Ками Гарсия, Маргарет Стоъл
Прелестно изкупление (25)

Двайсет и трета глава
„Дейри Кийн“

На следващия ден валеше и в закусвалнята „Дейри Кийн“ течеше вода отвсякъде, сякаш мястото най-накрая се беше предало на природните стихии. По-депресиращото беше, че чичо Макон дори не си направи труда да ме накаже. Очевидно положението бе напълно отчайващо и без да се налага да ме заключва в стаята ми. Което си бе доста лош знак.

Дъждът валеше навсякъде в „Дейри Кийн“ — и отвън, и отвътре. Водата се изливаше от тавана, минаваше през леките пукнатини, спускаше се по стената като бавно ручейче от сълзи под кривата снимка на служителя на месеца — момичето бе очевидно настояща или бивша мажоретка на гимназия „Джаксън“; трудно бе да се каже, защото от един момент нататък те всички започваха да изглеждат по един и същи начин.

Не си струваше да се плаче за никого. Вече не.

Огледах почти празната закусвалня, докато чаках Линк да се появи. Никой не излизаше навън в дни като този, дори и мухите. Не ги винях.

— Сериозно, не можеш ли да го спреш? Писна ми от този дъжд, Лена, и мириша на мокро куче. — Линк се появи изневиделица и седна срещу мен. И наистина изглеждаше като мокро куче.

— Тази миризма няма нищо общо с дъжда, приятелю — усмихнах му се аз.

За разлика от Джон Линк все още бе в достатъчна степен човек, така че природните условия му влияеха. Той зае обичайната си поза, облягайки се назад на стената, като създаваше впечатлението за човек, който всеки момент ще заспи.

— Не е от мен — казах аз.

— Да бе. Защото от декември насам тук имаме само слънце и сладки пухкави котенца, мъркащи по улиците.

Гръмотевица раздра небето. Линк демонстративно завъртя очи.

Намръщих се.

— Предполагам вече си чул, че открихме убежището на Ейбрахам. Книгата не беше там. Поне не успяхме да я намерим.

— Досетих се. И сега какво? — въздъхна той.

— План Б. Наистина нямаме друг шанс.

Джон.

Не го казах на глас. Свих ръката си в юмрук на пейката до мен.

Отново се разнесе гръм.

Аз ли го предизвиквах? Не знаех дали аз бях причината, или времето отвън правеше нещо с мен. Още преди седмици бях загубила представа за настроенията си и как влияят на другите и на средата около мен. Втренчих се в дъжда, който се стичаше капка по капка в червената пластмасова кофа в центъра на стаята.

„червена пластмасова кофа

събира сълзите й“

Опитах се да се отърся от това, но не можех да спра да гледам в кофата. Водата капеше в нея от тавана ритмично. Като сърдечен удар или стихотворение. Списък с имена на мъртъвци.

Първо Макон.

После Итън.

Не.

Баща ми.

После Макон.

След това Итън.

И сега Джон.

Колко души вече бях изгубила? Колко още щях да изгубя? Щях ли да изгубя и Джон? Щеше ли Лив някога да ми прости? Имаше ли още значение?

Гледах капките, падащи по мазната маса пред мен. С Линк мълчахме, седнали пред нагънатите салфетки и натрошения лед в пластмасови чаши. Във витрината имаше студено, плуващо в мас месо, което никой дори не мислеше да яде. Когато не бе у дома, при майка си, Линк вече дори не се преструваше, че се интересува от храна.

Сега се опита да ме разведри.

— Хайде, Лена. Джон знае какво прави. Той е голямо момче. Ще вземем книгата и Итън ще се върне, независимо колко налудничаво звучи този план.

— Не съм луда. — Не знам на кого го казах, на Линк или на себе си.

— Не съм казал, че си.

— Казваш го винаги когато имаш възможност.

— Да не мислиш, че не искам той да се върне? — попита ме Линк. — Да не мислиш, че ми е готино да мятам кошове, без да има кой да ми каже, че нищо не става от мен или че главата ми е огромна? Обикалям с Бричката из Гатлин, надувам радиото до дупка и усещам, че няма никаква причина да го пускам въобще. Няма смисъл да слушам музика без него.

— Знам, че е трудно, Линк. Знаеш, че разбирам това, повече от всеки друг.

Очите му се навлажниха и той отпусна глава, взирайки се в мазната маса между нас.

— Вече дори нямам желание да пея. Момчетата от групата говорят за разпускане. „Холи Ролерс“ ще приключат като отбор по боулинг. — Линк изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да повърне. — Май не ми остава нищо друго, освен да отида в колеж или на някое още по-ужасно място.

— Линк, не говори така.

Ако той отидеше в колеж — дори да беше Държавният колеж в Съмървил — това щеше да означава, че краят на света наистина бе настъпил, независимо колко пъти Итън се опитваше да го предотврати.

Се бе опитвал.

— Може би не съм толкова смел, колкото теб, Лена.

— Разбира се, че си. Оцелял си толкова години у вас, с майка си, нали? — Опитах се да се пошегувам, но той не беше в настроение.

Сякаш говорех на себе си.

— Може би просто трябва да се предам, когато шансовете за победа са лоши — както сега.

— Какви ги дрънкаш? Шансовете ни винаги са били лоши.

— Аз съм този, който винаги се прецаква. Аз съм този, който получава най-ниската оценка и после се проваля дори на поправката през лятното училище.

— Вината не е твоя, Линк. Ти помагаше на Итън да ме спаси.

— Приеми го. Единственото момиче, което някога съм обичал, избра Мрака пред мен.

— Рид те обича. Знаеш го. И като стана дума… — Почти бях забравила защо го повиках тук. Той още не знаеше. — Ти не разбираш. Рид…

— Не искам да говорим за нея. Не е било писано. И преди никога нищо не се получаваше. Трябваше да знам, че няма да излезе нищо от това.

Линк млъкна, защото камбанката на вратата звънна и времето спря — сред вихър от яркорозови пера и лилави нанизи с мъниста. Да не споменавам черната очна линия и молива за устни и всичко друго, което можеше да бъде подчертано и посипано с лъскав прах или изрисувано с всевъзможните цветове на козметичната дъга.

Ридли.

Едва успях да кажа мислено името й и се хвърлих от мястото си към нея, за да я прегърна. Знаех, че ще дойде — аз я бях открила в убежището на Ейбрахам, но беше различно да я видя тук, в безопасност, да се придвижва между масите в закусвалнята. Почти я съборих от осемсантиметровите й платформи. Никой не умее да ходи на високи токове като братовчедка ми.

Лена…

Тя използва Келтската нишка, докато заравяше лице в рамото ми. Усещах само мириса на лак за коса, душ-гел и захар. Във въздуха около нас хвърчаха бляскави искрици, паднали от неизвестното лъскаво мазило, с което бе покрито тялото й.

Мрак или Светлина, това никога не бе имало значение за нас. Не и за наистина важните неща. Все още бяхме семейство и отново бяхме заедно.

Странно е да сме тук без Итън. Съжалявам, братовчедке.

Знам, Рид.

Тук, в „Дейри Кийн“, сякаш тя най-накрая разбра какво бе станало. Какво бях загубила.

— Добре ли си, хлапе? — отдръпна се Ридли назад и ме погледна в очите.

Поклатих глава, докато очите ми се насълзяваха.

— Не.

— Някой ще ме осветли ли какво става тук? — Линк имаше вид, все едно всеки момент щеше да припадне или да повърне, а може би и двете.

— Опитвах се да ти кажа. Намерихме Ридли, затворена в една от клетките на Ейбрахам.

— Нали знаеш, като паун. — Тя не погледна към него и се зачудих дали е така, защото не иска, или защото още не смее да го направи. — Наистина красив и секси, но паун…

Никога не разбирах какво ставаше между тях. Не мисля, че някой би могъл дори и те самите.

— Хей, Рид… — Линк беше блед, дори за четвърт инкубус. Сякаш някой току-що го бе ощипал по лицето.

Тя му прати въздушна целувка през масата.

— Изглеждаш добре, захарче.

Той запелтечи.

— Ти изглеждаш… изглеждаш… нали знаеш.

— Знам — намигна му Ридли и се обърна пак към мен. — Да се махаме оттук. Мина прекалено много време, не мога да правя това повече.

— Какво да правиш? — успя този път да каже без заекване Линк, въпреки че сега лицето му бе червено като пластмасовата кофа под течащия таван.

Ридли въздъхна и лапна една близалка.

— Ехо, аз съм Сирена, малкия. Лошо момиче. Трябва да съм сред своите.

* * *

— Ейбрахам? Този дърт козел? — поклати глава Ридли.

Кимнах.

— Това е планът.

Поне доколкото имахме нещо, подобно на план.

Въздухът бе мрачен и светлините от тавана в бар „Изгнание“ сякаш го правеха още по-мрачен, вместо да осветяват.

Не винях Ридли, че бе поискала да дойдем тук. Това бе първото място, където бе пожелала да дойдем, когато бе станала Мрак.

Но ако не си от тъмните чародейци, определено не бе най-отпускащото местенце в света. През повечето време трябва да внимаваш да не поглеждаш някого в очите или да не се усмихнеш в погрешната посока.

— И ти смяташ, че ако пратиш на твоя възлюбен „Книгата на луните“, това ще му помогне да ритне камбаната на обратно, така ли?

Линк изръмжа от своя стол. Той бе настоял да дойде с нас, за да ни пази, но му личеше, че мрази този клуб дори повече от мен.

— Внимавай, Рид. Итън не е ритнал камбаната. Просто не е във форма за известно време.

Усмихнах се. Линк можеше да ми казва, че Итън ни е напуснал завинаги, но не търпеше някой друг да го твърди. Това означаваше, че поне за него Ридли вече не беше една от нас. Тя наистина го бе изоставила и наистина бе станала Мрак.

Беше външна.

Линк го усещаше.

— Трябва да отида до тоалетната — поколеба се той, защото не искаше да ме оставя сама. Всички наоколо като че ли си имаха някакъв бодигард до себе си. Моят случайно бе четвърт инкубус със златно сърце.

Ридли изчака, докато той се отдалечи достатъчно и вече не можеше да ни чува.

— Планът ти не струва.

— Не е вярно.

— Ейбрахам няма да замени Джон Брийд за „Книгата на луните“. Джон вече не го интересува, след като Общият ред е възстановен. Прекалено късно е.

— Не можеш да си сигурна.

— Забравяш, че прекарах повече време, отколкото съм искала някога с Ейбрахам през последните месеци. Той беше доста зает. Висеше всеки ден в тази лаборатория на Франкенщайн, като се опитваше да разбере какво се обърка с Джон Брийд.

— Това означава, че ще го иска обратно, значи ще ни даде книгата. А ние искаме точно това.

Ридли въздъхна.

— Чуваш ли се какво говориш? Той не е добър човек. Не искаш да му дадеш Джон в ръцете. Когато Ейбрахам не режеше и не лепеше крила на прилепи, се срещаше тайно с един зловещ плешив тип.

— Можеш ли да бъдеш малко по-конкретна? Това не стеснява кръга.

— Не знам… Ангел? Ангело? Нещо, свързано с църква.

Прилоша ми. Чашата в ръката ми се вледени. Ледените частици се полепиха по върховете на пръстите ми.

— Ангелус?

Тя се взе резенче картофче от черната купа на бара и го пъхна в устата си.

— Точно той. Обсъждат някакъв супертаен проект. Така и не чух подробностите. Но този тип ужасно мрази смъртните и си е лика-прилика с Ейбрахам.

Какво правеше член на Висшия съвет на пазителите с кървав инкубус като Ейбрахам Рейвънуд? След това, което Ангелус се бе опитал да направи на Мариан, знаех, че е чудовище, но мислех, че е някакъв вид фанатичен лунатик. Не някой, който бе готов да заговорничи с Ейбрахам.

И все пак очевидно не за първи път плановете на Ейбрахам и на Съвета на пазителите съвпадаха. Чичо Макон го бе споменал веднъж, точно преди процеса на Мариан.

Поклатих глава, докато обмислях чутото.

— Трябва да кажем на Мариан. След като се сдобием с книгата. Затова, ако нямаш по-добра идея, ще отидем да се срещнем с Ейбрахам и да осъществим размяната. — Изпих каквото бе останало от замръзналата си сода и тръснах рязко чашата на бара.

Тя се разби в ръката ми.

В бара настана пълна тишина и усетих как всички очи се вперват в нас — нечовешки очи, някои златисти, други черни, сякаш самите Тунели се взираха в мен. Извърнах глава от гледката.

Барманът направи гримаса и аз погледнах с периферното си зрение към вратата, очаквайки да видя чичо Макон. Барманът обаче продължаваше да ме зяпа.

— Ама и ти имаш едни очи…

Ридли ме погледна.

— Нейните ли? Едното от тях не върши много работа — каза тя небрежно. — Знаеш как става.

Седяхме на местата си, нервни и притеснени. В клуб като „Изгнание“ не беше много добре да се привлича излишно внимание, не и когато имаш само едно златно око.

Барманът ме гледа още известно време, после кимна и провери часовника си.

— Аха… Знам как става. — Този път той погледна към вратата. Вече вероятно се бе обадил на чичо ми.

Този издайнически плъх.

— Ще имаш нужда от много голяма помощ, братовчедке.

— За какво говориш, Рид?

— Изглежда, че отново ще трябва да спасявам задника ти — избърса небрежно тя счупените стъкълца от бара.

— Как да ме спасяваш?

— Остави това на мен. Ще видиш, че не съм просто едно красиво лице. Е, определено съм и това — усмихна се Ридли, но не беше съвсем убедителна. — Всичко това и едно наистина много красиво лице.

Струваше ми се, че и тя е започнала да говори с недомлъвки. Зачудих се дали изчезването на Итън е започнало да й се отразява, както на нас.

Инстинктите ми бяха точни за едно нещо.

Чичо Макон се появи на вратата като по часовник и бях прибрана у дома, в стаята си, преди да успея да я попитам.