Аня Сноу
Съдбоносно желание (6)

Глава 6

Вея гледаше в очакване отговора на богинята. Какво ли щеше да стане, дали Ейра щеше да й помогне?

— Това е ужасно, Вея — възмути се богинята. — Рядко нечия история може да ме разтърси така, но твоята… сестра ти не е трябвало да постъпва така.

— Ейра, знам, че е жестоко от моя страна да искам помощта ти срещу сестра си, но не искам да съсипе още веднъж живота ми.

— Не се чувствай виновна, това е нормално желание — започна Ейра. — Трябва да тръгвам, не се безпокой, всичко ще е наред.

— Добре — отвърна Вея. — Благодаря ти за помощта.

Богинята само й намигна и изчезна. Вея все още не знаеше как бе имала силите да я призове, нито какво щеше да става отсега, но не съжаляваше за стореното. Погледна часовника. Беше почти четири сутринта, времето наистина беше минало бързо. Трябваше да си ляга, все пак имаше среща на следващия ден и не смяташе да я пропуска. Стана от дивана и бавно се отправи към спалнята си. Легна си с желанието денят да дойде по-бързо и отново да зърне Джон.

* * *

Джон скочи в леглото си, сърцето му биеше бясно, огледа се да види какво става, какъв беше този шум, по дяволите!

А да, скъпото му братче беше решило отново да го събужда с музика и както винаги, я слушаше толкова „тихо“, че чак не беше истина. Изсумтя и стана. Знаеше, че Майк го прави нарочно, за забавление. И явно да дразни брат си бе дефиницията му за забавление.

Ядосано се огледа за часовника си, но не го откри. Търси го навсякъде, дори на земята, и когато се предаде и се изправи, видя как часовникът стои на шкафа му. Да, явно съжителството с Майк не му действаше добре. Разтърка сънено очи и се вторачи невярващо в часовника — осем сутринта. Музиката се усили. „О, това беше!“ — помисли и тръгна към хола. Гледката, която го посрещна беше толкова неочаквана, че Джон се почуди дали не е сбъркал къщата и мястото, на което се намира.

Брат му танцуваше с ритъма на песента и чистеше. Брат му, който не бе пипвал нищо през живота си, чистеше. Джон го гледаше объркано и за миг се зачуди дали по пътя към хола не си е ударил някъде главата.

— О, братле, ти се събуди — отбеляза Майк.

Явно всичко си беше наред, беше в правилната къща и явно това беше Майк.

— Наблюдателен си — измърмори Джон и седна на дивана.

— Много смешно, Джон — засмя се Майк, изчезна в кухнята, а когато се върна носеше чаша в ръка. — Ето ти кафе.

— Какво ти става? — Джон пое чашата.

— Нищо, реших да бъда полезен. Все пак не е лошо веднъж годишно да направя нещо по къщата — отговори Майк.

— Да не повярваш! — измърмори Джон и отпи от кафето — Страшно кафе.

— Благодаря, ти нямаше ли да излизаш днес? — попита с интерес брат му.

— Олеле, вярно — рече Джон и стана. — Отивам да се оправя.

Майк не отвърна нищо, само поклати глава и се засмя. Джон знаеше какво мисли брат му и сам се чудеше как можа, дори и за минута, да забрави за уговорката с най-прекрасната жена. Изкъпа се, облече се набързо и излезе.

Срещата им беше в едно кафене, недалеч от дома му, което в момента го устройваше много добре. Тичайки, стигна за пет минути, огледа заведението — нямаше следа от Вея. Пое си дълбоко въздух и се опита да се успокои, седна на една от масите далеч от другите хора, поръча си чаша кафе и зачака дамата си.

* * *

Вея закъсняваше, оправянето й беше отнело прекалено много време. Не можа да намери обувките, които искаше и вървяха с облеклото й, затова се наложи да се преоблече. Отново остави косата си пусната, сложи си малко грим и тръгна към кафенето. Беше доста далеч от дома й и това я забави допълнително.

След около двайсет минути беше там, паркира колата си и се огледа за Джон. Видя го седнал на една маса, оглеждайки се явно за нея. Усмихна му се, радвайки се да го види. Пое в неговата посока и с усмивка седна на мястото до него.

Лицето на Джон сияеше. Хвана ръката й, докосна я с устните си и я пусна. Целувката по ръка я разтопи още повече, вече знаеше, че той беше подходящият за нея. Бързо й сервираха поръчаното кафе и тя отпи жадно.

— Съжалявам, че закъснях — извини се тя.

— Не се притеснявай, изобщо не си закъсняла — успокои я той.

Вея му се усмихна и гледайки мъжа срещу нея, вече не съжаляваше за това, което бе направила снощи. Нямаше да позволи на сестра й да й го отнеме, нямаше да позволи миналото да се повтори.

Дълго стояха в заведението — смееха се, говореха си и Вея със задоволство забеляза колко си допадаха.

— Искаш ли да се разходим? — попита я Джон.

— Разбира се — отговори му нимфата.

Двамата се изправиха, Джон плати сметката и тръгнаха из улиците, хванати за ръка.

Вея се чувстваше щастлива, беше с Джон и някак си започваше да изпитва нещо силно към него. Джон я прегърна, харесваше му тя да е в ръцете му, да се обляга леко на гърдите му. Разхождаха се сгушени един в друг, говореха си, хората се обръщаха след тях да ги гледат. На тях обаче не им пукаше. Стигнаха до океана и Вея се уплаши — не можеше да контролира сетивата си, когато бе близо до водата. А и се страхуваше, че непознатият отново ще е тук и ще си пожелае друго. Джон явно не усети притеснението й и така щеше да си остане, тя щеше да се преструва, че няма нищо лошо да са тук.

Седнаха на пясъка, Джон отново я прегърна и прошепна в ухото й:

— Ти си най-невероятният човек, когото познавам. — Гласът му беше толкова нежен.

— И ти си най-невероятният човек, когото аз съм познавала — отговори му тя.

Джон й се усмихна, прокара ръка през косата й, помилва нежно лицето й, наведе се и я целуна. В началото целувката беше нежна, толкова плаха, но след като Джон усети отговора й, я задълбочи. Вея се притисна в него, прокара пръсти по косата му, по гърба му.

Няколко часа по-късно двамата се разделиха, бяха прекарали целия ден заедно. Щяха да се видят на следващия ден, но той вече й липсваше. Паркира колата и тръгна към къщата си.

— Първата целувка, колко сладко — каза женски глас зад нея.

„Не отново!“ — помисли си Вея и се обърна.

Обръщайки се, видя самодоволната усмивка на сестра си, но в очите й се четеше толкова много скрита злост.

— Ема — изръмжа в отговор Вея, беше й писнало сестра й да я следи. — Какво искаш?

Ема не отговори нищо, тръгна към сестра си като в погледа й се четеше, че нямаше да позволи на Вея да бъде щастлива.