината от себе си навсякъде. Всичко вече има обяснение и звучи логично.

Не беше напълно вярно, а и Лена не бе съвсем убедена, но тя не каза нищо повече, нито пък аз. Между жегата и буболечките, Ейбрахам и Бесовете, Джон Брийд и Лилум, обсебваща тялото на учителката ни по английски, имахме достатъчно неща, за които да се притесняваме.

Поне така си казвах.

* * *

„НЕКА ДА ИМА СНЯГ!

ВРЕМЕ ЗА ПРОМЯНА!

КУПЕТЕ СИ БИЛЕТИ СЕГА!“

Плакатите бяха навсякъде, сякаш фактът имаше нужда от реклама. Беше време за Зимния бал и тази година. Организационният комитет — съставен, естествено, от Савана Сноу и нейния фенклуб — реши да го нарече „Снежния бал“^[1]. Савана настояваше, че няма нищо общо с нея и името е избрано само заради горещата вълна, а това бе причината всички останали да го наричаме подигравателно „Кишавия бал“. С Лена смятахме да ходим на бала.

Отначало тя не искаше заради всичко, което бе станало миналата година. Когато й подадох билетите, ме погледна така, сякаш всеки миг щеше да ги подпали.

— Шегуваш се, нали?

— Не, напротив.

Седях срещу нея на масата в столовата и разбърквах леда в содата си със сламка. Нещата не вървяха на добре.

— Как изобщо ти хрумна, че мога да поискам да отида на техните тъпи танци?

— За да танцуваш с мен — казах аз и я погледнах с престорено жален поглед.

— Мога да танцувам с теб в стаята си — протегна ми тя ръка. — Всъщност, я ела! Мога да танцувам с теб веднага, тук.

— Не е същото.

— Няма да дойда.

— Тогава ще отида с някого другиго.

Очите й се присвиха.

— Като Ама.

Тя поклати глава.

— Защо си се заинатил толкова за това? И не ми минавай с номера за танцуването.

— Това е последният ни шанс.

Беше облекчение да се тревожим за нещо толкова безобидно като някакъв гаф по време на танците, а не за унищожението на света, например. Почти бях разочарован, че Ридли не е наоколо, за да съсипе бала със стил.

Накрая Лена се съгласи, въпреки че продължаваше да ми е сърдита. Не ми пукаше. Щях да направя всичко възможно, за да я убедя. Както се развиваха събитията, не бях сигурен, че някога въобще щеше да има други танци в гимназия „Джаксън“.

* * *

Седяхме на затоплените метални скамейки на стадиона и похапнахме обяда си сред това, което се предполагаше да бъде студен декемврийски ден. С Лена не искахме да се срещаме с мисис Инглиш, а Линк не искаше да попадне пред погледа на Савана, така че това място бе станало нашето убежище.

— Все още смяташ да дойдеш утре, нали? — попитах аз, като метнах коричка хляб от сандвича си към Линк. Утре вечер бе Снежният бал и като имах предвид настроението и на Линк, и на Лена, шансът да се доберем до него бе петдесет на петдесет.

— Разбира се. Само още не съм решил дали да изправя косата си да стърчи нагоре или не. Нямам търпение да видиш новия ми смокинг — отвърна той и метна коричката обратно към мен.

— Почакай да видиш моя — каза Лена, докато сваляше ластика от китката си и връзваше косата си на конска опашка. — Решила съм да нося палто и ботуши, както и чадър, в случай че някой реши да изсипе цялата киша от Кишавия бал върху мен.

Изобщо не се опитваше да прикрие сарказма в гласа си.

Така се държаха и двамата, откакто ги убедих да отидем на бала.

— Добре де, може и да не идвате с мен. Но това може да са последните танци в Гатлин — или където и да е. И аз ще отида.

— Престани да го казваш. Няма да са последните танци — изнерви се Лена.

— Деца, деца… Без драми и паника! — Линк ме бутна малко по-силно от нужното по рамото. — Ще бъде страхотно. Лена ще оправи всичко.

— Така ли? — усмихна се леко тя. — Май Джон те е ухапал по-дълбоко, отколкото е трябвало.

— Сигурно. Нямате ли някакво заклинание от типа „Нека тези танци не се провалят“? — попита свъсено Линк, който определено бе потиснат след изчезването на Ридли. — О, не, чакай, нямате. Защото те ще са гадни, независимо какво заклинание ще им направиш.

— Защо не пробваш със заклинанието „Оставам си вкъщи и си затварям устата“? След като ти ще водиш Савана Сноу на бала — троснах му се аз, докато сгъвах опаковката на сандвича си.

— Тя ме помоли!

— Тя те покани и на купона след мача и виж как добре се развиха нещата.

Не започвай с това, Итън.

Да, знам, но е вярно.

Лена ме погледна многозначително.

Само го караш да се чувства по-зле.

Повярвай ми, Савана се справя с тази задача по-успешно.

Линк въздъхна.

— Къде е според теб?

— Кой? — попитах аз, макар че и двамата знаехме за кого говори.

— Сигурно създава хаос и проблеми някъде точно в момента.

Лена сгъваше грижливо торбичката от обяда си на по-малки и по-малки квадратчета.

— Определено създава проблеми.

Звънецът удари.

— Така е по-добре — каза тихо Линк и се изправи.

— Определено по-добре — съгласих се аз.

— Можеше да бъде много по-зле, предполагам. Не че съм си падал по нея, или нещо такова. Не е като да съм бил влюбен.

Не бях сигурен кого се опитваше да убеди, но той пъхна ръце в джобовете си и тръгна през игрището, преди да кажа нещо.

— Да, утре определено ще е гадно за него — стиснах аз ръката на Лена, но я пуснах, преди да ми се замае главата.

— Чувствам се толкова зле за него — каза тя. Спря за миг и обви ръце около кръста ми.

Притеглих я към себе си и тя отпусна глава на гърдите ми.

— Знаеш, че съм готова на всичко за теб, нали?

Усмихнах се.

— Знам, че си готова дори да дойдеш на тъпите танци заради мен.

— Да, готова съм. И ще дойда.

Целунах я по челото. Държах устните си, долепени до кожата й, колкото бе възможно, преди да започне да ми става лошо.

Тя вдигна очи към мен.

— Може пък и да успеем да направим утрешния ден забавен. Да накараме Линк да забрави братовчедка ми поне за малко.

— Точно за това говоря.

— Имам идея. Нещо, което да помогне на разбитото линкубиско сърце.

Краят на конската й опашка започна да се къдри.

Тръгнахме заедно през игрището. Така се надявах наистина да имаше заклинание не само за разбити сърца, но и за разбити души.