Карлос Руис Сафон
Затворникът на рая (7)

6

Поех обратно към книжарницата още по-объркан, отколкото преди да последвам стареца. Докато минавах край Двореца на Вицекралицата, писарят Осуалдо ми махна с ръка.

— Провървя ли ви? — попита.

Измънках отрицателен отговор.

— Я опитайте при Луисито, може пък да си спомни нещо.

Кимнах и се приближих до будката на Луисито, който в този момент почистваше колекцията си от писци. Когато ме видя, с усмивка ме покани да седна.

— Какво да бъде? Любовно или служебно?

— Колегата ви Осуалдо ме праща при вас.

— Нашият маестро — обяви Луисито, който надали имаше двайсет и пет години. — Голям литератор, останал непризнат от обществото. Ей го къде е сега — плете слова на улицата в услуга на неграмотните.

— Разбрах от Осуалдо, че оня ден сте обслужили един възрастен господин, куц и доста грохнал, без една ръка и с липсващи пръсти на другата…

— Спомням си. Винаги запомням едноръките — заради Сервантес^[1], нали разбирате?

— Естествено. А можете ли да ми кажете по каква работа дойде този човек при вас?

Луисито се размърда на стола си, притеснен от обрата, който бе взел разговорът.

— Вижте, това тук е почти като изповедалня. Професионалната поверителност е на първо място.

— Разбирам. Работата е там, че става дума за сериозен проблем.

— Колко сериозен?

— Достатъчно сериозен, за да застраши благополучието на хора, които са ми много скъпи.

— Ясно, ама…

Младежът проточи врат и потърси погледа на маестрото в другия край на двора. Видях как Осуалдо кимна и Луисито се поотпусна.

— Господинът донесе едно писмо, което сам бе написал. Искаше да му го препиша на чисто и с хубав почерк, че с тая негова ръка…

— А за какво ставаше дума?

— Почти нямам спомен, тук всеки ден пишем толкова много писма…

— Помъчете се да си спомните, Луисито. Заради Сервантес.

— Добре де, струва ми се — макар че може и да го бъркам с писмото на някой друг клиент, — че беше свързано със значителна сума пари, която едноръкият господин се надяваше да получи, да си възвърне или нещо такова. Споменаваше се и някакъв ключ.

— Ключ?

— Именно. Само не уточняваше дали ключ за спирателен кран, ключ от джу-джицу или ключ от врата.

Луисито ми се усмихна, видимо доволен от собственото си остроумие.

— Спомняте ли си нещо друго?

Той замислено облиза устните си.

— Каза, че градът му се струва много променен.

— В какъв смисъл променен?

— Знам ли? Просто променен. Без трупове по улиците.

— Трупове по улиците? Така ли каза?

— Ако не ме лъже паметта…