Макс Брукс
Z-та световна война (10) (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Сбогувания

Бърлингтън, Върмонт

(Завалял е сняг. Макар и с неохота, „Чудака“ се обръща и тръгва бавно към дома си.)

 

Чували ли сте някога за Клемънт Атли? Много ясно, че защо да сте чували? Пълен неудачник и абсолютно посредствен политик, влязъл в учебниците по история само защото е заменил Уинстън Чърчил след официалния край на Втората световна война. В Европа войната е била приключила и британците са смятали, че са страдали достатъчно; Чърчил обаче искал да помогне на САЩ в Япония и твърдял, че делото трябва да бъде доведено до своя край. И вижте как му се отблагодаряват за това. Ние не искахме случилото се със Стария лъв да се повтори и с нашата администрация. Ето защо решихме да обявим Победата веднага след като континенталните Съединени щати бяха превърнати в безопасна зона.

Всички знаеха, че на практика войната не е приключила. Все още имахме да помагаме на съюзниците си и тепърва ни предстоеше да прочистваме от живите мъртъвци огромни територии по целия свят. Да, толкова много задачи стояха пред нас, ала поне редът в родината ни беше възстановен и поради тази причина беше мъдро да дадем на хората си шанс да се върнат у дома. Тогава именно бяха сформирани многонационалните сили към Организацията на обединените нации. Бяхме приятно изненадани от голямото количество доброволци, които се записаха още през първата седмица. Наложи се дори да откажем на някои, да ги зачислим в запаса или да ги изпратим да обучават младите ни попълнения, пропуснали епичния поход през Америка. Давам си сметка, че много хора сигурно ме ругаят, задето сформирах Многонационалните сили, вместо да организирам грандиозен американски кръстоносен поход, обаче въобще не ми пука за това. Америка е справедлива и честна страна, нейният народ заслужава честни и справедливи сделки, а когато сделката е изпълнена — ако си честен човек, разбира се!, — трябва да стиснеш ръцете на бойците, да им платиш и да пуснеш всички онези, които искат да се върнат към нормалния живот…

Вероятно поради тази причина задокеанските кампании протичат малко по-бавно… Нашите съюзници отново се изправиха на крака, ала ние все още имаме да разчистваме маса „бели“ зони — планинските вериги, цели острови на линията на снеговете, океанското дъно, да не говорим за Исландия… Да, Исландия — там никак няма да е лесно… Ако Иванушките ни бяха позволили да им помогнем в Сибир, положението щеше да е друго, обаче… Иванушките са си Иванушки. Отгоре на всичко и до днес чувам за нападения на американска територия — всяка (или почти всяка) пролет, по плажовете, около езерата… Слава богу, броят на тези случаи непрекъснато намалява, но това не значи, че хората могат да забравят за предохранителните мерки. Все още не сме се измъкнали от тази война и докато не ги изметем, изчистим и изпепелим (ако се наложи) от лицето на Земята, всеки е длъжен да даде своя дял и да свърши своята работа. Би било чудесно хората да си извлекат именно този урок от цялата тази трагедия. Всички сме в кюпа, така че дайте своя дял и вършете своята работа.

(Спираме се под един стар дъб. Събеседникът ми го оглежда отгоре до долу и почуква с бастунчето си по ствола му. После казва на дървото…)

Браво на теб, страхотно се справяш.

Хужир, остров Олхон, езерото Байкал, Свещената руска империя

(Разговорът ни е прекъснат от медицинската сестра, която е дошла да провери дали Мария Жуганова си е изпила витамините за бременни. Събеседничката ми е в четвъртия месец. Това ще бъде осмото й дете.)

 

Единственото, за което съжалявам, е, че не можах да остана в армията и да участвам в „освобождаването“ на бившите съветски републики. Прочистихме Родината Майка от надигналата се от гробовете мерзост, но настана време да прехвърлим военните действия отвъд пределите на страната. Жалко, че не бях там в деня, когато Беларус официално се върна в границите на империята ни. Казват, че скоро ще дойде ред и на Украйна, а след това… кой знае? С радост бих взела участие във всичко това, обаче ме зове друг един дълг — майчинският…

(Тя гали нежно корема си.)

Не знам колко такива клиники са пръснати из Отечеството ни. Навярно са недостатъчно. Толкова сме малко… имам предвид младите жени, способни да имат деца, които не са станали жертва на наркотиците, СПИН или възкръсналите мъртъвци… Нашият вожд заяви, че в тези трудни времена най-голямото оръжие на руската жена е нейната утроба… И ако това означава да не зная кои са бащите на моите деца или…

(Тя свежда за миг очи към земята.)

… или кои са самите ми деца, така да бъде! Аз служа на родината си и й служа с цялото си сърце.

(Улавя погледа ми.)

Учудвате ли се как този вид „съществувание“ се съчетава с новата ни фундаменталистка държава? Е, спрете да се чудите, защото никак не се връзва. Всички тия религиозни догми са за масите. Те имат нужда от опиум и ние им го даваме, за да се успокоят. Не мисля, че някой от ръководството или дори църквата действително вярва в това, което проповядва. Може би само един човек — старият отец Рижков — е вярвал, преди да го пратят на заточение в Сибир. Той вече не е в състояние нищо да предложи — за разлика от мен например… Аз ще родя на Отечеството поне още няколко дечица. Ето защо се държат добре с мен и не ми затварят устата.

(Мария хвърля бърз поглед към полупрозрачното огледало зад гърба ми.)

Какво ли ще направят с мен? Когато престана да им принасям полза, ще бъда на повече години, отколкото доживява средната рускиня в момента…

(Показва среден пръст на огледалото.)

Знаете ли какво? Те искат да чуете всичко това. Точно поради тази причина ви пуснаха в нашата страна, разрешиха ви да правите интервюта, да слушате разказите ни, да ни задавате въпросите си… Вас също ви използват, разбирате ли? Вашата задача е да разкажете на вашия свят за нас, да покажете какво се случва с всеки, който дръзне да се ебава с нас… Войната ни върна към корените ни и ни напомни какво значи да бъдем Руснаци. Ние отново сме силни, отново сме страшни, а за руснаците това значи само едно — че най-сетне отново сме в безопасност! За първи път от близо сто години насам ние можем да се сгреем в юмрука на своя Цезар, където сме на сигурно място… Сигурна съм, че знаете как е „Цезар“^[1] на руски, нали?

Бриджтаун, Барбадос, Уест-Индийска федерация

(Барът на Тревър е почти пуст. По-голямата част от клиентите вече са се прибрали — някои със собствения си кракомобил, а други са били отнесени от полицията я в изтрезвителното, я в ареста. Служителите от последната смяна прибират изпотрошените столове, метат счупените чаши и почистват локвите кръв по пода. В далечния ъгъл някакъв подпийнал южноафриканец пее изключително прочувствено парчето „Асимбонага“ на Джони Клег^[2] във военновременната му версия. Т. Шон Колинс разсеяно си тананика под нос няколко стиха, след което гаврътва на един дъх рома си и дава на келнера знак за още.)

 

Просто съм пристрастен към убиването — да, едва ли ще успея да го кажа по-добре. Вие сигурно си мислите, че всъщност не е така, понеже ония вече са били мъртви, нали така, следователно не може да се смята, че съм ги убил. Няма какво да го увъртаме — убийство си е и точка по въпроса. И ти дава такъв адреналин, че просто… няма такова нещо! Мога да плюя по довоенните наемници като ветераните от Виетнам и изродите от „Ангелите на Ада“, но като се замисля, не съм кой знае колко по-различен от тях — от покорителите на джунглата, които така и не се върнаха у дома, или от пилотите на изтребители от Втората световна, които профукаха Мустангите^[3] си за дрога. Живееш под такова напрежение, че навсякъде и във всичко съзираш смърт. Опитах се да се впиша, да се установя, да си създам приятели, да си намеря работа и да направя нещо за възстановяването на Америка, но не можех да мисля за нищо друго, освен за убиване. Несъзнателно започнах да изучавам шиите на хората и главите им. Мислех си: „Хъм, тоя тип има доста масивна челна кост, значи ще трябва да стрелям в окото му.“ Или: „Един бърз удар по темето веднага ще свали тая майка.“ По някое време попаднах на речта на новия президент, „Чудака“ — божичко, кой съм аз, че да наричам другите „чудаци“? — и прехвърлих в ума си поне петдесет начина да му видя сметката. Може би тогава най-накрая се взех в ръце — не толкова заради себе си, колкото заради околните. Казах си, че някой ден ще прекрача линията, ще се напия, ще се сбия с някого и ще изгубя контрол. Знаех си, че ако започна, после няма да мога да се спра, ето защо казах „Чао!“ на всички и се присъединих към „Имписи“ Да, наименованието беше същото като на южноафриканските специални части… Между впрочем, „имписи“ на зулуски означава „хиена“ — звярът, който ни избавя от мършата и труповете.

На практика ние сме частно подразделение. Без правила и без бюрокрация, ето защо го предпочитах пред редовните многонационални войски. Ние сами си определяхме работното време и сами си избирахме оръжията.

(Събеседникът ми посочва причудливия инструмент, подпрян на стената до него. Прилича на заострено стоманено весло.)

Това е „Повенуа“ — имам го от един приятел от племето маори, който навремето — сиреч преди войната — играеше за новозеландския „Ол Блекс“. Опасни пичове са това маорите… Онази битка край Хълма с единственото дърво… Петстотин маори срещу половината мъртъвци на Оукланд. Повенуата си е бая тежичко оръжие, дори и да не е от стомана, а от дърво. Но това си е друг плюс на това да си наемник. Кой в наши дни може да получи прилив на адреналин, натискайки спусъка? Не, трябва да е трудно, рисковано и колкото повече зомбита, толкова по-добре. Естествено, рано или късно те ще свършат. И тогава…

(От „IS Имфинго“ проехтява камбанен звън, сигнал за скорошно отплаване.)

Време е да вървя.

(Т. Шон Колинс дава знак на келнера и оставя няколко сребърни ранда на масата.)

Все още се надявам. Може да ви звучи налудничаво, но човек никога не знае. Ето защо гледам да спестявам по-голямата част от приходите си, а не ги пръскам за разни глупости. Навярно някой ден все пак ще се устроя някъде. Един приятел канадец — Маки Макдоналд — си каза, че след прочистването на остров Бафин вече не иска да върши повече тая работа. Писнало му на кофата. Разправят, че сега е в Гърция, май в някакъв манастир или нещо такова… Така че сам виждате как всичко може да се случи… Може би истинският ми живот все още ме очаква някъде пред мен… Хей, всеки има право на мечти, нали? Естествено, ако това не стане… ако Зак изчезне съвсем, а пристрастеността ми към убийствата си остане…

(Изправя се и мята през рамо внушителното си оръжие.)

Тогава последния череп, който ще разбия, навярно ще бъде моят собствен.

Резерват „Пясъчните езера“, провинция Манитоба, Канада

(Джесика Хендрикс натоварва и последния за деня „улов“ на шейната. Равносметката гласи: петнайсет трупа и цяла планина от разчленени крайници.)

 

Опитвам се да не питая злост и омраза, да не се гневя на несправедливостта… Бих искала да проумея нещата. Веднъж срещнах един бивш ирански пилот, който пътуваше из Канада и си търсеше местенце, където да се установи… Та той ми сподели, че от всички хора, които познава, само американците не могат да се примирят с това, че на добрите хора понякога им се случват лоши неща. Може би е прав. Миналата седмица слушах радио и попаднах на предаването на (името е заличено поради юридически причини). Нали го знаете, обикновено той ръси предимно дебелашки шеги, оскърбления и тийнейджърски секс-лафчета… Та неволно си помислих: „Господи, този човек е оживял, а моите родители — не!“ Обаче не бива да се поддаваме на омразата. Просто не бива.

Троя, щата Монтана, САЩ

(Двамата с госпожа Мери Джо Милър стоим и съзерцаваме играещите в централния двор деца.)

 

Можете да хвърлите вината върху политиците, бизнесмените, генералите… върху цялата „машина“, ако щете, но ако наистина искате да обвините някого лично, обвинете мен! Аз съм американската система, аз съм „машината“! Това е цената на демокрацията. Всички заедно отговаряме за извършените престъпления. Разбирам защо на китайците им трябваше толкова време, за да го проумеят, и защо руснаците казаха „Майната ви!“ на всички и се върнаха към любимата си система, както и да се нарича… На всеки му се иска да каже: „Ей, не ме гледай така, аз не съм виновен!“ Напротив, виновен си. Всички сме виновни. Ето защо го признавам съвсем чистосърдечно: това е моята вина, това е вината на моето поколение.

(Наблюдава замечтано децата.)

Интересно ми е какво ли ще кажат за нас бъдещите поколения. Нашите баби и дядовци трябваше да преминат през Голямата депресия и Втората световна война, ала се върнаха у дома и създадоха най-великата средна класа в човешката история. Господ знае, че не бяха идеални, но пък със сигурност успяха да се доближат най-близо до американската мечта. После дойде поколението на нашите родители и всичко се развали — бейби-бума, генерацията „Аз“ А сетне и ние. Да, ние спряхме зомбитата, ала именно ние бяхме тези, които допуснаха те да се появят. Поне успяхме да разчистим мръсотията, която надробихме… Според мен това е една чудесна епитафия, за която си струва да се надяваме: „Поколението «Z» — те разчистиха собствената си мръсотия.“

Чунцин, Китай

(Гуан Дзиншу довършва прегледа на последния си пациент за деня — малко момченце с някакво респираторно заболяване… Майката се притеснява да не би синът й да развие туберкулоза. Когато докторът я уверява, че се касае за най-обикновена настинка, лицето й разцъфва. Жената ни изпровожда до потъналата в прах улица с благодарствени сълзи в очите си.)

 

Приятно е отново да видиш деца. Имам предвид такива, които са се родили след края на войната — истински деца, които не познават онзи свят, в който бродеха живите мъртъвци. Те знаят, че не бива да си играят в близост до водоеми, както и че не бива да излизат самички или да остават навън след здрачаване напролет и лете… Не познават страха и това е изключителен дар; единственият дар, който можем да им оставим.

Понякога си мисля за онази старица от Нов Дачан… за всичко онова, което й се стовари на плещите, за непосилното бреме, връхлетяло цялото й поколение… Ами аз? Нима съм по-различен с нещо от нея? Не съм ли просто един старец, принуден със собствените си очи да види как страната му на няколко пъти бива разрушена из основи… Ала въпреки всичко всеки път успявахме да се обединим, да запретнем ръкави и да съградим наново държавата си. Пак ще го направим — с Китай и целия свят. Аз съм стар революционер и не вярвам в задгробния живот. Но ако такъв съществува, мога да си представя как старият ми познайник Гу Уън Куй ми се смее от небесата, докато изричам най-чистосърдечно, че „всичко ще бъде наред“.

Уенатчи, щата Вашингтон

(Джо Мухамад току-що е приключил с работата над последния си шедьовър — трийсетсантиметрова статуетка на мъж, който е застинал в неестествена поза и се взира някъде пред себе си с безжизнен поглед. На гърдите на мъжа виси разкъсана раничка за носене на бебе.)

 

Няма да кажа, че войната е нещо хубаво. Не съм толкова изперкал… но трябва да призная, че по някакъв начин тя сплотява хората. Помня как моите родители не спираха да се оплакват, че им липсвало онова чувство за общност, на което са се радвали навремето в Пакистан… Те никога не разговаряха с американските си съседи, никога не ги канеха на гости и едва знаеха имената им… Всъщност се сещаха за имената им само когато се налагаше да се оплачат от твърде силна музика или среднощен кучешки лай… Сега без всякакво съмнение живеем в друг свят. Не говоря само за съседите ни или нашата страна. Във всяко кътче на Земята хората преминаха през едни и същи изпитания. Преди две години например плавах на круизен кораб покрай линията Пан-Пасифик. На борда имаше хора от всички краища на света и всички разказваха еднакви истории, които се различаваха само по отношение на детайлите. Давам си сметка, че звуча като наивен оптимист, понеже не след дълго ще се върнем към „обичайното“ си състояние; изчакайте само децата и внуците ни да пораснат в един тих, уютен свят, и бас държа, че те ще станат същите егоистични, ограничени и гнусни копелета в отношенията помежду си като бащите си. Нима действително всичко онова, което преодоляхме, ще изчезне безследно? Помня как веднъж ми казаха една африканска поговорка: „Не можеш да прекосиш реката, без да се намокриш.“ Ще ми се това наистина да е така.

Не ме разбирайте неправилно. Старият свят определено ми липсва — особено някои неща, на които се радвах, или с които се надявах да се сдобия някой ден… Предишната седмица си спретнахме ергенско парти за едно от момчетата от квартала… Взехме назаем единствения работещ DVD-плейър и няколко довоенни дискове с порно… В един от филмите имаше сцена, в която Лъсти Кениън се отдава на трима мъже на покрива на перленосив кабриолет „BMW Z-4“, и аз, докато гледах, си мислех: „Мамка му, никой вече не произвежда такива коли!“

Таос, щата Ню Мексико, САЩ

(Стековете са почти готови. Артър Синклер ги обръща на скарата и се наслаждава на ароматния дим.)

 

От всички постове, които съм заемал, най-много ми харесваше да бъда „монетно ченге“. Когато президентът ме помоли да се върна в правителството в качеството си на председател на Комисията по ценните книжа и фондовите борси, едва не го разцелувах. Сигурно получавах тази длъжност само защото никой друг не я искаше — също както с „ДеСтРес“. На пътя пред нас ни дебнат толкова много предизвикателства, толкова много американци все още живеят в каменния век. Да ги накараш да се откажат от разменната търговия и отново да се доверят на щатския долар… ами, не е никак лесно. Царуването на кубинското песо продължава с пълна сила и мнозина от най-богатите граждани си имат банкови сметки в Хавана.

Само решението на дилемата с големия валутен излишък щеше да е колосален успех за всяка администрация. След войната се оказа, че се е насъбрало огромно количество пари в брой — в пустеещи сутерени, в изоставени къщи, в джобовете на покойниците… Как да различиш мародерите, заграбващи тези средства, от обикновените хора, които са успели да запазят честно спечелените си долари… и то при положение че от данните за собственост в повечето случаи бе останало едно голямо нищо? Господи, та този вид документи бяха станали по-редки и от бензина! Ето защо смятам, че да бъда монетно ченге е най-важната ми длъжност от всички досега. Ние сме се специализирали в залавянето на копелетата, които не позволяват на американската икономика да стъпи отново на краката си. И не само дребните тарикати, но и големите риби — мръсниците, които се опитват да изкупят на безценица къщите, преди оцелелите да са предявили правата си над тях, или пък лобират за протакването на законите за отмяна на регулирането на хранителните продукти и другите стоки от първа необходимост… Да не говорим за мошеници като онзи кучи син Брекинридж Скот — да, краля на „Фаланга“, който и досега се крие като плъх в антарктическата си бърлога. Той още не го знае, но ние се договорихме с Иванушките да не подновят договора му за наем. Толкова много хора го чакат да се върне у дома… сред тях и Вътрешната данъчна служба!

(Домакинът ми се усмихва и потрива ръце.)

Доверието е горивото, което задвижва машината на капитализма. Нашата икономика ще съществува дотогава, докато хората вярват в нея. Както е казал великият Франклин Делано Рузвелт: „Единственото нещо, от което трябва да се страхуваме, е самият страх.“ Между другото, баща ми е измислил тази култова фраза. Или поне така ми е казвал.

Вече започваме да се надигаме — бавно, но сигурно. Всеки ден се откриват нови сметки в американските банки, регистрират се нови частни предприемачи, индексът „Дау“^[4] се вдига с пункт или два… Както става и с времето. Всяка година лятото става малко по-дългичко, а небето — една идея по-синьо. Всичко върви към по-добро. Трябва само да потърпим още малко.

(Изважда от леда две кафяви бутилки.)

Ще пийнете ли коренова бира?

Киото, Япония

(Това е исторически ден за „Обществото за защита“. Днес най-накрая са го признали за независимо подразделение на японските изкуства по самоотбрана. Сега основната мисия пред Обществото е да научи японските граждани да се защитават от живите мъртъвци. Тази амбициозна задача ще включва и усвояването на бойни техники със и без оръжие, заимствани от не-японските организации, както и помощ по внедряването на тези техники по целия свят. „Обществото за защита“ се е обявило твърдо против огнестрелните оръжия и в подкрепа на международното сътрудничество, с което вече набра голяма популярност и привлече към себе си вниманието на журналистите и високопоставените лица от почти всички страни на Организацията на обединените нации.

Томонага Иджиро стои начело на делегацията от страната-домакин; усмихва се и се покланя, докато приветства парада на гостите. Кондо Тацуми също се усмихва, наблюдавайки учителя си от другия край на залата.)

 

Знаете ли, аз всъщност не вярвам във всички тези духовни щуротии… Според мен Томонага е просто един смахнат стар хибакуша, ала той положи началото на нещо изумително; нещо, което без всякакво съмнение ще има огромно значение за бъдещето на Япония. Ако неговото поколение искаше да управлява света, то моето се съгласи светът — или по-скоро вашата страна — да управлява нас. И тези две пътеки насмалко да доведат до унищожаването на родината ни. Затова трябваше да има и трети път — някъде по средата, може би най-приемливият от всички, — където да понесем отговорността за собствената си защита, ала не тъй арогантно и драстично, че да предизвикаме гнева и ненавистта на другите държави. Не мога да кажа дали този път е правилен, или не; бъдещето ми се струва твърде мъгляво, за да се правя на прорицател… Каквото и да стане обаче, аз ще следвам сенсей Томонага по тази пътека, заедно с всички онези, които се присъединяват към нас с всеки следващ ден. Само „боговете“ знаят какво ни очаква в края на пътя.

Арма, Ирландия

(Филип Адлер довършва питието си и се надига да си ходи.)

 

Изгубихме нещо много по-важно от хората, които изоставихме в лапите на живите мъртъвци. Това е всичко, което исках да ви кажа.

Тел Авив, Израел

(Приключили сме с обяда и Юрген рязко изтръгва сметката от ръката ми.)

 

Моля ви! Аз избрах ресторанта и държа да ви почерпя. Преди не можех да понасям тази кухня — приличаше ми на бълвоч! Един следобед обаче сътрудниците ми — тези млади сабри^[5] с техните екзотични вкусове! — ме доведоха тук. „Просто опитайте, стари йекке^[6]!“ — агитираха ме те. Така ме наричаха, йекке. Между другото, тази дума буквално означава „нервак“, а по една случайност това е и официалното название на немските последователи на юдаизма… Всъщност младежите бяха прави и за едното, и за другото…

Навремето попаднах в програмата „Киндертранспорт“ Тя представляваше последната възможност за извеждане на еврейските деца от Германия. Тогава за последен път видях най-близките си хора измежду живите… В едно малко полско градче има мъничко езерце, където хвърляха пепелта. Езерцето и досега е сиво — повече от половин век по-късно…

Казват, че никой не е успял да преживее Холокоста. Даже онези, които теоретично са оцелели, са били до такава степен осакатени и изкорубени отвътре, че предишната им душа и самоличност са изчезнали завинаги. Бих искал това да не е вярно. Защото ако е вярно, значи нито един от хората, които сега живеят на Земята, не е оцелял след тази война.

На борда на кораба от ВМС на САЩ „Трейси Боудън“

(Майкъл Чой се е облакътил на леера^[7] и се взира в хоризонта.)

 

Знаете ли кой на практика изгуби Z-тата световна война? Китовете. Просто нямаха никакъв шанс, когато в морето се изсипаха няколко милиона гладни хора и половината граждански флот на света бе преобразуван в риболовни кораби… А и не ти трябва кой знае какво. Само една дълбоководна бомба, пусната от хеликоптер, не твърде близо — целта все пак е да оглушиш животните, а не да ги разпарчетосаш… Клетите морски бозайници забелязваха прекалено късно опасността. Детонацията можеше да се чуе на цели километри, да не говорим за писъците… Няма по-добър проводник за звука от водата.

Загубата бе чудовищна и не трябваше да си някой вманиачен на тема зоология, миришещ на пачули зубър, за да оцениш мащабите й. Баща ми работеше в „Сркипс“ — не в клермонтския девически колеж, а в океанографскя институт край Сан Диего. Между другото, оттам се зароди любовта ми към океана и затова избрах да служа във военноморските сили… Беше просто невъзможно да откъснеш поглед от калифорнийските сиви китове. Величествени създания… Популацията им тъкмо бе започнала да се разраства, след като почти ги бяхме докарали до пълно изчезване. Бяха престанали да се боят от нас и понякога човек можеше да доплува до тях и дори да ги погали. Те бяха в състояние да ни убият на мига — само с един замах на четириметровия си опашен плавник, само с едно движение на трийсеттонното си туловище… Първите китоловци ги бяха нарекли „дяволски риби“ заради яростта, с която се съпротивляваха, когато бъдат уловени. Знаеха, че няма да им навредим. Само когато имаха новородени малки, ни оттласкваха внимателно с опашките си, намеквайки ни, че е желателно да се отдалечим. Излъчваха такава красота, такова благородство с огромната си сила и грациозните си движения… Да, калифорнийските сиви китове бяха наистина впечатляващи създания, а вече ги няма… Както ги няма и сините китове, и финвалите^[8], и гърбатите китове, и гладките китове… Разправят, че са забелязвали отделни белуги и нарвали^[9], оцелели под арктическите ледове, но навярно числеността им е недостатъчна за възстановяването на видовете им… Знам, че тук-там все още са се съхранили няколко стада косатки, обаче при днешните нива на замърсяване и оскъдното количество риба, останала в Световния океан, прогнозите не са никак оптимистични… Дори майката природа да даде на китовете-убийци^[10] някакъв шанс, за да се приспособят към промените подобно на някои динозаври, исполинските им нежни събратя вече са безвъзвратно изчезнали. Също като във филма „О, Господи!“^[11], където Всевишният предлага на Човека да сътвори скумрия от нулата. „Видя ли, че не можеш!“ — казва му той. Да, освен ако някой генетичен архиватор не е успял да се добере до тях преди дълбоководните бомби, просто няма как да възстановим калифорнийските сиви китове.

(Слънцето потъва зад хоризонта. Майкъл Въздъхва тежко.)

Ето защо, когато следващия път някой тръгне да ви обяснява, че истинската загуба в тази война е била „нашата невинност“ или някоя „неотменна частица от хуманността ни“.

(Храчи Във водата.)

Да го каже на китовете.

Денвър, щата Колорадо, САЩ

(Тод Уайнио ме изпраща до перона, наслаждавайки се на кубинските цигари (със 100 процента съдържание на тютюн), които му подарявам на сбогуване.)

 

Да, случва се понякога да се срина психически… за няколко минути… или за час. Доктор Чандра обаче ми казва, че това е нормално. Провежда консултациите си тук, в Министерството по въпросите на ветераните. Веднъж ми каза, че няма нищо притеснително в подобно нещо — че това си е съвсем в реда на нещата, както от време на време се случват неголеми земетресения… Според него истинската опасност се крие по-скоро в онези, които не страдат от подобни „дребни пристъпи“…

Има моменти, когато нещо съвсем незначително провокира такъв пристъп у мен. Някакъв мирис или глас, който ми звучи познато… Миналия месец например обядваме и изведнъж по радиото пуснаха една песен… Не мисля, че е за войната, дори не знам дали е изпълнявана от американец… Акцентът и някои думи звучаха по-различно, обаче припевът… „Боже, помогни ми, бях само на деветнайсет!“

(Проехтява камбанен звън. Влакът ще потегли всеки момент. Хората започват да се качват във вагоните.)

Странно, нали? Най-яркият ми спомен да се превърне в нещо като национална икона на победата.

(Тод кимва към гигантския стенопис зад нас.)

Това сме ние. Стоим на брега на река Хъдзън, откъм страната на Джърси, и гледаме как слънцето изгрява над Ню Йорк. Казаха ни, че днес било Денят на американската победа. Никой не извика „Ура!“, нямаше радостни възгласи, нямаше празненства… Всичко ни беше като в мъгла. Едва ли някой от нас можеше да повярва, че това е истина. Мир? Какво, по дяволите, означаваше това? В продължение на толкова много време се бях сражавал, бях убивал, бях се страхувал и бях очаквал смъртта, че бях започнал да приемам всичко това за даденост… Просто бях свикнал с този тип съществувание и ми се струваше, че ще я карам по този начин до края на дните си. Ето защо си казах, че просто не можеше да е вярно; че тези приказки за победата, за мира и за края на войната са само сън. Между впрочем, не само тогава; от време на време отново се чувствам по абсолютно същия начин, когато си припомням онзи далечен ден и онзи изгрев над Града на Героите.