Аня Сноу
Съдбоносно желание (1)

Глава 1

Студената сутрин не попречи на Джон да излезе от дома си и да тръгне към плажа. Сутрините му бяха почти едни и същи, изпълнени с повтарящи се действия. Всяка една от тях започваше с разходка, беше нещо като навик. Харесваше му, можеше да помисли, да остане сам. Харесваше му вятъра да роши косата му, да вдишва прохладен въздух. Харесваше му и това, че хората все още не бяха излезли, всичко бе притихнало и спокойно. Живееше в голяма и просторна къща, която бе красива, но и някак студена. А Джон — е, той бе човек, който обичаше водата, океана. Нещото, което съпътстваше живота му, бе самотата. Въпреки че си имаше почти всичко, което обича, бе самотен. Почувства ледения полъх на океана, и с усмивка продължи да върви и да мисли за изминалия ден. Студенината, която идваше от синята шир, сякаш го приветстваше.

* * *

От няколко дни Вея се намираше в неизвестния град. Бе дошла наскоро, но така и не бе запомнила името на града, където се бе настанила. Може би за постоянно. Искаше да избяга от сестрите си, но не знаеше къде точно. И тогава бе видяла този град и й бе харесал. Събрала бе багажа си и бе дошла тук. Сега й харесваше, особено това, че нямаше връзка с миналото. Имаше чувството, че не само миналото е изчезнало, но и същността й. Най-накрая бе сигурна в нещо, а то бе, че вече щеше да живее като човек. Взе си леденостуден душ — водата й харесваше такава, караше я да се чувства истинска. След което се приготви и излезе от къщата. Хората не й обръщаха внимание, за което бе щастлива. Не искаше същността й да привлича излишни погледи. Копнееше да бъде повече човек, отколкото съществото, което в действителност беше. Толкова дълго бе мечтала да бъде обикновена, да се слее със заобикалящите я хора. Да стане една от тях, поне в техните погледи.

Слънцето, което тъкмо бе изгряло, веднага стопли кожата й. В ума й в момента бе единствено това, колко обикновена бе в момента, колко се чувстваше човек точно сега. Вея пое по една от близките улици. Трябваха й нови дрехи, а и искаше да се разходи.

* * *

Джон бавно и уверено влезе в хола. Семейството му бе там, но той все още се чувстваше странно, като аутсайдер. Сякаш това не бе неговото място. Не и с тези, с които трябваше да бъде. Бе вечер, навън всичко бе тъмно, нямаше много хора. Навсякъде бе притихнало, всичко бе обгърнато от тишината, която толкова му харесваше. В следващия момент майка му го погледна и го покани с усмивка на лице:

— Ела, Джон, с баща ти имаме да ви казваме нещо.

Джон се намръщи, но изпълни молбата. Седна на дивана до брат си и попита:

— Какво е това, което искате да ни казвате?

— Да, давайте по същество, че Джони ще ходи до брега. Отново — намеси се брат му.

— Млъкни, Майк — изсъска му Джон.

Точно преди Майк да реагира на заповедта и двамата отново да се скарат, баща им се намеси.

— Престанете, няма да се карате и да спорите. Нито сега, нито в бъдеще.

Двамата мъже въздъхнаха, но кимнаха примирени.

— Хайде, скъпа, кажи им — обърна се баща им към майка им.

Жената се усмихна щастливо и сподели със синовете си.

— С баща ви заминаваме на почивка.

— Какво?! — извика Майк и се изправи. — И ще ме оставите тук с него? Та той ще ме побърка. Това е пълна катастрофа! Не можете да го направите.

Джон последва примера на брат си и се изправи.

— Той — започна Джон и посочи брат си — ще ме докара до психически срив. Моля ви се, с този не може да се живее. Имайте милост.

Родителите им местеха погледите си от единия си син на другия. Беше им доста трудно да не се засмеят, гледайки ужасените им физиономии. Трябваше да признаят, че Джон и Майк бяха пълна противоположност. До преди няколко години Джон обичаше да излиза по клубовете и да се забавлява, но не и сега. За сметка на това Майк никога нямаше да се откаже от любимите си купони. А щом в къщата останеха двамата, Майк се опитваше по всякакъв начин да подлуди по-големия си брат. Баща им се изправи и твърдо заповяда:

— Джон, Майкъл! Седнете си на местата!

Двамата седнаха с недоволни изражения на лицата. Баща им също седна и като прегърна жена си, продължи:

— С майка ви ще ходим на почивка. Заслужихме си я, а вие трябва де се изтърпите някак си.

— Къде ще ходите? — тихо попита Майк.

Смеейки се, баща им отсече:

— Няма да ви кажем! Не искаме да ни се появи някой от вас с молби да го избавим от другия. Забравете!

Джон свъси вежди, а Майк изсумтя. Двамата се спогледаха с ужас.

— Наистина ще ме побърка — посочи брат си Джон.

— Кой кого? — попита саркастично Майк. — Той ще ме побърка.

— Кога тръгвате? — с въпроса си Джон игнорира досадния си брат.

— Утре рано сутринта — отвърна баща им.

— Супер, става все по-хубаво.

Наблюдавайки спора им с усмивка, баща им умиротворително ги подкани:

— Нека да вечеряме без никой да побърква когото и да е.

Момчетата се надигнаха мълчаливо. Джон прекара вечерта със семейството си, а когато всичко навън съвсем притихна, облече якето си и тръгна по пустите улици на огромния град. Искаше да остане сам, да помисли за бъдещето си.

Стигна до океана. Плажът бе самотен и той тръгна бавно по него. Беше му студено от прохладния въздух, но това не му пречеше. Единственото важно нещо бе да намери спокойствие. Спря се, загледан в океана, и замислено си пожела „Искам да я намеря!“. После продължи своята самотна разходка.

* * *

Вея бе прекарала цялата вечер сама в новия си дом. Не чувстваше умората от миналия ден, не чувстваше почти нищо. Останало бе усещането за водата, за това, че трябва да е някъде другаде. Да бъде онази, която трябваше да бъде. И за първи път, откакто бе дошла, реши да отиде до плажа и както преди да почувства океана.

Бързо облече черни дрехи и тръгна. Улиците на града бяха безлюдни и това й харесваше. Не се боеше от опасностите на нощта, можеше да се грижи за себе си, а и никой нямаше шанс срещу това, което беше тя. Не усещаше студа, бе привикнала към него. Чувстваше само порива да е близо до водата.

Когато стигна до плажа, започна да върви толкова близо до водата, че тя често достигаше и почти заливаше краката й. Стигна до най-отдалечения му край и седна на пясъка. Загледа се във водата и потънала в спомени от миналото й, пропусна да забележи непознатия мъж, който също като нея се разхождаше из пустия плаж. Той също не забеляза скритата от тъмнината жена. Все още бе развълнуван от оформилото се в душата му съкровено желание — да намери подходящата за него жена, затвори очи и повтори в съзнанието си „Искам да я намеря!“. Не очакваше, че някой ще чуе зова му, но имаше нужда да го отправи с цялото си сърце.

Тогава Вея първо го усети, а после някъде в главата си чу и желанието му. И сега, след като го бе чула, трябваше да го изпълни.

Погледът й се спря на откроилия се мъжки силует и побърза да се скрие зад една скала. От прикритието си се загледа в мъжа, който го бе изрекъл. Изчака го да си тръгне, а една сълза се търкулна бавно по бузата й. Не можеше да повярва, че това й се случваше. Искаше да е човек. Искаше природата й да не бе такава. И за малко бе повярвала, че това е възможно, но явно това, което беше тя, не можеше да си отиде просто така. И след като бе чула желанието на този мъж, трябваше да го изпълни, каквото и да й струваше това.

Все още не знаеше какво означава „Искам да я намеря!“, но щеше да разбере. Както щеше да научи кой по-точно бе непознатият и защо го бе направил. Тя седна на пясъка, хвана лицето си с ръце и се остави на шума от вълните да успокои създанието в нея. Можеше да го пусне на свобода, но ако го направеше, това нямаше да доведе до нищо хубаво, нито за нея, нито за другите хора.