Макс Брукс
Z-та световна война (7) (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Отечествен фронт „САЩ“

Таос, Ню Мексико

(Артър Синклер Младши прилича на аристократ от Стария свят — висок, строен, с късо подстригани бели коси и леко маниерен харвардски акцент. Когато говори, се обръща към въображаема аудитория, рядко те гледа в очите и не оставя паузи за въпроси. По време на войната Синклер е бил директор на неотдавна създадения от правителството департамент по стратегически ресурси, съкратено „ДеСтРес“.)

 

Не зная кой измисли абревиатурата „ДеСтРес“ и дали бе осъзнал колко много прилича на „distress“^[1], но едва ли би могло да се намери по-удачно название за възникналата ситуация. Като създадохме отбранителна линия в Скалистите планини, на теория обезпечихме периметъра на „зоната за сигурност“, но какво имахме на практика? Един сравнително спокоен регион, състоящ се предимно от голи камъни и бежанци. Представяте си картината, нали? Глад, болести, милиони бездомни… Промишлеността бе в катастрофално състояние, транспортът и търговията бяха пропаднали в небитието, а отгоре на всичко и живите мъртъвци непрекъснато атакуваха защитната линия и заразяваха бежанците от вътрешността на зоната. Наложи се отново да изправяме хората на крака — да ги обличаме, храним, да им осигуряваме подслон и работа. В противен случай съществуването на тази зона на предполагаема сигурност само отлагаше неизбежния край. Ето защо бе създаден „ДеСтРес“ и, както можете да предположите, трябваше да науча редица неща в движение.

Първите месеци беше нещо страшно — не мога да ви опиша какво количество информация трябваше да натикам в този захабен старчески мозък… Ангажиментите ми бяха десетки — брифинги, инспекции… Когато успявах да намеря време за сън, под възглавницата ми винаги имаше книга — всяка вечер нова, от трудовете на Хенри Дж. Кайзер до тези на Во Нгуен Зиап^[2]… Нуждаех се от всяка идея, от всяка трошичка знание и мъдрост, за да превърна тази обезкървена, изплашена и объркана Америка в модерна, добре организирана военна машина. Ако баща ми беше жив, навярно щеше да се присмее на неуспехите ми. Той беше от твърдите привърженици на „Новия курс“ на Рузвелт и бе използвал почти марксистки методи в работата си с големия Франклин Делано — неща от сорта на колективизация и тем подобни, които биха накарали Айн Ранд^[3] да се надигне от гроба си и да се присъедини към редиците на зомбитата. Цял живот бях отхвърлял уроците, които баща ми се опитваше да ми предаде, и в крайна сметка избягах на Уолстрийт, само и само за да се отърва от него. Сега обаче си блъсках главата в отчаяни усилия да си припомня съветите му. Навярно едно от нещата, в които поддръжниците на Новия курс бяха постигнали най-големи резултати, бе умението да намират точните инструменти, с чиято помощ да отглеждат необходимите за предизвикателствата на времето таланти.

 

Инструменти и таланти?

Синът ми чу тази фраза в някакъв филм. Като се замисля, тя доста добре характеризира нашия план за възстановяването на страната. Талантите — тук влиза потенциална работна сила, нивото на квалификацията й и способите за ефективното й прилагане. Ако трябва да съм пределно откровен, страдахме от сериозен, даже бих казал критичен недостиг на таланти. Нашата икономика беше постиндустриална и основана предимно на услугите; беше толкова комплексна и високоспециализирана, че всеки човек можеше да функционира само в строго определените рамки на отделената му клетка. Да можехте да видите какви професии бяха споменати в първото преброяване на работната ни сила! Списъците гъмжаха от „изпълнителни директори“, „представители“, „ръководители“, „анализатори“ и „консултанти“… Всички тези хора прекрасно се вписваха в довоенния свят, но за нищо не ставаха в годините на кризата. Имахме нужда от дърводелци, зидари, шлосери, оръжейници… Естествено, и такива специалисти фигурираха в данните ни, ала в твърде ограничени количества. Първото проучване ясно показа, че шейсет и пет процента от гражданското население принадлежи към клас F-6 и не притежава ценни за нас професионални умения. Нуждата от масова програма за преквалификация на кадрите беше крещяща. С други думи, трябваше да решим как най-ефективно да изцапаме множеството „бели якички“.

Началото беше много трудно. Нямахме въздушен транспорт, пътищата и железопътните линии бяха разрушени, горивото… Боже милостиви, от Блейн, щата Вашингтон, до Импириъл Бийч, щата Калифорния, нямаше къде да заредиш и литър бензин! Освен това инфраструктурата на довоенна Америка се базираше на ежедневно пътуващи до работното си място хора, което способстваше икономическата сегрегация. Имахме цели предградия, населени с професионалисти от среден и висок клас, нито един от които не владееше елементарни умения като това да поправи счупен прозорец например! Онези, които знаеха как се прави това, живееха в своите работнически „гета“, които се намираха най-малко на един час път с довоенния автомобилен транспорт или на цял ден път пеша. Не хранете излишни илюзии — в началото почти всички се придвижваха с кракомобила!

Решението на този проблем — не проблем, а предизвикателство; проблеми не съществуват! — бяха бежанските лагери. Те наброяваха стотици — някои бяха не по-големи от паркинги, а радиусът на други надхвърляше пет-шест километра… Разпилени из планините и крайбрежието, всички изискваха помощта на правителството и всички изразходваха с бесни темпове оскъдните ни ресурси. Ето защо най-първата точка от моя план беше разтурването на тези лагери. Всички индивиди от категория F-6, годни за физически труд, щяха да се превърнат в неквалифицирана работна ръка. Или, с други думи, да се занимават със събирането на сметта, прибирането на реколтата, копаенето на гробове… Много гробове трябваше да се изкопаят, наистина много. А всички от категория A-1 — особено онези с приложими в армията умения — попадаха в ПОС или програмите ни за обществено самоосигуряване… Разнородни екипи от инструктори имаха за задача да налеят в главите на уседналите, високообразовани, залепени за бюрата кабинетни плъхове всички необходими за оцеляването им знания.

Не се наложи да чакаме дълго успеха. Само след три месеца количеството на молбите за помощ, отправени към правителството, забележимо намаля. Не мога да ви предам с думи колко важно беше това за победата. Вече можехме да направим прехода от нулева икономика, основана на базисното физическо оцеляване, към пълноценно военно производство. Естествен резултат от работата на ПОС стана Законът за общонационалната преквалификация. Бих нарекъл тази програма за пренасочване на кадрите най-мащабната след Втората световна война и определено най-радикалната в историята на Америка.

 

Споменахте за някакви проблеми, съпътстващи прилагането на Закона за общонационалната преквалификация…

Тъкмо щях да стигна до това. Президентът ми даде абсолютни правомощия за решаването на всички материално-технически предизвикателства. За съжаление нито той, нито някой друг на земята можеше да ме дари с властта да променя мисленето на хората. Както вече обясних, за Америка бе характерна сегрегацията по отношение на работната сила и в много случаи в тази сегрегация фигурираше и културен елемент. Повечето ни инструктори бяха първо поколение имигранти. Хора, които знаеха как да се грижат за себе си, как да оцелеят с малко и как да изкарват прехраната си с онова, с което разполагат. Това бяха хора, които гледаха малки градинки в задните си дворове, които полагаха всички грижи битовите им уреди да изкарат колкото се може по-дълго време. Беше изключително важно да покажем примера им на останалите, за да разчупим стереотипите на мнозинството и да го изтръгнем от онзи уютен консуматорски лайфстайл, стъпил върху чуждия труд.

Да, сблъскахме се с прояви на расизъм, както и с такива на класова омраза. Поставете се на мястото на някои от хората, за които говоря — представете си например, че сте влиятелен корпоративен адвокат. Цял живот сте преглеждали договори за милиони, сключвали сте сделки, говорили сте по телефона… В това сте най-добър, това ви е направило богат и ви е дало възможност да наемете водопроводчик, който да оправи тоалетната ви, докато вие водите разговори по мобилния си. Колкото повече работите, толкова повече пари печелите и толкова повече слуги си наемате, за да ви остава повече време за работа и за изкарване на повече пари. На това се крепи светът. В един прекрасен ден обаче всичко това се променя. Вече на никого не са му притрябвали договори и сделки. А всички имат нужда от добре функционираща тоалетна. И ето че слугата изведнъж става твой учител, а понякога и твой началник. За някои американци това беше по-ужасяващо и от живите мъртъвци.

Веднъж, по време на една инспекция из Лос Анджелис, си седях в дъното на залата по време на една лекция по преквалификация. Всички обучавани навремето бяха заемали високи длъжности в развлекателната индустрия — аудиторията бе претъпкана от всевъзможни агенти, мениджъри и „криейтив директори“, каквото и да значи това. Можех да разбера тяхната неохота и високомерие. Все пак преди войната забавленията бяха най-ценната експортна стока на Съединените щати! А ето че сега тези хора се обучаваха за работници в завода за боеприпаси в Бейкърсфийлд, щата Калифорния. Една жена — бивш „кастинг директор“ — избухна. Как смеели така да я унижават! Та тя била магистър по изящните изкуства в Концептуалния театър, тя подбрала актьорите за трите най-добри ситкома в последните пет сезона и само за седмица изкарвала повече, отколкото инструкторката й би могла да заработи за няколко живота! Същевременно не спираше да се обръща към въпросната инструкторка на малко име. „Магда — повтаряше тя, — Магда, стига толкова. Магда, моля те!“ Отначало си помислих, че възмутеният „кастинг директор“ просто се държи грубо и унижава инструкторката, като съвсем съзнателно избягва да се обръща към нея тъй, както подобава. После обаче узнах, че госпожа Магда Антонова работела при тази жена като чистачка. Да, съзнавам, че на някои не им е било никак лесно, ала после мнозина признаха, че получават по-голямо емоционално удовлетворение от новата си работа, отколкото от която и да е друга длъжност, напомняща им за предишните професии.

На ферибота от Портланд за Сиатъл се запознах с един господин, който бе работил в департамента по издаване на лицензи за рекламни агенции. По-конкретно — занимаваше се с продажбата на авторските права на класическите рок хитове, използвани в телевизионните реклами. Сега този господин си изкарваше хляба като коминочистач. Като се вземе предвид, че повечето къщи в Сиатъл нямаха електричество, а зимите бяха станали по-дълги и мразовити в сравнение с преди, той рядко оставаше без работа. „Сега помагам на съседите си да се сгреят“ — ми заяви гордо той. Сигурно ще ви прозвучи неправдоподобно, ала непрекъснато чувам подобни неща. „Виждате ли тези обувки, аз съм ги правил!“ „Този пуловер е изплетен от вълна, добита от моите овце.“ „Как ви се струва царевицата? От моята градина е.“ Това беше краят на ограничената система. Хората получиха възможност да видят плодовете на своя труд и това ги изпълваше с гордост. Те се гордееха от своя принос за победата, а пък аз бях щастлив, че съм направил всичко това възможно. Това удовлетворение беше изключително важно за мен. Благодарение на него успях да запазя здравия си разум и да продължа да върша останалата част от задълженията си.

Толкова за „талантите“. Що се отнася до „инструментите“, те представляваха оръдията на войната. Естествено, към тях спадаха и промишлените и материално-техническите средства, необходими за тяхното производство.

(Той се обръща в креслото си и посочва картината, която виси над бюрото му. Приближавам се и виждам, че това не е картина, а етикет, сложен в рамка.)

Съставки:

меласа от Съединените щати;

анасон от Испания;

лакриц от Франция;

ванилия от Мадагаскар;

канела от Шри Ланка;

карамфил от Индонезия;

гаултерия от Китай;

бахарово масло от Ямайка;

балсамово масло от Перу.

И всичко това ви е необходимо за производството на една-единствена бутилка коренова бира в мирно време. А я си представете какво ще ви потрябва за персонален компютър или самолетоносач…

Попитайте някой ваш познат защо съюзническите сили излязоха победители във Втората световна война. Онези, които знаят малко, ще ви кажат, че триумфът ни се дължи на числеността на нашите войски или уменията на пълководците ни. Тези, които нищо не разбират, ще ви напомнят за технологичните чудеса от сорта на радарите или атомната бомба. (Намръщва се.) Обаче всеки който поне малко е запознат с историята на този конфликт, ще ви назове трите истински причини. Първата бе възможността да произвеждаме повече материални средства — повече патрони, консерви и бинтове от врага; втората се дължи на обстоятелството, че имахме по-голямо количество природни богатства за създаването на необходимата материална база, а третата — на техническата ни база за транспортиране на готовата продукция до фронтовите линии. Съюзниците имаха на свое разположение ресурсите, промишлеността и материално-техническата база на цялата планета. Държавите от Оста, от своя страна, трябваше да разчитат единствено на оскъдните запаси, които можеха да добият в рамките на вътрешните си граници. Ето че сега и ние се оказахме в тяхното положение. Живите мъртъвци контролираха преобладаващата част от сушата, а американското производство зависеше изцяло от онова, което можеше да бъде събрано в пределите на западните щати. Забравете за суровините от чуждестранните зони за сигурност! Търговските кораби бяха претъпкани с бежанци, а почти всички военни плавателни съдове стояха в сухите докове поради липса на гориво.

Въпреки всичко и ние си имахме някои преимущества. Ако калифорнийската селскостопанска база можеше да бъде преструктурирана, по-голямата част от проблемите с недохранването щяха да бъдат решени. Производителите на цитрусови плодове обаче се дърпаха като магарета, също както и фермерите. Най-твърдоглави от всички излязоха месните барони, които контролираха огромни количества великолепна земя, използвана от тях за пасища. Да сте чували някога за Дон Хил? Гледали ли сте филма на Рой Елиът? Когато епидемията връхлетя долината Сан Хоакин, зомбитата преодоляха огражденията му и се нахвърлиха върху добитъка му, разкъсвайки кравите на части — досущ като африканските хищни мравки сиафу! А той стоеше насред стопанството си, стреляше по нашествениците и псуваше като Грегъри Пек в онзи стар уестърн — „Дуел под слънцето“ Поговорих си с него съвсем честно и открито. Предложих му избор, както бях направил и с останалите. Напомних му, че наближава зима, а гладните са много. Предупредих го, че когато ордите изгладнели бежанци щурмуват земята му, за да довършат започнатото от живите мъртъвци, правителството няма да му помогне. Хил беше храбро и упорито копеле, но не и идиот. Той се съгласи да ни отстъпи земята и добитъка си при условие, че никой не пипа неговите животни за разплод, както и тези на останалите животновъди. Аз приех и си стиснахме ръцете.

Крехки, сочни, апетитни пържоли — можете ли да си представите по-ярък символ на изкуствения довоенен жизнен стандарт? В същото време именно този стандарт се превърна във второто ни голямо преимущество. Единственият начин да попълним ресурсите си беше да намерим начин за вторично използване на отпадъците. Нищо ново под слънцето, нали така? Израилтяните бяха започнали да правят нещо подобно, когато затвориха границите си, и оттогава всяка държава опираше до това в една или друга степен. Никой обаче не можеше дори да си мечтае за онова, което имахме на наше разположение. Спомнете си как се живееше в Америка преди войната. Дори средната класа се наслаждаваше на нечувано ниво на материален комфорт, непознат на нито една друга нация за цялата човешка история. Дрехи, кухненски уреди, електроника… Само в един довоенен Лос Анджелис числеността на леките коли превъзхождаше населението в съотношение три към едно! Милиони стада от автомобили! Над сто хиляди души работеха в тази индустрия — на три смени, седем дни в седмицата: сглобяваха, каталогизираха, разглобяваха, складираха и транспортираха различните части и детайли по цялото крайбрежие. Там също се сблъскахме с някои проблеми, сходни с тези при дребните фермери — хората не искаха да се разделят със своите хамъри или оригиналните си италиански спортни модели, недвусмислен символ на кризата на средната възраст… Това много ме забавляваше, понеже в цялата страна нямаше бензин, но въпреки всичко собствениците се бяха впили като пиявици в лъскавите си играчки. Каквото и да си говорим обаче, това си бяха бели кахъри. Даже ми беше приятно да се занимавам с автоманиаците… нещо, което не можеше да се каже за срещите ми с представителите на военната върхушка.

От всичките възможни противници на радикалните ми идеи най-твърдоглави, естествено, се оказаха хората в униформи. И това, при положение че никога не се бях намесвал и не бях контролирал пряко изследванията и разработките им — те бяха напълно способни да дадат „зелена светлина“ на всяко нещо, което си поискат. Като се има предвид обаче, че почти всички военни програми бяха прехвърлени към граждански подизпълнители и тези подизпълнители зависеха от ресурсите на „ДеСтРес“, де факто разполагах с инструменти за контрол. „Не можете да замразите самолетите по програмата «Стелт^[4]»!“ — крещяха недоволните военни. — „Кой сте вие, че да спирате производството на танкове?“ Отначало се опитвах да ги вразумя: „Основният ни боен танк M-1 «Ейбрамс» се задвижва от газова турбина. Откъде смятате да му осигурите гориво? И за какво са ви притрябвали самолети «Стелт», след като врагът изобщо не използва радари?“ Помъчих се да им докажа нещо много простичко — че на фона на ресурсите, с които разполагахме, и същността на заплахата, пред която бяхме изправени, трябваше така да изиграем картите си, че да получаваме възможно най-голяма възвръщаемост от онова, което влагахме. С други думи — максимум дивиденти при минимум инвестиции. Просто не можехме да си позволим да бъде иначе. Те обаче бяха непоносими — звъняха ми по телефона по всяко време на денонощието, обсаждаха офиса ми… Мисля си обаче, че не бива да ги виним; не и след начина, по който се отнесохме към тях след последната локална война и особено след като така им наритахме задниците заради Йонкърс. Военните се намираха на ръба на тотален крах и мнозина от тях просто се нуждаеха от нещо, с което „да изпуснат парата“.

(Усмихва ми се поверително.)

Започнах кариерата си на нюйоркската борса, ето защо умея да крещя и ругая не по-зле от който и да било професионален сержант и инструктор по строева подготовка. След всяка среща очаквах обаждане, плашещо и жадувано в същото време: „Господин Синклер, обажда се президентът, искам да ви благодаря за услугите и да ви уведомя, че отсега нататък не се нуждаем повече от тях…“ (Киска се.) Но това така и не се случи. Сигурно никой друг не е искал да седне на стола ми, ха-ха!

(Усмивката му помръква.)

Не казвам, че не съм правил грешки. Зная, че твърде остро се възпротивих на програмата за производство на бойни дирижабли. Тогава още не разбирах тяхното значение и не можех да си представя, че биха могли да изиграят сериозна роля във войната с живите трупове. Единственото, което знаех, беше, че при оскъдните ни запаси от хелий единственият ни рентабилен „транспортиращ“ газ беше водородът, а аз в никакъв случай не исках да погубвам човешки животи и да хабя ресурсите ни в името на въздушна флота от съвременни „Хинденбург“-ове^[5]. И това не беше изолиран случай — сещам се как самият президент трябваше да ме убеждава наново да открием експерименталния проект по студен термоядрен синтез в Ливърмор. Държавният глава ми заяви, че дори и цяло десетилетие да ни дели от успеха, то „планирането на бъдещето ще убеди хората, че вярваме в утрешния ден“. Да, действително може да се каже, че по отношение на едни проекти бях твърде консервативен, а към други пък проявявах излишна либералност.

Например проекта „Жълт жакет“ — и досега се обвинявам за него. Яйцеглавите от Силиконовата долина — до един гении в своята област — ме убедиха, че са изобретили „оръжие-чудо“, което може (теоретично) да ни дари с победа само в рамките на четирийсет и осем часа след активирането му. По думите им биха могли да създадат микроракети — милиони микроракети с размерите на двайсет и две калибров куршум, — които да бъдат разпръснати от транспортен самолет, след което с помощта на спътник ще бъдат насочени към мозъка на всяко зомби в Северна Америка. Звучи невероятно, нали? Поне на мен така ми се стори навремето.

(Нещо си мърмори под нос.)

Като се замисля колко сме налели в тази яма и какво бихме могли да направим вместо… ох, така де… но стига съм ви занимавал с това.

По време на войната много пъти бях на косъм от сериозни стълкновения с военните по повод продължителността на войната, ала се радвам, че успяхме да ги избегнем. Когато Травис Д’Амброзия стана председател на Обединения комитет на началниците на щабове, той не само въведе съотношението „ресурси — резултати“, но и разработи комплексна пълноценна стратегия по приложението му. Винаги се вслушвах в думите му, когато говореше за голямото значение на дадена система за въоръжение, и му се доверявах напълно по отношение на такива въпроси като създаването на нови бойни униформи и разработването на стандартни пехотни винтовки…

Просто невероятно беше да наблюдаваш как теорията му започна да набира популярност сред редовите военнослужещи. На улицата, в баровете и във влаковете често можеше да се чуе разговор от типа на: „Защо ни е X, когато за същата цена можем да получим десет Y и да убием сто пъти повече Z?“ Обикновените бойци дори започнаха да предлагат свои собствени идеи и да изобретяват по-рентабилни средства, отколкото ние можехме да си представим. Вероятно им харесваше да импровизират, да се адаптират, да ни доказват, че превъзхождат по интелект нас, бюрократите… Най-много ме изумиха морските пехотинци. Цял живот бях вярвал в стереотипа на преливащите от тестостерон мускулести неандерталци с квадратни челюсти. Дори през ум не ми минаваше, че способността за импровизация беше сред най-важните им качества, понеже морската пехота бе принудена да се сдобива с активите си чрез флота, а адмиралите изобщо не се вълнуваха от проблемите на сухопътните войски.

(Синклер посочва към отсрещната стена. Там виси тежък стоманен прът, чийто край завършва с нещо като хибрид между лопата и секира. Официалното му название е „стандартен пехотно-окопен инструмент“, но повечето хора го знаят като „лоботомизатора“ или просто „лобо“-то.)

Кожените якички^[6] го измислиха, използвайки стомана от рециклирани автомобили. Само за периода на войната сме произвели над двайсет и три милиона такива лобота!

(На устните му разцъфва горда усмивка.)

И, доколкото знам, производството им не е спряло и до днес.

Бърлингтън, Върмонт

(Тази година зимата идва доста късно; феномен, характерен за всички зими след края на бойната. Снегът е покрил къщичките и заобикалящите ги пасища, сковавайки дърветата, надвесени над черния път край реката. Само едно нещо нарушава тази тиха и спокойна картина — човекът, който върви редом с мен. Той изрично настоява да бъде наричан „Чудака“, понеже (както сам казва) „всички така ми викат, нали?“. Крачката му е твърда и целеустремена, а бастунчето, дадено му от неговия лекар (който по една случайност е съпругата му) служи не толкова за подпора, колкото да разсича енергично мразовития въздух.)

 

Ако трябва да съм честен, не се учудих, когато издигнаха кандидатурата ми за вицепрезидент. Всички си даваха сметка, че появата на коалиционна партия е неизбежна. А аз бях изгряваща звезда — или поне до момента, в който не започнах да се „самоунищожавам“. Така говорят за мене, нали? Всички тези страхливци и лицемери, които по-скоро биха умрели, вместо да видят как един истински човек изразява своите чувства. Какво от това, че не бях най-добрият политик в света? Казвах онова, което мислех, и не се страхувах да изразявам ясно и на висок глас позицията си. Това бе една от главните причини, поради която ме избраха за втори пилот. Двамата бяхме великолепен отбор; той беше светлината, а аз — топлината. Различни партии, различни личности и — хайде да не се лъжем! — различен цвят на кожата. Знаех, че в началото изборът не се беше спрял върху мен. Знаех кого всъщност искаше да издигне моята партия. Но Америка не бе готова да отиде толкова далеч, без значение колко глупаво, невежо и назадничаво звучи това. Хората по-скоро биха гласували за някой ултракраен истеричен радикал, отколкото за още един от „онези хора“ Ето защо самото издигане на кандидатурата ми не ме изненада. За разлика от всичко останало.

 

Имате предвид изборите?

Изборите? В Хонолулу продължаваше да цари пълен хаос — тълпи от войници, конгресмени и бежанци, в които всички се блъскаха един друг в усилията си да докопат нещо за ядене, да си осигурят някакъв подслон или просто за да разберат какво точно се случва. И това си беше истински рай в сравнение с континента. Отбранителната линия в Скалистите планини тъкмо се създаваше и всичко на запад от нея се водеше военна зона. Защо да си даваме зор с някакви избори, ако можем да накараме конгреса да гласува за разширяване на пълномощията във връзка с извънредното положение? Министърът на правосъдието се опита да направи нещо подобно, когато беше кмет на Ню Йорк, и почти успя да излезе сух от водата. Обясних на президента, че силите и ресурсите, които са ни останали, в най-добрия случай ще ни стигнат само за борбата ни за оцеляване и за нищо друго.

 

А той?

Ами, да кажем, че успя да ме убеди в противното.

 

Не може ли да сте по-конкретен?

Може, но не искам да цитирам погрешно думите му. Мозъчните ми гънки вече не са това, което бяха.

 

Опитайте.

После ще сверите ли казаното от мен с архивите?

 

Обещавам.

Е, в такъв случай… Намирахме се значи във временния му кабинет — в президентския апартамент на един хотел. Току-що бе положил клетвата в „Еър форс 2“ В същото време бившият му шеф едва се крепеше на успокоителни в съседния апартамент. Можеше да се надвесиш през прозореца и да видиш царящия по улиците хаос, корабите, чакащи пред доковете, самолетите, които се приземяваха на всеки трийсет секунди, и наземните екипи, които бързаха да ги прогонят от пистата веднага след кацането, за да се освободи място за пристигащите машини… Не спирах да ги соча, да крещя и да размахвам ръце по характерния за мен начин, нали се сещате?

— Трябва ни стабилно правителство и ни трябва веднага! — нареждах разпалено аз. — По принцип изборите са много хубаво нещо, но сега не му е времето за високи идеали!

Президентът бе спокоен — най-малкото, доста по-спокоен от мен. Навярно военното обучение си казваше думата… Когато най-накрая проговори, ето какво изрече:

— Точно сега е времето за високи идеали, защото те са единственото, което ни е останало! Борбата не е само за физическото ни оцеляване, но и за оцеляването на цивилизацията ни. Ние, американците, нямаме разкошните опори, на които се крепеше старият свят. Нямаме общо наследство и хилядолетна история. Всичко, с което разполагаме, са мечтите и обещанията, които ни свързват. Имаме само това, което… (напряга паметта си)… само това, което искаме да бъдем.

Разбирате ли за какво говореше той? Нашата страна съществува само защото хората вярват в нея, но ако е недостатъчно силна, за да ги защити от надвисналата заплаха, що за бъдеще ни предстои? Президентът знаеше, че Америка очаква своя Цезар, ала неговата поява би означавала края на Америка. Казват, че великите времена създават великите хора. Аз не вярвам в това. Виждал съм много слабост, много мръсотия, много подлост… Много хора, които трябваше да се възправят срещу трудностите, обаче или не можеха, или не искаха да го сторят. Много алчност, страх, глупост и омраза. Виждал съм го преди войната, виждам го и сега. Моят шеф беше велик човек. И дяволски ни провървя, че се оказа редом с нас в онзи момент.

Изборите зададоха тона на цялата му дейност. Голяма част от предложенията му изглеждаха безумни на пръв поглед, но щом човек надзърнеше под повърхността им, веднага откриваше несъкрушимата им логика. Да вземем например новите наказателни закони, те направо ме убиха. Да слагаме тумруци^[7] на хората? Да ги бичуваме на градските площади? Какво е това, старият вещерски Сейлъм или талибанският Афганистан? Подобни неща ти се струват истинско варварство, недостойно за Америка, докато не се замислиш за другите възможни варианти. Какво всъщност бихме могли да направим с крадците и мародерите? Да ги тикнем в затвора? И на кого ще помогне това? Можем ли да си позволим да хабим възможностите на едни трудоспособни граждани, само за да хранят, обличат и пазят други трудоспособни граждани? Нещо повече — защо да отделяме провинилите се от обществото, когато те могат да послужат като безценно средство за назидание? Да, има го страха от болката — при бичуването например, — ала той бледнее пред публичното унижение. Хората най-много се страхуват от това престъплението им да не излезе на показ. Особено във време, когато всички се стараят да се държат един за друг, да си помагат и да се защитават взаимно… В подобни моменти, в които загрижеността за другия и готовността да окажеш подкрепа на изпадналия в затруднение са от изключително значение за хората, най-тежкото наказание е да прекараш нарушителя през градския площад с огромен надпис на гърдите му: „Аз откраднах дърва от съседа си.“ Срамът е мощно оръжие, но само когато всички останали постъпват както е редно, и когато никой не е над закона и няма недосегаеми за правосъдието. Ето защо, като дадеш на един сенатор петдесет удара с камшик заради това, че се е облагодетелствал лично от войната и е злоупотребил с положението си, ще намалиш по-бързо нивото на престъпността, отколкото ако сложиш полицаи на всеки ъгъл. Да, имаше бандитски групировки, обаче в тях влизаха предимно рецидивисти, на които отново и отново бе даван „още един шанс“. Помня как министърът на правосъдието бе предложил да ги съберем и да ги екстрадираме в заразената зона, за да се избавим по този начин от потенциалната заплаха, която представляваха. Тогава ние двамата с президента категорично възразихме; моите съображения бяха от етичен характер, а тези на държавния глава — от практически. Все пак ставаше въпрос за американска територия — да, за момента инфектирана, но нали някой ден щеше да бъде освободена? Няма да забравя как президентът заяви:

— Последното, което ни трябва, е един прекрасен ден да се сблъскаме с някой от тези престъпници, който се е самопровъзгласил за Новия велик диктатор на Дълют, щата Минесота, или нещо от сорта!

Тогава си помислих, че се шегува, ала впоследствие узнах, че точно това се е случвало в другите страни, след като изпратените в изгнание престъпници си създали изолирани — и в някои случаи доста могъщи — феодални владения. Така избегнахме рикошета на един доста опасен куршум. Нелегалните групировки винаги са създавали проблеми — било политически, било социални, било икономически, — но какъв друг избор имахме? Какво можехме да сторим с онези, които нямаха никакво желание да се интегрират в обществото и да се отнасят както се полага с останалите негови членове?

 

Значи така сте стигнали до идеята за възобновяване на смъртното наказание…

Искам да уточня — само в изключителни случаи! Като например подстрекателство към бунт, саботаж, целенасочен политически сепаратизъм… Зомбитата не бяха единствените ни врагове. Най-малкото не и в началото.

 

А религиозните фундаменталисти?

Не можехме да се оплачем от липсата им — има ли изобщо страна, където да ги няма? Много от тях вярваха, че по някакъв начин ние пречим на Божията воля.

(Усмихва се.)

Извинете, може би трябва да съм по-толерантен, но за бога — нима наистина смятате, че създателят на безкрайната мултивселена би позволил плановете му да бъдат осуетени от шепа национални гвардейци от Аризона?

(Махва пренебрежително с ръка.)

И бездруго тия хора получиха по-голямо внимание от пресата, отколкото в действителност заслужаваха. И всичко това заради онзи откачалник, който се опита да убие президента. Всъщност тези хора представляваха опасност по-скоро за самите себе си. Припомнете си всичките масови самоубийства, „милосърдните убийства“ на деца в Медфорд… истински кошмар. Същото беше и със „Зелените“ — лявата версия на фундаменталистите. Повечето от тях смятаха, че щом живите мъртъвци се хранят с животни и не закачат растенията, значи такава е волята на „Свещената богиня“ — да запази флората за сметка на фауната. „Зелените“ ни създадоха редица проблеми с подхвърлянето на хербициди в градските водоснабдителни мрежи и залагането на мини по дърветата, за да не могат дървосекачите да ги използват във военната индустрия, но — честно казано — това си бяха малки главоболия… Подобен екотероризъм може и да изглежда стряскащ в заглавията на вестниците, обаче не застрашава държавната сигурност. Бунтовниците, от друга страна, вече представляваха съвсем реална заплаха. Те си бяха въоръжени, организирани политически сепаратисти. Това навярно беше единствената опасност, която действително тревожеше президента. Естествено, той не го показваше и криеше истинските си чувства под изтънченото си дипломатическо лустро. В публичните си изказвания говореше за бунтовниците като за поредния „проблем“, все едно ставаше дума за разпределението на хранителните дажби и ремонта на пътищата. На четири очи обаче… Ето какво ми е споделял: „Трябва да се ликвидират бързо и решително, и то на всяка цена!“ Естествено, държавният глава имаше предвид само онези, които се намираха в западната зона за сигурност. Тези твърдоглави ренегати или бяха успели да „яхнат“ недоволството от военната политика на правителството, или отдавна бяха лелеяли планове за отделяне и само използваха кризиса като удобен повод за стартиране на престъпните си действия. Те бяха „истинските врагове на страната“, заради тях всеки американец се кълне да защитава родината си. Ала не се наложи да мислим дълго, докато намерим решение на проблема. Вижте, що се отнася до сепаратистите на изток от Скалистите планини… в някоя от обсадените, изолирани зони… С тях работата бе далеч по-сложна.

 

Защо?

Със сигурност сте чували фразата: „Ние не сме изоставяли Америка. Америка изостави нас.“ Няма как да не призная, че в тези думи има немалка доза истина. За съжаление ние действително изоставихме тези хора. Да, оставихме им шепа доброволци от Специалните части, които се опитваха да организират снабдяването по море и въздух, но от морална гледна точка наистина ги захвърлихме на произвола на съдбата. Ето защо не мога да ги обвинявам за това, че поискаха да вървят по свой собствен път… Както и едва ли някой друг би могъл да ги обвинява. Точно поради тази причина, когато започнахме да си възвръщаме изгубените територии, предоставихме на всеки сепаратистки анклав шанс за мирна реинтеграция.

 

Но пак не можахте да избегнете насилието…

Знаете ли, и досега ме измъчват кошмари. Никога няма да забравя за Боливар и Блек Хилс например… Никога не сънувам реалните сцени на насилие или последствията от тях. Виждам единствено своя шеф — този едър, мощен, енергичен мъж, който с всеки следващ миг става по-слаб, болен и немощен… Преживя толкова много неща, понесъл на плещите си непосилно бреме… Знаехте ли например, че президентът нито веднъж не се опита да разбере какво се е случило с родствениците му от Ямайка? Така и не попита. До такава степен се беше фокусирал над съдбата на нашия народ, до такава степен искаше да съхрани мечтата, която бе изградила тази страна… Не знам дали великите времена наистина създават велики хора, но със сигурност могат да ги погубят.

Уенатчи, щата Вашингтон

(Усмивката на Джо Мухамад е широка като раменете му. През деня той работи в своето ателие за ремонт на велосипеди, а в свободното си време създава скулптури от разтопен метал, които са истински произведения на изкуството. Без съмнение славата му се дължи най-вече на бронзовите статуи във Вашингтон, известни като мемориала „Сигурност за твоя квартал“. Скулптурната група изобразява трима души, двама от които стоят изправени, а третият седи в инвалидна количка.)

 

Личеше си, че дамата, която отговаряше за вербуването, е доста нервна. Опитваше се всячески да ме разубеди. Дали вече съм контактувал с представители на Националната стрелкова асоциация? Разполагам ли с информация за други подобни проекти? Отначало не можах да разбера накъде бие, понеже вече работех в преработвателния завод… Нали в това е смисълът на отрядите за квартална безопасност? Частична заетост и доброволна служба след приключването на смяната ти. Помъчих се да й го обясня. Може би пък аз нещо не бях разбрал… Тогава дамата ми изтъкна още няколко изсмукани от пръстите довода и в същия миг забелязах как погледът й се стрелна към стола ми.

(Джо е инвалид.)

Можете ли да си представите? Човешката раса е на крачка от измирането си, а тя се старае да съблюдава политическата коректност… Разсмях се. Разсмях й се право в лицето. Нима си е помислила, че аз просто ей така съм цъфнал тук, без да знам какво ми предстои? Нима тая тъпа кучка не се е запознала със задължителните инструкции за безопасност? Е, за разлика от нея аз ги бях изчел внимателно. Смисълът на програмата за обществена безопасност е в патрулирането из квартала — вървиш, или, в моя случай, обикаляш с количката си по улицата и проверяваш всяка къща. А ако по някаква причина се наложи да влезеш вътре, двама души трябва да те чакат отвън пред сградата… (Сочи към себе си.) Ехо-о-о!!! Срещу какво според нея се изправяхме? Нима си е въобразявала, че ще гоним живите трупове из дворовете и ще прескачаме оградите? Зомбитата сами идваха при нас. Ами ако, да предположим, се сблъскаме с голяма група мъртъвци? И аз не съм в състояние да се движа по-бързо от немъртвите твари… какво правим тогава? Обясних й идеята си ясно и спокойно и дори й предложих да измисли сценарий, при който физическият ми недостатък наистина би представлявал пречка. Дамата не можа. Измърмори, че трябва да се посъветва с началството в лицето на нейния командваш офицер, а аз най-добре да намина пак утре… Отказах й категорично. Заявих, че може да се обади на своя началник, на неговия началник и на началника на неговия началник — и така нататък чак до самия Мечок^[8], — но лично аз нямам никакво намерение да помръдна от мястото си, докато не си получа оранжевата жилетка. Толкова силно крещях, че цялата зала ме чу. Всички очи се впериха първо в мен, а после в нея. Това даде резултат. В крайна сметка получих жилетката си и се изметох оттам по-бързо от всеки друг!

Както вече споменах, програмата за обществена безопасност се изразяваше най-вече в патрулиране из кварталите. Това бяха квазивоенни подразделения. Посещавахме лекции и учебни курсове. Имахме си командири и ясна субординация, но никой не отдаваше чест, не казваше „сър“ и така нататък. Въоръжавахме се с каквото имаше. Предимно с брадвички, бейзболни бухалки, лостове, щанги „кози крак“ и мачетета. „Лобо“-то още не беше измислено. Поне по трима души във всеки отряд трябваше да имат огнестрелни оръжия. Аз носех „AMT Лайтнинг“ — малка полуавтоматична карабина двайсет и втори калибър. Понеже откатът й не беше много силен, спокойно можех да стрелям, без да се налага да застопорявам колелата на стола си. Доста сносно оръжие, особено когато боеприпасите станаха стандартизирани…

Смените във всеки отряд се поемаха в зависимост от работния график на членовете му. Тогава още не бе въведена сериозната организация на „ДеСтРес“. Естествено, нощната смяна беше най-тегава. Бяхме забравили колко тъмни са нощите, когато няма улично осветление. Къщите също не светеха. Хората си лягаха рано, обикновено веднага щом се мръкне, ето защо, с изключение на няколко свещи тук-там и наличието на електрогенератор (те се отпускаха със специални разрешения, ако някой имаше да свърши важна работа в дома си) в прозорците цареше пълен мрак. Дори луната и звездите не се виждаха заради праха и замърсяванията в атмосферата. Патрулирахме с фенерчета — най-обикновени граждански модели, купени от магазина; по това време още се намираха батерийки. Покривахме ги с червен целофан, за да не възпрепятстваме нощното си зрение. Спирахме пред всяка къща, чукахме на вратата и питахме кой е дежурен и дали всичко и наред. Първите месеци се оказаха малко изнервящи заради програмите по преселение. От лагерите прииждаха толкова много хора, че всеки ден човек се сдобиваше с десетина нови съседи, а понякога — и съквартиранти!

Никога до този момент не си бях давал сметка в какво излишество бях живял в моето малко степфордско предградие. Наистина ли имах нужда от къща с разгъната площ двеста и осемдесет квадратни метра, с три спални, две бани, кухня, дневна, уютна стаичка и кабинет? В продължение на толкова години бях живял сам и ето че изведнъж ми натресоха цяло семейство от Алабама, при това шестчленно! Цъфнаха една сутрин на прага ми с писмо от Департамента по настаняването. В началото си доста изнервен, ала в интерес на истината доста бързо се свиква. И да ви кажа правичката, нямах нищо против Шанънови (така се казваха). Доста добре се погаждахме и някой от тях винаги дежуреше, докато спях. Това беше едно от наскоро въведените правила за новонастанените жители. Някой трябваше да бъде определен за нощен страж. Имахме списък с имената им и проверявахме да не би някой незаконно проникнал в къщата мародер или крадец да се престори на такъв. Преглеждахме документите им, сверявахме лицата им със снимките и ги питахме дали всичко е спокойно. Обикновено те ни отговаряха утвърдително — „да, всичко е окей“, — но понякога ни съобщаваха, че са чули някакъв подозрителен шум и се налагаше да изясняваме каква е работата. На втората година, когато потокът от бежанци попресъхна и вече всички добре се знаехме един друг, вече не се занимавахме с досадни бумащини като документи и списъци… Тогава положението вече бе далеч по-спокойно. През първата година обаче, докато реформата в полицията все още се извършваше, а зоните за сигурност не бяха напълно прочистени от заплахи…

(Потреперва драматично.)

… Имаше много изоставени къщи — разбити, порутени или просто зарязани на произвола на съдбата от обитателите им. В подобни случаи старателно облепяхме с полицейски ленти прозорците и вратите. Ако после ги намерехме скъсани, значи вътре може би имаше зомбита. На няколко пъти имахме подобни случки. Чаках отвън с готово за стрелба оръжие. Понякога се чуваха викове, а друг път — изстрели… Или пък само стенания и боричкане, а после някой от отряда излизаше навън с окървавен нож и отрязана глава в ръце. И на мен самия ми се наложи да кръцна няколко. От време на време, докато всички от отряда бяха вътре, а аз стоях на пост отвън, долавях разни шумове — сякаш някой се прокрадва тихомълком или пълзи сред храсталака… Тогава моментално насочвах лъча на фенерчето си в тази посока, виках за помощ и стрелях.

Веднъж за малко да ме спипат. Прочиствахме една двуетажна къща — с четири спални и четири бани, но малко порутена, понеже един „Джип Либърти“ беше минал през панорамния прозорец и беше паркирал в дневната… Партньорката ми попита дали може да отскочи зад храстите, за да си „напудри носа“. И аз съм си виновен, понеже й позволих. Отвлякох се за момент, тъй като вниманието ми бе изцяло погълнато от ставащото вътре в къщата, и изобщо не забелязах какво се случва зад гърба ми. Количката ми изведнъж се разклати. Пробвах да се завъртя, но нещо бе заклинило дясното колело. Рязко се извих и обърнах фенерчето си назад. Беше от „пълзящите“ — зомбитата без крака. Ръмжеше и се мъчеше да ме докопа, катерейки се по колелото. Инвалидният стол ми спаси живота. Спечели ми няколко безценни секунди, през които да насоча карабината си към съществото и да го прострелям. Ако бях стоял на краката си, щеше да ме сграбчи за глезена и като нищо да ме ухапе. Оттогава насетне винаги бях нащрек по време на дежурство.

По онова време обаче зомбитата не бяха единственият ни проблем. Трябваше да се справяме и с мародерите, които си бяха не толкова закоравели престъпници, колкото обикновени хора, които се опитваха да оцелеят. Както и с онези, които се нанасяха незаконно в чужди домове. В повечето случаи всичко приключваше добре — ние ги канехме при себе си, осигурявахме им онова, от което се нуждаеха и се грижехме за тях, докато момчетата от Департамента по настаняването не си свършеха работата. Понякога обаче се сблъсквахме и с истински мародери — брутални, безскрупулни професионалисти. Единственият случай, когато сериозно пострадах, се дължеше именно на тях.

(Джо Мухамад разкопчава ризата си и ми показва кръгъл белег с големината на десетцентова монета от преди войната.)

Деветмилиметров куршум, точно в рамото. Отрядът ми го прогони от къщата и в мига, в който той изскочи навън, аз му изкрещях да спре на място. Онзи обаче не се подчини на заповедта ми. Слава богу, това е единственият случай, когато ми се наложи да убия човек. Когато новите закони влязоха в сила, конвенционалните престъпления рязко намаляха.

Сещам се и за диваците — нали се сещате, бездомните деца, изгубили родителите си… Натъквахме се на тях къде ли не — в мазетата, в дрешниците, в килерите и под леглата… Мнозина от тях бяха вървели дотук чак от източното крайбрежие. Бяха в ужасно състояние — изнемощели, гладни и болни… В повечето случаи се плашеха от нас и всячески се опитваха да избягат. Ей в такива случаи ужасно съжалявах, задето не мога да ходя — така ми се искаше да хукна подире им и да ги настигна! Другите от отряда се втурваха след подивелите хлапета, ала невинаги успяваха да ги догонят и върнат в обществото… Най-големият проблем обаче представляваха куислингите.

 

Куислингите?

Да, нали се сещате — тези хора, които изведнъж превъртат и започват да се държат като зомбита.

 

Бихте ли уточнили?

Ами аз не съм психиатър, не съм много наясно с правилните термини…

 

Няма проблеми. Опитайте.

Е, добре тогава. Доколкото разбирам, има хора, които просто не могат да се справят с житейска ситуация от типа на „бори се или умри“ Тези хора по принцип усещат привличане към онова, от което се страхуват. И вместо да се съпротивляват и да положат усилия, те се опитват да угодят на заплахата, да се присъединят към нея и да станат като нея… Нещо подобно се случва при похищенията на хора — спомнете си „Стокхолмския синдром“ и Пати Хърст^[9], или по време на конвенционална война, когато населението на окупираната територия се включва охотно в редовете на вражеската армия. Не са редки случаите, в които колаборационистите са по-фанатични от онези, които имитират — като френските фашисти например, които до последно са се сражавали в армията на Хитлер. Може би точно поради тази причина наричаме подобни хора „куислинги“ — звучи точно като френска дума или нещо от сорта^[10]… В нашата война обаче беше малко трудно да постъпиш като френските нацисти. Не можеше да вдигнеш ръце и да кажеш: „Ей, не ме убивайте, аз съм на ваша страна!“ В този конфликт просто нямаше как да си по средата. Предполагам, че някои хора така и не можаха да приемат този факт. И взеха да превъртат. Започнаха да вървят като зомбита, да стенат като зомбита… даже се опитваха да нападат хора и да ги хапят! Така се сблъскахме с първия си куислинг. Зрял мъж на трийсетина години. Тътрузеше се едва-едва покрай тротоара — изглеждаше опърпан и мръсен, с някакъв замаян, отнесен поглед… Помислихме си, че е в шок, когато той изневиделица се хвърли върху един от нашите, захапвайки го за ръката. Всичко се разви за броени секунди! Стрелях в главата му, след което се втурнах на помощ на другаря си. Беше се сгърчил на бордюра, ругаеше и виеше от болка, взирайки се недоумяващо в грозната рана от ухапването… Това си беше смъртна присъда и човекът съвсем ясно го съзнаваше. Клетникът бе готов да се застреля, когато открихме, че от главата на застреляния от мен мъж шурти яркочервена кръв. Проверихме плътта на мъртвеца — беше още топла! Да бяхте видели изражението на нашия другар! Не всеки ден получаваш отсрочка от небесния началник. Иронията е, че въпреки всичко, колегата ни за малко да не успее да прескочи трапа. Оказа се, че устата на онзи кучи син буквално гъмжи от бактерии, които предизвикаха тежка стафилококова инфекция.

Мислехме си, че сме се натъкнали на някакъв нов феномен, а то какво излезе — че куислингите изобщо не били нещо ново под слънцето… Центърът за контрол на заболяванията съвсем скоро щял да направи публично изявление по въпроса. Дори ни изпратиха експерт от Оукланд, който да ни инструктира как точно да се държим в подобни ситуации. Знаете ли, че именно заради куислингите някои хора са смятали, че имат имунитет срещу заразата? И заради тях всички ония измислени, уж „чудодейни“ лекарства получиха невиждана реклама и популярност сред хората… Помислете си само. Някой взима „Фаланга“, после го ухапват, но оживява. Какво друго да си помисли? Откъде да предположи, че съществува нещо толкова извратено като куислингите? Освен всичко друго, в повечето случаи те се държаха по-агресивно и враждебно от истинските зомбита, а нерядко дори бяха и по-опасни…

 

Защо?

Първо, куислингите нямат проблем със студа. Нито замръзват, нито активността им се понижава. Естествено, понеже са хора като вас и мен, няма да се чувстват особено комфортно при екстремно ниски температури, ала ако са облечени с достатъчно топли дрехи и мразовете са умерени, нищо няма да им се случи.

Второ, като ядат човешко месо, те стават по-силни. За разлика от зомбитата. Така че могат да издържат доста време.

 

Същевременно обаче могат и по-лесно да бъдат убити…

И да, и не. Когато имаш срещу себе си куислинг, не е задължително да го простреляш непременно в главата. Можеш да се целиш в сърцето, в гърдите… където си поискаш, важното е само да го улучиш така, че да умре от кръвозагуба. Не го ли спреш с първия си изстрел обаче, той ще продължава да върви към теб, докато не умре.

 

Куислингите не изпитват ли болка?

Много ясно, че не! Всичко е в главата, нали разбирате? Човекът е така устроен, че когато в пълна степен се съсредоточи върху нещо, може да потисне импулсите си към мозъка и така нататък… Наистина би било добре да поговорите с някой експерт по въпроса…

 

Продължете, ако обичате.

Добре. Ей затова не можехме да ги убедим по никакъв начин да престанат да се правят на нещо, което не са. Просто нямаше към кого да се обърнем. Тези хора се бяха превърнали в зомбита естествено, не и във физически смисъл, но от гледна точка на психиката разликата беше нулева. Дори на външен вид бяха трудни за различаване от истинските живи мъртъвци, понеже изглеждаха достатъчно мръсни, мърляви, окървавени и болни… По принцип зомбитата не вонят толкова силно, освен ако не са много накуп и не са инфектирани преди доста време. Как да ги различиш от куислингите, които имат гангрена примерно? Никак. Военните така и не ни дадоха специално обучени кучета, които да надушват истинските живи трупове… Ето защо се наложи да определяме кой какъв е на око.

Зомбитата например не мигат. Не знам защо. Може би използват всичките си сетива в еднаква степен, а мозъкът не разчита толкова силно на зрението… Или пък понеже нямат достатъчно количество течности в тялото си, за да ги прахосват за овлажняване на очите… Каквато и да е причината, фактът си е факт — живите трупове не мигат, за разлика от куислингите. Така ги идентифицирахме — отдалечавахме се на няколко крачки и чакахме в продължение на няколко секунди. А в тъмното беше още по-лесно — насочваш лъча на фенера си към лицето на обекта и следиш за реакцията му. Ако не мигне — стреляш.

 

А ако мигне?

Е, тогава заповедите гласяха да ги залавяме живи, стига да има такава възможност, и да ги убиваме само при неизбежна самоотбрана. Да ви кажа правичката, това ми се струваше пълно безумие както навремето, така и сега… Дадохме си зор обаче и успяхме да пленим двама куислинги… После ги предадохме на полицията или Националната гвардия, вече не се сещам точно… Нямам никаква представа какво се е случило с тях. Чувал съм разни слухове, че в затвора в Уола Уола, щата Вашингтон, държали стотици куислинги — грижели се за тях, хранели ги, обличали ги и даже ги лекували…

(Вдига поглед към тавана.)

 

На вас това не ви харесва…

Ей, не се опитвайте да ме манипулирате, защото няма да стане! Няма да чуете нищо скандално от мене. Ако толкова искате да разръчкате гнездото с осите — четете вестниците! Всяка година по някой адвокат, свещеник или политик се опитва отново да разпали огъня от оная страна, която му е по-удобна… Лично аз пет пари не давам за този проблем. Не изпитвам никакви чувства към куислингите и с ръка на сърцето ще ви кажа какво мисля — те останаха най-прецакани. Най-гадното в цялата работа е, че толкова зор си дадоха, а накрая изгубиха всичко.

 

Защо?

Защото ние може и да не ги различаваме от истинските зомбита, ама истинските зомбита веднага разбират кой е от техните и кой — не е. Помните ли началото на войната, когато всички се мъчеха да открият начин да обърнат живите мъртъвци един срещу друг? Всички онези „документални потвърждения“ за вътрешновидовото съперничество — свидетелства на очевидци и даже видеозаписи как един мъртвец напада друг… Идиоти. Това всъщност бяха зомбита, които нападаха куислинги. Знаете ли, че куислингите не крещят? Просто си лежат там на земята, без дори да се опитат да окажат съпротива, и се гърчат бавно като роботи, докато биват изяждани живи от онези твари, на които толкова искаха да заприличат.

Малибу, щата Калифорния

(Нямам нужда снимка, за да разпозная Рой Елиът. Срещаме се на чашка кафе в реставрираната крепост на кея в Малибу. Хората наоколо също веднага го разпознават, но — за разлика от довоенните години — запазват почтителна дистанция.)

 

АСУ — това бе моят враг. „Асимптоматичният синдром на унинието“ или „Апокалиптичният синдром на ужаса“ — зависи какъв е човекът, с когото разговаряш, и кое от двете ще му е по-разбираемо… Както и да го наречем обаче, през първите месеци това нещо погуби повече хора от глада, болестите, насилието или живите мъртъвци. В началото никой не разбираше какво точно става. Тъкмо бяхме стабилизирали Скалистите планини и бяхме прочистили зоните за сигурност, обаче продължавахме да губим по стотина души на ден. Нямам предвид самоубийствата, макар че и те ни бяха предостатъчно… Не, ставаше въпрос за нещо съвсем различно. Някои имаха леки рани или напълно излечими болести, а други бяха в идеално здраве. Просто вечерта си лягаха да спят и на другата сутрин така и не се събуждаха. Проблемът бе психологически — човекът се обезверява, предава се и рухва; не иска да види утрешния ден, понеже знае, че той ще му донесе единствено нови и нови страдания. Загуба на вярата, на волята за живот… всяка война познава подобни случаи. Между другото, това се случва и в мирно време, само че не и в такива мащаби. Една от ключовите думи в случая е „безпомощност“ — или усещането за безпомощност. Добре познавам това чувство. През целия си съзнателен живот бях снимал филми. Наричаха ме гений; вундеркинд, който никога няма да се провали и никога няма да сгреши… макар че, в интерес на истината, нерядко съм се провалял и немалко грешки съм правил.

И ето че изведнъж се превърнах в никой. Напълно безполезен кадър, категория F-6! Онзи свят, който познавахме, отиде по дяволите и всичките ми прехвалени таланти вече не ставаха за нищо. Когато узнах за АСУ, правителството все още се мъчеше да потули съществуването на синдрома… Лично аз успях да се осведомя благодарение на един мой познат от клиниката „Седарс-Синай“. И щом се сблъсках с новината, тутакси почувствах как нещо вътре в мен изщрака — както в момента, когато направих първия си късометражен филм във формат „супер осем“ и го показах на родителите си. Ето с какво мога да се занимавам! Ето срещу какво ще се боря!

 

И, както се казва, останалото е история…

(Смее се.) Бих искал да е така. Обърнах се директно към правителството. Оттам обаче ми казаха да си гледам работата.

 

Наистина ли? Никога не бих предположил, най-малкото на фона на режисьорската ви кариера…

Каква кариера? На тях им трябваха войници и фермери — стабилни, истински професии, нали се сещате? Беше като: „Съжалявам, пич, тая няма да я бъде, но я дай едно автографче тука!“ Аз обаче не се предавам лесно. Когато повярвам в способността си да направя нещо, думата „не“ просто не съществува. Обясних на представителите на „ДеСтРес“, че идеята ми няма да струва нито цент на чичо Сам. Натъртих, че ще използвам свое собствено оборудване, че сам ще сформирам екип… Единственото, което искам от тях, е да ме допуснат до военните.

— Позволете ми да покажа на хората как се опитвате да сложите край на заразата — не спирах да повтарям аз. — Позволете им да им вдъхна вяра и надежда!

Те обаче отново ми отказаха. Военните имали далеч по-важни задачи от това да „позират пред камерата“, както се изразиха.

 

Потърсихте ли по-висшестояща инстанция?

Къде? Пукнат кораб не ходеше до Хавай, а Синклер сновеше като хала нагоре-надолу по цялото западно крайбрежие. Всички, които теоретично можеха да ми помогнат, или бяха физически недостъпни, или бяха заети с „далеч по-важни“ въпроси.

 

Защо не се пробвахте да станете журналист на свободна практика и да получите прескарта от правителството?

Защото щеше да ми отнеме твърде много време. По-голямата част от масмедиите или бяха изхвърлени извън играта, или пък бяха федерализирани. Останалите нямаха друг избор, освен нонстоп да излъчват предавания на тема „обществена безопасност“, така че ако някой тепърва включи телевизора си, да знае какво да прави. Навсякъде цареше хаос. Все още нямахме нормални проходими пътища, а какво остава за работещ бюрократичен механизъм, който да ми позволи да получа статут на журналист! Съдейки по бъркотията, царяща в системата, това щеше да ми отнеме месеци, а всеки ден от АСУ умираха по стотина души. Спешно трябваше да предприема нещо. Взех една цифрова видеокамера, резервни батерийки и соларно зарядно устройство. Заедно с мен тръгна и най-големият ми син в качеството си на звукоинженер и „първи асистент“ Не се наложи да пътуваме твърде дълго. Непосредствено след границата на административния район Голям Лос Анджелис, в едно градче на име Клермонт, се намират пет колежа — „Помона“, „Питцър“, „Скрипс“, „Харви Мъд“ и „Клермонт Маккена“. И в самото начало на Голямата паника, когато всички се юрнаха да дирят спасение в планините, триста студенти решили да останат и да се барикадират, давайки отпор на заплахата. Бяха превърнали девическия колеж „Скрипс“ в някакво подобие на средновековен град-крепост. Бяха се запасили с провизии от другите кампуси и бяха превърнали в оръжия наличните селскостопански инструменти и учебните пушки от военната катедра. Дейността им бе забележителна — споделиха ми как със задружни усилия засадили градини, изкопали кладенци и укрепили съществуващата стена. Докато планините пламтяха, а в близките предградия бушуваше невиждано насилие, триста хлапета успешно се отбраняваха от десет хиляди зомбита! Десет хиляди зомбита, и то в продължение на четири месеца, докато „Вътрешната империя“^[11] най-накрая не се успокои. Имахме късмета да се озовем там към края на тези динамични събития — тъкмо навреме, за да видим как и последните живи мъртъвци бяха унищожени, а радостните студенти и войници се бяха строили под огромния, ушит на ръка флаг „Олд Глори“^[12], веещ се от камбанарията на Помона. Що за сюжет, а? Успях да запечатам деветдесет и шест часа суров материал. С радост бих записал и повече, ала времето не чакаше. Имахме по сто смъртни случая на ден, нали помните…

Наложи се по възможно най-бързия начин да отнесем заснетия материал обратно. Вкъщи монтирах филма за един ден. Съпругата ми влезе в ролята на наратор и прочете текста. Направихме четиринадесет копия, в най-различни формати, и в събота вечерта ги прожектирахме в редица лагери и убежища из целия Лос Анджелис. Бях озаглавил филма „Победата в Авалон — битката на петте колежа“.

Названието „Авалон“ взех от краткия видеозапис, който един от студентите бе направил по време на обсадата — в нощта преди последната, най-страшна атака, когато поредната орда живи мъртъвци, прииждаща от изток, вече ясно се виждаше на хоризонта. Младежите се трудеха усърдно, без да жалят силите си — наточваха хладните си оръжия, укрепваха отбраната си, стояха на стража по стените и кулите… Над кампуса ехтеше песен от високоговорителите, които без прекъсване излъчваха музика, за да поддържат бойния дух на защитниците. Някаква студентка от „Скрипс“ с ангелски глас изпълняваше песента на „Рокси Мюзик“ „Авалон“ Невероятно прочувствено изпълнение, което поразително контрастираше с предстоящата буря! Монтирах песента върху онази част от филма, която показваше подготовката за сражението. И досега усещам буца в гърлото си всеки път, когато я чуя!

 

Каква бе реакцията на зрителите?

Пълен провал! Не само тази сцена, но и целият филм; или поне с такова впечатление останах тогава. Бях очаквал по-различна реакция. Одобрителни възгласи, аплодисменти… Никога не бих го признал — дори и пред себе си, — но лелеях тази егоистична фантазия как хората идват при мен със сълзи на очи, стискат ми ръцете и ми благодарят, задето съм им показал светлина в края на тунела… А ето че зрителите на „Победата в Авалон“ дори не смееха да ме погледнат. Стоях до вратата като някакъв герой-завоевател, докато публиката тихомълком се изнизваше навън… Онази вечер се прибрах вкъщи с мисълта: „Да, май няма да е зле да се пробвам в малко по-различна сфера… Чух, че картофените насаждения в Макартър Парк се нуждаели от работна ръка.“

 

После какво стана?

Минаха две седмици. Намерих си истинска работа — помагах за възстановяването на пътя край каньона Топанга… По едно време ме навести един човек. Пристигна, яздейки кон, досущ като герой от стар уестърн на Сесил Б. Де Мил^[13]. Оказа се, че посетителят ми е психиатър от държавната болница в Санта Барбара. Бяха научили за успеха на филма ми и искаха да ме помолят да им предоставя копие.

 

За успеха?

И аз реагирах по същия начин. Тогава гостът ми обясни, че след дебютната прожекция на „Победата в Авалон“ случаите на АСУ намалели с цели пет процента! Отначало всички отдавали резултатите на статистическа аномалия, ала по-нататъшните проучвания показали, че снижаването на стойностите е характерно само за онези общности, където е бил показван филмът!

 

И никой не си направил труда да ви уведоми за това?

Да, никой. (Смее се.) Нито военните, нито гражданските власти… всички си мълчаха, в това число и отговорните лица от общностите, където продължаваха да прожектират филма ми без мое знание. Това обаче изобщо не ме вълнуваше. Важното беше, че идеята ми бе дала плодове. Нещата се задвижиха, а аз получих работа до края на войната. Събрах неколцина доброволци — всъщност всички от някогашния си екип, които можах да открия. Взех и човека, който бе заснел видеото в нощта преди боя в Клермонт — Малкълм ван Ризин… Да, същият този Малкълм^[14], и оттогава той стана мой ГО — „Главен оператор“. Настанихме се в едно изоставено студио за постпродукция и дублаж в Западен Холивуд и започнахме производството на стотици копия. Изпращахме ги с всеки влак, с всяка каравана и всеки ферибот, които потегляха на север. Трябваше да мине известно време, докато получим първите отзиви. Но пък когато ги получихме…

(Усмихва се и вдига ръце в благодарствен жест.)

Намаляване на случаите на АСУ с десет процента в цялата западна зона за сигурност! По това време вече бях поел на път и снимах нови филми. „Анакапа“ вече беше опакована, а „Сектор Мишън“ бе наполовина готов… Когато „Дос Палмос“ се появи по екраните, броят случаи на АСУ се снижи с двайсет и три процента… и чак тогава правителството прояви интерес към мен.

 

За да ви отпусне допълнителни ресурси?

(Смее се.) Не. Никога не съм молил за помощ, а и те нямаха никакво намерение да ми помагат. Просто благоволиха да ме допуснат до военните, което откри цял нов свят пред мен.

 

Тогава ли направихте „Пламъкът на боговете“?

(Кима утвърдително.) В армията имаше две действащи програми по разработка на лазерно оръжие — „Зевс“ и „МТВЕЛ“ „Зевс“ първоначално бе замислен за унищожаване на мини и невзривени бомби. Апаратът беше достатъчно малък и лек, за да се монтира на специален джип „Хъмви“. Операторът откриваше целта с помощта на коаксиална камера, разполагаше прицелната точка върху зададената повърхност и изстрелваше импулсен лъч от същото оптическо отверстие. Изтормозих ли ви с технически подробности?

 

Ни най-малко.

Извинете, ако съм прекалил. Просто вложих душата и сърцето си в проекта. Самият лъч представляваше вариант на индустриалните лазери, които се използват за рязане на стомана в заводите. Той или прогаряше външната обвивка на бомбата, или я нагряваше до такава температура, която да детонира заряда. Същият принцип действаше и при зомбитата. На по-високи енергийни равнища лъчът прогаряше черепите им, а на по-ниски — просто нагряваше мозъка им дотогава, докато той не изтичаше през ушите, носа и очите им. Заснехме потресаващ материал, ала „Зевс“ беше като детско пистолетче-играчка в сравнение с „МТВЕЛ“ Абревиатурата всъщност означава „Мобилен тактически високоенергиен лазер“ Това бе съвместна разработка между САЩ и Израел за унищожаване на вражески реактивни снаряди и малки ракети. Когато Израел обяви самоизолацията си, множество терористични групи подложиха защитната стена на масиран обстрел от миномети и ракетни установки. Единственото, което спаси израелците тогава, бе „МТВЕЛ“ По форма и размери съоръжението напомняше военнополеви прожектор от времената на Втората световна война, но в действителност представляваше деутериево-флуориден лазер, многократно по-ефективен от „Зевс“ Ефективността му бе поразителна. Той буквално изтръгваше плътта от костите, които впоследствие се нажежаваха до бяло, преди да се разпаднат на ситен прах. Ако се наблюдаваше на живо, бе потресаващо зрелище, но ако човек го заснеме и после го пусне на забавен каданс… не може да се опише другояче, освен като Пламъка на боговете!

 

Вярно ли е, че за един месец след началото на прожекциите на филма случаите на АСУ са намалели наполовина?

Мисля, че това е преувеличение, но след работа хората се редяха на опашки, за да го гледат. Някои идваха всяка вечер. Плакатите показваха поразено от лазера зомби в близък план. Кадърът беше взет директно от филма. Нали се сещате за онзи класически момент, когато утринната мъгла позволява да се види смъртоносният лъч? А отдолу — само една-единствена дума: „СЛЕДВАЩИЯТ“. Това спаси цялата програма.

 

Вашата програма?

Не, имах предвид „Зевс“ и „МТВЕЛ“.

 

Застрашени ли бяха?

И още как. „МТВЕЛ“ трябваше да бъде закрита около месец след снимките, а на „Зевс“ вече му бяха видели сметката. След безкрайни молби, прошения и ходене по мъките най-накрая ни разрешиха да използваме лазер за пред камерите. От „ДеСтРес“ считаха и двете програми за неправомерно разхищение на ресурси.

 

Така ли беше всъщност?

Да, за съжаление. Под „М“, което значи „мобилен“ в абревиатурата „МТВЕЛ“, всъщност се подразбираше цял конвой от специализирани превозни средства — доста трудни за поддръжка между другото и взаимозависими едно от друго… Високата проходимост също не беше сред отличителните им черти. В добавка към казаното дотук „МТВЕЛ“ потребяваше огромно количество енергия и работеше с крайно нестабилни токсични химикали.

В това отношение „Зевс“ беше по-икономичното съоръжение. Този апарат бе по-лесен за охлаждане, по-лесен за обслужване, а и тъй като се монтираше върху „Хъмви“, без проблеми можеше да бъде транспортиран до всяка необходима точка. Големият проблем се коренеше във въпроса: а за какво ни трябва? Дори когато функционираше на пълна мощност, стрелецът трябваше да удържи лъча на едно място — примерно върху движещата се мишена — в продължение на няколко секунди. За същото време един добър снайперист би застрелял поне четири зомбита. Сам разбирате, че невъзможността за бърза стрелба прави апарата тотално неефективен при наличие на атакуваща тълпа от живи мъртъвци. В подобни ситуации към двете лазерни съоръжения трябваше да се зачисляват отряди от автоматчици, които да охраняват машините, чието предназначение уж беше да защитават хората.

 

Нима лазерите наистина са били толкова неефикасни?

Ако гледаме първоначалното им предназначение — разбира се, че не! Не забравяйте, че „МТВЕЛ“ успешно защитаваше Израел от бомбардировките на терористите, а „Зевс“ беше върнат на служба, за да разчиства неексплодиралите снаряди по време на настъплението на армията. Ако се използват по предназначение, и двете оръжия са просто великолепни образци на най-новите военни технологии. Срещу зомбитата обаче се оказаха пълен провал.

 

Тогава защо ги снимахте?

Защото американците боготворят технологиите. Това е неизменна черта от националния ни дух. И независимо дали го съзнаваме, или не, дори и най-върлият лудит^[15] няма да тръгне да отрича техническите постижения на страната ни. Ние разцепихме атома, стъпихме на Луната и напълнихме домовете си с повече хай-тек прибори и устройства, отколкото първите писатели на научна фантастика можеха да мечтаят. Не знам дали това е добро, или лошо; ролята на съдник не ми отива. Обаче знам със сигурност, както и всички бивши атеисти в окопите, че повечето американци никога не са спирали да се молят на Бога на науката.

 

Той обаче не ни спаси.

Това няма никакво значение, филмът пожъна такъв успех, че ме помолиха да направя цял сериал. Нарекох го „Оръжията-чудо“. Общо седем серии за съвременните военни технологии, които не ни дадоха кой знае какво стратегическо предимство, но пък за сметка на това именно те ни донесоха победата в психологически план.

 

Това не е ли малко…

Лъжливо? Няма проблеми, кажете ми точно какво мислите! Да, вие сте съвсем прав, ала понякога се налага да излъжеш. Опитът ме е научил, че лъжите сами по себе си не са нито нещо хубаво, нито нещо лошо… Също като огъня, който може да те сгрее, а може и да те изгори, в зависимост от това как го използваш. Лъжите, с които нашето правителство ни засипа преди войната — онези, които трябваше да ни държат в щастливо неведение, — ни опариха, понеже не ни позволиха да вземем всички необходими мерки. Но по времето, когато заснех „Победата в Авалон“, всички вече правеха всичко по силите си, за да оцелеят. Лъжите от миналото бяха забравени, истината се бе възцарила навред и бродеше по улиците, разбиваше с взлом вратите на къщите и ни сграбчваше за гърлата. И тази истина се изразяваше в това, че каквото и да правим, колкото и да се стараем, повечето от нас — ако не и всички — няма да зърнат утрешния ден. Тази истина ни казваше, че стоим на прага на залеза на човечеството и същата тази истина всяка нощ задушаваше в ледените си обятия по стотина души в съня им. Тези хора се нуждаеха от нещо, което да ги сгрее; от топлинката на надеждата, която да им помогне да продължат. Ето защо и аз, също като президента… като лекарите и свещениците, като всеки взводен командир и любящ родител… прибягнах до лъжата. „Всичко ще бъде наред.“ Това бе нашето послание. Това бе посланието на всеки режисьор по време на войната. Чували ли сте за „Градът на героите“?

 

Естествено.

Великолепен филм, нали? Марти го направи по време на Обсадата. Снимаше всичко, до което можеше да се добере! Какъв шедьовър само се получи! Изпълнен с храброст, целеустременост, сила, достойнство, доброта и чест! Този филм наистина те кара да повярваш в човешката раса. И е по-добър от всичко, което някога съм правил. Непременно трябва да го гледате.

 

Гледал съм го.

Коя версия?

 

Моля?

Коя версия сте гледали?

 

Не знаех, че…

Че са две? Не сте си научили урока, млади човече! Марти направи военна и следвоенна версия на „Градът на героите“. Колко дълга беше версията, която сте гледали? Час и половина?

 

Така мисля.

Там беше ли показана тъмната страна на града? Насилието и предателството, жестокостта и безнравствеността, безграничната злоба в сърцата на някой от онези „герои“? Не, естествено, че не. И защо? Това бе нашата реалност — точно тя бе накарала толкова много хора да се свиват на кълбо в леглата си, да угасят свещите и да поемат последния си дъх. Наместо това Марти избра да ни покаже другата страна — онази, която караше хората да стават от постелята на следващата сутрин и да се борят за живота си, понеже някой им е казал, че всичко ще бъде наред. Подобен вид лъжа може да бъде наречена само по един начин — надежда.

Авиобаза на Националната гвардия „Парнел“:

Мемфис, щата Тенеси, САЩ

(Гевин Блеър ме съпровожда до кабинета на командира на ескадрилата му — полковник Кристина Елиополис. Тя е известна не само с изключителните си заслуги по време на войната, но и с необикновения си характер. Трудно е човек да си представи каква колосална енергия може да се таи в миниатюрното й, почти детско телце. Дългите й черни коси и тънките черти на лицето й само засилват впечатлението за вечна младост. После Кристина Елиополис сваля слънчевите си очила и аз виждам огъня в очите й.)

 

Бях пилот на F/A-22 „Раптор“^[16]. Може би най-добрата летяща машина, конструирана някога от човешка ръка. С лекота можеше да изпревари и победи самия Господ-Бог с всичките му ангели. Същински монумент на американския технически прогрес… само дето във войната със зомбитата този прогрес не струваше и пукнат цент.

 

Това навярно е било фрустриращо за вас…

Фрустриращо? Знаете ли какво е някой да ви каже, че единствената цел, заради която сте се трудили през целия си живот… заради която сте страдали и сте направили толкова много жертви в усилията си да надмогнете себе си вече се счита за „стратегически необоснована“?

 

Може ли да се каже, че мнозина са изпитвали същото като вас?

Ще го кажа така: руската армия не беше единствената, която пострада от собственото си правителство. Законът за преструктуриране на въоръжените сили на практика кастрира нашите ВВС. Някакви си там експерти в „ДеСтРес“ бяха изчислили, че имаме най-кофти съотношение „ресурси-резултати“ в сравнение с всички останали родове войски.

 

Бихте ли ми дали конкретен пример?

Ами как ви звучи например УОИОВ-ПВО^[17] — унифицираното оръжие извън обсега на вражеската противовъздушна отбрана? Казано на по-простичък език, това представляваше гравитационна бомба, управлявана с помощта на GPS и инерциална навигация, която можеше да бъде изстреляна от носещия я самолет на шейсет километра разстояние от целта. Базовата й версия включваше сто и четирийсет касетъчни бомби BLU-97 B, като всяка от тях носи кумулативен заряд, поразяваш бронирани цели, осколъчен — срещу пехотата плюс циркониев пръстен, който да възпламени цялата зона за елиминация. До битката при Йонкърс тези оръжия се считаха за върха на сладоледа в света на бомбите. И ето че изведнъж ни сервират следното — стойността само на един-единствен УОИОВ-ПВО набор — като материали, работна сила, време и енергия, без да говорим за гориво и наземно обслужване — превишавала заплатата на цял взвод пехотинци, които щели да ликвидират хилядократно повече зомбита. Трябвало да има максимум дивиденти при минимум инвестиции, както обичаха да казват ония там… А колко още „перли в короната“ ни си заминаха по този начин? Невидимият бомбардировач B-2 „Спирит“ — през пролетта. Стратегическият бомбардировач B-1 „Лансър“ — и той тогава. Закриха производството даже на класическия ветеран от Виетнам и къде ли още не B-52 „Стратофортрес“, който наричахме „Тлъстия дебел грозник“… Да не забравим изтребителите; добавете F-15 „Ийгъл“, F-16 „Файтинг фолкън“, F-14 „Томкет“, F-18 „Хорнет“, F-35 „Лайтнинг“, F-22 „Раптор“… и ще получите повече военновъздушна техника, унищожена с едно бюрократско подписче, отколкото сме изгубили от зенитна артилерия и ракети за всички времена!^[18] Пак добре, че някоя умна глава не реши да ги нареже за скрап, а само ги оставиха да гният в хангарите или на онова огромно авиогробище в пустинята, където е ЦАОВ (Центърът за аерокосмическо обслужване и възстановяване) в Тусон, Аризона. „Дългосрочна инвестиция“ — да, точно така го нарекоха. Поне на консервираната техника винаги може да се разчита; докато се сражаваме в една война, ние винаги се подготвяме за следващата. И нашите ВВС почти успяха да запазят своята ефективност.

 

Почти?

Е, наложи се да се разделим завинаги със стратегическия военнотранспортен самолет C-17 „Глоубмастър“, както и от всички „гълтачи на гориво“. За сметка на това останаха летателните апарати с витлови двигатели. Представете си го така — все едно да си летял на „хиксокрилите“ изтребители от „Междузвездни войни“ и изведнъж да те прехвърлят на някаква допотопна летяща кошница с перки.

 

Тоест ВВС се концентрираха основно върху транспортни функции?

Да, въздушните превози се считаха за единственото, което все още има някакво значение.

(Събеседничката ми сочи към пожълтялата карта на стената.)

Командирът на базата ми позволи да я задържа след онова, което ми се случи.

(На картата се виждат континенталните Съединени щати от периода на войната. Цялата територия на запад от Скалистите планини е боядисана в светлосиво. Тук-таме на фона му се открояват разноцветни кръгчета.)

Островчета сред морето от зомбита. Зеленият цвят обозначава местата на действащите военни подразделения. Някои бяха превърнати в бежански центрове, а други все още участваха във военни операции. Имаше и такива, които бяха изключително добре защитавани, ала нямаха никакво стратегическо значение. Червените зони се отнасят към категорията на „агресивно жизнеспособните“ — фабрики, мини, електроцентрали… Там армията оставяше изолирани отряди. Задачата им беше да охраняват обектите дотогава, докато успеем да ги върнем към военната икономика. Сините зони са териториите, където гражданите бяха съумели да дадат отпор на заплахата, отбранявайки късчето земя, в чиито очертания някак успяваха да живеят. Всички тези зони се нуждаеха от снабдяване, за което отговаряше Континенталната въздушна служба. Осъществяването на въпросното снабдяване бе мащабна операция — не само от гледна точка на техника и гориво, но и като организация. Трябваше да се поддържа връзка с „островчетата“, да се обработват заявките им, да се съгласуват с „ДеСтРес“, да се доставят материали, да се степенуват приоритетите при зареждането на тази или онази зона… Сигурна съм, че усилията, хвърлени в тази насока, не можеха да се сравнят с нито една акция на военновъздушните ни сили за цялата ни история като държава.

Повечето военни пилоти се опитвахме да се разграничим от превоза на потребителски стоки като хранителни продукти и лекарства, които трябваше да се доставят регулярно. Те бяха класифицирани като НП — належащи пратки. Винаги предпочитахме ПСО — пратките за самообезпечаване, където влизаха инструментите, резервните части и инструментите за изготвянето им. „На тях не им трябва риба — казваше Синклер, — а въдици.“ Въпреки това всяка есен им спускахме големи количества риба, брашно, сол, сушени зеленчуци и бебешки храни… Зиме ставаше още по-тежко. Нали си спомняте колко дълги бяха станали зимите? Да помагаш на хората сами да си помогнат звучи страхотно на теория, но на практика трябва освен всичко друго и да се погрижиш да останат живи.

Понякога се налагаше да превозваме и хора — различни специалисти, лекари и инженери; все професии, които нямаше как да усвоиш сам с помощта на книгите. В сините зони имаше и много инструктори от спецчастите, които не само обучаваха хората как да се защитават, но и ги подготвяха за онзи ден, когато щяхме да тръгнем в настъпление. Питая истински респект към тези момчета! Повечето ясно съзнаваха, че „командировката“ им няма да продължи кратко; в голяма част от сините зони нямаше летища и тези хора скачаха с парашути, без да се самозалъгват с надеждата, че някога ще ги приберем обратно. Не всички сини зони бяха безопасни. Случваше се от време на време да изгубим по някоя. Момчетата, които превозвахме, си даваха сметка за рисковете, пред които се изправяха. Храбри сърца имаха.

 

Същото може да се каже и за вас, пилотите.

О, да, нямам намерение да омаловажавам заслугите ни. Всеки ден ни се налагаше да изминаваме стотици, а понякога и хиляди километри над заразените територии. Ето защо бяха въведени виолетовите зони. (Тя ми показва последния останал цвят на картата. Забелязвам, че виолетовите кръгчета са малко и са пръснати на голямо разстояние едно от друго.) Там бяха оборудвани площадки за ремонт и дозареждане. Много самолети просто нямаха необходимата далечина на полета, за да достигнат най-отдалечените региони от източното крайбрежие, особено при невъзможност да се осигури дозареждане във въздуха. Благодарение на тези площадки значително съкратихме броя на безвъзвратно изгубените по трасето екипажи. Така „оцеляемостта“ на самолетния ни парк нарасна до деветдесет и два процента. За съжаление, случи се така, че аз попаднах в другите осем.

Предполагам, че така и няма да узная със сигурност каква точно бе причината, поради която претърпяхме този инцидент. Дали се дължеше на механичен проблем, на умора на метала или на атмосферните условия… Не бе изключено да е свързана и с товара, който транспортирахме — за съжаление не бяха редки случаите, когато неправилното му разпределение водеше до нещастни случаи… Понякога опасните материали не бяха адекватно подготвени за превоза, или пък някой малоумен инспектор по контрола на качеството оставяше хората да окомплектоват детонаторите преди полета… точно това се случи с един мой приятел. Стандартен полет от Палмдейл до Ванденбърг, който дори не минаваше над заразена територия. Двеста детонатора „тип 38“, всичките напълно окомплектовани и активирани, и всичките настроени да се задействат от същата честота, на която работеха и радиостанциите ни.

(Изщраква с пръсти.)

На тяхното място можеше да сме ние. Летяхме от Финикс към синята зона недалеч от Талахаси, Флорида. Октомври беше към края си и зимата вече сериозно се усещаше. От Хонолулу настояваха за още няколко полета, преди сезонът да ни блокира чак до март. Това бе деветият ни рейс за седмицата. Всички го карахме на „туиксчета“ — ония мънички сини стимуланти, които ти даваха сили да работиш, без да притъпяват рефлексите ти или способността ти да мислиш. Не се съмнявах в ефективността им, обаче заради тях трябваше да ходя до тоалетната на всеки двайсет минути. Момчетата от екипажа ми не спираха да ме бъзикат: о, момичето пак ще ходи да си пудри носа! Знаех, че не влагат злоба, но пак едва се сдържах да им отвърна подобаващо.

След като се лашкахме близо два часа в доста силна турбуленция, най-накрая се надигнах от мястото си и оставих щурвала в ръцете на втория пилот. И тъкмо си вдигах ципа, когато изведнъж се разтресохме така, сякаш господ ни дръпна за опашката… след което носът ни рязко се килна надолу към земята. На борда на нашия C-130 „Херкулес“ нямаше истинска тоалетна; само преносим химически резервоар зад тежка пластмасова преграда, пригодена от завеса за баня. И може би точно това ми спаси живота. Ако се бях намирала в нормална тоалетна, сътресението по всяка вероятност щеше да ме запрати към някоя от стените, а и едва ли щях да съумея да отключа вратата и да се измъкна навън… Ненадейно се разнесе стържещ вой и бях запратена към задната част на самолета, където уж трябваше да се намира опашката. Описвах бесни спирали във въздуха, взирайки се невярващо в димящата сива грамада на „Херкулес“-а, който стремглаво се снижаваше към земята. Въпреки че бях замаяна и всичко около мен се въртеше, се насилих да си поема дъх и да отворя парашута си. После напипах с треперещи пръсти радиостанцията си и започнах да крещя на екипажа си незабавно да напусне самолета. Не получих никакъв отговор. Успях да зърна само още един парашут; явно само един човек освен мен бе успял да се спаси.

Това беше най-ужасният момент от всички — да вися безпомощно във въздуха. Зърнах втория парашут на около три километра и половина северно от мен. Отново потърсих останалите. Този път радиостанцията ми нямаше никакъв сигнал; вероятно предавателят се бе повредил по време на скока ми. Опитах се да се ориентирам и да разбера къде съм — някъде над Южна Луизиана, съдейки по безконечните блата… Мозъкът ми отказваше да мисли; можех само да направя бърза проверка на най-важното. Можех да движа ръцете и краката си, нищо не ме болеше, не ми течеше кръв… Аварийният ми комплект за оцеляване висеше на бедрото ми, а оръжието ми — моят верен „Мег“^[19] — се опираше в ребрата ми.

 

Бяха ли ви подготвили за подобни ситуации?

Всички трябваше да покрием програмата „Бягство от Уилоу Крийк“ в калифорнийските планини Кламат… Там даже имаше няколко истински зомбита — прономеровани, маркирани и разположи ни на определени места, за да се „почувстваме в реални условия“. В общи линии, доста напомняше нещата, на които се набляга и в ръководствата за цивилни — движи се бързо, без да привличаш внимание, и ликвидирай Зак (тук се изреждаха няколко възможности), преди да те е открил и атакувал. Всички летци се справихме, тоест „оживяхме“, макар че двама-трима пилоти бяха извадени от теста на осмия етап… Може би просто не успяха да въздействат както трябва на чувството ни за реалност… Никога не ме е притеснявала вероятността да остана сама на вражеска територия. За мен това си беше стандартна ситуация.

 

Никога?

Ако държите да говорим за това, мога да ви разкажа за четирите си години в Колорадо Спрингс. Това ако не е пребиваване във враждебна среда, не знам какво е!

 

Но там сте били с други жени…

Да, кадети и съпернички, които по една случайност имаха същите полови органи като мен. Повярвайте ми — когато сте подложени на силен стрес, всички сестрински чувства моментално се изпаряват. Чувствах се сама, съвсем сама. Напълно самодостатъчна, надяваща се единствено на себе си и винаги, без значение от ситуацията, изпълнена с увереност в собствените си сили. Само така успях да оцелея след четирите адски години в академията и само на това можех да разчитам, когато се приземих сред калта в самото сърце на мъртвата зона.

Освободих се от парашута си — бяха ни учили да не губим ценно време в усилия да го скрием — и се отправих в дирене на другия оцелял. Изминаха няколко часа, през които вече бях оплескана до коленете с ледената тиня. Все още не бях възвърнала способността си да разсъждавам ясно. Не искам да се оправдавам, но точно поради тази причина не забелязах, че птиците изведнъж литнаха в противоположната посока. Чух и някакъв едва доловим вик, сякаш идеше от много далеч… Щом зърнах заплетения в клоните парашут, тутакси се втурнах натам. Така направих още една грешка, понеже не се спрях, за да се ослушам дали наблизо не се спотайват зомбита. Видях голите сиви клони едва когато буквално надвиснаха над мен. И ако не беше Ролинс, моят втори пилот, със сигурност щях да последвам съдбата му.

Открих го да виси на парашутните ремъци — мъртъв, но гърчещ се като обезумял. Униформата му беше раздрана^[20] и червата му висяха от разпрания корем… върху муцуните на пет зомбита, които се хранеха под червено-кафявия дъжд. Едно от тънките черва се бе омотало около шията на най-близкото същество като примка и всеки път, когато то помръднеше, Ролинс се разклащаше като някаква проклета камбана. Изобщо не ме забелязаха. Намирах се толкова близо до тях, че можеха да се протегнат и да ме сграбчат, ала явно бяха изцяло погълнати от пиршеството си.

Е, поне успях да проявя достатъчно съобразителност, за да задействам заглушителя си. Обаче нямаше смисъл да изразходвам цял пълнител… друга грешка. Бях толкова разгневена, че малко оставаше да започна да ритам труповете им. Изпитвах неописуем срам, несравнима омраза към себе си…

 

Към себе си?

Аз бях виновна за всичко! Това бе моят самолет, моят екипаж…

 

Но нали е било нещастен случай! Не сте виновна вие…

Откъде знаете? Дори не сте били там. Мамка му, и аз не бях там! Така че нямам представа какво точно се е случило. Вместо да си върша работата, клечах над тоалетната като малко момиченце! „Шибана слабачка! — не спирах да си повтарям, — шибана мухла!“ Не просто се ненавиждах, но и се ненавиждах заради това, че се ненавиждам! Що за идиотщина? Сигурно щях да продължавам да си стоя там, разтреперана и безпомощна, докато Зак не ме откриеше и не решеше веднъж завинаги съдбата ми…

Обаче радиостанцията ми ме изтръгна от състоянието, в което бях изпаднала.

— Ало? Ало? Чувате ли ме? Има ли някой там? Спаси ли се някой от самолета?

Женски глас. Явно някоя от цивилните, съдейки по думите и тона й. Веднага отговорих, представих се и попитах с кого разговарям.

Жената отвърна, че е от службата за въздушно наблюдение и прякорът й бил „Метс фен“^[21] за по-кратко „Метс“. Службата за въздушно наблюдение се състоеше главно от радиолюбители, които трябваше да докладват за авиокатастрофи и да помагат за спасяването на екипажите. Заради малкия си брой оператори не беше най-ефективната система, но пак беше по-добре от нищо. Изглежда бях извадила късмет. Жената ми каза, че забелязала дим и падащи отломки… след което добави, че макар и да се намира на един ден път пеша оттук, хижата, в която била в момента, била обсадена от живи мъртъвци. Преди да успея да кажа каквото и да било, тя ме посъветва да не се тревожа, понеже вече била изпратила доклад за местоположението ми на спасителните екипи… Сега най-важното било да изляза на някакво открито място, откъдето да могат лесно да ме вземат.

Пресегнах се към GPS-а си, обаче се оказа, че се е откъснал, докато съм падала от самолета. Имах резервна карта на маршрута ни, но тя не беше от най-подробните, защото летяхме над почти всички щати… Над разсъдъка ми продължаваше да тегне облак от ярост и съмнения… Смотолевих на Метс, че не знам къде точно се намирам и нямам никаква представа накъде трябва да поема… Тя се разсмя.

— Нима искаш да ми кажеш, че никога по-рано не си летяла по този маршрут? И всеки сантиметър от него не се е отпечатал в паметта ти? Не видя ли къде падаш, докато се носеше с парашута?

— Жената вярваше в мен и се опитваше да ме накара да мисля, а не да ми дава готови отговори. В този миг разбрах, че наистина добре познавам тази местност, понеже съм летяла над нея двайсет пъти за последните три месеца, и сега се намирам някъде край водосборния басейн на река Ачфаталая.

— Мисли! — каза ми Метс. — Какво ти направи впечатление, докато се спускаше с парашута? Някакви пътища, реки?

Отначало единственото, което можах да си спомня, бяха дърветата — безкраен сив пейзаж без ясни очертания, ала после, когато главата ми постепенно започна да се прояснява, се сетих и за реката, и за пътищата. Консултирах се с картата и осъзнах, че точно на север от мен минава междуградското шосе И-10. Метс ми съобщи, че това навярно е най-доброто място, където да изчакам спасителния екип. Операцията нямало да отнеме повече от един-два дни, особено ако тръгна още сега, без да губя напразно времето си.

Вече възнамерявах да потегля, когато тя ме спря с въпроса да не би случайно да съм забравила нещо. Много ясно си спомням този момент. Обърнах се към Ролинс. Той тъкмо отваряше наново очите си. Прииска ми се да му кажа нещо — може би да му се извиня за случилото се, — обаче в крайна сметка просто го прострелях в челото.

Метс ми каза да спра да се самообвинявам; без значение какво се случва, най-важното било да не се разсейвам и да се концентрирам върху целта си.

— Остани жива! — гласеше съветът й. — Остани жива и свърши това, което си започнала. — След което добави: — И престани да прахосваш безплатните си минути.

Имаше предвид да не хабя напразно батериите на радиостанцията си. Както изглежда, нищо не убягваше от вниманието й. Послушах я, изключих устройството и закрачих на север покрай блатото. Мозъкът ми вече работеше с пълна сила и всички уроци от програмата „Бягство от Уилоу Крийк“ се върнаха в съзнанието ми. Пристъпвах внимателно, спирах и се ослушвах. Там, където бе възможно, гледах да вървя по суха земя и внимавах стъпките ми да са възможно най-тихи. На няколко пъти се наложи да плувам и това сериозно ме притесни; мога да се закълна, че на два пъти усетих как нечия ръка докосва бедрото ми. После излязох на някакъв път — запустяло шосе в ужасно състояние, толкова тясно, че две коли трудно биха се разминали, — но беше къде-къде по-добре да вървиш по асфалт, вместо да газиш в оная лепкава кал. Докладвах на Метс за находката си и я попитах дали този път ще ме отведе до И-10. Тя обаче ме посъветва да стоя далеч от него и от всеки друг път в района.

— Пътищата означават автомобили — обясни ми тя. — А автомобилите означават зомбита.

Говореше за ухапаните шофьори, загинали от раните си зад волана; понеже живите мъртъвци нямаха нужния интелект, за да отворят вратата или да се освободят от предпазните колани, те бяха обречени да седят в колите си до края на съществуването си. Изтъкнах, че едва ли представляват заплаха в това си състояние — нали не могат да се измъкнат и да ме сграбчат през прозореца например? Така че има ли значение край колко изоставени возила ще мина? Метс обаче ми напомни, че дори прикованият към седалката жив мъртвец може да застене и да извика своите себеподобни… Тук вече наистина се обърках. Значи трябваше да заобикалям всички пътища, губейки безценно време, само и само за да не се натъкна на автомобили със зомбита, и в същото време да се стремя към междуградското шосе И-10, което вероятно щеше да гъмжи от Зак?

— Ти ще бъдеш над блатото — напомни ми Метс. — Как другите зомбита ще се доберат до теб?

Думите й не бяха лишени от основание. Този участък от И-10 се издигаше на няколко метра над тресавищата и действително беше най-безопасното място в целия регион. Метс отново се засмя:

— Не се страхувай, мила. Аз се притеснявам предостатъчно и за двете ни. Дръж се за мен и ще ти помогна да се върнеш благополучно у дома си.

Послушах я и започнах да страня от всичко, което малко или много напомняше път. Гледах да се придържам към най-дивите и едва проходими пътечки и просеки, но като казвам „диви“, беше невъзможно да не се натъкна на някакви следи от човешко присъствие… или на такива от съществата, които някога са били хора. Захвърлени обувки и дрехи, всякакви боклуци, разпарчетосани куфари и екипировка за походи… Видях и доста кости, но не можех да кажа със сигурност дали са човешки, или животински. По едно време забелязах и цял гръден кош с ребра и така нататък — вероятно бе принадлежал на алигатор, понеже бе доста голям. Не ми се искаше да си представям колко ли зомбита бяха необходими, за да убият такъв звяр.

Първият жив мъртвец, който ми се изпречи пред очите, беше малък — по всяка вероятност дете. Лицето му бе изядено — кожата, носът, очите, устните, дори косата и ушите ги нямаше… Само тук-там на места бяха останали рехави късчета плът насред оголения череп. Вероятно е имало и още рани, но и тези ми бяха предостатъчно и нямах никакво намерение да го разглеждам твърде подробно. Създанието седеше в една от онези дълги походни раници, а през вратлето му минаваше здраво затегнат шнур. Презрамките на раницата се бяха заплели в корените на близкото дърво и тя висеше, наполовина потопена в мочурището. Мозъкът на зомбито обаче не бе пострадал, както и част от лицевите мускули, защото щом се приближих, започна да трака с челюсти. Не мога да кажа как съществото бе доловило присъствието ми — може би благодарение на някои рецептори в носната кухина или все още функциониращите му слухови канали…

Изчадието не стенеше — все пак гърлото му беше твърде здраво пристегнато, — ала за сметка на това запляска с крайници във водата. Ето защо побързах да го освободя от страданията му (ако действително страдаше) и побързах да го изхвърля от съзнанието си. В програмата „Бягство от Уилоу Крийк“ ни бяха научили и на това — да не си съчиняваме погребални речи за Зак и да не си представяме какви са били в нормалния си живот, как са се озовали тук и как са се превърнали в зомбита. Кой обаче е в състояние да се изправи срещу една от тези твари и да озапти спонтанно възникналия импулс да си представи как се е стигнало дотук? Все едно да прочетеш само последната страница от някой роман… няма ли да се развихри въображението ти? И точно когато се разсееш, когато изгубиш бдителността си и забравиш да се оглеждаш… ставаш един от тях и някой друг вече ще гадае какво точно се е случило с теб. И тъй, насилих се да забравя за впримченото в раницата изчадие и наместо това се замислих защо през целия път дотук съм се натъкнала само на един жив мъртвец.

Това беше наистина важен въпрос, а не разни отнесени размишления, ето защо включих радиостанцията си и попитах Метс дали пък случайно не съм пропуснала нещо. Може би някакъв участък, който трябва да се избягва? Тя ми напомни, че в този район почти няма зомбита, понеже сините зони на Батон Руж и Лафайет са привлекли към себе си по-голямата част от тварите. Какво сладко-горчиво утешение… да се окажа между двата най-опасни сектора в областта! Тя отново се засмя и побърза да ме успокои: — Не се тревожи, всичко ще бъде наред.

След няколко минути зърнах нещо пред мен. Първо ми заприлича на някаква могила, само дето беше четвъртита и лъскава на места.

Докладвах за това на Метс и тя ме посъветва да не се приближи вам твърде, но и да не се отклонявам от маршрута си. По това време вече се чувствах значително по-добре — някаква част от предишното ми „аз“ определено се беше завърнала.

Щом се приближих, видях, че въпросната могила всъщност е автомобил — по-точно, хибриден джип „Лексус“, целият покрит с кал и мъх. Колата бе затънала чак до прозорците в мочурището. На задните седалки имаше пълен комплект с екипировка за оцеляване — палатка, спален чувал, кухненски принадлежности, ловна пушка с няколко кутии патрони… А когато надзърнах през предното ляво стъкло, просто нямаше как да не забележа бляскавото дуло на масивния револвер калибър 357. Шофьорът продължаваше да го стиска в кафеникавата си, сбръчкана ръка. Седеше с изпънат гръб, вперил невиждащия си взор в предното стъкло… Светлината проникваше през дупката в черепа му и по тежкия стадий на разложение, в който се намираше трупът, бих предположила, че е умрял преди година-година и нещо. Носеше униформа в цвят каки — от онези, които се поръчват по престижните каталози за лов или сафари… Камуфлажът изглеждаше чист и неизмачкан и си казах, че единствената кръв по него е от раната в слепоочието на покойника. Не се виждаха никакви други рани — нито от куршуми, нито от ухапвания. Това сериозно ме покърти и ми оказа много по-силно въздействие, отколкото детето без лице например. Този мъж имаше всичко, за да оцелее. Всичко… без воля за живот. Да, съзнавам, че това е само едно предположение. Може пък под дрехите му да се криеше рана от ухапване… или на някое друго място, но да не я виждам заради напредналия етап на гниенето. Обаче част от мен знаеше със сигурност, че случаят не е такъв. Узна го още в мига, в който се доближих до джипа, надзърнах през прозореца и видях този паметник на слабата воля и рухването пред житейските изпитания.

Навярно съм застинала за момент, погълната от видяното, но този миг е бил достатъчно дълъг за Метс, че да ме попита какво има. Щом чу отговора ми, тя ме посъветва незабавно да продължа напред. Прииска ми се да й възразя. Струваше ми се, че най-разумно в случая е да претърся колата и да проверя дали пък няма да открия нещо полезно в купето… Тогава събеседничката ми със строг глас поиска да узнае действително ли имам нужда от нещо. Замислих се за секунда и бях длъжна да призная, че е права. Екипировката на шофьора бе разнообразна, но гражданска, обемиста и тежка; храната се нуждаеше от готвене и приготовление, а оръжието му бе твърде мощно и лишено от заглушител. На практика в аварийния ми комплект за оцеляване имаше всички жизненоважни неща. А и дори по някаква причина да не могат да ме посрещнат на И-10, винаги мога да се върна тук и да използвам „Лексус“-а като тайник и временна база.

Изказах на глас идеята да седна зад волана на хибридния джип, при което Метс ме попита дали случайно разполагам с въже за теглене и високопроходим влекач, който да изтегли затъналата в блатото кола. Досущ като малко дете й отвърнах с едно засрамено „Не“. Тогава тя изтъкна нещо от сорта на: „Тогава какво те задържа тук?“ Помолих я да ми даде още само минутка и отново доближих глава до прозореца откъм страната на шофьора. Въздъхнах, поех си дълбоко дъх и отново почувствах как ме обзема непреодолима умора. Междувременно Метс не се отказваше от опитите си да ме накара да се размърдам. По едно време й се озъбих и й изсъсках да млъкне. Казах й, че имам нужда от няколко секунди, за да…

По всяка вероятност съм пропуснала да махна палеца си от бутона за връзка, защото Метс ненадейно попита с явно разтревожен тон:

— Какво беше това?

— Кое? — отзовах се аз. Изглежда, събеседничката ми беше дочула нещо от моята страна на връзката.

 

Преди вие да сте го чули?

Да, понеже след няколко секунди, когато се върнах в реалността с прочистено съзнание, вече и аз го чух. Стенание… ясно доловимо стенание, чийто източник без съмнение се намираше доста близо. Придружено от плискане на блатна вода.

Надигнах глава и погледнах — през страничното стъкло на джипа, през дупката в черепа на покойника — и го видях. Все още бе от другата страна на колата, ала се приближаваше доста бързо към мен. После се озърнах и забелязах още петима, прииждащи от различни страни. Зад тях се приближаваха още десетина-петнайсет зомбита. Вдигнах пистолета си, стрелях в първото и… пропуснах.

Метс закрещя и поиска да й докладвам за ситуацията. Обясних й колко твари ме атакуват и тя ме посъветва да запазя самообладание, да не се опитвам да избягам и просто да направя това, на което ме бяха научили в програмата „Бягство от Уилоу Крийк“ Тъкмо щях да я попитам откъде знае за Уилоу Крийк, когато тя ми кресна да млъквам и да стрелям.

Покатерих се на покрива на „Лексус“-а — първото, което трябва да сториш в подобна ситуация, е възможно най-бързо да заемеш добро място за самоотбрана — и прецених разстоянието, делящо ме от нападателите. После определих първата си цел, поех си дълбоко дъх и натиснах спусъка. Този път изстрелът ми беше в десетката. Да бъдеш перфектен боец значи да вземаш решения със скоростта, с която се движат електрохимическите импулси в организма ти. Успокоих се, концентрирах се, съмненията и моментната слабост ме напуснаха. Имах чувството, че стълкновението продължава десет часа, макар че в реалността едва ли се бе проточило над десетина минути. Унищожих общо шейсет и един живи мъртъвци и около мен се образува солиден плътен пръстен от простреляни зомбита. Отдъхнах си, проверих оставащите ми боеприпаси и започнах да чакам новата вълна. Обаче тя така и не връхлетя.

Някъде след двайсетина минути Метс поиска да й докладвам за случилото се. Казах й колко твари съм ликвидирала и тя ме помоли отсега нататък да й напомням, че не е много мъдро да ме ядосва. Това вече най-накрая разсмя и мен — смеех се за първи път, откакто се бях приземила в тази мочурлива местност. Отново се чувствах жизнена и енергична, самоуверена и изпълнена със сили. Метс ме предупреди, че заради това непредвидено забавяне абсурд да достигна шосето преди смрачаване, поради което най-добре да си потърся подходящо скривалище, където да пренощувам. Закрачих и успях да се отдалеча на възможно най-голямо разстояние от „Лексус“-а, преди небето да започне да помръква, и си намерих прилично гнезденце сред клоните на едно високо дърво. В аварийния си комплект за оцеляване имах стандартен хамак от микрофибър — превъзходна изработка, лек и здрав, със специални ремъци, които не позволяват да се изсулиш насън… Имаше и специална функция за бързо заспиване, но въпреки че не бях мигвала от четирийсет и осем часа и изпробвах всички дихателни упражнения, на които ни бяха учили в програмата „Бягство от Уилоу Крийк“, сънят така и не ме навести. Поради тази причина реших да взема две „Бейби-Л“^[22]. Обикновено препоръчват само една таблетка, обаче си казах, че това е доза за слаботелесни скапаняци. Сам виждате, че старото ми „аз“ определено се беше върнало… Вече знаех, че ще се справя с всичко и нищо няма да ме спре, обаче наистина се нуждаех от малко сън и нямах никакво намерение да пропилявам нощта в отчаяни усилия да се пренеса в царството на сънищата, когато имаше далеч по-бърз и ефективен начин.

Понеже нямах какво да върша и за какво да мисля, попитах Метс дали можем да си побъбрим. Коя бе тя всъщност? Как се беше озовала в тази хижа насред мочурищата на Луизиана? И откъде знаеше толкова много за обучението на летците, при положение че не е била кадет във военновъздушно училище? Започвах да подозирам някои неща…

Метс ми отвърна, че по-късно ще имаме достатъчно време за новия епизод на „Вю“^[23]. Сега най-важното било да поспя, а на разсъмване — да й докладвам за обстановката. Между „разсъмване“ и „докладвам“ почувствах как „Бейби-Л“-четата започват да действат и на „обстановката“ вече се унасях.

Не спах добре. Щом отворих очи, небето вече се проясняваше. Не бях сънувала нищо друго, освен зомбита. Стенанията им продължаваха да ехтят в ушите ми и когато се събудих. После обаче погледнах надолу и разбрах, че кошмарът не е свършил. Дървото бе обкръжено от поне стотина твари. Те се протягаха хищно към мен и се опитваха да се покатерят едно върху друго, за да ме достигнат. Слава богу, че меката, влажна почва обричаше усилията им на провал. Единственият начин да се доберат до мен беше с катерене по самото стъбло, но за щастие живите мъртъвци не притежават нужните умения, за да го сторят. Нямах достатъчно патрони, за да поваля всичките, а и по време на стрелбата като нищо можеха да довтасат и нови, ето защо реших, че най-доброто решение е да си събера нещата и да реализирам своя план за отстъпление.

 

Вече имахте план за отстъпление?

Не съвсем, но специално ни бяха обучавали за подобни ситуации. В общи линии, тази работа беше като скок с парашут — трябва да си избереш приблизителна точка на приземяване, след което да се свиеш на кълбо, да се превъртиш и да се изправиш възможно най-бързо. В случая задачата ми беше да скоча възможно най-далеч от противника. После бе желателно да се впусна в бяг, макар че можеше и да е тичане със средно темпо, както и бързо ходене (за да запазиш силите си свежи). Смисълът на цялата тази процедура е да си спечелиш време, през което да обмислиш следващата си крачка. Шосе И-10 се намираше достатъчно близо, така че можех да стигна дотам с тичане, да изчакам спасителния хеликоптер и да излетя във въздуха, преди тези вонящи торби с кости да ме докопат. Включих радиостанцията си, обрисувах обстановката на Метс и я помолих да даде на спасителния екип сигнал за незабавно стартиране на акцията. Тя ми каза да внимавам и ми пожела успех. След като прекъснах връзката, се сниших, скочих и… си счупих глезена в един стърчащ камък.

Миг по-късно пльоснах в блатистата вода с лицето надолу. Единствено ледената й прегръдка ме спаси от припадъка. Надигнах глава, плюейки водниста тиня, и видях тълпата живи мъртъвци, които се приближаваха към мен. И без да чуе доклада ми, Метс изглежда разбра какво се е случило. Може да ме е попитала какво точно е станало, а може и да не е. Както и да е, тя изведнъж ми закрещя, че трябва да се размърдам и да се пръждосам възможно най-бързо оттук. Опитах се да се стъпя върху наранения си глезен, обаче кракът и гръбнакът ми тутакси бяха пронизани от изпепеляваща болка. Дали можех да го използвам само за опора, като стоя неподвижно на него? Воплите, които нададох, навярно са били чути от Метс и без посредничеството на радиостанцията.

— Махай се оттам! — извика ми тя. — ВЕДНАГА!

Закуцуках напред със стотина зомбита по петите ми. Сигурно отстрани е изглеждало доста забавно — отчаяната надпревара на сакатите.

— Щом можеш да стъпваш на него, значи можеш и да тичаш! — изрева ми Метс. — Можеш да го направиш! ДАВАЙ!

Обаче така ме боли! — изстенах гласно. По лицето ми се стичаха сълзи, а зад гърба ми живите мъртъвци бързаха към обяда си. С цената на ужасни усилия успях да се добера до шосето, надвиснало над блатото, досущ като руини от древноримски акведукт. Събеседничката ми беше права за относителната му безопасност. Само че нито тя, нито аз бяхме включили в уравнението счупен глезен и многочислена потеря от Зак. Не видях нормален подстъп към И-10, ето защо се наложи да се затътря по един от прилежащите второстепенни пътища, от които Метс ме бе съветвала да страня. Когато се доближих достатъчно, разбрах защо. Стотици ръждясали, изпотрошени коли се простираха и в двете посоки, като във всяка седеше поне по едно зомби. Щом ме забелязаха, тварите застенаха и този кошмарен звук отекна на километри околовръст.

— Не им обръщай внимание! — извика ми Метс. — Просто излез на шосето и внимавай с проклетите хващачи!

 

Хващачи?

Онези, които могат да те сграбчат през счупените прозорци. На открито можех да ги заобиколя от разстояние, ала тук колите бяха тъй гъсто нагъчкани, че просто нямаше как да ги избегнеш. Можеха да те докопат от всички страни. Повярвайте ми, когато ви казвам, че тези няколко минути, в които се наложи да се промъквам между автомобилите, бяха едни от най-страшните в живота ми. В същото време не бях в състояние да се покатеря върху возилата и да прескачам от покрив на покрив, понеже глезенът ми пречеше. Отвсякъде се протягаха разложени ръце, опитващи се да ме сграбчат, а всеки изстрел в главата струваше секунди, с които не разполагах. Отгоре на всичко и стръмният наклон не ми позволяваше да се движа по-бързо. Кракът ми пулсираше от болка, дробовете ми пареха, а тълпата живи мъртъвци постепенно ме настигаше. Ако не беше Метс…

През цялото време тя не спираше да ми крещи:

— Размърдай си задника, шибана кучко! Не смей да се предаваш… НЕ СМЕЙ да се отказваш! — Сантиметър по сантиметър, тя не спираше да ме тласка напред. — Каква си ти, някаква проклета слабачка? Някаква безволева пикла?

Между другото, в онзи момент си мислех точно това. Просто знаех, че няма да се получи. Бях изпълнена с безсилие, болка и канска злоба към себе си. Сериозно се замислях дали да не си тегля един куршум в главата, за да се накажа за… не знам за какво. И тогава Метс все едно ми зашлеви шамар.

— Ти какво, да не би да си същата като шибаната си майка? — проехтя ревът й.

Тези думи дадоха резултат. Направо излетях напред и само след миг вече бях на шосето. Извиках на Метс, че съм успяла, след което я попитах:

— А сега какво да правя?

Гласът й коренно се промени. Вече беше мек и нежен. Събеседничката ми каза да погледна нагоре. Послушах я и забелязах черната точка, която се движеше в утринния небосвод в посока от изгряващото слънце към мен. Тя летеше над шосе И-10 и не след дълго се превърна в UH-60^[24]. Нададох победоносен вик и веднага изстрелях сигналната си ракета.

Когато ме качиха на борда, узнах, че това е граждански вертолет, а не машина на спасителните екипи. Командирът на екипажа бе едър южняк с козя брадичка и очила с дебели стъкла.

— Откъде, по дяволите, се взехте? — попита ме той.

Извинявам се, ако съм развалила акцента му. Едва не заплаках и го ударих по масивния, широк като бедро бицепс. После се засмях и заявих, че доста бързо работят. Той ме изгледа смаяно, сякаш бях някоя луда. После се оказа, че това изобщо не е било спасителен отряд, а най-обикновен въздушен превозвач, изпълняващ рейс от Батон Руж за Лафайет. Между впрочем, изобщо не ми пукаше за това. Съобщих на Метс, че са ме качили и че всичко е наред. Благодарих й за всичко, което бе направила за мен, и… за да не се разплача, се опитах да завърша с шегата, че вече най-накрая имаме време за поредния епизод на ТВ-шоуто „Вю“. Ала отговор така и не последва.

 

Изглежда, вашата събеседничка е била изключителен професионалист в службата за въздушно наблюдение…

Тя беше изключителна жена.

 

По едно време споменахте, че сте започнали да подозирате нещичко за самоличността й…

Нито един цивилен — в това число и служител с огромен стаж — не би могъл така добре да разбира какво е да си истински летец. А Метс знаеше твърде много и разсъждаваше твърде логично за човек, който не е преминал през военновъздушно училище…

 

Значи е била пилот?

Определено. Но не от сухопътните ВВС, защото щях да я познавам. Може би от десантните сили или от военноморския флот… По време на товарните полети те губеха не по-малко пилоти от нас и осем от всеки десет изчезваха безследно. Навярно Метс също бе попадала в подобна ситуация на моята. Катастрофа, загуба на екипажа… нищо чудно и дори да се е самообвинявала като мен. После по някакъв начин бе успяла да се добере до онази хижа и бе прекарала там остатъка от войната, помагайки на службата за въздушно наблюдение.

 

Звучи правдоподобно…

Нали?

(Неловко мълчание. Търся зрителен контакт с Кристина, защото ми се иска да ми разкаже повече.)

Какво има?

 

Да разбирам ли, че така и не я откриха?

Точно така.

 

И хижата също…

Да.

 

А в Хонолулу никога не са чували за наблюдател с прякора „Метс фен“?

Браво, научили сте си добре урока!

 

Аз само…

Четохте ли доклада ми за изминалите събития?

 

Да.

И мнението на психиатъра, приложено след официалния разпит?

 

Ами…

Това са пълни глупости, разбирате ли? Какво от това, че всичко, което Метс ми каза, и аз самата съм го знаела? Нека си говорят, че радиостанцията ми била счупена още преди да се приземя с парашута! Или че „Метс“ било съкратено от „Метис“ — древногръцка богиня на разума, майка на Атина Палада, със сиви като надвиснала буря очи… О, проклетите психиатри направо изпаднаха във възторг, когато откриха, че майка ми е израснала в Бронкс.

 

Ами онова, което Метс каза за майка ви?

Кой нормален човек няма проблеми с майка си? Ако Метс действително е била пилот, значи е свикнала да поема рискове. Знаела е, че има голям шанс да улучи в десетката с темата за майката… Преценила си е риска и е действала… Вижте, ако наистина бяха решили, че не съм с всичкия си, защо не ми забраниха да летя? Защо ме оставиха на служба? А може пък Метс да не е била летец, а просто да е била омъжена за такъв… Или пък да си е мечтала да стане пилот, обаче да се е отказала и да не е издържала до края… Ами ако е била просто един изплашен, самотен глас, който с всички сили се опитва да спаси друг самотен глас от това да не повтори злощастната му съдба? Какво значение има коя е била или каква е сега? Важното е, че се появи точно тогава, когато се нуждаех от нея, и ще остане с мен до края на живота ми.