Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Half Past Four, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2014)
Корекция
sir_Ivanhoe (2015)

Издание:

Урсула Ле Гуин. Реално и нереално

Американска, първо издание

 

Велики майстори на фентъзи и фантастика

 

Ursula K. Le Guin

The Unreal and the Real

Volume 1: Where on Earth

Copyright © 2012, Ursula K. Le Guin

Volume 2: Outer Space, Inner Lands

Copyright © 2012, Ursula K. Le Guin

http://ursulakleguin.com

 

© Владимир Германов, превод, 2013

© „Megachrom“ — оформление на корица, 2013

© ИК „БАРД“ ООД, 2013

 

ISBN 978-954-655-444-4

 

Превод: Владимир Германов

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Десислава Петкова

Печат „Полиграфюг“ АД — Хасково

 

Формат 60/90/16

Печатни коли 42

 

ИК „БАРД“ ООД — София

История

  1. — Добавяне

Нов живот

Стивън се изчерви. Мъж със светла кожа, плешив на темето, изведнъж лицето му стана отчетливо розово. Прегърна Ан с една ръка, а тя го целуна по бузата.

— Радвам се да те видя, скъпа — каза той, освободи се, погледна покрай нея и се усмихна доста отчаяно. — Ела тъкмо излезе. Преди десетина минути. Наложи се да отиде при Бил Хоби, ще пише там. Остани, докато се върне, ще съжалява, че те е изпуснала.

— Разбира се — каза Ан. — Майка е добре. Хвана този грип, но не е толкова зле, колкото някои хора. Всичко наред ли е при вас?

— О, да. Разбира се. Искаш ли кафе? Кока-кола? Хайде, влизай.

Дръпна се настрани и я последва през малката дневна, препълнена със златисти мебели, до кухнята, където щори от жълт метал насочваха слънчевите лъчи на разтопени ивици към плотовете.

— Ей, горещо е — въздъхна Ан.

— Искаш ли кафе? Има от онова, безкофеиновото, мока с канела, което обичаме с Ела. Горещо е, да. Добре, че е събота. Някъде там, горе е.

— Не искам нищо.

— Кока-кола тогава? — Той затвори шкафа, отвори хладилника.

— О, разбира се, да. Диетична, ако имаш.

Застана до плота и го гледаше, докато той взе чаша, лед и извади бутилката — пластмасова, от два литра. Не искаше да отваря врати в тази кухня, сякаш любопитства, сякаш има право да го прави, или да промени ъгъла на щорите, както би направила у дома, за да държи горещата светлина вън. Той й наля висока червена пластмасова чаша с кока-кола и тя изпи половината.

— О, да — каза. — Чудесно е.

— Ела вън.

— Няма ли мач?

— Работех в градината. С Тоди.

Ан беше решила, че момчето е с майка си, или по-скоро въображението й го беше свързало с майка му, така че щом Ела я нямаше, и Тоди отсъстваше. Сега се почувства предадена.

Като й посочи накъде да върви, но я пусна пред себе си, както когато я преведе през къщата, баща й сега я насочи към вратата на задната веранда, отдръпна се настрани и я последва, когато тя мина покрай пералнята и сушилнята, и кофата с парцала, и няколкото метли до мрежестата врата против комари и слезе по единственото циментово стъпало в задния двор.

Той блъсна вратата с един крак да се затвори и застана до нея на тухлената пътека, широка две тухли на дължина, която отделяше цветните лехи до стената на къщата от малката, заобиколена с храсти морава. Два малки железни стола, боядисани в бяло, с петна от ръжда, където боята се бе отлюспила, бяха поставени един срещу друг от двете страни на маса от същия материал в края на тревната площ. От другата им страна клечеше Тоди, с гръб, близо до голяма цъфнала абелия в сянката на живия плет, който обгръщаше градината.

Тоди беше по-едър, отколкото го помнеше, с широки рамене като голям мъж.

— Ей, Тоди, Ан е тук! — извика Стивън. Светлото, загоряло от слънцето лице още беше розово. Може би не беше се изчервил, може би беше от горещината. В затворената градина слънчевата светлина, която се отразяваше от бялата стена на къщата, изгаряше кожата като открит огън. Щеше ли да каже „сестра ти“? Гласът му беше силен и весел. Тоди не отговори по никакъв начин.

Ан огледа градината. Непроветрива стая с под от трева, високи зелени стени и таван от ярка светлина. Красиви бледи макове се поклащаха край макарата с маркуча, растяха в чиста, оплевена пръст. Тя погледна пак към тях, извърна лице от едрата фигура, клекнала в сянката в другия край на моравата. Не искаше да гледа момчето и баща й нямаше право да я принуждава да бъде с него и да го гледа, дори и да е суеверие, тя трябваше да защити бебето си, но наистина беше глупаво, суеверно.

— Много са хубави — каза тя и докосна отворените листчета на един мак. — Страхотни цветове. Градината е чудесна, татко. Сигурно ти е струвало много труд.

— Не си ли идвала никога тук, отзад?

Тя поклати глава. Не беше влизала и в стаите. Беше идвала в къщата три или четири пъти, откакто Стивън и Ела се ожениха. Веднъж на късна неделна закуска. Тогава Ела сервира на подноси в дневната, а Тоди гледа телевизия през цялото време. За първи път дойде в къщата, когато Ела беше една от продавачките на Стивън, не негова жена. Отбиха се, за да остави баща й някакви документи. Ан тогава беше още ученичка и остана в дневната, докато баща й и Ела разговаряха за поръчки на обувки. Знаеше, че Ела има бавноразвиващо се дете, и се надяваше то да не влезе в стаята, но въпреки това искаше да го види. Когато мъжът на Ела умря внезапно от нещо, бащата на Ан каза мрачно на масата за вечеря: „Добре, че къщата им е изплатена изцяло“, а майката на Ан въздъхна: „Горката, с това дете, какво беше? Монголоид?“. След това говориха как монголоидите обикновено умират и това било милост за тях. Тоди обаче все още беше жив и Стивън живееше в къщата му.

— Трябва ми сянка — каза Ан и тръгна към железните столове. — Ела да поговорим, татко.

Той я последва. Тя събу сандалите си, за да охлади босите си крака в тревата, а той остана прав до нея. Погледна го. Извивката на плешивото му чело блестеше на слънцето, открита и горда като висок връх, извисяващ се над околните планини. Лицето му беше на човек от предградията, претрупано с черти: брадичка, широки устни и ноздри, месест нос и малки, ясни, тревожни сини очи. Единствено на челото, което приличаше на голям калифорнийски хълм, имаше място.

— О, татко — каза тя. — Как си ти?

— Добре съм. Много добре — отговори той, наполовина обърнат към нея. — Магазинът на Уолнът Крийк върви чудесно. Обувки за ходене. — Наведе се и изскубна малко глухарче сред късата, груба трева. — Обувките за ходене се продават два пъти по-добре от обувките за бягане в мола. Търсиш работа значи. А говори ли с Крим?

— О, да. Преди две седмици. — Ан се прозя. Неподвижната горещина и миризмата на прясно обърната почва я правеха сънлива. Всичко я правеше сънлива. Събуждането я правеше сънлива. Прозя се още веднъж. — Извинявай! Той каза… ъъъ… каза, че нещо може би ще се появи през май.

— Добре. Добре. Екипът е добър — каза Стивън и огледа градината, направи няколко крачки встрани. — Има добри контакти.

— Ама през юли аз трябва да спра да работя заради бебето, затова се питам дали си струва?

— Запознай се с хората, започни — каза Стивън едва чуто. Отиде до края на моравата, близо до абелията и заговори с весел, силен глас: — Чудесна работа си свършил тук, Тоди! Браво, това се иска!

Неясно, възбяло лице под черна коса се вдигна към него за момент, останало в сянка.

— Виж ти! Копаеш като фурия. Истински фермер. — Стивън се обърна и заговори на Ан от сянката през белия, нажежен въздух към нейното петно сянка: — Тоди ще посади тук още цветя. Луковици и семена за есента.

Ан изпи водата от разтопения лед, стана от стола за джуджета, който вече беше изцапал бялата й тениска с ръжда. Отиде при баща си и погледна ивицата обърната земя. Едрото момче клечеше неподвижно с лопатка в ръка, с увиснала глава.

— Виж, защо не закръглиш този ъгъл, тук? — предложи Стивън и пристъпи напред, за да посочи. — Копай дотук. Не мислиш ли, че ще е добре?

Момчето кимна и започна да копае, бавно и мощно. Ръцете му бяха бели и силни, с възкъси, широки нокти, под които имаше черна пръст.

— Какво ще кажеш? Може би да изкопаеш ей дотук, до розовия храст? За да разредиш луковиците малко? Няма ли да изглежда по-добре?

Тоди пак вдигна очи към него. Ан видя неясно очертаната уста, покритата с черен мъх горна устна.

— Да, аха — изломоти Тоди и отново се наведе, за да работи.

— Закръгли го малко тук, при розовия храст — каза Стивън. Погледна назад към Ан. Лицето му беше отпуснато, непретрупано. — Това момче е роден фермер — добави. — Може да накара всичко да расте. Учи дори мен, нали, Тоди? Представяш ли си? Учи дори мен!

— Предполагам — избоботи ниският глас. Главата остана наведена, дебелите пръсти опипваха земята.

Стивън се усмихна на Ан.

— Учи дори мен! — повтори още веднъж.

— Чудесно — каза тя. Чувстваше ъгълчетата на устните си вдървени, болка стягаше гърлото. — Виж, татко, отбих се само да кажа здрасти на път за „Перманенте“. Трябва да отида на преглед. Виж, само ще оставя това в кухнята и ще изляза през портата. Радвам се, че те видях, татко.

— Трябва вече да тръгваш?

— Да, исках само да кажа здрасти, защото минавах наблизо. Поздрави Ела от мен. Съжалявам, че я изпуснах.

Беше обула сандалите си. Занесе празната чаша в кухнята, остави я в мивката и я напълни с вода, излезе пак при баща си, застанал на тухлената пътека, плешив под слънцето. Вдигна крак на стъпалото, за да закопчае сандала си.

— Глезените ми бяха отекли — каза. — Доктор Шел забрани да ям сол. Не бива да соля нищо, дори и яйца.

— Да, казват, че не бива да се яде много сол — кимна Стивън.

— Така е. — След малко Ан добави: — Само че при мен е, защото съм бременна. Заради това са високото кръвно и отоците. Трябва да внимавам.

Погледна баща си. Той гледаше през моравата.

— Знаеш ли, татко, бебето може и да няма баща, но може да има дядо — каза. Засмя се и се изчерви, почувства как червената горещина скрива лицето й и гъделичка скалпа й.

— Да, добре, разбира се — отвърна той. — Предполагам, че знаеш. — Ако завърши изречението си, тя не разбра. — Трябва да сме внимателни — добави той.

— Разбира се. Е, пази се, татко — сбогува се тя. Отиде при него, за да го целуне по бузата. Усещаше леко солената му пот на устните си, когато мина по тухлената пътека към портата до кофите за боклук и излезе на тротоара под пурпурната цъфтяща джакаранда, и залости портата след себе си.