Ю Несбьо
Спасителя (18)

Осемнайсета глава

Петък, 18 декември

Шахтата

— Господи — простена Юн и посегна към един стол. — Какво се е случило тук? Ама това е… това е…

— Да — кимна Хари. Приклекнал до Юн, той се опитваше да диша нормално. — Това е око.

Очната ябълка приличаше на кървава медуза. Прахът се бе полепил по бялата й повърхност. Върху задната й страна, също окървавена, Хари различи залавните места на мускулите и зрителния нерв, приличен на дебел бял червей.

— Питам се обаче как окото е преминало непокътнато през филтъра. Ако наистина е било засмукано в прахосмукачката.

— Бях го махнал — отвърна Юн с разтреперан глас. — Така засмукваше по-силно.

Хари извади химикалка от джоба на якето си и внимателно обърна окото с нея. Консистенцията му се стори мека, но с твърдо ядро. Хари се премести така, че светлината от лампата на тавана да пада върху зеницата — голяма, черна и разлята, защото очната мускулатура вече не я поддържаше в обичайния й кръгъл вид. Светлината хвърляше върху почти тюркоазния ирис цветни отблясъци като върху повърхността на стъклено топче за игра. Хари чу как Юн притаи дъх зад гърба му.

— Жертвата е имала забележително светли сини очи — установи инспекторът. — Възможно ли е да сте я познавали?

— Не, аз… не знам.

— Чуйте ме, Юн — подхвана Хари, без да се обръща. — Не знам къде сте се учили да лъжете, но не ви бива. Не мога да ви принудя да ми разкажете пикантериите около интимния живот на брат си, но това… — Хари посочи кървавата очна ябълка — … няма да го оставя просто така.

Обърна се. Седнал на един от кухненските столове, Юн бе навел глава.

— Аз… тя… — задавено заекна той.

— Значи жертвата е жена, така ли? — притече се на помощ Хари.

Юн кимна, без да вдигна глава.

— Казва се Рагнхил Гилстрюп. Не познавам друг човек с такива очи.

— И как се е озовало окото й тук?

— Нямам представа. Тя… ние… се срещахме тук. Тя имаше ключ за апартамента. Какво съм направил, Хари? Защо ми се случва всичко това?

— Не знам, Юн. Но тук ми се отваря сериозна работа и първо трябва да ви намерим подходящо място, където да останете.

— Да се върна на булевард „Юлевол“?

— Не! — категорично извика Хари. — Имате ли ключ за жилището на Теа?

Юн кимна.

— Добре, отидете там. Заключете вратата и не отваряйте на никого.

Юн се запъти към вратата, но спря.

— Хари?

— Да?

— Има ли начин връзката ми с Рагнхил да не се оповестява? Скъсах с нея, когато се влюбих в Теа.

— В такъв случай няма от какво да се притеснявате.

— Не разбирате. Рагнхил Гилстрюп беше омъжена.

— Осмата заповед?

— Десетата.

— Не обещавам, че ще го запазя в тайна, Юн.

Младият мъж го погледна изненадан. После бавно поклати глава.

— Какво има? — попита полицаят.

— Направо не мога да се позная! Рагнхил е мъртва, а аз мисля само как да спася собствената си кожа.

Очите му плувнаха в сълзи. В миг на беззащитност Хари почувства искрено съчувствие. Съчувствие не към жертвата на престъпление или нейните близки, а към човек, който в миг на безмерно отчаяние съзира собствената си презряна човешка природа.

* * *

Понякога Свере Хасвол съжаляваше, задето смени моряшкото поприще с поста на пазач в чисто новата сграда на улица „Гьотеборг“ 4. Най-горчиво се разкайваше в дни като днешния, когато живущите звъняха с оплаквания, че шахтата за отпадъци отново се е запушила. Случваше се средно по веднъж месечно поради съвсем елементарна причина: отворите на капаците на всеки етаж бяха широки колко самата шахта. Напук на старите сгради. Дори през трийсетте години, когато се появиха шахти, архитектите съвсем предвидливо правеха отворите с по-малък диаметър, та хората да не пъхат неща, които биха заседнали в шахтата. В днешно време при проектирането архитектите мислят само какво осветление да сложат в сградите.

Хасвол отвори капака на шахтата на третия етаж, мушна си главата и запали фенерчето. Светлината се отрази в белите пластмасови чували и той установи, че проблемът, както винаги, е между първия и втория етаж, където в шахтата има леко стеснение.

Слезе в отделението за боклука в мазето и включи осветлението. От студа му се запотиха очилата. Потръпна и взе близо триметровия железен прът, оставен по протежение на по-дългата стена точно с тази цел. Дори бе закрепил пластмасова топка на върха, за да не пробива чувалите, когато отпушва шахтата. От отвора се стичаха капки и се удряха в чувалите в тази същинска кочина. В наредбата за вътрешния ред в жилищните сгради беше ясно упоменато, че шахтата се използва само за сухи отпадъци в добре опаковани чували, но хората — нищо че се пишеха ревностни християни — изобщо не се съобразяваха с правилата.

Под краката му пращяха черупки от яйца и картонени кутии от мляко. Приближи до кръглия отвор на тавана. Надникна в него, но вътре беше тъмно. Мушна железния прът в отвора. Очакваше да се натъкне на обичайната мека маса от отпадъци в чували, но за негово учудване прътът се удари в нещо твърдо. Натисна пръта. Твърдият предмет не се отмести. Явно бе заседнал здраво в шахтата.

Свали от колана си джобното фенерче и освети вътрешността на шахтата. Върху очилата му падна капка, разля се и го заслепи. Той изруга ядосано, свали си очилата и ги избърса в синьото си палто, като придържаше фенерчето под мишница. Поотмести се и пак надникна в тръбата. Изтръпна. Ръката му с фенерчето, насочено нагоре, се вцепени. Въображението му работеше трескаво. Взираше се, а ударите на сърцето му се разредиха. Поразен, отново си сложи очилата. И сърцето му спря да бие.

Железният прът се изплъзна от разтрепераните му ръце и издрънча о пода. Когато Свере Хасвол се опомни, си даде сметка, че се е свлякъл върху боклуците и е изпуснал фенерчето. Върху чувала между бедрата му тупна още една капка. Отдръпна се рязко, все едно течността е изгаряща киселина. Изправи се и хукна навън.

Изпитваше потребност да подиша чист въздух. Като моряк бе виждал разни страхотии, но това… това вече надхвърляше границите на нормалното. Само болен мозък би измислил и осъществил подобно престъпление. Бутна нетърпеливо входната врата и излезе на тротоара, олюлявайки се. Дори не забеляза двамата високи мъже, застанали наблизо. Не усети и вледеняващия студ, който го лъхна. Подпря се на стената, замаян и запъхтян, и извади мобилния си телефон. Вторачи се в него напълно отчаяно. Преди няколко години промениха номерата на службите за спешно реагиране е цел да ги направят по-лесни за запомняне, но той, естествено, се сещаше само за старите номера. Огледа се за помощ. Единият от двамата мъже разговаряше по мобилен телефон, а другият беше един от живущите в сградата.

— Извинете, знаете ли номера на полицията? — попита Свере Хасвол.

Гласът му звучеше дрезгаво, сякаш е крещял часове наред.

Мъжът с телефона го огледа и каза на човека, с когото разговаряше:

— Почакай, май няма да се наложи да викаш Иван и кучето-следотърсач.

После отпусна ръката си с телефона и се обърна към Свере Хасвол:

— Аз съм старши инспектор Хуле от полицията в Осло. Нека позная…

* * *

От прозореца в апартамент близо до Западния пазар Туре Бьорген оглеждаше задния двор. Навън цареше същата тишина както вътре: не се чуваха деца да тичат с весели възгласи наоколо и да си играят в снега. Явно студът и мракът ги бяха прогонили. Впрочем от няколко години не бе виждал през зимата да играят деца. От всекидневната бръмчеше телевизорът. Новинарят предупреждаваше за предстоящи рекордно ниски температури и съобщаваше, че министърът на социалните грижи ще предприеме допълнителни мерки, за да намери подслон на бездомниците и да осигури средства за отопление на самотни възрастни. „Полицията издирва хърватския гражданин Христо Станкич. Всяка информация за него ще бъде щедро възнаградена.“ Новинарят не уточни каква е сумата, но Туре Бьорген не се съмняваше, че парите ще стигнат за самолетен билет и триседмична ваканция в Кейп Таун.

Избърса ноздрите си и втри остатъците от кокаина на прах във венците си. В устата си вече не усещаше вкуса на изядената пица.

Излъга шефа си в „Бискит“, че го боли глава, и си тръгна по-рано от работа. Христо — или Майк, както му се представи — го чакаше на пейка на Западния пазар, както се разбраха. Христо се нахвърли върху пицата-полуфрабрикат с вълчи апетит и изобщо не усети вкуса на петнайсетте милиграма „Стесолид“, стрити на прах и добавени към нея.

Туре Бьорген погледна към спящия Христо, легнал гол по корем в леглото му. Дишаше равномерно и дълбоко въпреки топката в устата му. Изобщо не се разбуди, докато Туре приключи с всички приготовления. Купи за петнайсет крони успокоителните таблетки от трескав наркоман на улицата пред „Бискит“. Останалите играчки също не му излязоха скъпо. За скромната сума от 599 крони взе от онлайн магазин за секс артикули цял комплект за начинаещи: белезници за ръце и крака, топка за уста с оглавник и връзка анални топчета.

Завивката се въргаляше на пода. Кожата на Христо лъщеше на поклащащите се пламъци от свещите, с които Туре украси стаята. Тялото на Христо образуваше обърнато „у“ върху белия чаршаф. Ръцете му бяха закрепени с белезници за солидната горна табла на месинговото легло, а глезените на краката му — закопчани за двата края на долната табла. Туре пъхна възглавница под корема на Христо, за да му повдигне таза.

Свали капачето на кутията с вазелин, гребна малко от съдържанието с пръст и разтвори бузите на задника на Христо. Пак му мина през ума, че това е изнасилване. Няма как да се сметне за друго. Самата дума „изнасилване“ му подейства възбуждащо.

Кой знае? Вероятно Христо не би се възпротивил Туре да си поиграе с него. И все пак Христо даваше разнопосочни сигнали. А и задявките с убиец винаги крият опасност. Съблазнителна опасност, но не и безразсъден риск, защото мъжът под него щеше да прекара остатъка от живота си зад решетките.

Туре погледна еректиралия си член. Извади аналните топчета от кутийката и дръпна силно двата края на тънката, но достатъчна здрава пластмасова връв, на която топчетата бяха закачени като на огърлица: отпред топчетата бяха съвсем малки, но постепенно големината им се увеличаваше, като най-голямото достигаше размерите на топка за голф. Според указанието топчетата се вкарваха в ануса и бавно се издърпваха, за да се постигне максимална стимулация на нервните окончания в и около чувствителната зона. Топчетата бяха в различни цветове и ако човек не е виждал анална броеница, би я помислил за нещо съвсем различно. Туре се усмихна на изкривеното си отражение в най-голямото топче. Баща му вероятно малко ще се стъписа, когато разопакова коледния подарък, който Туре щеше да му изпрати от Кейп Таун с пожелание да украсят с него коледната елха. Докато всички пеят, маршируват и послушно се държат за ръце, никой от роднините му във Вегоршхай обаче нямаше да се сети какво всъщност е предназначението на тези топчета, които блещукат на елхата… или къде са се намирали.

* * *

Хари заведе Беате по стълбите към мазето, а пазачът им отключи помещението за смет. Льон бе довела и двама помощници — Гилберг и девойка, чието име Хари така и не можеше да запомни за повече от три секунди.

— Ето там, горе — уточни Хари.

Тримата сътрудници от Отдела за експертно-криминална дейност, облечени в нещо като бели пчеларски костюми, пристъпиха предпазливо под отвора на шахтата и лъчите от фенерите на главите им изчезнаха в мрака. Хари наблюдаваше новата помощница на Беате в очакване да види как ще понесе гледката. Реакцията на младата жена му напомни корал, свил се инстинктивно, когато водолази го докоснат с пръст. Беате поклати глава едва забележимо, както водопроводчик спокойно установява наличието на замръзнала тръба.

— Енуклеация — подхвана тя. Гласът й отекна в шахтата. — Записваш ли, Маргрет?

Помощницата й, задъхана от видяното, започна да търси химикалка и бележник под защитния си костюм.

— Моля? — не разбра Хари.

— Лявата очна ябълка е отстранена. Маргрет?

— Записвам — потвърди момичето.

— Жената виси с главата надолу, явно е заседнала в шахтата. От очната кухина капе малко кръв, а от вътрешната страна се виждат бели ивици — явно черепът прозира през тъканта. Кръвта е тъмночервена на цвят, следователно съсирването е започнало преди известно време. Съдебният лекар ще провери температурата и степента на вцепененост, когато пристигне. Бързо ли диктувам?

— Не, идеално — отвърна Маргрет.

— На четвъртия етаж, където е било намерено и самото око, се натъкнахме на следи от кръв до капака на шахтата. Явно трупът е бил напъхан там. Тъй като отворът е тесен и предвид видяното, имаме основания да смятаме, че лявото й рамо е изкълчено или докато извършителят се е опитвал да напъха тялото й в шахтата, или впоследствие, докато е падало. Малко трудно е да се определи от този ъгъл, но май виждам синини по врата й, които означават, че вероятно е била удушена. Патолозите ще прегледат рамото и ще установят причината за смъртта. Няма какво повече да се направи тук. Твоя е, Гилберг.

Беате се отмести и той направи няколко снимки.

— Какво представлява жълто-бялото в очната кухина? — попита Гилберг.

— Мазнина — обясни Беате. — Огледай наоколо дали ще намериш вещи, собственост евентуално на убитата или на убиеца. После колегите отвън ще ти помогнат да я свалите. Маргрет, ти идваш с мен.

Излязоха в коридора. Маргрет натисна копчето на асансьора.

— Ще се качим по стълбите — махна с ръка Беате.

Маргрет я погледна изненадано и тръгна след нея и Хари.

— Трима от хората ми ще се появят всеки момент — Беате изпревари въпроса на Хари.

Въпреки че той вземаше по две стъпала на крачка, тя не изоставаше.

— Свидетели?

— Засега няма — отвърна Хари. — Но започнахме обиколката. Трима полицаи се заеха да звънят по вратите в сградата, а после и в съседните.

— Имат ли снимки на Станкич?

Хари я погледна, за да разбере дали е вложила ирония във въпроса си. Не му стана ясно.

— Какво е първото ти впечатление? — попита той.

— Мъж е.

— Защото е успял да я напъха в отвора на шахтата?

— Вероятно да.

— Нещо друго?

— Хари, има ли въобще някакво съмнение кой го е извършил? — въздъхна тя.

— Да, Беате, няма как да сме сигурни. По принцип винаги се съмняваме, докато не се сдобием с неопровержими доказателства. — Хари се обърна към Маргрет, която вече издъхваше зад гърба им. — Твоето първо впечатление?

— Какво?

Поеха по коридора на четвъртия етаж. Пълен мъж с разкопчано сако от туид стоеше пред апартамента на Юн Карлсен. Явно чакаше тях.

— Искам да разбера какво почувства, когато влезе в апартамента. И когато погледна нагоре в шахтата.

— Какво съм почувствала ли? — усмихна се смутено Маргрет.

— Да, точно така! Какво си почувствала! — избоботи Столе Ауне и протегна ръка на Хари. — Слушайте и попивайте, младежи, защото това е прословутото евангелие на Хуле. Преди да прекрачиш местопрестъплението, трябва да освободиш главата си от всякакви мисли, да се превърнеш в безсловесно новородено и да приемеш с всичките си сетива благословията на първото впечатление. Тези няколко важни секунди са твоят най-голям, а може би и единствен шанс да прозреш какво се е случило, без да си наясно с фактите. Звучи като ритуал за викане на духове, нали? Много изискан костюм, Беате. А коя е очарователната ти колежка?

— Маргрет Свенсен.

— Аз съм Столе Ауне — представи се психологът, хвана ръката на Маргрет и я целуна въпреки ръкавицата. — Боже мой, имате вкус на латекс, миличка.

— Ауне е психолог — обясни Беате. — Често ни помага да разплетем случаите.

— Често се опитвам да ви помагам — поправи я той. — За съжаление психологията все още е съвсем млада наука и чак след поне петдесет-сто години ще бъде в състояние да оказва сериозна подкрепа на следствието. А какво ще отговорите, на въпроса на Хуле, миличка?

Маргрет се обърна към Беате, сякаш за да я помоли за помощ.

— Ами… не знам. Тази история с окото ми се стори отвратителна.

Хари отключи вратата.

— Нали знаеш, че не понасям кръв — предупреди го Ауне.

— Представи си, че не е истинско, а стъклено око — Хари отвори вратата и се дръпна встрани. — Стъпвай върху найлона и не пипай нищо.

Ауне пое предпазливо по черната пътека. Приклекна до окото, което продължаваше да стои в купчината прах до прахосмукачката. Повърхността му бе посивяла.

— Нарича се енуклеация — осведоми го Хари.

— Изтръгнал е окото й с прахосмукачка? — повдигна вежди Ауне.

— Първо го е засмукал с прахосмукачката, а после го е изтръгнал с пръсти — предположи Хари. — Мускулите и зрителните нерви не могат да се прекъснат толкова лесно.

— На какво ли не те е научил опитът, Хари.

— Веднъж арестувах жена, удавила бебето си във ваната. Докато лежеше във временния арест, си извади окото. Тогава лекарят ми обясни каква е техниката.

Чуха как Маргрет си пое въздух зад гърба им.

— Отстраняването на око не води автоматично до летален изход — продължи Хари. — Според Беате жената е удушена. Ти какво мислиш?

— Престъплението е извършено от човек в състояние на емоционален и рационален дисбаланс. Осакатяването показва неконтролируем гняв. Не е изключено убиецът да се е ръководил от практични съображения, когато е изхвърлил трупа в шахтата…

— Какво практично има в това решение? Ако е искал да не открием тялото веднага, по-разумно би било да го остави в празния апартамент.

— Значи действието му е повече или по-малко символично.

— Мм. Маха окото и третира останалото като боклук?

— Да.

Хари погледна Беате.

— Изводите ни не говорят в полза на теорията, че е станала жертва на професионален убиец.

— Е, възможно е да е бил разгневен професионален убиец — сви рамене Ауне.

— Професионалистите разчитат на един доказан метод. Христо Станкич например застрелва жертвите си.

— Може да има по-широк репертоар — предположи Беате. — Или жената да го изненадала в апартамента.

— Или не е искал да стреля, за да не чуят съседите — обади се Маргрет.

Тримата се обърнаха към нея. Тя се усмихна малко стреснато:

— Искам да кажа… ако убиецът е имал нужда от спокойствие в апартамента, за да намери нещо важно?

Хари забеляза, че неочаквано Беате започна да диша през носа и пребледня.

— Как ти звучи всичко това? — обърна се той към Ауне.

— Като психология. Безброй въпроси. И само хипотези в отговор.

Навън Хари попита Беате как се чувства.

— Добре, само дето малко ми прилоша.

— Не ти позволявам да се разболееш точно сега. Ясно?

В отговор тя се усмихна загадъчно.

* * *

Той се събуди. С отварянето на очите си видя как по белия таван над главата му потрепват светли отблясъци. Болеше го главата и цялото тяло. Замръзваше. В устата му бе напъхано нещо. Опита се да се размърда, но ръцете и краката му бяха завързани. Повдигна глава. В огледалото до леглото отражението му лъсна на светлината от запалени свещи. Беше гол. На главата му бе сложено нещо като конска сбруя. Единият ремък минаваше напреки пред устата му, в която бе напъхана черна топка. Ръцете му бяха закопчани за леглото е белезници, глезените — с черни маншети. Отново се вторачи в огледалото. Върху чаршафа между краката му се виждаше краят на конец, който водеше към задника му. На корема си забеляза нещо бяло. Приличаше на сперма. Отпусна глава върху възглавницата и затвори очи. Прииска ми се да закрещи, но знаеше, че топката ще осуети всеки негов опит да произведе звук.

От всекидневната долетя глас.

— Ало? Полицията ли е?

Полиция? Той се замята бясно в леглото, като се мъчеше да отскубне ръцете си от оковите, и простена от болка, защото белезниците се впиха зад палеца му и олющиха кожата му. Успя да извие китките си и да хване с пръсти веригата между двете гривни. Белезници. Арматурно желязо. От баща си знаеше, че строителните материали почти винаги са направени да издържат на натиск само в едната посока, а изкуството да огъваш желязо владее онзи, който знае в каква посока то ще окаже най-слаба съпротива. Веригата между двете гривни на белезниците цели да попречи на закопчания да ги раздели, като я скъса.

Чуваше как сервитьорът продължава да говори по телефона. После изведнъж всичко утихна.

Опря мястото, където веригата се свързва с гривната, о решетката на леглото. Вместо да дърпа, започна да го извива. След четвърт въртене веригата заседна в решетката. Помъчи се да продължи, но без успех. При втория опит ръцете му се плъзнаха по желязото.

— Ало? — чу се гласът от всекидневната.

Пое си дълбоко въздух. Затвори очи. Пред купчините арматурно желязо на строителната площадка видя баща си по риза с къс ръкав. Повдига здравите си ръце и прошепва на невръстния си син: „Няма място за колебания. Само за силна воля. Желязото няма воля и затова винаги ще е губещо.“

 

 

Туре Бьорген барабанеше нетърпеливо с пръсти по огледалото с перленосива украса от мидени черупки в стил рококо. Собственикът на антиквариата, откъдето го купи, му обясни, че думата „рококо“ всъщност е обидна дума и произлиза от френското rocaille — „гротесков“. Впоследствие Туре си даде сметка, че именно този факт наклони везните в полза на решението да изтегли потребителски заем, за да се сдобие с дванайсет хиляди крони — толкова струваше огледалото.

От телефонната централа на полицията пробваха да го свържат с Отдела за борба с насилието, но понеже там никой не отговори, пробваха с дирекция „Защита на населението“.

Туре чу звуци от раздвижване в спалнята. В решетката на леглото издрънча желязо. Явно все пак „Стесолид“ не е най-ефективното приспивателно.

— Дирекция „Защита на населението“.

Плътният спокоен гласа в слушалката стресна Туре.

— Ало… ъъъ… обаждам се във връзка с наградата… за… онзи тип, дето застреля оня другия от Армията на спасението.

— С кого разговарям и откъде се обаждате?

— С Туре. От Осло.

— А по-конкретно?

Туре преглътна с пресъхнало гърло. По ред причини се бе възползвал от правото си на абонат, чийто номер да остава в тайна. Знаеше, че в момента на екрана на телефона в дирекция „Защита на населението“ е изписано „непознат номер“.

— Мога да ви помогна — гласът на Туре стана по-висок.

— Първо трябва да ми кажете…

— Той е при мен. Завързан.

— Да не би да ми съобщавате, че държите завързан човек в дома си?

— Ама нали е убиец. Опасен е, видях го да държи пистолет в ресторанта. Казва се Христо Станкич. Прочетох името му във вестника.

Събеседникът му явно обмисляше как да постъпи. След кратко мълчание се обади с плътния си, но малко по-ангажиран глас:

— Успокойте се. Кажете кой сте и къде се намирате и ще дойдем веднага.

— А наградата?

— Ако информацията ви наистина доведе до ареста на заподозрения, ще потвърдя, че сте ни помогнали.

— И ще си получа веднага наградата?

— Да.

Туре се замисли. За Кейп Таун. За старци, облечени като дядо Коледа, под палещите слънчеви лъчи. Телефонът изпращя. Пое си дъх да даде знак, че още не е затворил, и се вгледа в огледалото си на стойност дванайсет хиляди крони. В следващия миг Туре Бьорген осъзна три неща: пращенето не идва от слушалката; за 599 крони няма как да ти изпратят по пощата качествени белезници; най-вероятно това ще бъде последната Коледа в живота му.

— Ало? — обади се дежурният от полицията.

Туре Бьорген искаше да отговори, но тънък наниз от лъскави топчета, удивително наподобяващи украса за коледна елха, спря притока на въздух, необходим на гласните струни, за да произведат звук.