Бари Айслър
Алгоритъм (8)

8.
Вкусът на храната

Сара си беше отишла обратно в кабинета, за да може Алекс да се обади на капиталовложителите и да откаже срещата. Горкият човек изглеждаше съкрушен. Кой нямаше да е? Не беше споменавал нито дума, но тя знаеше, че ако „Обсидиан“ се окаже толкова добра технология, колкото изглежда, Хилзой щеше да се превърне в много важен клиент на фирмата. За човек с шестгодишен стаж като Алекс, който се изкачва нагоре към съдружничеството, привличането на подобен клиент е голяма работа.

Два часа анализира нивото на техника за един от старшите съдебни адвокати. Нямаше прекъсвания и тя беше благодарна — все още не се бе научила да уплътнява времето си на шестминутни интервали и продължителните отрязъци, посветени само на един проблем, й помагаха да не изпусне нещо. Погледна кое време е и си помисли дали да не отиде да обядва.

Стана и оправи щорите. По обяд слънцето напичаше здраво в кабинета й. Не че изобилието от слънчева светлина е нещо, от което човек трябва да се оплаква.

На пустия доскоро терен, който някаква програма за почистване от сорта на федералната „Супер фънд“, беше превърнала във футболно игрище, имаше мач. Отвори леко щорите и се загледа. Стъклото беше впечатляващо звукоизолиращо и не можеше да чуе виковете, но си представи как се смеят.

Не, наистина нямаше от какво да се оплаче. Кабинет с гледка към страхотно място, хубави мебели, секретарка. Работата беше сравнително интересна и тя я вършеше добре. Позицията означаваше и определено служебно положение, макар че не искаше да го обявява на висок глас. И разбира се, изкарваше неприлично много пари за двайсет и шест годишен човек. Въпреки това понякога усещането, че се е натъкнала на всичко това случайно, я притесняваше. Само защото си добър в нещо и ти се плаща добре, достатъчна причина ли е да го правиш?

Родителите й щяха да се изсмеят на въпроса и наистина го бяха правили, преди да се научи да крие съмненията си. Но разбира се, бяха различни поколения. Те се бяха запознали в колежа, бяха дошли в Америка да учат и да усъвършенстват английския си, какъвто е бил обичаят сред синовете и дъщерите на заможните иранци по онова време. Баща й Емаан учел медицина и възнамерявал да стане офталмолог. Майка й Ашраф изучавала английската литература от XIX век и искала един ден тя самата да стане преподавател. Оженили се още докато учели. Техните родители били доволни от брака им и бъдещето им изглеждало светло.

После дошла революцията и окупацията на американското посолство. Когато се заговорило за война, президентът Картър замразил иранските авоари. Семействата им загубили, всичко. Изобщо забравили за учене — важното било да намерят начин да се хранят и да си плащат наема. Ашраф си намерила работа като сервитьорка. Емаан продавала очила в една оптика. Скъсвали си задниците от работа и пестели пари, като делели един двустаен апартамент с още една иранска двойка, пострадала по същия начин. Накрая успели да съберат достатъчно, за да купят оптиката. Сега притежаваха пет оптики в района на Залива, както и доста недвижими имоти, и бяха адски горди с това. Веднъж, когато Сара каза на баща си, че иска работа, която да й носи духовно удовлетворение, той се засмя и рече: „Глупаво дете, не знаеш ли, че финансовият доход носи духовно удовлетворение?“

Разбираше гледната му точка. Но тя имаше повече възможности от родителите си, възможности, които те й бяха осигурили. Нямаше ли да сбърка, ако не се възползва? Не трябваше ли да гради върху основите, които й бяха дали?

Освен това й се стори, че долови тъга в смеха на баща си.

Опита се да го забрави, но не можеше да се отърси от чувството, че я очаква нещо повече, стига да може да разбере какво.

Това беше проблемът й: всичките й мечти бяха неясни. Не знаеше какво иска. У нея имаше стаен копнеж, но не можеше да го назове. Знаеше, че е доста разрушително да чувстваш толкова силно, че там има нещо, и да не можеш нито да го изразиш, нито да го определиш. Чудеше се кое е по-лошото: да се откажеш от мечта или да си прекалено повърхностен, за да имаш такава?

В такива моменти си казваше, че се държи глупаво. Надяваше се на прекалено много, това беше проблемът. Трябваше да е доволна от всички хубави неща, които притежава.

Понякога й се искаше да има брат или сестра, с които да споделя. Но времената били трудни, когато се родила. Родителите й не можели да си позволят още едно дете, а когато вече можели, Сара била на десет. Не им се почвало всичко отначало.

Вълнуваше се истински единствено от политика. Четеше всичко, от целия политически спектър — вестници, списания, книги. Блогове най-вече. Имаше страхотни блогове в Мрежата и поради разнообразието и спонтанността им тя им вярваше много повече, отколкото на официалните медии, които бяха контролирани от корпорации или водени единствено от жаждата да се доберат до тези, които са на власт, или и двете. Ненаситното четене беше любимото й занимание още от гимназията и то се разви още, когато порасна. Но какво трябваше да направи? Виждаше как противниците на Обама се опитаха да го очернят, като го изкарат мюсюлманин. Или пък как съсипаха онзи ирано-американски бизнесмен Алекс Латифи, подложиха го на злонамерено преследване в Алабама. Какво биха направили хората с една американка от ирански произход, която наистина е мюсюлманка и намира някои пасажи от Корана за удивително красиви? Кръщелното й име беше Шахайе, за бога, беше кръстена на персийско цвете — Сара беше само прякор. Шахайе Хосейни, гласувайте за мен… В действителност имаше по-голям шанс да я изпратят в Гуантанамо, отколкото да я изберат.

Беше първа година в Калифорнийския технологичен университет, когато самолетите удариха Пентагона и двете кули. След това се изредиха да я вербуват от всички федерални институции: ФБР, Агенцията за национална сигурност, ЦРУ, наскоро откритото Министерство на вътрешната сигурност. Всичките отчаяно търсеха хора, говорещи езици от мюсюлманския свят, и Сара, която свободно владееше фарси, явно се появяваше в компютърните им списъци. Беше изкушена от идеята за достъп до свърхсекретна информация, от шанса да се сражава с фанатизма, който трови културата, от която произлизаше тя. Но родителите й се обявиха против. Преживели революцията и всичко след това, те ужасно се страхуваха от нови отрицателни последици. Хосейни вече бяха американци и не искаха с нищо да привличат вниманието към произхода си. Образованието е ключът към успеха в Америка, уверяваха я родителите й. Отдавна се бяха примирили с факта, че няма намерение да става лекарка, но на нея лесно й се удаваха науките — курсове за напреднали в гимназията, ранно приемане в програмата по информационна сигурност в Калифорнийския технологичен университет. Защо да не завърши право? С подобна комбинация можеше да прави всичко. И така се беше родил някакъв компромис.

Обичаше родителите си и искаше да ги зарадва, но част от нея се противеше на идеята фикс за образованието и общественото положение, на начина, по който я използваха като средство да осъществят собствените си посечени мечти. Това зрънце на негодувание доведе до първия й истински бунт — гадже чистокръвен американец на име Джош Маршал — третокурсник, с когото започна да се вижда през втората година в колежа и от когото загуби девствеността си. Джош беше хубаво момче от добро семейство и с перспективи, но не беше иранец и макар че родителите й не можеха да направят кой знае какво, за да я спрат, Сара знаеше, че мълчаливо се ужасяват. И това беше добре. Най-сетне правеше нещо, което тя иска.

Връзката трая, докато Джош се дипломира и замина за Тусон да създава ракетни системи за „Рейтиън“. Видяха се още няколко пъти през лятото, но есента, щом започна есенният семестър на третата година, Сара му каза, че е прекалено заета, за да продължат. Престори се, че много съжалява, но истината беше, че й бе доскучало. Макар че по принцип беше уверено момче, Джош се чувстваше заплашен от нея и в резултат стана несигурен. Сякаш не вярваше съвсем, че я заслужава, а мислеше, че тя му прави благоволение, като излиза с него. Сара винаги бе имала усещането, че връзката им зависи от нея, че тя командва всичко, и накрая се беше оказала права.

Моделът се беше повторил в „Бъркли“. Не беше минал и месец, откакто се записа да учи право, и се хвана с един второкурсник, пак англо-американец, казваше се Джон Коул. По-късно, когато Джон се дипломира и отиде да работи в Министерство на правосъдието във Вашингтон, Сара, на която новата връзка й беше додеяла по същия начин, по който и предишната, отново използва случая като извинение да я приключи. После се замисли над мотивите си. И двете й гаджета бяха добри, поне по общоприетите правила. Но родителите й със сигурност нямаше да приемат нито единия, нито другия — за тях те бяха с вградена дата на годност. Напук ли си правеше? И защо постъпваше така със себе си?

Обичала ли ги беше? Казваше им, че ги обича, защото те не спираха да й се обясняват. Но макар че се бе привързала към тях, особено към Джош, който в края на краищата й беше и първият, не знаеше дали това може да се нарече любов. Чудеше се дали не я привличат само срокът на годност и прибавеният сладникав вкус към храната. Може би се страхуваше да опита нещо, което би разпалило скрит апетит, апетит, който долавяше у себе си, но който неизвестно защо отказваше да си признае.

Сексът обаче беше добър. Или поне достатъчно добър. Истината беше, че не бе свършвала с нито един от двамата, но това нямаше голямо значение. Самият контакт й харесваше, пък и тя обичаше да спи с някого. А когато искаше да си достави удоволствие, винаги можеше да заключи вратата на банята, да си напълни ваната, да затвори очи и да се докосва както трябва. Фантазираше си как стои в дъното на лекционната зала, сред тълпата в някой бар, на купон или пък между лавиците с книги късно през нощта. Винаги имаше мъж, чието лице не се виждаше, но тя знаеше, че я гледа и в погледа му се чете едновременно възхита и арогантност. Тя го предизвикваше, настояваше да й каже кой е, какво толкова я гледа. Той се усмихваше и казваше: Знам какво искаш. Тя се разсмиваше на безочието му и му отвръщаше нещо от сорта на: О, нима? Смехът й трябваше да го обезкуражи, но вместо това усмивката му ставаше по-широка и тя усещаше, че той мълчаливо й си подиграва. Нищо не знаеш за мен, продължаваше тя тогава. Той се приближаваше и тихо й прошепваше, че знае доста неща за нея и може да го докаже, стига да иска. Наглостта му я вбесяваше и тя го предизвикваше: Как ще го докажеш? Тогава той идваше съвсем близо и тя се опитваше да се отдръпне, но винаги нещо й препречваше пътя и тогава тялото му се притискаше в нейното, устата му се допираше до ухото й и той прошепваше: Знам как обичаш да те галят… така и така, и така…

Тръсна глава и остави щорите да се затворят. Трябваше да обядва. Можеше да покани и Алекс. Любопитна беше дали е чул нещо за Хилзой. А пък и малко компания нямаше да му дойде зле.

Привлекателен беше и тя понякога си мислеше за него. Но вероятно скоро щеше да бъде избран за съдружник и ако започнеше да излиза с него сега, после трябваше да скъсат. Разсмя се. Беше тъкмо като за нея. Още един привлекателен чистокръвен американец с подходящата биография и автоматичен срок на годност. Идеално.

Както и да е, тя явно не го вълнуваше, макар че трябваше да си признае, че именно затова я привлича. Беше свикнала мъжете да я желаят. Не успяваха да го скрият, а повечето дори и не се опитваха. Странното бе, че като хлапе, тя беше грозновата, с големи раздалечени очи и прекалено сочни устни и чертите й станаха съразмерни едва в края на гимназията. Беше благодарна за това. Ако беше родена красавица, щеше да е все едно да се бе родила богата. Всичко щеше да е толкова лесно. Стана така, че външният й вид се оказа невероятен и неочакван подарък, на който се бе натъкнала по случайност, а не нещо, което й бе принадлежало по право.

Абсурдно беше, наистина, че се интересува от единствения мъж във фирмата, който явно не си пада по нея. Но тя харесваше някои негови качества. Първо, с Алекс се работеше добре. Винаги обясняваше нещата ясно и не се чувстваше заплашен от техническите й познания, за разлика от другите адвокати, с които беше работила. И определено беше сериозен. Даже прекалено сериозен — беше в кабинета си винаги когато Сара дойдеше по-рано или си тръгваше по-късно, и явно нямаше кой знае какъв личен живот. Струваше й се, че забелязва странна… тъга зад сериозността, и това я заинтригува. Представи си как ще реагира, ако започне да я сваля, после се разсмя при мисълта. Тя не го интересуваше и най-вероятно така беше най-добре.

Но нямаше нищо лошо да го покани на обяд. Така и така излизаше, щеше да попита за Хилзой и да спомене, че отива да хапне, може би в „Стрейтс Кафе“, сингапурския ресторант, ако и той е гладен…

Тръгна по коридора към кабинета му и надникна вътре, но него го нямаше. Секретарката му Алиса я видя и каза:

— Наложи се да иде до полицейския участък.

Сара повдигна вежди.

— Полицейският участък ли? Заради Хилзой ли?

Алиса поклати глава.

— Не каза.

Сара кимна и отвърна:

— Никога не казва, нали?

Тръгна си, помисли си дали да не си вземе нещо от кафето на фирмата. Да, така май щеше да е най-добре.