Бет Ревис
През Вселената (56)

55
Ейми

Седя в моята стая.

Вратата се отваря.

— Какво правиш? — пита Младши.

— Седя си в стаята.

— Какво гледаш?

— Стената.

— Защо гледаш стената?

Младши задава твърде много въпроси.

Той идва до мен. Хваща ръката ми. Пръстите му проследяват синините по нея.

— Ела с мен — казва Младши.

Ставам. Той тръгва. Аз го следвам.

Вървим така, докато не спираме.

Младши натиска един бутон. Вратата се отваря. Влизам слея него. Той ме отвежда до един стол.

Сядам.

— Ейми — казва един плътен глас. Поглеждам и виждам лекаря. Ние сме в неговия кабинет. Той седи зад бюрото си. — Какъв е проблемът?

Примигвам.

— Нищо. Всичко си е наред.

— Нищо не е наред! — изкрещява Младши.

Поглеждам към него.

— Всичко е наред.

Столът, върху който седя, е син. Изработен е от твърда пластмаса. Бюрото е интересно. Всичко върху него е подредено изключително педантично. Моливите в чашата са подравнени.

— Какво се е случило с теб? — крещи Младши.

Подскачам стресната. Бях забравила, че е тук. Вторачвам се в него.

Младши изръмжава като куче, става ми смешно и се усмихвам.

— Нищо й няма, Младши — казва лекарят. — Мисля, че прекарваш твърде много време сред душевноболни пациенти. Може би за теб ще бъде по-добре, ако си по-дълго сред нормални хора. Препоръчвам…

Лекарят продължава да говори. Знам, защото устата му мърда нагоре, надолу и от нея излиза звук, но в главата ми думите дрънчат в някакъв безпорядък. Бележникът върху бюрото има толкова равни ръбове. Протягам ръка и прекарвам пръсти по ръбовете. Гладки са, толкова са гладки, че хартията срязва кожата ми. На върха на пръста ми се появява тънка червена линия. Виж ти, лекарят има още един бележник от другата страна на бюрото. Хубаво е. Симетрично. Харесвам симетрично. Си-мет-рич-ну. Ето една хубава дума. Казвам я на глас.

— Си-мет-рич-ну.

Да. Звучи чудесно.

Младши ме гледа, сякаш съм луда. Ама то тук всичко е налудничаво, ха-ха. Ами нали той е човекът, който посещава често болница за душевноболни, просто за развлечение.

Стените са боядисани в приятен нюанс на синьо. Толкова е хубав. Като замъглено небе.

Нещо дрънка. Поглеждам. Лекарят е сложил кафяво шише с хапчета върху бюрото. Накланям глава, за да ги огледам. Хапчетата са се разположили хаотично на дъното на шишето. Приличат на дребни бонбони.

Лекарят и Младши разговарят.

— Прав си — казва лекарят. — Състоянието й е необичайно сериозно. Да е преживяла някакъв шок напоследък? Травма? Ускорено сърцебиене? Понякога може да направи реакцията по-силна.

— Реакция към какво? — пита Младши, повишавайки глас.

Върху лицето на доктора е изписано странно изражение.

— Към кораба. Трябва да си наясно, че нещата тук са различни от онези на Земя-Слънце. Имаме различни лекарства, различна храна, вземаме повече хранителни добавки и витамини.

— Витамини — подскача Младши, щом чува думата, — като онези, които Старши слага във водата.

— Даа — отговаря лекарят и провлачва смешно думата.

Кикотя се.

Младши се обръща и ме поглежда втренчено. Изкикотвам се и на него.

— И хормони. Старши слага във водата и хормони. Заради Сезона.

Докторът поклаща глава.

— Едва ли биха й подействали. На хормоните им трябва време, за да се усвоят от организма. За да станат ефективни, им трябват няколко седмици, дори месец.

— Напоследък изпи много вода. — Младши поглежда към ръцете ми. — А това може би е травмата, за която спомена.

Примигвам и осъзнавам, че е минало известно време, и за миг се запитвам какво ли е станало през това време. Но няма значение, нищо не се е променило, аз съм си все още тук и те все още си говорят.

Примигвам. Отново съм се унесла.

…

Мигане.

 

 

Много по-лесно ми е, когато съм отнесена. Толкова ми е трудно да следя думите, които произнасят лекарят и Младши. Твърде са напрегнати. Защо са така възбудени?

Всичко си е чудесно.

Младши щраква с пръсти пред лицето ми.

— Ейми, Док смята, че имаш нужда от лекарство — казва той със ситен глас.

— Тя е с разбалансирана психика не е глуха — намесва се лекарят.

Младши посяга към шишето върху бюрото на лекаря.

— Това са инхибитори, хапчета за психиката. Ще ти дам едно й ще видим дали ще помогне.

Отварям уста. Хапчето се озовава върху езика ми, горчивият му вкус изпълва устата ми.

— Глътни го — напомня ми лекарят.

Гълтам.

— Помниш ли нощта, когато се срещнахме? — пита Младши. — Ти се мяташе в онази криогенна течност и се бореше с нас за всяко нещо. Трябваше да те държа, за да може Док да ти постави капки за очи, за да не ослепееш. А сега си седиш тук и гълташ хапчето като послушно куче. Не виждаш ли колко е тъжно това?

— Не — отговарям аз.

За какво пък трябваше да съм тъжна?

— Колко време му трябва, за да подейства? — запитва Младши.

— Не съм сигурен — отговаря лекарят. — Както вече казах, психическото й състояние е много по-различно от това на повечето фийдъри. Ако изобщо подейства, би трябвало да е само след няколко часа.

— Ако?

Младши се задавя, докато изрича думата.

Гласът му се отдалечава и аз вече нищо не чувам.