Карлос Руис Сафон
Затворникът на рая (35)

21

Притаен в чувала, Фермин можеше само да чува гласовете им.

— Хей, ти, провървя ни — провикна се новакът тъмничар.

— Фермин вече заспа — обади се доктор Санауха от своята килия.

— Лесно им е на някои — каза тъмничарят. — Ето, можете да го отнесете.

Фермин чу стъпки наоколо и усети внезапно разтърсване, когато един от гробарите затегна здраво възела. После двама души го вдигнаха и го повлякоха по каменния коридор, без да се церемонят. Фермин не смееше да помръдне ни един мускул.

Ударите от блъскането в стъпала на стълби, ъгли и врати безмилостно пронизваха тялото му. Пъхна юмрук в устата си и го захапа, за да не изкрещи от болка. След придвижване, което му се стори безкрайно, почувства, че температурата спадна изведнъж, а онова клаустрофобично ехо, което отекваше из цялата крепост, се изгуби. Вече бяха навън. Влачиха го още няколко метра по твърд, осеян с локви паваж. Студът започна бързо да прониква през чувала.

Накрая усети, че го вдигат и го хвърлят в празното пространство. Приземи се върху нещо, което приличаше на дървена повърхност, и чу стъпки, които се отдалечаваха. Фермин пое дълбоко дъх. Вътрешността на чувала смърдеше на изпражнения, разложена плът и нафта. Чу шума от мотор на камион и след един рязък тласък усети движението на возилото. Заспускаха се по някакъв склон, от което чувалът се търкулна. Фермин осъзна, че камионът се носи с бавно друсаме надолу по същия път, по който го бяха докарали в затвора преди месеци. Спомняше си, че тогава изкачването на планината се бе оказало дълго и с много завои. Скоро обаче забеляза, че возилото зави и пое в нова посока по грапав, неасфалтиран път през равнинен терен. Бяха се отклонили от главното шосе и Фермин се изпълни с увереност, че навлизат навътре в планината, вместо да се спускат към града. Нещо се беше объркало.

Чак тогава му хрумна, че Мартин може би не бе изчислил всичко, че някаква важна подробност му бе убягнала. В края на краищата, никой не знаеше със сигурност какво правеха с труповете на затворниците. Може би се отърваваха от тях, като ги хвърляха в някаква пещ — нещо, за което писателят надали бе помислил. Представи си как Салгадо, събуждайки се от мъртвешкия сън, причинен от хлороформа, се смее и разправя, че преди да гори в ада, Фермин Ромеро де Торес — или както там му е името, мътните го взели! — е изгорял приживе.

Пътуването продължи още няколко минути. След малко, когато камионът започна да забавя ход, Фермин я долови за пръв път. Чудовищна смрад. Смрад, каквато не бе усещал никога през живота си. Сърцето му се сви и докато едва се сдържаше да не повърне от неописуемата воня, му се прииска да не бе слушал оня безумец Мартин и да си бе останал в килията.