Ками Гарсия, Маргарет Стоъл
Прелестно изкупление (35)

Трийсет и трета глава
Пътят на Водача

Поех си дълбоко дъх и се опитах да оставя силата на Вратата на времето да се влее в мен. Имах нужда да почувствам нещо друго освен шок и ужас, но двете крила на вратата изглеждаха като обикновени дървени порти, въпреки че бяха на поне хиляда години и с резбовани по рамката надписи на още по-древния, изгубен чародейски език — наядския.

Притиснах пръстите си до дървото. Имах чувството, че в този свят кръвта на Сарафина е по ръцете ми, както моята кръв бе по нейните в предишния. Нямаше значение, че се бях опитал да я спра. Тя се бе пожертвала, за да имам шанс да стигна до Отвъдното съдилище, макар да го стори единствено движена от омразата.

Сарафина ми бе дала шанс да се върна у дома при хората, които обичах.

Трябваше да продължа. Както бе казал служителят при Портите, имаше само един начин да стигна до мястото, където трябваше да отида — пътят на воина. Може би затова се чувствах толкова ужасно.

Опитах се да не мисля за другото. За това, че душата на Сарафина бе пленена завинаги във вечния мрак. Беше ми трудно да си го представя.

Отстъпих назад от широките дървени врати на Temporis porta. Бяха абсолютно същите като онзи вход, който открих в чародейските тунели под Гатлин. Онзи, който ме отведе в залата на Съвета на пазителите първия път. Дърво от офика, резбовано с чародейски кръгове. Поставих дланите си на грубата повърхност на вратата. Както ставаше винаги, тя поддаде под натиска ми — аз бях Водача и това бе пътят ми. Тази врата щеше да се отвори за мен в този свят така, както се отваряше и в другия.

Щеше да ми покаже посоката.

Натиснах по-силно.

Двете крила на вратата се открехнаха и аз пристъпих напред.

* * *

Толкова много неща не осъзнавах, когато бях жив, толкова много неща, които приемах за даденост. Животът ми не ми се струваше ценен, когато го имах.

Но тук се борех през планини от кости, пресичах реки, пълзях в планински тунели, молех се и се пазарях, сключвах сделки от един свят в друг, за да стигна до тази врата и тази стая.

Сега само трябваше да открия библиотеката.

Една страница в една книга.

Една страница в „Хрониките на чародейците“ и мога да се прибера у дома.

Близостта на целта ми се завихри във въздуха край мен. Бях изпитвал това чувство само веднъж, на Голямата бариера — друг шев между световете. И тогава, също както сега, усетих как силата, магията пращи във въздуха… Намирах се на място, където можеха да се случат велики неща. И те наистина се случваха.

Има някои стаи, които могат да променят света.

Световете.

Тази стая бе една от тях, с тежките си завеси, прашни портрети, тъмен под и врати от офиково дърво. Място, където всичко и всички бяха подлагани на оценка и наказание.

Сарафина ми бе обещала, че Ангелус ще дойде за мен — че на практика той самият ме бе довел тук. Нямаше смисъл да се опитвам да се скрия. Вероятно именно Ангелус бе причината да бъда осъден на смърт.

Дори да имаше начин да го заобиколя, начин да стигна до библиотеката и „Хрониките на чародейците“, още не го бях открил. Надявах се някак си да го намеря или идеята сама да ме осени, както бе ставало много пъти в миналото, когато бъдещето ми бе заложено на карта.

Единственият въпрос бе дали Ангелус щеше да дойде пръв при мен?

Реших да се опитам да намеря библиотеката, преди Пазителят да ме открие.

Щеше да бъде добър план, ако бе проработил. Едва бях прекосил стаята, когато ги видях.

Пазителите от Съвета — мъжът с пясъчния часовник, жената албинос и Ангелус. Появиха се пред мен. Робите им се виеха свободно покрай телата им, диплеха се в краката им и те едва се движеха. Дори не можех да кажа дали дишаха.

— Puer mortal is. Is qai, unus, duplex est. Is qui mundo, qui fuit, finem attulit.

Когато единият проговори, устните на всички се задвижиха едновременно, сякаш бяха един и същи човек, или поне бяха управлявани от един мозък. Бях забравил тази гледка.

Не казах нищо, не помръднах.

Те се спогледаха и проговориха отново.

— Смъртно момче, Единият, който е двама. Този, който сложи край на света, който беше.

— Като го казвате по този начин, звучи доста зловещо — измърморих аз. Не беше латински, но само това успях да измисля.

Те не отговориха. Чух шепот на други гласове около себе си и се обърнах — стаята внезапно се бе напълнила с хора. Потърсих издайническите татуировки и златните очи на тъмни чародейци, но бях прекалено дезориентиран, за да забележа нещо освен трите фигури с роби, които стояха пред мен.

— Дете на Лила Евърс Уейт, загиналия Пазител на Гатлин.

Хоровият глас изпълни голямата зала като някакъв вид тромпет.

Напомни ми за оркестъра на госпожица Спайдър от гимназията, само че не толкова разстроен.

— Да, аз съм, от плът и кръв. — Замислих се и свих рамене. — Е, не чак толкова.

— Ти премина през лабиринта и победи Катаклиста. Мнозина са опитвали. Само ти успя… — Последва сумтене, пауза, сякаш Пазителите не знаеха какво да кажат. — … да победиш.

Имах чувството, че едва се насилиха да изрекат думата.

— Не беше точно така. Тя по-скоро се победи сама. — Погледнах навъсено стоящия в средата Ангелус. Исках и той да ме погледне. Исках той да знае, че аз знаех какво бе причинил на Сарафина. Как бе оковал чародеец като куче към трон от кости. Каква извратена игра беше това?

Но Ангелус не трепна.

Пристъпих към него.

— Или по-скоро ти я победи, Ангелус. Поне това каза Сарафина. Че си се наслаждавал да я изтезаваш. — Огледах се из залата. — Това ли вършат Пазителите тук? Защото там, откъдето идвам, те правят различни неща. У дома те са добри хора, които следят за правилното и погрешното, за доброто и злото и разни подобни. Като майка ми.

Огледах пак тълпата зад себе си.

— Струва ми се, че доста сте объркали тук, хора.

Тримата се обадиха пак в унисон.

— Това не е твоя работа. Victori spolia sunt. Трофеите са за победителя. Дългът бе платен.

— Като стана дума… — Исках да знам дали това бе начинът да се върна в Гатлин.

Ангелус вдигна ръка и ме накара да замълча.

— В замяна ти спечели достъп до този Съвет. Чрез пътя на воина. Ще бъдеш похвален.

Тълпата се умълча, което ме накара да се почувствам не толкова похвален. Май по-скоро щяха да ме съдят. Или просто бях свикнал тук да се случват такива неща.

Огледах се.

— Не звучиш особено въодушевено.

Хората в тълпата отново започнаха да си шушукат нещо. Тримата от Съвета се взираха в мен. Поне така мислех, че правеха. Не можех да видя очите им през странните изсечени призматични очила с извитите жички от злато, сребро и мед, които ги крепяха.

Опитах отново.

— Под „трофей“ си представях по-скоро нещо като прибиране у дома. В Гатлин? Сделката не беше ли такава? Единият от нас отива във вечния мрак, а другия го пускате да си отиде?

Тълпата се разшумя и настана хаос.

Ангелус пристъпи напред.

— Достатъчно!

Залата притихна.

Този път той проговори сам. Останалите Пазители ме погледнаха, но не казаха нищо.

— Сделката бе само за Катаклиста. Не сме сключвали подобен договор със смъртен. Никога няма да върнем смъртен към неговото предишно съществуване.

Спомних си миналото на Ама, което се разкриваше пред мен чрез черния камък, намиращ се все още в джоба ми. Сула я бе предупредила, че Ангелус мрази смъртните. Той никога нямаше да ми позволи да си тръгна.

— Ами ако смъртният изобщо не е трябвало да бъде тук?

Очите на Ангелус се разшириха.

— Искам страницата си.

Този път тълпата ахна.

— Написаното в „Хрониките“ е закон. Страниците не могат да се махат — изсъска Ангелус.

— Но можеш да пренаписваш каквото си поискаш, така ли? — Не можах да сдържа гнева в гласа си. Той ми бе отнел всичко. Колко живота още бе унищожил и защо? Защото не можеше да бъде чародеец?

— Ти си този, които е двама. Съдбата ти бе да бъдеш наказан. Не биваше да забъркваш Лилум в дела, които не е било писано тя да решава.

— Чакай. Какво общо има Лилиан Инглиш… искам да кажа, Лилум — с всичко това?

Моята учителка по английски, чието тяло бе обладано от най-могъщото създание в демонския свят, ми бе казала какво да направя, за да възстановя Общия ред.

Затова ли той ме наказваше? Защото бях объркал плановете му с Ейбрахам? Унищожаването на смъртната раса? Да използва чародейците като лабораторни мишки?

Винаги бях вярвал, че когато Лена и Ама ме върнаха обратно от смъртта с „Книгата на луните“, бяха задвижили нещо, което не можеше да бъде спряно. То бе започнало да разплита плетката на вселената и да дълбае дупка в нея и затова трябваше да скоча от водната кула — за да поправя стореното.

Ами ако бях разбрал всичко погрешно?

Ако това, което е трябвало да се случи, е било разплитането? Ако оправянето е било престъплението?

Всичко вече ми беше ясно. Сякаш преди е било обвито в мрак и после слънцето бе изгряло. Някои моменти в живота са такива. Вече знаех истината.

Трябвало е да падна. Светът, който познавахме, е трябвало да свърши.

Не ставаше въпрос за спасението на смъртните. Те бяха проблемът.

Лилум не е трябвало да ми помага и аз не е трябвало да скачам.

Писано е било тя да ме осъди, а аз да се предам. Ангелус бе заложил на погрешния отбор.

Из залата отекна силен звук, когато големите порти в далечния край се отвориха, разкривайки в далечината една дребна фигура, застанала между крилата на вратата.

Като стана дума за погрешния отбор — не бих направил този облог, дори да имах хиляда живота.

За Ангелус и останалите Пазители гостът бе дори по-неочакван. Щом доближи, той се усмихна широко; поне си мисля, че това бе усмивка. При Ксавие винаги бе трудно да се каже.

— Здррравей. — Ксавие се огледа из притихналата зала. Гласът му го предаде и заглъхна. Опита отново. — Здравей, приятелю.

Беше толкова тихо, че можеше да се чуе, ако някое от скъпоценните му копчета паднеше на пода.

Единственият, който не остана тих, бе Ангелус.

— Как можеш да показваш тук обезобразеното си лице, Ксавие? Ако все още нещо е останало от Ксавие, чудовище.

Кожените криле на Пазача потрепнаха и се свиха. Ангелус изглеждаше още по-гневен.

— Защо се намесваш в това? Съдбата ти не е обвързана с тази на Водача. Ти имаш своя присъда, която трябва да излежиш. Не е нужно да поемаш битките на мъртвия смъртен като свои.

— Прекалено късно е за това, Ангелус — каза той.

— Защо?

— Защото той плати за пътя си и аз приех цената. Защото… — Ксавие замълча и заговори бавно, сякаш искаше да намести правилно думите в главата си. — … е мой приятел, а аз нямам други.

— Той не е твой приятел — изсъска Ангелус. — Ти си прекалено безмозъчен, за да имаш приятели. Без мозък и без сърце. Интересуват те единствено безполезните ти боклуци, изгубените ти дрънкулки.

Ангелус звучеше притеснен и ядосан. Запитах се защо го интересуваше какво мисли или прави Ксавие.

Какво ги свързваше?

Сигурно тук имаше някаква история, но не желаех да слушам за нищо, което включваше Ангелус и неговите любимци или престъпленията, които навярно бяха извършили. Отвъдното съдилище бе най-близкото, което можех да сравня с ада в истинския живот — поне в моя истински отвъден живот.

— Ти не знаеш нищо за мен — каза бавно Ксавие. Изкривеното му лице бе по-безизразно от обикновено. — Аз самият не знам много неща.

— Ти си глупак — отвърна Ангелус. — Това го знам.

— Аз съм приятел. Притежавам две хиляди различни копчета, осемстотин ключа и само един приятел. Не знам дали можеш да го разбереш. Преди не съм бил такъв. — Ксавие изглеждаше горд от себе си. — Но сега ще бъда.

Аз също се гордеех с него.

Ангелус се намръщи.

— Ще жертваш душата си за приятеля си?

— Нима приятелят е нещо различно от душата, Ангелус?

Пазителят на съвета не каза нищо. Ксавие наклони отново глава.

— Щеше ли да го знаеш, ако бе така?

Ангелус не отговори, но не беше нужно. Всички знаехме отговора.

— Какво правиш тук тогава? Mortalis comes — пристъпи към Ксавие той и човекът прилеп направи крачка назад. — Приятелю на смъртния — излая гневно Пазителят.

Устоях на порива да се впусна между тях с надеждата, че Ксавие няма да се уплаши и да избяга. Заради двама ни.

— Искаш да унищожиш този смъртен, така ли? — преглътна тежко Ксавие.

— Да — отвърна Ангелус.

— Искаш да унищожиш цялата човешка раса.

Това не беше въпрос.

— Разбира се. Като при всяка зараза, крайната цел е унищожението й.

Въпреки че го очаквах, отговорът на Ангелус ме смая.

— Ти… какво?

Ксавие ме погледна, сякаш искаше да ме накара да си затворя устата.

— Не е тайна. Смъртните винаги са дразнели свръхестествените раси. Това не е нова идея.

— Искаше ми се да беше — изпъшках отчаяно аз. Знаех, че Ейбрахам искаше да заличи смъртната раса. Ако Ангелус работеше с него, целта им очевидно наистина бе една и съща.

— И междувременно търсиш забавление? — Ксавие погледна Ангелус.

Пазителят хвърли отвратен поглед към кожените криле на Ксавие.

— Търся решения.

— За положението със смъртните?

Ангелус се усмихна, мрачно и без никаква радост.

— Както казах, за смъртната зараза.

Прилоша ми, но Ксавие само въздъхна.

— Наричай го както искаш. Предлагам предизвикателство.

— Какво? — възкликнах аз. Определено не ми хареса това, което чух.

— Предизвикателство.

Ангелус погледна бившия си колега със съмнение.

— Смъртният победи мрачната царица и това е единственото предизвикателство, с което ще се сблъска днес.

Подразних се отново.

— Казах ти. Не съм убил Сарафина. Тя се победи сама.

— Семантика — тросна се Ангелус.

Ксавие попита пак:

— Значи не желаеш да поставиш предизвикателство пред смъртния?

Сред тълпата се надигна врява и от изражението на Ангелус личеше, че му се иска да разкъса Ксавие на парчета. Явно другарчетата му биха предпочели да има още забавления и не харесваха отстъплението на водача си.

— Тишина!

Шумът спря незабавно.

— Не се боя от никой смъртен!

— Тогава ето моето предложение. — Ксавие се опитваше да овладее гласа си, но личеше, че е ужасен. — Смъртният ще се изправи срещу теб в Съдилището и ще се опита да вземе своята страница. Ти ще се опиташ да го спреш. Ако той успее, ще му позволиш да постъпи с нея, както пожелае. Ако му попречиш да вземе страницата си, ти ще можеш да направиш с нея каквото пожелаеш.

— Какво? — ахнах аз. Ксавие предлагаше да се изправя срещу Ангелус. Шансовете ми в този сценарий не бяха особено добри.

Ангелус осъзнаваше, че всички очи са вперени в него, докато тълпата и другите членове на Съвета очакват отговора му.

— Интересно.

Искаше ми се да изхвърча като светкавица от залата.

— Изобщо не е интересно. Дори не знам за какво говорите.

Ангелус се наведе към мен с искрящи очи.

— Нека ти обясня какво означава за теб. Цял живот в робство или просто унищожение на безценната ти душа. За мен няма голямо значение. Ще реша на момента. Когато реша.

— Не съм сигурен… — Някак си не си падах по избора, който ми се даваше.

Ксавие постави едната си полуръка-полукрило на рамото ми.

— Нямаш избор. Това е единствената ти възможност да се прибереш у дома при момичето с къдриците. — Обърна се към Ангелус и вдигна ръка. — Имаме ли сделка?

Ангелус се загледа с погнуса в ръката на Ксавие, сякаш тя можеше да му прехвърли заразата си по въздуха.

— Имаме сделка.