Урсула Ле Гуин
Четири и половина (8)

Историята

Ан седеше с изправен гръб на боядисания в бяло градински стол на малката, покрита с плочи тераса зад къщата. Беше в бяло, беше боса. Старите абелии зад нея, извисяващи се над терасата, бяха обсипани с цвят. Детето й седеше близо до нея сред пръснати пластмасови играчки в края на терасата, където тя се срещаше с моравата. Ела ги гледаше през прозореца на кухнята, през жълтите метални щори, които бяха наклонени така, че да изпращат горещия следобед нагоре, към тавана, и ниската кухня сияеше с мека светлина като восъка на горяща свещ. Тод местеше играчките наоколо, но тя не виждаше никаква логика в начина, по който ги местеше или оставяше. Те сякаш нямаха никаква връзка помежду си. Детето пусна фигурка на животно и взе пречупен цвят на глухарче, пусна го. Само от време на време издаваше някакъв звук, нещо като бръмчене или жужене, достатъчно силно, за да го чува Ела, ритмичен, носов звук: „Анх-анх-анх-анх-ханх…“. Когато изпълняваше тази своя музика, той леко се поклащаше или люлееше, а лицето му, наполовина скрито зад дебелите очила, светваше и се отпускаше. Беше хубаво дете.

Майка му Ан беше много красива там, в слънчевата светлина, бледата й кожа лъщеше от потта, черната й коса беше разпусната и блестеше на фона на сянката и малките бледокремави цветчета на абелията. Дали имаше обещание за тази красота? Ела я смяташе за доста обикновена, когато беше дете, но пък самата тя се бе държала дистанцирано с нея, не търсеше в момичето красота, знаеше, че ако я открие, това ще означава, че ще я загуби, защото Стивън и Мари идваха на Запад толкова рядко, а след развода Мари изобщо не искаше да изпраща детето само. Минаха три или четири години, без изобщо да види Ан. А животът на внуците е бърз, минава много по-бързо от този на собствените деца.

Стивън беше хубаво дете навремето! Хората я спираха и му се радваха в синьо-бялото му костюмче в количката или когато вече ходеше и тя го водеше за ръка към стария пазар. Сините му очи бяха толкова светли и бистри, русата му коса беше къдрава навсякъде. И този невинен вид, доверчивото изражение, което имат малките момченца и което той беше запазил така дълго, дори и като юноша. И как разказваше истории, когато беше колкото това дете! От сутрин до вечер вървеше някаква приказка, която понякога я докарваше до лудост. Стивън бърбореше тихичко край масата, навсякъде, разказваше несвършващата си сага за Дървеното куче и… как беше? Пунча. Пунча и другите герои бяха родени в главата му. Тогава нямаха телевизор или шарени пластмасови играчки, войници, танкове и чудовища. Когато живееха в ранчото, Стивън нямаше с кого да си играе, освен ако Шърли не доведеше момичетата си за деня. И разказваше безкрайни приключения, които Ела не разбираше, играеше си с една-две колички, някакви части от тъкачен стан или старо вретено, дървено, каквито са вретената, и дървени щипки за пране, и тъничкият, пресипнал монотонен глас не спираше: „И те отишли там, р-р-р-рммм, р-р-р-рммм, р-р-р-рм-мм, и те ги чакали, така че тръгнали, р-р-р-рммм, р-р-р-рммм, а после пътят свършил и те паднали, падали, падали надолу, надолу, помощ, помощ, къде е Пунча?“.

И така нататък и нататък, дори и в леглото вечер.

— Стивън?

— Да, мамо!

— Мълчи вече и заспивай!

— Но аз спя, мамо! — Добродетелно възмущение. Едва сдържаше смеха си. Излизаше на пръсти от стаята и в същия момент гласчето започваше да шепне отново: „И тогава те казали, значи, хайде, значи, хайде да отидем на езерото, на езерото. И там имало една лодка на езерото и тогава Дървено куче започнало да потъва, фрас, прас, помощ, помощ, къде е Пунча? Ето ме мен, Дървено куче…“. И лека прозявка, после тишина.

Къде се дяна всичко това? Какво се случи с него? Смешното малко момче, което вмъкваше всичко на света в историята си, никога нямаше да разбере историята за шефа на телефонна компания, оженил се наскоро за трети път, чието единствено дете от първия брак сега седеше на белия стол и гледаше своето единствено дете от никакъв брак да се поклаща напред-назад безспирно и неуморно, да тананика една носова сричка.

— Ан! — извика Ела и вдигна наклонените щори. — Диетична кола или лимонада?

— Лимонада, бабо.

Какво се случи, зачуди се пак, докато вадеше лед от хладилника, докато вземаше чашите от бюфета. Защо историята нямаше смисъл? Такива надежди хранеше за Стивън, толкова сигурна беше, че ще направи нещо благородно. Хората не използваха тази дума и беше глупаво да очаква щастлив завършек. Нямаше ли да е по-добре да е като горката млада Ан, която нямаше надежди или гордост отвъд най-грубия реализъм… „Няма да е напълно независим, но зависимостта му от околните може да бъде намалена значително…“ Не беше ли по-добре, по-честно да се разказват само много кратки истории, като тази? Не бяха ли другите чисто и просто лъжи, романтика?

Сложи две стъклени и една пластмасова чаша на поднос, напълни ги с лед и лимонада, после цъкна с език, отвратена от себе си, извади леда от чашата на Тод и я допълни само с лимонада. Подреди в редица на подноса и четири бисквитки с форма на животни и го изнесе вън, като ритна с крак мрежата за насекоми, за да се затвори. Ан стана, пое подноса от нея и го постави върху клатещата се желязна маса, чиито пролуки бяха запълнени с боя след години мазане с бял емайллак, но която продължаваше да ръждясва на места.

— Може ли да вземе сладките? — попита Ела тихо.

— О, да! — каза Ан. — О, да, непременно! Тод! Виж какво има тук! Виж какво ти донесе баба!

Дебелите малки очила се обърнаха назад. Детето стана и приближи масата.

— Баба ще ти даде бисквитка, Тод — каза младата майка с ясен и сериозен глас.

Детето стоеше неподвижно.

Ела взе една бисквитка.

— Ето ти, миличък — каза. — Това е тигър, струва ми се. Ето го тигъра, виж как идва при теб!

Тя разходи животното по подноса, накара го да скочи от ръба и да продължи да ходи до ръба на масата. Не беше сигурна дали четиригодишното момче гледа.

— Вземи я, Тод — подкани майка му.

Детето бавно вдигна отворена ръчичка към масата.

— Скок! — каза Ела и тигърът скочи в ръката му.

Тод погледна тигъра, после майка си.

— Изяж го, Тод. Много е вкусен.

Детето стоеше неподвижно, с бисквитка върху дланта си. Погледна я пак.

— Скок — каза.

— Точно така! То скочи, скок, право при Тоди! — каза Ела. Очите й се напълниха със сълзи. Разходи следващата бисквитка през подноса.

— Тази е прасе. И то може да скочи, скок! Тоди! Искаш ли да направи скок!?

— Скок! — повтори детето.

Това беше по-добре, отколкото ако нямаше никаква история.

— Скок! — каза прабабата.