Джейн Ан Кренц
Пророчески сънища (37)

36.

Гуен едва се сдържа да не изстене, когато видя Уесли Ланкастър да крачи пред входа на странноприемницата. Русата му грива се развяваше от лекия бриз. Той поглеждаше нетърпеливо скъпия черен часовник на китката си. Когато вдигна очи, забеляза джипът на Джъдсън да се появява на паркинга. Облекчение и нетърпение се изписаха на красивото му лице.

— Знаех, че няма да се откаже лесно — поклати глава Гуен. — Но се надявах да изчака малко, преди да започне да ми досажда отново.

Джъдсън спря джипа на едно от празните места на паркинга.

— Ще говориш ли с него?

— Шегуваш ли се? Разбира се, че ще го направя. Новата ми детективска агенция няма да заработи толкова бързо. Известно време ще се нуждая от доходите от сценариите на „Срещи с отвъдното“. — Гуен разкопча предпазния си колан, отвори вратата и стана от седалката. — Само дето в момента съм малко заета. Ако имам късмет, ще го убедя да прояви търпение.

— Не се надявай.

Джъдсън не гледаше към нея. Вниманието му беше насочено към входа на странноприемницата. Тя проследи погледа му и видя, че Уесли крачи към джипа.

— Крайно време беше да се появиш, Гуен — размаха ръце Уесли. — Трябва да говоря с теб. Важно е. Измислих страхотна концепция за „Срещи с отвъдното“. Ще изведе поредицата на съвсем ново ниво.

— Добре, изчакай ме минута.

Тя отвори задната врата и се пресегна с две ръце да вдигне клетката с Макс. Той изсъска и сниши ушите си.

— Сам си си виновен, че не можеш да оставаш тук и да се наслаждаваш на румсървис, докато ни няма — напомни му тя. — Така ти се пада, като плашиш камериерката.

Джъдсън заобиколи джипа отпред, придавайки си вид, че не забелязва присъствието на Уесли.

— Аз ще взема Макс — предложи той.

— Благодаря. — Гуен му подаде тежката клетка. — Ще говоря с Уесли във фоайето.

— Ще заведа Макс горе — каза Джъдсън. — Не излизай навън.

— Няма — обеща тя.

Джъдсън най-после удостои Уесли с едва видимо кимване.

— Ланкастър — каза Джъдсън с равен тон.

Уесли се намръщи нетърпеливо.

— Виждам, че още се навърташ тук, Копърсмит.

Джъдсън не му обърна внимание. Вместо това целуна бързо и собственически Гуен, с което много я изненада. Не изчака някакъв отговор, а я погледна с присвити очи:

— Не се бави. Много работа ни чака този следобед.

Той се отправи към входа, носейки небрежно клетката с една ръка, сякаш беше лека като перце. Гуен го изгледа едновременно подразнена и развеселена.

Уесли наблюдаваше Джъдсън с навъсена физиономия.

— Някой ден трябва да ми обясниш какво намираш у този Копърсмит. — Той млъкна мрачно. — Освен семейното богатство, разбира се.

— Знаеш ли какво, да обиждаш мен и мъжа, с когото съм в момента, сигурно не е най-добрият начин да започнеш този разговор.

Уесли се намръщи.

— Знам. Извинявай, просто наистина се нуждая от помощта ти и имам чувството, че този Копърсмит прави всичко възможно да ми попречи.

— Двамата с теб имаме делови отношения — каза Гуен. — Джъдсън разбира това. Чайната е празна по това време на деня. Да отидем там. Сигурна съм, че от персонала няма да възразят, ако седнем на една маса да поговорим насаме.

Той се съгласи и тя го поведе през фоайето. Двамата влязоха в безлюдната чайна. Гуен седна на една маса до прозореца. Уесли се настани срещу нея.

— Къде беше? — попита той. — Чаках те почти час и половина да се появиш.

— Нямах представа, че си се върнал в Уилби. Защо не ми се обади да се уговорим?

— Опитах, но телефонът ти беше изключен.

Чак сега Гуен си припомни, че беше изключила телефона си, преди да отидат в магазина на Никол.

— Съжалявам, моя е грешката — извини се тя. — Бяхме много заети. — Бръкна в чантата си, извади телефона и го включи. Погледна списъка с пропуснатите обаждания. — Звънил си шест пъти?

— Честно казано, започнах да се тревожа.

Тя пъхна телефона обратно в чантата си.

— За какво?

— Ако случайно си забравила, в това малко градче наскоро бяха намерени мъртви две жени. А тази сутрин ти си изчезнала.

— Не съм изчезнала.

— Никой в странноприемницата не знаеше къде си. Казаха само, че със сигурност са те видели последно в компанията на Джъдсън Копърсмит.

Гуен си пое дълбоко дъх и тежко въздъхна.

— Съжалявам. Не ми е хрумнало, че някой може да се тревожи.

— Не мисля, че някой, освен мен, се впечатли — язвително рече Уесли. — Но трябва да призная, че смъртта на Евалин ме извади от равновесие. А сега местната вещица загива в пожар в къщата си. Може и да съм направил прекалено много епизоди на „Срещи с отвъдното“, но от това градче започват да ме побиват тръпки. Когато не можах да се свържа с теб по телефона сутринта, явно малко прекалих с реакцията си.

— Луиз — каза Гуен тихо, но категорично.

— Какво?

— Мъртвата жена се казва Луиз Фулър. И запомни, че тя не беше вещица. Беше една изтормозена душа, която имаше сериозни проблеми с психичното си здраве.

Уесли почервеня.

— Извинявай. Явно днес все успявам да те засегна. Повярвай ми, това е последното, което желая.

— Тогава ми кажи защо си ме търсил шест пъти по телефона и защо си чакал час и половина да се появя.

Вълнението преобрази красивото лице на Уесли.

Той се наведе напред, опря ръце на масата и започна да говори тихо и въодушевено:

— Това е идеалният начин да съживим поредицата. Не знам защо не се сетих веднага. Сигурно заради шока от новината, че Евалин е мъртва. Отначало мислех само как да открия файловете с проучванията й.

— О, за бога, трябваше да се сетя. Ти си претърсил офиса на Евалин, след като трупът й е бил отнесен, нали?

— Виж, Гуен, не беше точно така… Не съм взел нищо.

— Как можа да го направиш? Това е нахлуване в личното й пространство. Да не говорим, че е абсолютно незаконно. Нарича се влизане с взлом. Пращат хората в затвора за такива неща.

Очите на Уесли потъмняха от възмущение.

— Обвиняваш ме, че съм влязъл с взлом в къщата на Евалин ли?

— Не те обвинявам. Просто изтъквам факта.

— И на основата на какво твърдиш това?

— Подсказва ми го моята интуиция.

— Не можеш просто така да обвиняваш хората в незаконни действия, като слушаш интуицията си.

— Ти си бил. Не си прави труда да отричаш.

— Добре де. Отбих се в дома й в онзи ден, но кълна се, не съм взел абсолютно нищо. И не съм влязъл с взлом. Задната врата беше отключена. Просто прегледах папките й. Аз бях неин работодател. Имам право да получа това, върху което е работела точно преди да почине.

— Сега тази къща е моя. Не смей да я доближиш без позволението ми.

— Успокой се. Извинявам се. — Уесли се отпусна съкрушено на стола си. — И без това няма причина да се връщам там. И за да съм абсолютно ясен, повтарям: не съм взел нищо.

— А защо остави такава бъркотия след себе си?

— Защото бързах. Страхувах се, че някой може да дойде, да ме открие в къщата и да реши, че съм от крадците, които обират домовете след смъртта на собственика им. Не исках да ме заловят, това е. Но не съм откраднал нищо.

— Вярвам ти — каза тя. — Не че има някаква разлика от етична гледна точка.

Уесли я изгледа продължително. Забарабани с пръсти по масата.

— Наистина мислиш, че тя е била убита, нали?

— Да.

— Като другите преди две години?

— Да. Знаех си. Перфектно. — Уесли приглади русата си коса. Очите му отново грейнаха развълнувано. — Ако си права, това може да е голяма история.

— Съмнявам се. Ако съм права, всички жертви са били убити с паранормални средства и това е невъзможно за доказване.

— Но ти се опитваш да направиш точно това, нали? Да докажеш, че Болинджър е била ликвидирана с паранормални средства. Затова се мотаеш из Уилби. А не за да се погрижиш за наследството на Евалин. Опитваш се да откриеш точно какво се е случило с нея и с онази вещица.

— Луиз Фулър.

— Добре де, Луиз Фулър — повтори той послушно.

Гуен бавно въздъхна.

— Вярно е, че искам да разреша някои загадки…

— А каква е ролята на Копърсмит във всичко това?

— Той ми е приятел.

— Двамата спите заедно, това ми е ясно — изтърси безцеремонно Уесли. — По дяволите, целият град знае. Но това не е цялата история. Познавам те от две години. През това време не си имала сериозна връзка.

— Не знаех, че следиш толкова внимателно личния ми живот.

— Признавам, че след развода си миналата година от време на време разпитвах Евалин за теб — заговори тихо Уесли. — Тя ми обясни, че не се интересуваш от интимна връзка с мъж. Разбрах посланието.

— Така ли?

— Поне така мислех. Останах с впечатлението, че ти просто не харесваш мъже, че се интересуваш от жени. — Той се намръщи. — Но когато се появи тук с Копърсмит, беше ясно, че нещо се е променило.

— И ти се чудиш защо той, а не ти? За бога, Уесли, никога не си имал сериозни чувства към мен. И двамата го знаем. Преди две години ме възприемаше като нещо екзотично — жена, която твърди, че има някакъв паранормален талант. Чудеше се какво би било да си легнеш с мен, това е всичко. Гледаш на ситуацията през призмата на собственото си его. Понякога двама души просто не си пасват.

— Но с Копърсмит сте си паснали, така ли?

— Мисля, че се отклоняваме от темата.

Уесли млъкна за миг, после измърмори:

— Да, добре. Независимо дали ти се вярва или не, дошъл съм да ти направя едно бизнес предложение.

— Слушам те.

— Получих страхотно прозрение. Чакай само да чуеш новата ми концепция за шоуто. С нея „Срещи с отвъдното“ ще премине в лигата на най-гледаните програми.

— Казвай — подкани го Гуен, като се стараеше да прозвучи ентусиазирано.

— Досега се фокусирахме върху разни стари предания за къщи, обитавани от духове, или разкази за мистериозни паранормални събития. — Уесли беше съвсем сериозен. — Но това вече се изтърка. Трябва ни нещо ново.

— И как смяташ да го осъществиш?

— Ще изберем нов фокус за поредицата. Ще разследваме стари случаи, престъпления, които са останали неразкрити.

— Не искам да те разочаровам, но това не е нова идея.

— Не, не, не. Досега се занимавахме с убийства от миналото. Сега говоря за убийства, които са останали неразкрити поради липса на доказателства. Може би и случаи на изчезнали хора.

— Уесли…

— Чуй най-интересното. — Мъжът се приведе напред и понижи глас: — Ще разрешаваме случаите с истински детективи с паранормални способности.

Той се облегна на стола си и разпери доволно ръце. Очакваше реакцията й с усмивка на лицето.

Гуен се зачуди какво окуражително да му каже.

— Разбирам. Това ще бъде поредица, която не се основава на действителни случаи, нали?

— Не, не, не. Не разбираш ли? Ще работим с истински следователи с паранормални способности. И те ще започват повторно разследване на разни забравени престъпления и ще ги разрешават.

— А откъде ще намерим такива детективи? — попита тя. — Неприятно ми е да го кажа, но има много шарлатани и измамници в този бизнес.

Той й намигна.

— Но и двамата с теб познаваме хора, които наистина имат паранормален талант, нали?

Гуен застина на мястото си.

— От папките на Евалин ли?

— Представям си малък екип от детективи, няколко души като теб и някои от другите участници в проучването на Болинджър.

— Доколкото си спомням, ти никога не си вярвал в паранормалното, камо ли, че хора с такъв талант биха могли да разкриват престъпления.

— Между нас казано, още не съм напълно убеден. — Лицето на Уесли леко помрачня. — Но то не е важно. Това е телевизия. Ще се получи. Усещам го. След като Евалин я няма, ще трябва да ми помогнеш да направим шоуто. Първата стъпка е да откриеш всички участници в проучването й преди две години.

— Затова си претърсил къщата й, нали? Не си дирил записките й за новия епизод на „Срещи с отвъдното“. Искал си да откриеш документите й, свързани с проучването.

— Знаеш ли каква е истината, Гуен? Отчаян съм и се нуждая от помощта ти. Рейтингът ни се е сринал. Заплашват да свалят „Срещи с отвъдното“ от екран. Още повече че това не засяга само мен. Ако не измисля нова концепция, и то бързо, и двамата ще загубим работата си.

— Съжалявам, но не мисля, че това е добра идея, Уесли. Нямах нищо против да пиша сценарии на основата на проучванията на Евалин за разни престъпления от миналото. Но сега ти искаш да обърнеш поредицата в съвсем нова насока, такава, която може да създаде безброй правни проблеми.

— Какво имаш предвид?

— Успокой се и помисли какво може да се случи, ако тръгнеш да обикаляш страната и да опитваш да съживиш стари разследвания за убийства в някакъв телевизионен риалити формат. Правоохранителните органи няма да ти съдействат. Семействата на убитите ще бъдат разстроени. А дори и да разрешиш някой истински случай с техниките на парапсихичните разследвания, как, за бога, ще го докажеш?

— Това е телевизия — настоя Уесли. — Не е нужно нищо да се доказва. Само трябва да измислим теория за престъплението, която е достатъчно убедителна, че да хвърли съмнение върху резултатите от първоначалното разследване. Та ние ще работим в полза на обществото. Ако не друго, поне бихме принудили полицаите да се вгледат отново в онези стари случаи.

— А как ще подбираш случаите, които са достойни за разследванията на „Срещи с отвъдното“?

— Това ще бъде твоята работа… Не би трябвало да е прекалено сложно. Щом в мрежата се разчуе, че търсим случаи на смърт, които са останали неизяснени или по някакъв начин подозрителни, ще ни наводнят с истории.

— Не мога да ти помогна, Уесли.

Но той не я чуваше. Заслепен от мисълта за собствената си гениалност, продължи напред:

— Ще започнем тук, в Уилби. Ще разследваме смъртта на Евалин — обяви той.

Гуен го изгледа невярващо.

— Какво?

— Това е идеален случай. — Уесли вдигна победоносно ръце. — „Изследователка на паранормалното убита от тъмните сили, отприщени в собствената й тайна лаборатория“.

— Забрави!

— След първото шоу лабораторията ще стане постоянен декор за „Срещи с отвъдното“. Всичките ни бъдещи разследвания ще тръгват оттук. Трябва да се върна в хижата възможно най-скоро, за да я огледам по-внимателно. В града се говори, че ти си я наследила, както и къщата й. Можем да отидем там още сега.

— Не!

Категоричността й успя да спре Уесли. Лицето му помръкна.

— Не е завещала лабораторията на теб? Но всички разправяха…

Гуен стана права.

— Лабораторията е моя, но няма да позволя да превърнеш смъртта на Евалин в един от епизодите на поредицата си.

Уесли също стана.

— Ти мислиш, че е била убита. Това е шансът ти да го докажеш.

— Полицията и съдът се нуждаят от неоспорими доказателства. Никой няма да обърне внимание на разследване, водено от екстрасенси.

Тя тръгна към вратата.

Уесли се втурна след нея. Стисна ръката й и я принуди да спре.

— Трябва ми списъкът с участниците в проучването на Евалин. Ще ти платя за него. Назови цена.

Тя погледна надолу, към ръката му.

— Пусни ме.

— Чуй ме, по дяволите, не можеш да си тръгнеш просто така. Заложено е прекалено много.

Гуен усети поток от ледена енергия миг преди да чуе студения глас на Джъдсън.

— Махни си ръцете от нея!

Гуен усети как Уесли се шокира. Той пусна ръката й. Бързо отстъпи назад и се блъсна в една съседна маса. Изгледа навъсено Джъдсън.

— Не смей да ме заплашваш, Копърсмит! Опитвам се да говоря с Гуен. Тя работи за мен, по дяволите! Имам право да общувам с нея.

Джъдсън не му обърна внимание, а погледна Гуен.

— Свършихте ли? — попита той.

В очите му гореше леден огън. Във фоайето хората започваха да се обръщат по посока на чайната. Райли Дънкан се мръщеше на рецепцията.

Триша Монтгомъри се появи откъм офиса си.

— Проблем ли има? — попита тя. Въпросът беше зададен учтиво, но погледът й беше твърд като стомана. — Гуен?

— Всичко е наред, Триша — увери я бързо тя.

Ситуацията се влошаваше с всяка изминала минута.

Гуен знаеше, че трябва възможно най-бързо да раздели двамата мъже.

— С Уесли завършихме разговора си, Джъдсън — кимна тя. — А последното нещо, което ми трябва сега, е някаква сцена — добави тихо, като минаваше покрай него.

Гуен затаи дъх, но накрая Джъдсън с неохота обърна гръб на натрапника и я последва. Изкачиха стъпалата в мълчание. Уесли излезе наперено от чайната, прекоси фоайето и изчезна навън, където се качи в колата си. Триша се върна в офиса си. Райли се зае за работа. Гостите взеха отново книгите и списанията си.

На третия етаж Джъдсън отключи вратата на Гуен. Тя влезе в стаята. Макс се беше настанил в средата на леглото. Той се изправи на крака, за да я поздрави. Гуен прекоси помещението и го погали по главата.

Джъдсън затвори вратата и подпря гръб на нея.

— Какво стана долу? — попита той.

— Няма да те тревожа сега, но може да си имаме конкуренция в детективския бизнес за парапсихични разследвания. — Гуен се отпусна на леглото. — Уесли иска да пусне нова телевизионна поредица, фокусирана върху разрешаването на стари случаи с помощта на екип от детективи с истински паранормални способности. Но знаеш колко е трудно да се намерят истински таланти.

Джъдсън започна да разбира.

— Той иска документацията на Евалин, за да намери в нея имената на хора с истински парапсихични способности. Претърсил е кабинета й, преди ние да отидем там.

— Да, точно така. — Гуен се подпря на длани зад себе си и се надигна. — Не се престраших да му кажа, че и аз планирам да се заема с този бизнес.

— Явно е, че се очертава навалица от конкуренти — кимна Джъдсън. Той погледна часовника си, отиде до прозореца и се загледа в гората. — Имаме малко време. Колко ще трае?

— Кое? — не разбра тя.

Той се обърна и я погледна.

— Каза, че можеш да ми помогнеш да открия онова, което търся в повтарящия се сън. Колко ще трае това?

Гуен застина неподвижна.

— Не много.

— Тогава да го направим.

— Сигурен ли си?

Очите му пламнаха.

— Татко ме предупреди, че мъжът трябва наистина да се доверява на една жена, за да й позволи да го постави в транс. По-рано ти признах, че ти се доверявам.

— Но все още не ти харесва идеята, че имаш нужда от терапия на сънищата.

Той се усмихна тъжно.

— Добре ме познаваш.

— Представи си, че съм човек, който прави ремонти. Някои хора ремонтират тръби. Аз ремонтирам сънища.

— Ти имаш дарба, невероятен талант. Това, което правиш, е удивително.

— О, благодаря.

— Разходи се из сънищата ми, партньоре. Помогни ми да намеря онова, което търся.

— Добре, но да те предупредя: първо трябва да ми дадеш някакъв контекст — напомни му тя.

— Знаех, че ще го кажеш. Досетлив съм, нали?

— Досетлив си, да. Разкажи ми, Джъдсън.