Урсула Ле Гуин
Четири и половина (2)

Неразкъсване

— Сърби ме гърбът.

Ан посегна с вилата и прокара извитите й шипове по гърба на брат си.

— Не там, тук. — Обви едната си ръка около себе си, опита да й покаже къде е мястото, дебелите му пръсти с мръсотия под ноктите драскаха във въздуха.

Тя пристъпи напред и енергично почеса гърба му с нокти.

— Сега добре ли е?

— Аха.

— Искам малко лимонада.

— Аха — изхъмка Тод, тя стана и изчисти с ръце прахоляка от голите си колене. За да ги достигне, трябваше да приклекне, не да се наведе от кръста.

Жълтата кухня беше гореща и задушна като вътрешността на отделение в кошер, килия, пълна с жълта светлина, миришеща на сладникав восък, задушна. Всеки мърльо би я харесал. Ан разтвори лимонада от пакетче, наля я във високи пластмасови чаши с лед и ги изнесе вън, ритна мрежата за насекоми с крак, за да я затвори.

— Ето за теб, Тод.

Той се изправи на колене и пое чашата в лявата си ръка, без да пуска лопатката в дясната. Изпи половината лимонада, после пак се наведе да копае, без да остави чашата.

— Сложи я ей там — посочи Ан. — До храста.

Той остави внимателно чашата на обраслата с бурени пръст и продължи да копае.

— Ей, това е хубаво — каза Ан, докато пиеше лимонада, а устата й отделяше слюнка като градинска пръскачка. Седна на тревата с глава на сянка и крака на слънце и бавно засмука бучка лед.

— Не копаеш — отбеляза Тод след малко.

— Не.

След още малко го подкани:

— Пий си лимонадата. Ледът се топи.

Той остави лопатката и взе чашата. След като изпи лимонадата, сложи празната чаша на предишното място.

— Хей, Ан — повика я той, без да копае, застанал на колене и обърнал голия си здрав, бял гръб към нея.

— Хей, Тод.

— Татко ще си дойде ли за Коледа?

Тя се замисли за миг над отговора. Обземаше я дрямка.

— Не — отговори. — Няма да се върне изобщо. Знаеш го.

— Мисля си, че за Коледа — промълви брат й едва чуто.

— На Коледа ще е с новата си жена, с Мари. Сега живее там и там е неговият дом. В Ривърсайд.

— Помислих си, че може да дойде да ни види за Коледа.

— Не, няма да го направи.

Тод млъкна. Взе лопатката и пак я остави. Ан виждаше, че е недоволен, но не можеше да разбере какъв е проблемът му и не искаше никакви проблеми. Облегна гръб на камфоровото дърво и се отпусна, усещаше слънцето върху краката си и боцкащите тревички под тях, и как капчици пот се стичат между гърдите й, и как бебето помръдна веднъж леко, дълбоко навътре и след това в левия край на вселената.

— Можем да го помолим да дойде на Коледа — каза Тод.

— Скъпи — възрази Ан, — не можем да направим това. С мама се разведоха, за да може той да се ожени за Мари. Нали? И сега ще прекара Коледа с нея. С Мари. А ние ще прекараме Коледа тук, както винаги, нали? — Изчака го да кимне. Не беше сигурна, че го направи, но въпреки това продължи: — Ако ти липсва много, Тод, можем да му пишем и да му го кажем.

— Може да отидем да го видим.

О, да, фантастично. Здрасти, татко, ето го твоя слабоумен син и неомъжената ти бременна дъщеря, която е на социални помощи, здрасти, Мари. Стори й се смешно, но не достатъчно, за да се засмее.

— Не можем — каза. — Виж какво, ако прекопаеш тук, до края, до розите, ще можем да посадим и тези луковици, които донесе мама. Ще изглеждат много красиво там. Ще станат големи червени лилии.

Тод взе лопатката, после пак я остави на същото място.

— След Коледа трябва да дойде — каза.

— За какво? Защо трябва да идва?

— Заради бебето — изломоти брат й, много ниско и неясно.

— О… — въздъхна Ан. — О, по дяволите. Добре. Слушай, Тоди. Виж. Аз ще раждам бебето, нали?

— След Коледа.

— Добре. И ще бъде мое. Наше. Ти и мама ще ми помагате да го отгледаме, нали? Само това ми е нужно. Само това искам, не повече. И бебето не иска повече. Само ти и мама, нали? — Изчака го да кимне. — Ще ми помагаш за бебето. Ще ми казваш, когато заплаче. Ще си играеш с него. Като с онова малко момиченце в училище, на което помагаше, нали, Тоди?

— Да, разбира се — отвърна брат й с небрежния мъжки глас, който се появяваше понякога, сякаш мъж говореше през него от някакво друго място. Коленичи изправен, с разперени длани върху покритие от джинсите бедра, с лице и торс в сянка, осветени от отблясъка на слънцето в тревата. — Но той е по-възрастен родител — добави.

Той е бивш родител, за малко да каже Ан, но се въздържа.

— Добре. И какво?

— Възрастните родители често имат деца с даун.

— И възрастните майки имат. Нали? И?

Погледна кръглото, масивно лице на Тод, редкия мустак над горната му устна, тъмните очи. Той извърна лице.

— Значи, бебето ти може да е с даун — заключи той.

— Да, може. Но аз не съм възрастен родител, скъпи.

— Обаче татко е.

— О… — каза Ан. След малко добави: — Така е. — Тя се отпусна тежко в сянката, с боси стъпала върху прясната пръст, която Тод беше разкопал. — Добре, слушай, Тод. Татко е твой баща. Но не е баща на бебето. Нали? — Нямаше кимване. — Бебето има друг баща. Ти не познаваш бащата на бебето. Той не живее тук. Той живее в Дейвис, където бях аз. А татко е… татко не е никакъв. Той не се интересува. Има ново семейство. Нова жена. Може и те да имат бебе. Ние имаме това бебе. То е нашето бебе. Те може да станат възрастни родители. Но нямат това бебе. Аз ще имам това бебе. То е нашето бебе. То няма никакъв баща. То няма никакъв дядо. То има само мен и мама, и теб. Нали? Ти ще си му вуйчо. Знаеш ли? Ти ще си вуйчо Тод за бебето.

— Да — каза Тод тъжно. — Разбира се.

Преди два месеца, когато плачеше през цялото време, щеше да се разплаче, но сега вселената в нея я беше обгърнала с разстояние, през което емоциите пътуваха толкова дълго, за да я достигнат, че ставаха тихи и загладени като големите плавни вълни в средата на океана. Вместо да плаче, мислеше за сълзите, за солената болка. Вдигна тризъбата вила и опита с нея да почеше темето на Тод. Но той се беше преместил и не успя да го достигне.

— Хей, деца — извика майка им, а вратата за насекоми се блъсна зад нея.

— Здравей, Ела — поздрави Ан.

— Здрасти, мамо — каза Тод и се обърна, после се наведе да копае.

— В хладилника има лимонада — каза Ан.

— Какво правите? Садите тези стари луковици? Не помня кога ги изкопах, сигурна съм, че няма да поникнат. Каните би трябвало. Ох, колко ми е горещо. Толкова е горещо в града!

Прекоси моравата с високите си токчета, чорапогащник, жълта памучна рокля, копринен шал, грим, лакирани нокти, прическа, фиксирана с лак за коса, пълна секретарска униформа, бойно снаряжение. Наведе се, за да целуне сина си по темето, и срита босото стъпало на Ан с върха на обувката си.

— Мръсни деца! Ох, колко е горещо. Ще взема душ.

Върна се през моравата. Вратата против насекоми изтрака. Ан си представи как меките гънки се разливат, освободени от корсета, как гримът изтича в канала с пръските топла вода, която се стича над нейната първа вселена, онова меко разстояние, където живееше сега, съединена.