Урсула Ле Гуин
Четири и половина (7)

Фотографията

Докато търкаше кухненската мивка на местата, на които беше сипала белина, за да махне старите ръждиви петна, Ела видя, че момичето от комплекса говори със Стивън. Изплакна мивката, взе тъмните си очила от чекмеджето за джунджурии в кухнята, избърса ги с кърпата за чинии, сложи си ги и излезе в задния двор.

Стивън плевеше зеленчуковите лехи край оградата, а момичето стоеше от другата й страна и се виждаха само раменете и главата му. Носеше кенгуру — едно от онези неща, които смачкват бебето в гръдния кош на майка му. То спеше. Не се виждаше нищо, освен малката главичка, наподобяваща гръб на коте. Стивън работеше с наведена глава, както обикновено, и сякаш не обръщаше внимание на момичето, ала точно когато излезе, преди мрежата за насекоми да тропне, Ела го чу да казва: „Зелен фасул“.

Момичето вдигна поглед и поздрави с приветлив глас:

— О, здравейте, госпожо Хоби.

Стивън не вдигна глава от лехата.

Ела приближи въртележката за простиране и опипа дрехите, които беше окачила по-рано следобеда. Тениските на Стивън и жълтата й памучна рокля вече бяха изсъхнали, но джинсите на Стивън още бяха влажни, както и очакваше. Опипването беше само предлог да излезе на двора.

— Имате чудесна градина — добави момичето.

Зад комплекса от осем апартамента, който преди десет години бяха построили в съседство, в градината на Пени с голямата джакаранда, сега нямаше нищо, освен бетон и гаражи. Там нямаше място да си играе дете. Преди бебето да порасне обаче, момичето щеше да е отишло другаде — хората на социални помощи и купони за храна никога не се задържаха на едно място, мъжете без работа и момичетата без мъже, които пускат големите си радиокасетофони силно и нощем пушат трева в онези горещи малки апартаменти.

— Със Стивън се познаваме от магазина — каза момичето. — Миналата седмица ми помогна да донеса покупките си у дома. Много мило от негова страна. Носех бебето и ръцете ми щяха да се откъснат.

Стивън се засмя с неговото „ха-ха“, без да вдигне поглед.

— Отдавна ли живеете тук? — попита момичето. Ела окачи джинсите обратно, за да си намери работа. Отговори, след като изравни шевовете.

— Брат ми живее тук цял живот. Това е неговата къща.

— Така ли? Колко хубаво! — възкликна момичето. — Цял живот? Удивително! На колко години си, Стивън?

Ела си помисли, че той няма да отговори и така ще натрие носа на момичето, обаче след продължителна пауза, той каза:

— Четири. Четирийсет и четири.

— Четирийсет и четири години тук? Това е чудесно. И къщата е много хубава.

— Беше — каза Ела. — Когато бяхме деца, тук наоколо имаше само еднофамилни къщи.

Говореше сухо, но трябваше да признае, че момичето не искаше да назидава, държеше се приятно, говореше на Стивън направо, а не през него, както обикновено правеха хората, или пък му крещяха като че ли е глух, което само частично беше така — не чуваше с дясното ухо.

Стивън стана, изтупа старателно коленете си от прахта, мина през двора и влезе в къщата, като придърпа мрежата против насекоми с крак.

Ела седна на бетонната основа на въртележката за простиране, за да изскубе глухарчетата в тревата. Бяха там от години, винаги се появяваха. Можеш да изтръгнеш всяко коренче на глухарче, корените обаче продължаваха под бетона.

— Нараних ли чувствата му? — попита момичето и намести бебето в кенгуруто.

— Не — отговори Ела. — Сигурно ще донесе една снимка, за да ти я покаже. На къщата.

— Наистина го харесвам — каза момичето. Имаше нисък, леко пресипнал глас, който звънтеше като гласа на някои деца. Наричаха го „пиянски глас“, само че като на дете. И горкото момиче едва ли беше нещо повече от дете. Бебето си има бебе, както казваха по телевизията.

— Винаги ли сте живели тук, госпожо Хоби?

Ела продължаваше да се бори с един корен на глухарче. Свали слънчевите очила и погледна момичето.

— С мъжа ми имахме хотел в един курорт — отговори. — На север, в секвоените гори, край река. Много стар хотел, строен в края на деветнайсети век, много известен. Беше наш двайсет и седем години. Когато мъжът ми почина, управлявах го още две години, после почина майка ми и остави къщата на Стивън. Реших да се пенсионирам и да дойда да живея тук, при него. Той никога не е живял с непознати. На петдесет и четири е, не на четирийсет и четири. Числата понякога го объркват.

Момичето слушаше внимателно.

— Наложи ли се да продадете хотела? Или още е ваш?

— Продадох го — отговори Ела.

— Какъв беше?

— Голям провинциален хотел на север. Двайсет и шест стаи. Високи тавани. Терасирана трапезария с изглед към реката. Наложи се да модернизираме кухните и водопроводната инсталация, когато го купихме. Имаше такива места някога. Елегантни. Преди да се появят мотелите. Хората идваха по за седмица, месец. Някои сами или с цели семейства, идваха години наред, всяко лято или есен. Преди да си тръгнат, резервираха стаите си за следващата година. Предлагахме риболов, имаше пъстърва в реката, конна езда, разходки в планината. Казваше се странноприемница „Старата река“. Споменава се в няколко книги. Сегашните собственици го наричат „Легло и закуска“.

Ела заби пръсти под корена на глухарчето, жилест и тъмен от пръстта, и дръпна. Той се скъса. Трябваше да вземе лопатката или градинския тризъбец.

— Какво удивително нещо — отбеляза момичето. — Да управляваш такъв хотел.

Ела можеше да й каже, че самите те в продължение на четвърт столетие никога не бяха почивали, че хотелът я бе изтощил и накрая бе убил Бил и бе изял живота им срещу нищо в замяна, че беше ипотекиран и преипотекиран, че парите от продажбата дори не стигаха, за да живеят тук, но понеже гласът на момичето беше звънлив и звучеше така, като че ли си представяше гористите хребети и хотела сред моравите на брега на реката, както го виждаше Ела, тя каза само:

— Работата беше тежка.

Но се усмихна малко, когато го каза.

Стивън излезе от къщата и мина през тревата, вдигна за миг очи към момичето, после пак погледна надолу, към фотографията в ръцете си. Беше монтирана в рамка снимка на мама и татко на верандата на къщата, в годината, когато са я купили, Ела със сукманче, седнала на най-горното стъпало, и бебето Стивън, седящо в количката си. Момичето я взе и я проучи дълго и внимателно.

— Това е мама. Това е татко. Това е Ела. Това съм аз, бебето — обясни той и се засмя тихо: — Ха-ха.

Момичето също се засмя, подсмръкна и избърса носа и очите си съвсем открито.

— Виж колко малки са дърветата! — каза. — Сигурно много сте работили в градината, откакто е била направена тази снимка? — Върна я внимателно на Стивън. — Благодаря ти, че ми я показа — добави и тъничкият й, леко пресипнал глас прозвуча толкова тъжно, че Ела извърна лице и заби нокти в пръстта, за да опита да изтръгне скъсания корен, но напразно. Остана така, докато момичето не си отиде, защото нямаше какво да му каже, освен това, което то вече знаеше.