Ками Гарсия, Маргарет Стоъл
Прелестно изкупление (5)

Трета глава
На тази или на другата страна

— Хайде, Итън. Провери сам!

Не погледнах назад към мама, когато се протегнах към дръжката на вратата. Въпреки че тя ме подтикваше да го направя, притеснявах се. Не знаех какво да очаквам. Виждах боядисаната врата и усещах гладкия допир на желязната дръжка в дланта си, но нямаше как да съм сигурен дали от другата страна щях да видя познатата улица „Котън Бенд“.

Лена. Мисли за Лена. За дома. Това е единственият начин.

И все пак това вече не беше Гатлин. Кой знае какво имаше зад тази врата? Можеше да е всичко.

Взирах се в дръжката, спомняйки си на какво ме бяха научили чародейските тунели за вратите и праговете. И за порталите. И за шевовете на световете.

Тази врата може и да изглеждаше съвсем нормална. Всеки праг изглежда почти същия като предишния. Но това не означава, че са такива.

Също като при Temporis porta, Вратата на времето — никога не знаеш къде ще се озовеш от другата й страна. Научих това по трудния начин.

Стига си се колебал, Уейт. Давай смело напред. От какво се боиш? Какво имаш да губиш?

Затворих очи и натиснах дръжката. Когато погледнах отново, пред мен не беше моята улица. Нищо подобно.

Намирах се на предната веранда на къщата ни, но по средата на „Градината на вечния покой“, гатлинското гробище. Точно в средата на гробищния парцел на майка ми.

Подстриганите морави се простираха пред мен, но вместо надгробни плочи и мавзолеи, украсени с пластмасови херувими и фавни, гробището бе пълно с къщи. Осъзнах, че това са домовете на починалите, погребани в гробището — ако въобще това бе мястото. Старата викторианска къща на Агнес Причард се издигаше точно там, където трябваше да е гробният й парцел, със същите жълти капаци на прозорците и розовите храсти, висящи над алеята. Къщата й не бе на „Котън Бенд“, но малкият й правоъгълен затревен парцел се намираше точно срещу парцела на мама — а имението „Уейт“, както наричахме понякога нашата къща, сега се намираше точно на това място.

Къщата на Агнес изглеждаше по същия начин, както си беше в Гатлин, само че без червената си входна врата. На нейно място имаше очукан циментов надгробен камък.

„Агнес Уилсън Причард,

обична съпруга, майка и баба.

Нека спи вечния си сън сред ангелите!“

Думите все още бяха издълбани в камъка, който пасваше съвършено в боядисаната в бяло дървена рамка на вратата. Така изглеждаше всяка къща, която виждах пред себе си — от реставрираното класическо южняшко имение на Дарла Ийтън до старата съборетина на Клейтън Уетъртън с лющещата се боя.

Всички врати на всички къщи липсваха, заменени с надгробните плочи на починалите.

Извърнах се бавно, надявайки се да видя нашата бяла врата със синя рамка. Но вместо това се озовах пред надгробната плоча на мама.

„Лила Евърс Уейт,

обична съпруга и майка,

scientiae custos.“

Над името й видях издълбан в камъка келтския символ ауен — три линии, разделящи се като лъчи.

Освен че бе достатъчно голям, за да запълни цялото пространство на вратата — за разлика от истинския, който стоеше на гроба й, камъкът бе абсолютно същият. Всеки заоблен ръб, всяка пукнатина. Прокарах длан по него, почувствах буквите под пръстите си.

Надгробната плоча на мама.

Защото тя беше мъртва. Аз бях мъртъв. И бе съвсем сигурно, че току-що бях излязъл навън от нейния гроб.

И в този момент започнах да изперквам. Може ли да ме вините? Положението бе повече от стряскащо. Няма какво да направиш, за да се подготвиш за нещо такова.

Бутнах камъка, натиснах го с цялата си сила, докато той се отмести и успях да вляза вътре обратно. Обратно вкъщи. Затръшнах вратата.

Стоях срещу нея, дишах запъхтяно с пълни гърди. Коридорът изглеждаше точно такъв, какъвто го помнех, какъвто беше и преди минута.

Мама ме погледна от стълбището. Тъкмо бе разтворила „Божествена комедия“ — личеше по начина, по който държеше чорапа отметка в ръката си. Сякаш ме беше чакала.

— Итън? Какво стана? Да не промени решението си?

— Мамо… Отвън е гробище.

— Така е.

— И ние сме…

Обратното на живи. Тъкмо започвах да го осмислям.

— Да, сме… — усмихна се тя, защото нямаше какво друго да каже. — Остани тук, колкото време ти е нужно.

Погледна към книгата си и затвори страницата.

— Данте е на същото мнение. Изчакай, докато го осмислиш. — Погледна към книгата и потърси отново страницата. — „La notte che le cose ci nasconde.“

— Какво?

— „Нощта, която крие тайните си от нас.“

Гледах я как продължи да чете наум, потънала в магията на книгата. Осъзнах, че нямам голям избор, отворих вратата и пристъпих навън.

* * *

Наистина ми бе нужно време да възприема всичко, както са нужни поне няколко минути, за да привикнат очите към слънчевата светлина. Оказа се, че отвъдният, другият свят бе точно това — друг свят. Гатлин точно в средата на гробището, където мъртъвците от града си имаха своя версия на Деня на вси светии. Само дето той изглежда продължаваше по-дълго от един ден. Слязох от верандата на тревата, за да се уверя, че тя наистина бе тук. Розовите храсти на Ама бяха засадени там, където винаги си растяха, но цъфтяха отново, спасени от рекордната жега, която ги бе убила, когато се стовари върху града.

Зачудих се дали цъфтяха и в истинския Гатлин. Надявах се. Ако Лилум бе спазила обещанието си, със сигурност беше така. Вярвах, че го е направила.

Лилум не беше нито светлина, нито мрак; не беше добро или лошо. Тя беше истината и балансът в най-чистата форма. Не смятах, че е способна да излъже или че би захаросала истината заради мен, дори малко. Понякога ми се щеше да го бе направила.

Разхождах се из прясно окосените морави, минавах покрай познатите къщи, разпръснати из гробището, като че някое торнадо ги бе вдигнало право от Гатлин и ги бе пуснало тук. И не бяха само къщите, имаше и хора.

Опитах се да се насоча към главната улица, инстинктивно търсейки път номер 9. Исках да открия кръстовището, по което да взема отбивката към „Рейвънуд“. Но другият свят не работеше така и всеки път, щом стигнех края на редиците от гробищни парцели, се озовавах там, откъдето бях тръгнал. Гробището просто продължаваше в кръг. Не можех да изляза от него.

Тогава осъзнах, че трябва да спра да мисля в границите на улици и да започна да мисля за гробове, парцели и крипти.

Ако исках да стигна обратно в Гатлин, нямаше да се получи с разходки. Не и с обиколки по път номер 9. Това бе пределно ясно.

Какво бе казала майка ми? Представи си къде искаш да отидеш и просто отиди там. Само това ли наистина стоеше между Лена и мен? Моето въображение?

Затворих очи.

Лена…

— Какво правиш тук, момче? — Погледна към мен от верандата си, няколко къщи след нашата, мис Уинифред. Метеше. Беше облечена в розовия си халат на цветя, който носеше и през повечето време, когато беше жива. Когато ние бяхме живи.

— Нищо, госпожо — отвърнах смутено аз.

Надгробната й плоча бе точно зад нея, с магнолиево дърво, издълбано над името й и под думата „свята“. Наоколо имаше много магнолии. Предполагам, че магнолиевото дърво бе еквивалентът на червената врата в другия свят. Без него човек бе никой.

Мис Уинифред забеляза, че я зяпам, спря да мете и изсумтя:

— Добре тогава, по-добре си гледай пътя.

— Да, госпожо. — Усетих, че целият се изчервих. Знаех, че няма да успея да си се представя никъде другаде, докато тези стари изпитателни очи ме гледаха.

Оказа се, че в Гатлин дори улиците на този друг свят не бяха място за освобождаване на въображението.

— И стой далеч от моравата ми, Итън. Тъпчеш бегониите ми — добави тя. Това беше. Сякаш се мотаех из нейната собственост обратно там, в смъртния Гатлин.

— Да, госпожо.

Мис Уинифред кимна и продължи с метенето, все едно бе обикновен слънчев ден на улицата със старите дъбове, където се намираше в действителност нейната къща в града.

Но аз не можех да й позволя да ме спре. Пробвах се на старата циментова пейка в края на нашата редица от гробищни парцели. Опитах и на сенчестото място зад живия плет по края на гробището. Дори поседях с гръб, облегнат на парапета на нашия парцел за известно време.

Не успявах да си представя завръщането си в Гатлин — не повече, отколкото си представях как се прибирам обратно в гроба си.

Всеки път, когато затворех очи, ме обземаше ужасяващият, смразяващ кръвта ми страх, че съм мъртъв, положен в гроб в земята. Че ме нямаше и че никога вече нямаше да съществувам никъде освен в подножието на водната кула.

Не у дома. Не и с Лена.

Най-накрая се отказах. Трябваше да има друг начин. Ако исках да се върна в Гатлин, все трябваше да има някой, който да знае как да стане това.

Някой, чиято работа бе да знае всичко за всички и през последните стотина години се бе справял успешно със задачата.

Знаех точно кой ми бе нужен.

* * *

Тръгнах по пътеката към най-старата част на гробището. Част от мен се боеше, че ще видя изгорелите почернели стени на къщата през дупките в покрива и в спалнята на леля Пру. Но се оказа, че не е трябвало да се притеснявам. Когато я видях, къщата изглеждаше точно такава, каквато я помнех от детството си. Люлката на верандата се поклащаше леко от вятъра, а на масичката до нея имаше чаша лимонада. Тази гледка помнех от малък.

Вратата бе издялана от хубав южняшки син гранит; Ама го бе избирала лично часове наред. „Жена като леля ти заслужава подходящ паметник“, бе казала тя. „А и ако Прудънс не е доволна, ще ме тормози и от отвъдното.“

И двете твърдения сигурно бяха верни. В горната част на плочата бе издълбан деликатен ангел с протегнати напред ръце, в които държеше компас. Бях готов да се обзаложа, че никой друг ангел в това гробище, а може би и из гробищата на целия Юг, не държи компас. Гравираните ангели в гатлинското гробище държат всякакви цветя, някои са се вкопчили в плочите, сякаш животът им зависи от това. Но никой не беше с компас, никога. Обаче за жената, която бе прекарала половината си живот, маркирайки тайно чародейските тунели, това бе напълно подходящ избор. Под ангела имаше надпис:

„Прудънс Джейн Статъм

Красавицата на бала“

Леля Пру сама бе избрала надписа, като бе настоявала да има едно „е“ накрая вместо „а“, защото така й звучало по-благозвучно, някак по френски, въпреки че дори не беше истинска дума. Но в крайна сметка баща ми отсече, че леля Пру винаги е била истински патриот и нямало да има нищо против надписът да си бъде на чист южняшки американски английски. Не бях толкова убеден, но тогава нямах настроение да навлизам в подобни спорове. Това бе само една част от подробния списък с указания, който бе оставила за провеждане на погребението й — в него имаше списък с гостите в църквата с изрично споменати имената на нежеланите лица.

И все пак само гледайки тази надгробна плоча, усетих, че се усмихвам.

Преди да успея да потропам, отвътре се чу кучешки лай и тежката входна врата се отвори. Леля Пру стоеше на прага, косата й все още бе навита с пластмасови розови ролки, едната й ръка бе поставена на кръста. В краката й се мотаеха три йоркширски териера — първите трима Харлон Джеймсовци.

— Е, ма крайно време беше!

Сграбчи ме за ухото с бързина, каквато никога не бях виждал от нея, докато бе жива, и ме вкара в къщата.

— Винаги си бил ужасен инат, Итън Уейт! Но туй, което напра’и тоз път, не беше правилно. Не знам какво та прихвана, в името на милостивия Господ, но смятам да та пратя да си избереш пръчка, да та пребия с нея…

Това беше очарователен обичай от времето, когато леля Пру е била малка — да пращаш детето само да си избере пръчката, с която да бъде набито. Познавах я обаче достатъчно отдавна, за да знам, че никога не би ме ударила. Иначе да го бе направила много отдавна, още преди години.

Все още извиваше ухото ми и трябваше да се приведа, защото тя стигаше само до половината на моята височина. Целият отряд от териери продължаваше да лае и да се тътри след нас, докато тя ме влачеше към кухнята.

— Нямах избор, лельо Пру. Всички, които обичам, щяха да умрат.

— Няма нужда да ми казваш. Гледах цялото нещо и, кълна се, голямо шоу беше! — изсумтя тя. — И кат’ си помислиш, че хората някогаж казваха, че аз съм била царица на драмата!

Мъчех се да не се разсмея.

— Тук имаш ли още нужда от очилата си?

— Нося ги по навик, предполагам. Май са чувствам гола без тях. — Тя спря да ходи и насочи костеливия си пръст към мен. — Не са пробвай да сменяш темата. Тоз път сътвори по-голяма бъркотия от сляп бояджия.

— Прудънс Джейн, защо не спреш да крещиш на горкото момче? — разнесе се мъжки глас от съседната стая. — Стореното сторено…

Леля Пру ме дръпна обратно в коридора, без да отслабва хватката си.

— Не ми казвай какво да правя, Харлон Търнър!

— Търнър? Това не е ли… — започнах аз, но преди да довърша, тя ме вкара в дневната и аз се озовах лице в лице не с един, а с петимата съпрузи на леля Пру.

Тримата по-млади — най-вероятно първите й съпрузи — похапваха царевички и играеха карти; ръкавите на белите им ризи бяха навити до лактите. Четвъртият седеше на дивана и четеше вестник. Той погледна към нас и ми кимна, побутвайки малка бяла купичка към мен.

— Царевички?

Поклатих глава.

Помнех петия съпруг на леля, Харлон — онзи, на когото тя кръщаваше кучетата си. Когато бях малък, той носеше твърди бонбони с вкус на лимон в джоба си и ми ги даваше, докато седяхме в църквата. Изяждах ги всичките. Никой не може да ти попречи да ядеш каквото си искаш в църквата, когато си на път да пукнеш от скука. Линк веднъж изпи цяло шишенце с ментова вода за уста по време на проповед за изкуплението. После прекара целия следобед и част от вечерта, изкупвайки този си грях.

Харлон изглеждаше точно както го помнех. Той вдигна ръцете си нагоре в знак, че се предава.

— Прудънс, ти си най-свадливата жена, коят’ съм срещал през целия си живот!

Беше вярно и всички го знаехме. Другите четирима съпрузи вдигнаха глави и ни погледнаха, по лицата им бе изписана смесица от съчувствие и забавление. Леля Пру пусна ухото ми и се обърна към последния си съпруг.

— Е, не помня да съм та молила да са жениш за мен, Харлон Джеймс Търнър. Туй значи та прави най-глупавия мъж, когот’ съм срещала през целия си живот!

Ушите на трите малки кученца се наостриха, когато чуха да се споменава името им.

Мъжът, който четеше вестник, се изправи и потупа стария Харлон по рамото.

— Мисля, че трябва да оставиш за малко наш’та хубавица. — После понижи гласа си. — Иначе току-виж си са гътнал за втори път.

Леля Пру изглеждаше доволна от намесата и тръгна обратно към кухнята, следвана по петите от трите кучета и от мен. Когато влязохме вътре, ми посочи стола до масата и се зае да налива подсладен студен чай в две чаши.

— Ако знаех, че шъ ми се наложи да живея с тез петимата след смъртта си, щях да си помисля по-добре за таз история с женитбите.

Ето ги всичките тук — чудех се защо, но после реших, че е по-добре да не питам. Каквато и недовършена работа да имаше леля Пру с петимата си съпрузи и кучетата си, бях сигурен, че не искам да знам.

— Пий, синко — каза Харлон, който също бе дошъл в кухнята.

Погледнах към чая, който изглеждаше много съблазнително, въпреки че изобщо не бях жаден. Едно беше майка ми да ми поднесе пържени домати. Никога не бих се замислил, ако тя ми предложи нещо за ядене. Но след като бях преминал половината гробище, за да посетя мъртвата си пралеля, ми хрумна, че не бях наясно с правилата и изобщо с нито една от порядките тук, нямах си представа как „работят“ нещата в този свят. Леля Пру забеляза, че се взирам в чашата.

— Мож’ да пиеш, не че е необходимо. Но от другата страна е различно.

— Как?

Имах толкова много въпроси, че не знаех откъде да започна.

— Там, в смъртния свят, не мож’ да пиеш или да ядеш, но мож’ да местиш предмети. Вчера скрих зъбните протези на Грейс. Пъхнах ги в кутията за кафе.

Естествено, типично за леля Пру бе да намери начин да побърква сестрите си дори от гроба.

— Чакай… била си там? В Гатлин?

Ако тя можеше да вижда сестрите си, значи аз можех да видя Лена. Нали?

— Това ли казах?

Знаех, че тя има отговор. Знаех и че няма да ми каже нищо, ако е решила да не го прави.

— Да, всъщност това каза.

Кажи ми как да намеря пътя си обратно до Лена.

— Е, да, но само за няколко минути. Не се надявай на нещо повече. После кат’ фурия, мълниеносно са озовах обратно тук, в „Градината на вечния покой“.

— Лельо Пру, моля те.

Но тя поклати глава и аз се предадох. Леля ми бе толкова инатлива в този живот, колкото бе и в предишния си. Пробвах с нова тема.

— „Градината“? Наистина ли сме в „Градината на вечния покой“?

— Мож’ си сигурен! Всеки път, щом погребат някого, са пръква нова къща на улицата — изсумтя отново тя. — Не мож’ ги спрем да идват, дори да не са кат’ теб.

Замислих се за надгробните плочи вместо врати на всички къщи в гробищните парцели. Винаги бях смятал, че гробището е като града ни — в центъра бяха по-готините и скъпарски имоти, а по краищата бяха победните и занемарени гробове. Оказа се, че и в отвъдния свят не е по-различно.

— Тогава аз защо нямам? Своя къща, искам да кажа.

— Младите нямат свои къщи, освен ако родителите им не са ги надживели. Пък и кат’ съм виждала стаята ти, не мисля, че шъ мож’ поддържа цяла къща чиста.

Виж за това нямаше как да споря с нея.

— Затова ли нямам и надгробна плоча?

Леля Пру извърна очи встрани. Имаше нещо, което не искаше да ми каже.

— Май тря’а да питаш майка си за туй.

— Питам теб.

Тя въздъхна тежко.

— Ти не си погребан в „Градината на вечния покой“, Итън.

— Какво?

Може би беше прекалено рано. Дори не знаех колко време бе минало от нощта на водната кула.

— Предполагам, че още не са ме погребали.

Леля Пру кършеше странно ръце, което само ме изнерви допълнително.

— Лельо Пру?

Тя отпи глътка от чая си, мълчейки. Поне така ръцете й имаха с какво да се занимават.

— Ама не приема добре… станалото. Нито пък Лена. Не си мисли, че не наглеждам и двете. Не дадох ли на Лена старата си огърлица с роза, за да мога да бъда с нея и да я усещам, къдет’ и да се намирам?

Образите на хлипащата Лена, на Ама, пищяща името ми точно преди да скоча, преминаха през съзнанието ми като светкавица. Сърцето ми се сви.

Леля Пру продължи.

— Нищо от туй не биваше да става. Ама го знайше и тя, и Лена, и Макон си имат много проблеми с твойта смърт.

Моята смърт. Думите ми звучаха странно. Изведнъж ужасна мисъл мина през главата ми.

— Чакай. Да не казваш, че не са ме погребали?

Леля Пру допря ръка до сърцето си.

— Разбира се, че та погребаха. Само дет’ не го напра’иха в гатлинското гробище — въздъхна тя, поклащайки глава. — Нямаше дори хубава служба, да ти кажа. Без проповеди, без псалми и оплаквателни жалби.

— Без оплакване? Знаеш как да нараниш чувствата на едно момче, лельо Пру.

Шегувах се, но тя кимна сериозно, навъсена като на погребение.

— Нямаше церемония, нит’ погребални картофи. Дори едни бисквити от магазина не поднесоха. Да не говорим за книга за възпоменания. Все едно да та напъхат в някоя от онез кутии за обувки в стаята ти.

— Добре де, къде ме погребаха? — настоях аз. Обземаше ме лошо предчувствие.

— В имението „Грийнбриър“, до старите гробове на фамилията Дюшан. Заровиха та в земята кат’ някаква котка, ухапана от опосум.

— Защо? — погледнах я аз, но тя пак извърна поглед. Определено криеше нещо. — Лельо Пру, отговори ми. Защо ме погребаха там?

Тя ме погледна и скръсти ръце на гърдите си отбранително.

— Сега, не се стягай чак толкоз. Не е било зарад’ церемонията де — изсумтя тя. — Напра’иха го, та хората в града да не разберат, че си умрял.

— За какво говориш?

Хората в Гатлин обичаха да говорят за погребения, обичаха да ходят на погребения; не биха ги пропуснали за нищо на света.

— Ама каза на всички, че има спешен семеен случай в Савана, нещо с леля ти, и ти си заминал да й помогнеш.

— На всички? Преструват се, че съм още жив?

Беше едно Ама да се опитва да убеждава скърбящия ми баща, че просто съм заминал някъде. Но да се опита да заблуди целия град, беше налудничаво дори и за нея.

— Ами татко? Няма ли да се досети, когато така и не се прибера у дома? Не може да вярва, че ще остане завинаги в Савана, нали?

Леля Пру се надигна и отиде до кухненския плот, където вече беше отворена кутия с шоколадови бонбони „Уитман“. Обърна капака, огледа подредените в гнездата различни на вкус бонбони. Най-накрая избра един и отхапа.

Погледнах я.

— Пияна череша?

Тя поклати глава и ми показа какво бе избрала.

— Пощальона.

Главата на шоколадовата фигурка, оформена в правоъгълната формичка, вече липсваше.

— Тъй и не разбрах защо хората си харчат парите за скъпи и луксозни бонбони. Ако ма питаш мен, туй са най-добрите бонбони и в двата свята.

— Да, госпожо.

Подсладила душата си с любимите си бонбони, пралеля ми най-накрая се реши и изплю истината.

— Чародейците напра’иха заклинание на баща ти. Той изобщо не знай, че си мъртъв. Всеки път, кат’ доближи до истината, те мятат заклинанието си отново, та даж’ двойно. Той вече не мож’ различи горе от долу. Туй не е естествено, казвам ти. Но пък то и малко неща в Гатлин са естествени. — Подаде ми полупразната кутия с бонбони. — Вземи си нещо сладичко. Шоколадът пра’и всичко по-хубаво. Дъвчащ карамел?

Бях погребан в „Грийнбриър“, за да могат Лена, Ама и приятелите ми да пазят смъртта ми в тайна от всички, включително и от баща ми, който бе под влиянието на чародейско заклинание и нямаше представа, че синът му си е отишъл завинаги, точно както ми бе казала майка ми. Нямаше достатъчно шоколад на света, който да направи това да изглежда по-хубаво.