Ками Гарсия, Маргарет Стоъл
Прелестно изкупление (13)

Единайсета глава
Тъмни неща

В стаята стана тихо, толкова тихо, че чувах как пукат дъските на стените, когато вятърът ги притискаше отвън. Толкова тихо, че чувах ясно и силно съскането на змиите, тежкото дишане на леля Пру заради астмата й и безмилостното биене на сърцето ми. Дори Харлон Джеймсовците усетиха, че нещо не е наред, и се скриха зад един стол.

За секунда не можех да мисля. Съзнанието ми бе абсолютно празно. Нямаше как да осмисля чутото — да разбера защо човек, когото никога не бях срещал, е променил хода на живота ми, и то така насилствено и необратимо.

Какво, по дяволите, съм му направил?

Най-накрая открих думите си, поне някои от тях. Имаше други, които не бих могъл да произнеса пред леля Пру, защото тя щеше да мие устата ми със сапун седмици наред, а вероятно щеше да ме накара и да изпия цяла бутилка с табаско за прочистване.

— Защо? Вие дори не ме познавате…

— Сложно е…

— Сложно? — повиших неволно глас и скочих от стола си. — Съсипахте живота ми. Принудихте ме да избера между спасяването на хората, които обичам, и саможертвата. Нараних всичките си близки и любими. В момента на баща ми е направено заклинание, за да не полудее, когато научи истината!

— Съжалявам, Итън. Не бих пожелал това и на най-големия си враг.

— Не. Но го пожелахте за едно седемнайсетгодишно момче, което никога не сте срещали.

Този човек нямаше да ми помогне. Той бе причината да се озова в този кошмар.

Леля Пру се протегна и хвана ръката ми.

— Знам, че си ядосан, и имаш пълното право да бъдеш. Но Обадайя мож’ да ни помогне да та върнем у дома. Затуй седни и изслушай туй, коет’ има да ти каже.

— Откъде си сигурна, че можем да му се доверим, лельо Пру? Всяка дума, която излиза от устата му, навярно е лъжа — издърпах сърдито ръката си аз.

— Чуй го и слушай добре — стисна тя дланта ми по-силно, отколкото очаквах от нея, и аз седнах отново на стола си. Леля Пру ме накара да я погледна в очите. — Познавам Обадайя Трублъд много отдавна, преди да бъде Мрак или Светлина, преди да направи нещо погрешно или правилно. Прекарала съм по-добрата част от живота си, обикаляйки чародейските тунели с Трублъд и татко ми.

Леля Пру се умълча за малко и погледна към тъмния чародеец.

— И ми е спасявал живота веднъж-дваж там долу. Макар да не бе достатъчно умен да спаси себе си.

Не знаех какво да мисля. Може би леля ми бе правила карти на Тунелите с Обадайя, може би тя имаше основание да му се довери, но това не означаваше, че аз можех.

Той явно знаеше какво си мислех.

— Итън, може да ти е трудно да повярваш, но знам какво е да се чувстваш безпомощен — да зависиш от милостта на решения, които не можеш да вземеш.

— Не, нямате си представа какво чувствам.

Чувах гнева в гласа си, но не се и опитвах да го прикрия. Исках Обадайя Трублъд да знае, че го мразех за това, което бе причинил — на мен и на хората, които обичах.

Сетих се за Лена, която бе оставила копчето на гроба ми. Той не знаеше какво бе това чувство — за мен и за Лена.

— Итън, знам, че не му вярваш, и не та виня. — Леля Пру реши да се намеси решително. — Но та моля да ми се довериш и да го чуйш.

Погледнах Обадайя в очите.

— Започвайте да говорите. Как да се върна обратно?

Той си пое дълбоко дъх.

— Както казах, единственият начин да си върнеш обратно живота е да заличиш смъртта си.

— Значи, ако унищожа онази страница, ще се прибера у дома — така ли? — Исках да съм сигурен, че няма някакви уловки.

Никакво по-ранно призоваване на луната, никакво разцепване на половина. Никакви заклинания, които да ме спрат да си тръгна, след като страницата изчезне.

Той кимна.

— Да. Но първо трябва да вземеш книгата.

— Искате да кажете от Съвета на пазителите, от Отвъдното съдилище, както го нарекохте, така ли? Пазителите я носеха със себе си, когато дойдоха при леля Мариан.

— Точно така. — Той ме погледна изненадано. Предполагам, че не бе очаквал да знам нещо за хрониките.

— Тогава какво чакаме? Да свършваме с това. — Бях почти станал от стола си, когато осъзнах, че Обадайя въобще не бе помръднал.

— Да не мислиш, че можеш просто да влезеш там и да вземеш страницата? — попита той. — Не е толкова лесно.

— И кой ще ме спре? Банда жалки Пазители? Какво имам да губя? — Опитах се да не мисля колко страшни ми се бяха сторили, когато ги видях за първи път в архива.

Обадайя свали качулката от ръката си и змиите изсъскаха и започнаха да се хапят една друга.

— Знаеш ли кой ми причини това? „Банда жалки Пазители“, които ме хванаха да се опитвам да открадна своята страница от хрониките.

— Имай милост към нас, Спасителю наш — прошепна бързо леля Пру и си повя с кърпичката си.

За секунда не знаех дали да му повярвам. Но разпознах емоцията, появила се на лицето му, защото и аз я бях изпитвал много пъти.

Страх.

— Пазителите ли го направиха?

Той кимна.

— Ангелус и Адриел. Бяха във великодушно настроение.

Зачудих се дали Адриел бе големият, онзи, който бе дошъл в архива с Ангелус и жената албинос. Те бяха тримата най-странно изглеждащи хора, които бях виждал в живота си и в чародейския свят. Поне до днес.

Погледнах към Обадайя и змиите му.

— Както казах, какво могат да ми направят сега? — Опитах се да се усмихна, макар да не ми бе забавно. Беше ми точно обратното на забавно.

Обадайя протегна ръката си, змиите се извиха и се изпънаха напред, сякаш искаха да ме достигнат.

— Има по-лоши неща от смъртта, Итън. Неща, по-тъмни от тъмните чародейци. И аз трябваше да съм наясно с това. Ако те заловят, Пазителите никога няма да ти позволят да напуснеш библиотеката им. Ще станеш техен писар и роб, ще бъдеш принуден да пренаписваш бъдещето на невинни чародейци… и на смъртни Водачи, които са обвързани с тях.

— Водачите са доста рядък вид. Колко може да има, та да се налага толкова писане за тях?

Всъщност никога не бях се натъквал на друг Водач, а бях срещал повече Бесове и инкубуси, и чародейци от всякакъв друг вид, отколкото ми се искаше.

Обадайя се наведе напред на стола си, като закри отново деформираната си ръка с качулката.

— Може би не са толкова редки, колкото си мислиш. Може би просто не живеят достатъчно дълго, за да ги открият чародейците.

В думите му имаше неоспорима истина, която не можех да обясня. Предполагам, че някаква част от мен знаеше, че лъжата щеше да звучи различно. Друга част знаеше, че винаги щях да бъда в опасност, по един или друг начин — със или без Лена. Независимо дали е било предопределено да скоча от водна кула или не. И в двата случая страхът в гласа му щеше да бъде достатъчно доказателство, че казва истината.

— Добре, значи няма да допусна да ме хванат.

Лицето на леля Пру издаваше, че е притеснена.

— Може би все пак туй не е най-добрата идея. Тря’а да са върнем у нас и да помислим. Да говорим с майка ти. Тя ни очаква.

Стиснах ръката й.

— Не се тревожи, лельо Пру. Знам пътя. Има Врата на времето — Temporis porta, в един стар тунел под нашата къща. Мога да вляза и да изляза оттам, преди Пазителите да осъзнаят, че съм вътре.

Щом можех да преминавам през стени в света на смъртните, бях напълно сигурен, че ще мога да мина и през Temporis porta.

Обадайя отчупи края на дебела пура. Ръката му трепереше, докато вдигаше клечката кибрит и я запалваше. Когато краят й грейна в оранжево, вдиша бавно няколко пъти.

— Не можеш да влезеш в библиотеката на Пазителите през света на смъртните. Трябва да влезеш през шева — каза с равен глас, сякаш ми даваше указания как да стигна до местната бакалия, за да купя мляко.

— Имате предвид Голямата бариера?

Струваше ми се странно място за врата към вътрешното светилище на Пазителите.

— Мога да се справя. Правил съм го вече веднъж, ще успея отново.

— Това, което си правил, е нищо в сравнение с това, което ще ти се наложи сега. Голямата бариера е просто единственото място, до което си стигнал през шева — обясни Обадайя. — Оттам можеш да преминеш в други светове, в сравнение с които Бариерата ще ти се струва родна и позната като дома ти.

— Просто ми кажете как да стигна дотам.

Губехме време и всяка секунда, в която седяхме и си говорехме, беше още една секунда далече от Лена.

— Трябва да преминеш Голямата река, която тече през Голямата бариера, по цялото протежение на шева. Тя бележи границата между световете.

— Като река Стикс?

Той не ми обърна внимание.

— А не можеш да я преминеш, освен ако не притежаваш „речните очи“ — два гладки черни камъка.

— Шегувате ли се?

Чародеецът поклати глава.

— Никак даже. Те са много редки и трудно се намират…

— Речните очи. Схванах. Мога да намеря няколко камъка…

— Ако успееш наистина да прекосиш реката, а това ще бъде доста сериозно изпитание, пак трябва да минеш покрай Пазача на портите, преди да влезеш в библиотеката.

— И как да го направя?

Обадайя издиша гъсти кълбета дим от пурата си.

— Трябва да му предложиш нещо, подарък, който не може да откаже.

— И какво шъ е то например? — попита небрежно леля Пру, сякаш можеше да извади каквото си пожелае от джоба си.

Като че ли Пазачът на портите би се заинтересувал от три ментови бонбона, няколко пакетчета суха сметана и снопче нагънати кърпички.

— Винаги е различно. Трябва сам да разбереш, когато стигнеш там — каза Обадайя. — Той има… еклектичен вкус.

Не каза нищо повече. Подарък. Еклектичен вкус. Каквото и да означаваше това.

— Добре. Значи трябва да намеря черни камъни и да пресека Голямата река — казах аз. — Да разбера какво желае Пазачът на портите и да му го дам, за да вляза в библиотеката. После да открия „Хрониките на чародейците“ и да унищожа страницата си. — Млъкнах, защото се канех да задам най-важния въпрос и не исках да сбъркам. — Ако направя всичко това и не ме хванат, ще се върна у дома, така ли? В моя истински дом? Как ще стане? Какво ще се случи, когато унищожа страницата?

Обадайя погледна към леля Пру и после към мен.

— Не съм съвсем сигурен. Никога не е ставало, поне доколкото знам. — Поклати глава. — Това е възможност, шанс, нищо повече. И дори не съвсем добър…

— Нищо не е сигурно, Итън Уейт, освен че ти имаше своя живот, а Пазителите ти го откраднаха — каза леля Пру.

Изправих се, преди да приключат да обсъждат.

Лена ме чакаше, в моята стая или в нейната, до кривия дървен кръст в тревата на гроба ми или някъде другаде. Но тя ме чакаше — само това имаше значение. Ако имах шанс да се завърна у дома, щях да се възползвам от него.

Опитвам, Лена. Не се отказвай от мен.

— Трябва да тръгвам, мистър Трублъд. Имам река за пресичане.

Леля Пру пъхна ръка в джоба си и извади оттам сгъната карта, изрисувана с форми, които не представляваха нито един от познатите ми континенти, държави или щатове. Беше някаква драсканица на гърба на стара църковна програма. Знаех как изглеждат картите на леля Пру и колко важни се бяха оказвали за мен преди; последния път бях намерил чрез тях пътя си до шева, за Седемнайсетата луна на Лена.

— Работя по нея, откакто съм дошла тук, малко по малко. Обадайя ми каза, че шъ имаш нужда от нея — сви рамене тя. — Туй поне ми е силата.

Наведох се напред и я прегърнах.

— Благодаря ти, лельо Пру. И не се тревожи.

— Няма — излъга тя. Но не беше нужно да го прави.

Аз се тревожех достатъчно и за двама ни.