Бет Ревис
През Вселената (64)

63
Ейми

Док ни очаква на четвъртия етаж. Не изглежда изненадан, че сме там и двете, което за мен означава, че дебелата сестра все пак е използвала бутона на безжичния си предавател. Знаех си, че не може да й се има доверие.

— Как си, Стийла? — пита с изкуствено бодър глас лекарят. — Ейми, оттук нататък мога да се справя и сам, така че връщай се в стаята си.

— Не, благодаря — казвам аз, щом ръката на Стийла се впива в моята.

— Какво?

Лекарят изглежда изненадан.

— Оставам с нея.

— Но…

— Аз я искам — каза Стийла с разтреперан глас.

Лекарят се смръщва.

— Никъде няма да ходя — заявявам аз.

Около устните му се появява тънка бяла линия.

— Хубаво — казва той. Поглежда към таблета в ръката си — Легло трийсет и шесто е свободно.

Насочва се към третата врата в коридора. На нея няма биометричен скенер, вместо това лекарят изважда от джоба си голям железен ключ.

В голямата стая има десет легла — по пет до всяка стена. Лекарят завежда Стийла до единственото незаето легло.

— Очаквахме те — обръща се той към Стийла. По гърба ми преминава студена тръпка. — По-лесно е, когато стаята е пълна — измърморва под носа си.

Лекарят й сочи спретнато сгънат халат върху леглото. Стийла ме поглежда. Не иска да си тръгвам. Аз също не искам да я пусна. Когато ръката й пуска лакътя ми, ми се струва, че си казваме сбогом.

Лекарят си седи преспокойно, сякаш всичко е нормално. Ръцете на Стийла треперят, когато разкопчава първото копче на туниката си.

— Обърни се — изсъсквам аз към него.

Тъй като той не разбира какво искам от него, аз го хващам за лакътя и го завъртам кръгом. Докато чакаме Стийла да се преоблече, наблюдавам лекаря. Обърнал ни е гръб и си играе с инструментите върху масата до стената. Нямаше никакво намерение да оглежда голата Стийла, а и защо му е? Тя е стара. Не, той просто беше забравил, че Стийла може да се смущава да се разсъблече пред него. Той не гледа на нея като на човек с чувства. Твърде дълго се е правил на лекар с елементарните фийдъри и е забравил какво представлява истинска личност.

— Готова съм — обажда се Стийла с пресекващия си глас.

Тя седи върху леглото с изпъната крака, а чаршафът покрива коленете й. Оглеждам се наоколо и виждам, че останалите пациенти са заели същите пози, но всички те, както Стийла би казала, са безмозъчни глупаци. Тя ги имитира, може би несъзнателно.

Туниката и панталонът й са сгънати прилежно в края на леглото. Болничната дреха, много по-тънка от обичайното й облекло, я прави да изглежда още по-дребна, слаба и болна. И много по-уплашена. Тя трепери, но не от студения въздух, който духа в стаята.

— Какви са тези неща? — пита Стийла със задавен глас.

— Просто интравенозен разтвор. — Лекарят държи банките. — За… подхранване.

— Защо не използваш медицинските пластири? — интересувам се аз.

— Пластирите са за елементарни проблеми като главоболие и стомашни болки. Тук нещата са по-сериозни.

— Никой от другите няма три банки — отбелязва Стийла.

Стаята е толкова тиха, че почти съм изключила, че има още хора. Старците в останалите легла се кротки и зяпат в тавана. Фийдъри. Но Стийла е права — имат само по две банки — една в лявата китка и още една по-нагоре в същата ръка.

— Третата е специална, защото ти си специална.

— Врели-некипели.

Лекарят се усмихва накриво.

— Защото ти си единствената тук на психиатрични лекарства.

Стийла прехапва устни. Подобно на Младши, и тя вярва, че е луда, защото през целия си живот е чувала лекарят да я нарича така. А сега се чувства несигурна, мисли си, че трябва да е тук, затворена с останалите, които гледат тъпо пред себе си.

— Ти дори не си я прегледал — възмущавам се аз.

— Хм?

Лекарят не вдига поглед, докато дезинфекцира ръката на Стийла.

— Боцкаш с игли и разни банки, а дори не си я прегледал. Какво става тук?

Гласът ми е нисък и дълбок. Не знам дали лекарят осъзнава, че гласът ми става такъв, когато съм много, ама много ядосана.

— Сестрата, която ви прие, ме информира какво е положението.

— Какво положение? — питам аз и го поглеждам кръвнишки.

Погледът ми губи своя смисъл, той изобщо не вдига своя.

Стийла обаче ни наблюдава.

— Тя има халюцинации, също като останалите тук.

В бърза последователност лекарят свързва две от банките към лявата ръка на Стийла. После с третата игла се премета върху дясната й ръка. Пробива кожата й в сгъвката на лакътя. Забива „специалната“ игла дълбоко в изпъкналата й синя вена. Стийла изохква от болка.

И макар че лекарят беше казал, че това е банка с хранителен разтвор, тъмночервен поток от кръв започва да се стича надолу към торбата, прикачена в края на тръбичката.

Изобщо не разсъждавам. Блъсвам с рамото си толкова силно лекаря, че той полита назад и се удря в стената. Приковавам го към нея с ръка. Може и да не съм силна като него, но на моя страна имам яростта си.

— Какво направи? — крещя му аз. — Ти каза, че това е банка с разтвор, но не е. Защо винаги лъжеш? Какво криеш пак?

След като приключих с крещенето, в стаята настъпи тишина. Изпънати в леглата си, останалите девет пациенти продължиха да гледат с празен поглед пред себе си, без да забелязват какво се разиграва около тях.

С крайчето на окото си виждам, че Стийла премигва, след което втренчва поглед право напред, несъзнаваща, че крещя само на крачка от нея.

— Стийла? — прошепвам аз.

Нищо.