Ю Несбьо
Спасителя (23)

Двайсет и трета глава

Нощта срещу неделя, 20 декември

Кучетата

Седнал в тъмния контейнер, той се мъчеше да обмисли добре ситуацията. В портфейла на полицая намери две хиляди и осемстотин норвежки крони. Ако правилно е запомнил обменния курс, разполага с достатъчно пари за храна, ново яке и самолетен билет до Копенхаген.

Проблем обаче представляваше липсата на боеприпаси.

С изстрела на улица „Гьотеборг“ изразходи и последния куршум в пълнителя. Отби се на „Плата“ и поразпита този-онзи откъде да си купи деветмилиметрови куршуми. В отговор получи само празни погледи. Знаеше, че ако продължи да разпитва случайно срещнати хора, рискът да се натъкне на полицейски информатор се увеличава.

Удари празния си „Лама минимакс“ в металния под.

От личната карта му се усмихваше полицаят. Халвуршен. Сигурно човек вече не може да припари до Юн Карлсен заради засилена охрана. Оставаше една-единствена възможност. Троянски кон. Сещаше се кой би влязъл в тази роля. Хари Хуле. Улица „Софие“ номер пет според операторката от „Телефонни услуги“. Тя го осведоми, че в Осло живее само един човек на име Хари Хуле. Погледна си часовника. И се вцепени.

Отвън приближаваха стъпки. Скочи на крака, взе парчето стъкло в ръка и пистолета в другата и застана в готовност.

Капакът се отвори. Мерна силует, който се вмъкна в контейнера, и седна на пода с кръстосани крака.

Притаи дъх.

Не се случи нищо.

Изсъска запалена кибритена клечка. Пламъкът й освети лицето на нашественика. Освен клечката той държеше и чаена лъжичка в едната си ръка, а в другата — малко пликче. Скъса го със зъби. Мъжът позна момчето в светлосиньото дънково яке.

Той започна отново да диша спокойно, а ловките движения на момчето изведнъж спряха.

— Ехо? — промълви то.

Вторачи се в мрака и бързо прибра пликчето в джоба си.

Мъжът се изкашля и се приближи към момчето. Пламъкът на клечката го освети.

— Помниш ли ме?

Момчето го гледаше изплашено.

— Разговаряхме пред гарата. Дадох ти пари. Казваш се Кристофер, нали?

— Ама това ти ли си? — зяпна момчето. — Онзи чужденец, дето ми даде петстотин крони? Боже мой. Поне гласът ти ми звучи познат… ау!

Кристофер пусна клечката и тя угасна. Настъпи пълен мрак и когато пак заговори, сякаш се бе приближил към мъжа:

— Имаш ли нещо против да остана в бърлогата ти, приятел?

— Изцяло на твое разположение е. Тъкмо излизах.

Момчето запали нова клечка.

— По-добре остани тук. Двама души поддържат топлината по-ефективно. Говоря сериозно, пич.

Наля течност от малка бутилка в чаената лъжичка.

— Какво е това?

— Вода и аскорбинова киселина.

Кристофер отвори пликчето, изсипа цялото му прахообразно съдържание в лъжичката и ловко премести кибритената клечка в другата си ръка.

— Много те бива, Кристофер.

Мъжът наблюдаваше как наркоманът долепи клечката до долната част на лъжичката и едновременно извади нова клечка, готов всеки момент да я запали.

— На „Плата“ съм известен като Нетрепващата ръка.

— Не се учудвам. Слушай, трябва да се омитам. Хайде да си разменим връхните дрехи. С моята ще преживееш нощта.

Кристофер огледа тънкото си дънково яке, после дебелото синьо яке на мъжа.

— Ама ти сериозно ли?

— Да, съвсем сериозно.

— Мамка му, колко мило от твоя страна. Само изчакай да си бия дозата. Ще ми държиш ли клечката?

— Няма ли да е по-лесно да държа спринцовката?

Кристофер го погледна мнително.

— Ей, може да съм още зелен, но няма да се хвана на най-изтъркания наркомански трик. Дръж клечката.

Мъжът се подчини. Прахът се разтвори във водата и се превърна в бистра кафява течност. Кристофер потопи парче памук в лъжичката.

— За да не останат гадости в наркотика — обясни той, преди мъжът да го е попитал.

Кристофер изсмука течността със спринцовката през памука и сложи иглата.

— Виждаш ли колко гладка кожа имам? Нито един белег. Дебели, хубави вени. Направо девствен терен, както казват „колегите“. След няколко години обаче ръцете и краката ми ще бъдат покрити с възпалени корички. Вече няма да ми викат Нетрепващата ръка. Всичко това го знам, но пак продължавам да се друсам. Голяма съм откачалка, а?

Докато говореше, Кристофер раздруса спринцовката, за да я охлади. Стегна ръката си с гумен маркуч и заби върха на иглата във вената, която се виеше като синя змия под кожата му. Металът проникна в кръвоносния съд. Кристофер вкара хероина в кръвообращението си. Клепачите му се спуснаха наполовина, устата му се разтвори. Главата му се отпусна назад. Очите му се спряха върху висящия кучешки труп.

Мъжът постоя известно време, загледан в Кристофер. После хвърли изгорялата кибритена клечка и разкопча ципа на синьото яке.

* * *

Когато най-сетне Хари отговори, Беате чуваше гласа му съвсем слабо заради дисковерсията на „Jingle Bells“, която кънтеше зад него. Все пак усети, че е пиян. Не защото фъфлеше, а защото артикулираше думите прекалено отчетливо. Беате го осведоми за състоянието на Халвуршен.

— Сърдечна тампонада? — извика въпросително Хари.

— Вътрешни кръвоизливи, които изпълват областта около сърцето с кръв и то не може да я изпомпва ефективно. Наложи се лекарите да източат голямо количество кръв. В момента е стабилизиран, но още е в кома. Остава ни само да чакаме. Ще ти звънна, ако има промяна.

— Благодаря. Нещо друго?

— Хаген изпрати Юн Карлсен и Теа Нилсен обратно в „Йостгор“ с две „бавачки“. А аз говорих с майката на София Михолеч. Обеща ми още днес да заведе дъщеря си на лекар.

— Мм. А какво ти обясниха от Ветеринарния институт за парченцата месо в стомаха на Станкич?

— Предположението им за китайски ресторант се базирало върху факта, че единствено в Китай се поднася такова месо.

— Какво месо?

— Кучешко.

— Кучешко ли? Я чакай!

Музиката се изгуби. В слушалката се чуваше автомобилен трафик. После пак гласът на Хари:

— В Норвегия не се сервира кучешко месо.

— Точно това е странното. Служителите във Ветеринарния институт успяха да определят породата и утре ще се обадя в Норвежкия киноложки клуб. Разполагат с регистър на всички чистокръвни кучета и на техните собственици.

— Не виждам как това би ни помогнало. В Норвегия сигурно има около сто хиляди кучета.

— Четиристотин хиляди. Всяко пето домакинство отглежда поне един лаещ домашен любимец. Проверих. Обаче в случая става дума за рядко срещана порода. Чувал ли си за черен мецнер?

— Повтори, ако обичаш.

Тя повтори. В продължение на няколко секунди Беате чуваше само шума от уличното движение в Загреб. После Хари възкликна внезапно:

— Ама това е напълно логично! Мъж без покрив над главата си. Как не се сетих по-рано!

— За какво да се сетиш?

— Знам къде се крие Станкич.

— Какво?

— Свържи се е Хаген и поискай да мобилизира екип „Делта“ за въоръжена акция.

— Къде? Какви ги говориш?

— В депото за контейнери до пристанището. Станкич се е скрил в някой от контейнерите.

— Откъде знаеш?

— В Осло няма много места, където можеш да хапнеш черен мецнер. Погрижи се „Делта“ и Фалкайд да обградят депото с непробиваема стена, докато пристигна утре с първия полет. В никакъв случай да не го арестуват преди идването ми. Ясно?

След като прекрати разговора с Беате, Хари остана на улицата, загледан в хотелския бар. Оттам бумтеше еднообразна електронна музика. А вътре го чакаше полупразна чаша с отрова.

Пипна го. Малкия спасител вече нямаше къде да избяга. Нужна беше само трезва мисъл и нетрепваща ръка. Мислеше за Халвуршен и за сърцето му, което се давеше в кръв.

Беше изправен пред избор: или да се качи в стаята си, където вече не бе останал алкохол, да заключи вратата и да изхвърли ключа през прозореца; или да влезе в бара и да пресуши чашата си. Пое си дъх разтреперан и изключи мобилния си телефон. Влезе в заведението.

* * *

Служителите отдавна се разотидоха от щабквартирата на Армията на спасението, но в кабинета на Мартине продължаваше да свети. Тя набра номера на Хари Хуле. Питаше се кое го прави толкова привлекателен в нейните очи. Възрастта му? Загадъчната обвивка, под която вероятно се крият силни емоции? Или усещането за безнадеждност, лъхащо от цялата му осанка? Случката с отхвърлената обожателка пред апартамента му не я изплаши, нито я отблъсна. Точно обратното: Мартине още по-силно искаше да… какво всъщност искаше? Простена, когато операторът й съобщи, че телефонът на абоната е изключен или се намира извън обхват. Обади се на „Телефонни услуги“ и си записа номера на стационарния му телефон на улица „Софие“. Сърцето й подскочи, когато чу гласа му. Оказа се записано обръщение, подканващо обадилия се да остави съобщение на гласовата му поща. Удава й се идеален повод да се отбие в дома му след работа, а той не си е вкъщи! Мартине му съобщи, че трябва да му даде билета за коледния концерт предварително, защото ще бъде ангажирана с организацията цял ден.

Затвори. Внезапно забеляза, че някой я гледа от вратата.

— Рикард! Не прави така. Изплаши ме.

— Извинявай. Каня се да си тръгвам и реших да проверя дали съм последен. Да те закарам ли?

— Благодаря, но…

— И без това вече си се облякла. Хайде, тъкмо ще ти помогна да изключиш алармата.

Рикард се разсмя с типичния си насечен смях. Миналата седмица Мартине задейства два пъти алармената система по погрешка, когато си тръгваше от щабквартирата, и се наложи Армията да плати неустойка на охранителната фирма.

— Добре — съгласи се тя. — Благодаря ти.

— Няма… за какво — подсмръкна Рикард.

* * *

Сърцето му блъскаше като лудо. Усещаше миризмата на Хари Хуле. Затвори внимателно вратата и затърси опипом ключа за осветлението. В другата си ръка държеше пистолета насочен към леглото, чиито смътни очертания различи в мрака. Пое си дъх и включи осветлението. Светлината окъпа спалнята — почти гола стая с обикновено легло, оправено и празно. Така изглеждаше и останалата част от апартамента. Вече бе проверил другите стаи. Тук, в спалнята, пулсът му се успокои. Хари Хуле не си беше вкъщи.

Прибра празния си пистолет в джоба на мръсното дънково яке и вътре напипа ароматизиращите таблетки от писоара на Централата гара до уличния телефон, откъдето се обади за справка и си записа адреса на Хари Хуле.

Проникна в жилището му по-лесно, отколкото предполагаше. Позвъни два пъти на портата. Никой не отговори и той почти се отчая, но реши да я бутне и тя се отвори. Не се затваряше плътно заради студа. На третия етаж името на Хуле бе надраскано върху защитно тиксо.

Мъжът долепи шапката си до прозореца на вратата точно над бравата и проби стъклото с цевта на пистолета. Чу се слаб звук.

Всекидневната гледаше към задния двор и той се осмели да пусне осветлението. Огледа се. Семпло, спартанско обзавеждане. Чистота и ред.

Но неговият троянски кон, мъжът, който щеше да го отведе при Юн Карлсен, го нямаше. Засега. Дано поне Хуле има оръжие или патрони. Мъжът провери най-често използваните места за съхранение на оръжие: чекмеджета, шкафове, под възглавницата. Нищо. Претърси стаите една по една — никакъв резултат. После започна безцелното лутане из жилището — знак, че се е отчаял и не очаква да постигне успех. Под писмо върху масичката със стационарния телефон в антрето намери служебна карта със снимка на Хари Хуле. Прибра я в джоба си. Размести книгите и плочите на рафтовете, като не пропусна да забележи, че са наредени по азбучен ред. Върху ниската масичка за кафе беше натрупана купчина книжа. Прегледа листовете. Една снимка привлече вниманието му. Бе виждал фигурата на заснетия мъртвец в униформа в безброй варианти. Роберт Карлсен. Видя и името Станкич. Най-отгоре на някакъв документ бе написано името на Хари. Погледът на мъжа се спусна по листа и спря на отметка срещу позната дума: „Смит & Уесън“ 38. Лицето се бе подписало с пищни завъртулки. Разрешително за оръжие? Заявка?

Отказа се да търси. Хари Хуле явно бе взел оръжието в себе си.

Влезе в тясната чиста баня и пусна кранчето. Потръпна при допира с горещата вода. Саждите от лицето му образуваха черни вади. Пусна студената вода. Засъхналата кръв върху ръцете му се разтвори и обагри мивката в червено. Подсуши се и отвори шкафа над мивката. Намери бинт и си превърза порязаната с парчето стъкло ръка.

Нещо липсваше.

До кранчето забеляза къс твърд косъм. Като останал след бръснене. Не видя обаче ножче за бръснене, нито паста за зъби, нито други тоалетни принадлежности. Нима Хуле е напуснал Осло в разгара на сериозно разследване? Или се е преместил при своя приятелка?

Отиде в кухнята и провери съдържанието на хладилника: картонена кутия с мляко, чийто срок на годност изтичаше след шест дни, бурканче със сладко, сирене, три консерви с яхния и замразен пълнозърнест хляб, нарязан на филии. Извади млякото, хляба, две консерви и включи печката. До тостера лежеше вестник от същия ден. Мляко, купено вероятно преди часове, актуален вестник. Вече клонеше към теорията за пътуването извън града.

Извади чаша от горния долап и тъкмо се канеше да си налее мляко, когато някакъв звук го стресна и той изпусна кутията върху пода.

Телефонът.

Гледаше как млякото се разтича по червените плочки. От антрето се разнасяше настойчиво звънене. След петия сигнал се чу механично щракване. Заговори женски глас. Думите се сипеха бързо една след друга. Жената звучеше весело. Засмя се и затвори. Гласът й му се стори познат.

Сложи отворените консервни кутии върху нагрятия котлон: така правеха по време на обсадата. Не защото нямаха чинии, а за да не остане съмнение, че всички получават еднаква дажба храна. Излезе в антрето. Червената лампичка върху малкия черен телефонен секретар мигаше срещу числото две. Натисна копчето за прослушване на съобщенията. Лентата тръгна.

— Ракел — обади се женски глас.

Тази жена имаше глас на по-възрастна от предната. Тя каза няколко изречения и даде слушалката на момче, което започна да бъбри оживено. После се включи и вече изслушаното съобщение. Мъжът се увери, че не се е подвел. Гласът наистина му беше познат. Принадлежеше на младата жена от белия автобус.

Разгледа двете снимки, закрепени под рамката на огледалото. На едната Хуле, смугла жена и момче на ски в снега гледаха към фотоапарата с присвити очи. На другата — стара, избеляла — бяха момче и момиче по бански. Момичето имаше монголоидни черти, момчето — чертите на Хари Хуле.

Върна се в кухнята и започна да се храни бавно, като се ослушваше внимателно. Залепи стъклото на вратата с прозрачно тиксо, което намери в чекмеджето на масичката с телефона. След като приключи, влезе в спалнята. Беше студено. Седна на леглото и поглади с ръка меките чаршафи. Подуши възглавницата. Отвори гардероба. Намери сиви тесни боксерки и сгъната бяла тениска с щампа, представляваща осемрък Шива с надпис СПАСЕН отдолу и ЮКЕ & ВАЛЕНТИНЕРНЕ отгоре. Дрехите миришеха на чисто. Преоблече се. Легна в леглото. Затвори очи. Замисли се за снимката на Хари. За Джорджи. Скри пистолета под възглавницата. Въпреки нечовешката умора получи ерекция. Членът му изду меката памучна тъкан. Унесе се в спокоен сън, сигурен, че ще се събуди, ако някой отвори вратата към стълбището.

 

 

„Предвиждай непредвидимото.“

Това беше мотото на Сиверт Фалкайд — ръководител на спецакциите на „Делта“, полицейски отряд за бързо реагиране. Застанал на възвишението зад депото за контейнери с уоки-токи в ръка, Фалкайд чуваше зад гърба си бръмченето на нощните таксита и камиони по магистралата, които се прибираха към домовете си за Коледа. До него стоеше Гюнар Хаген, вдигнал яката на зеленото си камуфлажно яке. В студения мразовит мрак под тях се намираха момчетата на Фалкайд. Погледна си часовника: 02:55.

Преди деветнайсет минути немските овчарки на полицията надушиха човек в червен контейнер. И все пак нещо смущаваше Фалкайд. Обективно погледнато, задачата изглеждаше безпроблемна. Притесняваше го друго.

До момента всичко вървеше гладко. Само четирийсет и пет минути след като получи нареждане от Хаген петимата подбрани агенти вече бяха в полицията. „Делта“ наброяваше седемдесет високо мотивирани мъже с отлична физическа подготовка на средна възраст трийсет и една години. Отрядът се свикваше при необходимост, а полето на действие обхващаше така наречените „въоръжени операции с повишена сложност“. Настоящата акция спадаше именно към тази категория. Към петимата мъже от „Делта“ се включи и един от Специалния отряд на армията. Оттук започнаха притесненията на Фалкайд. Въпросният командос беше снайперист, повикан лично от Гюнар Хаген. Мъжът се представи като Арон, но за Фалкайд отдавна не беше тайна, че агентите в Спецотряда работят под псевдоним. Съществуването на това звено беше строго секретно от създаването му през 1981-а. Едва по време на прословутата операция в Афганистан медиите се сдобиха с конкретни подробности относно състава на висококвалифицирания отряд, който по мнението на Фалкайд напомняше тайно братство.

— Защото му имам доверие — гласеше лаконичното обяснение на Хаген на въпроса защо е повикал Арон. — Помниш ли престрелката в Торп през 94-а?

Фалкайд съвсем не бе забравил заложническата драма на летище „Торп“. Той също присъства на акцията. Така и не се разбра кой произведе спасителния изстрел, та куршумът да премине през отвора за ръката на бронежилетка, закачена пред прозореца на автомобила, където се намираха крадците, и да прониже главата на въоръжения похитител. Тя се пръсна като стъклен съд на задната седалка на чисто новото волво: после търговецът, от който била купена, си я прибра, изми я и я продаде. Този факт също не смущаваше Фалкайд ни най-малко. Ръководителят на „Делта“ изобщо нехаеше и за пушката в ръцете на Арон със странното съкращение „Мдг“ на дръжката.

В момента Арон бе заел бойна позиция с лазерния си прицел и очила за нощно виждане. Докладва, че е заел позиция и контейнерът се намира в обсега на оръжието му. Изгрухтя в отговор, когато Фалкайд поиска рапорт за обстановката. Дори това не беше истинската причина за притесненията на Фалкайд. Ръководителят на спецзвеното просто недоумяваше защо Хаген е повикал Арон. За акцията не им трябваше снайперист, Фалкайд се поколеба и все пак вдигна уоки-токито до устата си:

— Дай знак с фенера, ако си готов, Атле.

Долу, до червения контейнер, примига светлина.

— Всички са заели позиции — докладва Фалкайд. — Готови сме за акция.

Хаген кимна.

— Добре. Преди обаче да започнем, искам да потвърдиш, че одобряваш решението ми да извършим ареста веднага, без да чакаме Хуле.

Фалкайд сви рамене. След пет часа щеше да съмне, Станкич щеше да излезе от скривалището си и щяха да го хванат с помощта на кучетата. Носеха се слухове, че готвят Гюнар Хаген за началник на полицията.

— Да, струва ми се най-разумното решение — кимна Фалкайд.

— Чудесно. За всеки случай ще впиша в доклада ми, че акцията е плод на общата ни преценка, защото не искам да злословят как съм избързал с ареста, за да обера лаврите.

— Не виждам причина някой да се усъмни в чистотата на намеренията ти.

— Благодаря.

Фалкайд натисна копчето на подвижната радиостанция и нареди:

— Готови след две минути.

Белият дим от устата на двамата мъже се смесваше и се разсейваше като облак.

— Фалкайд — обади се Атле по станцията. Шепнеше. — От контейнера се показа мъж.

— Всички да внимават — предупреди Фалкайд със спокоен твърд глас. Предвиждай непредвидимото. — Излезе ли?

— Не, стои на място. Прилича… на…

В мрака, спуснал се над фиорда, отекна един-единствен изстрел. После отново настъпи тишина.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита Хаген.

Непредвидимото, помисли си Фалкайд.