Инга Линдстрьом
Викърби завинаги (7)

Берит никога не си беше тръгвала от работа толкова рано. Тя неспокойно се разхождаше напред-назад из къщи. Само за няколко минути всичките й мечти бяха рухнали. Дълбоко в себе си Берит изпитваше безкрайна празнота, а сълзите бяха в очите й. Когато брат й се обади, тя се опита да се овладее, но без успех, а когато Олоф я попита как е, Берит избухна в плач. Няколко минути по-късно той вече бе при нея.

Берит беше направила кафе. Двамата седнаха на масата в трапезарията и жената разказа за случилото се между нея и началника й, за това как бе разкрила чувствата си и как той я бе отблъснал. Безкрайно уморена и изтощена, Берит седеше приведена, с увиснали рамене, бъркаше кафето си и се взираше с празен поглед в чашата с вода, без да отпие и една глътка.

— Винаги съм казвал, че нямаш шанс с Хокан. Трябваше да престанеш да мислиш постоянно за него — каза Олоф.

Думите му, както и съчувствието в гласа му, подразниха Берит и тя отвърна рязко:

— Не мога да спра и ти го знаеш. Обичам този човек.

Олоф поклати глава неразбиращо.

— Много добре знаеш, че той винаги е обичал само жена си.

— Не я обичаше. — Берит натърти упорито на онова, което не беше спряла да си повтаря през всички тези години. — Остана до нея само защото беше болна.

— Но сега е мъртва. — Олоф се наведе напред и погледна сестра си сериозно. — Хокан каза ли, че иска да се съберете?

Без да отговори, Берит стана и отнесе мръсните съдове в кухнята. Олоф я последва.

— Каза ли, че иска да се съберете? — не я оставяше на мира той. — Каза ли подобно нещо, Берит?

Жената усети как отново я обземат отчаяние, омраза и невероятен гняв.

— Престани! — изкрещя тя изведнъж и с всичка сила запрати една чаша в мивката. Стъклото се пръсна на безброй парченца.

Берит захлипа шумно.

— Не искам да говоря за Хокан — каза задавено тя, после се наведе и се подпря на чешмата.

Сълзите се стичаха по лицето й и капеха върху парчетата стъкло в мивката, но Берит не забелязваше това. Тя усещаше само болката, която сякаш я разкъсваше отвътре.

Олоф се доближи до нея.

— Сестричке… — каза той уплашено и непохватно я погали по гърба. — Всичко ще се оправи.

— Нищо няма да се оправи — проплака Берит. — Толкова дълго ми даваше надежди, а сега не иска и да знае за мен.

Олоф прегърна сестра си, обърна я към себе си и нежно я погали по бузата.

— Престани да си въобразяваш разни неща — помоли я той настойчиво. — Сама се съсипваш по този начин.

— Това не е като при вас със Сирка — продължи Берит едва чуто. — Вие никога не сте се обичали истински, затова ви беше толкова лесно да се разделите.

— Със Сирка останахме приятели — обясни Олоф съвсем спокойно. — Пожелавам ти и ти един ден да се сприятелиш с Хокан.

Берит притисна ръце към слепоочията си. Що за глупости дрънкаше брат й?

— Не искам Хокан да ми става приятел — промълви тя. — Обичам го и не мога да се преструвам.

Олоф поклати глава безпомощно. Той отвори уста, за да каже нещо, но сестра му не искаше да го чуе. Искаше да остане сама с болката и го помоли да си върви.

Отначало Олоф се поколеба, но Берит каза, че е уморена и иска да си легне. Накрая той отстъпи.

Щом външната врата се хлопна, Берит изпита облекчение. Измъчвана от несподелената си любов, тя не спираше да снове из жилището. Беше безкрайно тъжна, но наред с тъгата у нея тлееха гняв и разочарование. Хокан я беше отблъснал и тя се чувстваше унизена по един непоносим начин.

„Ще си платиш за това!“, мина й през ум. Мисълта й я споходи внезапно, но се загнезди в съзнанието й и започна да придобива все по-конкретни очертания, а Берит дори не се опита да й се противопостави. Напротив, неочаквано за самата нея сладостта на отмъщението по някакъв начин й носеше облекчение. Тя знаеше как може да причини на Хокан страдание, равно на това, което изпитваше сега заради него. Щеше да разруши онова, заради което Хокан беше живял и което беше наследил от предците си — и знаеше много добре как да го направи.

 

 

Пиа й беше донесла чиния със сандвичи и гарафа вино, но Сирка почти не докосна храната. Изведнъж й беше хрумнала нова идея и младата художничка искаше да нахвърли скицата, преди да я е забравила.

Тя взе хартия и молив, седна на голямата маса и бутна настрана чинията със сандвичите. Няколко минути по-късно вече бе увлечена в работата, наблюдаваше скицата и разсеяно ядеше сандвич.

— Не е здравословно да се работи и да се яде едновременно — разнесе се зад гърба й гласът на баща й.

Хокан идваше от стаята на Лили, където беше стоял досега.

— Хрумна ми една идея и се боях да не я забравя. Хайде, татко, седни до мен. Аз ще ти донеса чаша.

Сирка отиде до старинния бюфет и отвори стъклената вратичка. Когато се върна до масата, попита:

— Лили заспа ли?

Хокан със смях разказа как е намерил Лили — дълбоко заспала на незагасена лампа и с разтворена книга до нея.

— Ще ми се завинаги да остане при нас — въздъхна той накрая.

— Станала е прекрасно момиче, нали?

Сирка харесваше Лили, направо беше очарована от нея.

— Умна е, освен това е невероятно будна и чувствителна за възрастта си. Йонас наистина се е проявил като добър баща.

Хокан свъси вежди.

— Детето прилича на майка си — изръмжа той.

— Спор няма. — Сирка се опита да не дава израз на раздразнението си. Въпреки непримиримата си омраза баща й трябваше да признае, че Йонас има големи заслуги за възпитанието на Лили.

— Ти също невинаги приемаше постъпките на Лаура — напомни му тя. — Често се карахте.

Хокан поклати глава.

— Това бяха обичайни разногласия, каквито има във всяко семейство — заяви той, — и те нямаха нищо общо с онова, което се разиграваше между Лаура и Йонас. Ако не беше свързала живота си с него, сестра ти още щеше да е сред нас. Мъжът й я убеди да напуснат Викърби.

Сирка се запита откъде знае баща й какво се е случило между дъщеря му и зет му. Да не би Лаура да му се е оплаквала?

От реакцията на зет си Сирка беше разбрала, че между Йонас и Лаура се е случило нещо. Дори да се бяха скарали обаче и дори бракът им да не беше толкова щастлив, колкото изглеждаше отстрани, Хокан нямаше право да стоварва цялата вина върху Йонас. Сирка обичаше сестра си, но в едно не се съмняваше: Лаура беше от онези дръзки жени, които мислят само за себе си.

— Стига, татко — примоли се Сирка. — Лаура беше журналист в туристическо издание. Имаше глава на раменете си и това би трябвало да ти е ясно. А и Йонас не е виновен за катастрофата. Лаура е била сама в колата, когато се е случило.

Хокан се ядоса.

— Мога да ти…

Той замълча и поклати леко глава, после се изправи с мъка. Когато заговори отново, гласът му звучеше съвсем спокойно.

— Извинявай, но съм уморен. Лека нощ.

— Лека нощ — отвърна Сирка тъжно.

Надеждите, че баща й все някога ще отстъпи и ще подаде ръка на зет си, бяха попарени. Тя въртеше нещастно чашата между пръстите си. Скицата, върху която допреди малко беше работила с такова въодушевление, изведнъж вече не беше от значение.

Иззвъняването на телефона я извади от мрачните мисли. Когато видя кой я търси, сърцето й заби учестено.

— Здравей — чу гласа на Йонас от другата страна.

Той я попита дали би искала да излезе с него и да пийнат по нещо, или е твърде уморена.

— Не, не съм уморена — побърза да отговори Сирка.

Разбраха се да се срещнат на пазара. Сирка вече се радваше, че баща й се е качил в стаята си. Не искаше да го лъже, но трудно щеше да му обясни с кого се среща по това време. Тя се качи в стаята си, преоблече се и се отправи към мястото на срещата. Йонас вече я чакаше.

Сърцето й отново заби лудо. Никога преди Сирка не беше изпитвала такива силни чувства — дори и към Олоф, с когото бяха кроили планове за бъдещето.

Йонас й се усмихна. Стъпките им отекваха по паважа на тъмната уличка. Двамата почти не си говореха. Не беше и нужно. Беше им хубаво да се разхождат мълчаливо, без да се чувстват принудени да поддържат разговора насила.

Малкият ресторант, в който възнамеряваха да се отбият на чаша вино, вече беше затворил. С престорено отчаяние Сирка заблъска по вратата, после се обърна към Йонас:

— Е, така е във Викърби. Когато в Стокхолм излизат от къщи, тук спускат кепенците. Така е в дълбоката провинция. — Сирка се усмихна. — Съвсем ще си развалиш мнението за Викърби — пошегува се тя със зет си.

— В никакъв случай. — Йонас поклати глава. — Това показва просто, че хората тук се забавляват по различен начин.

Сирка се усмихна широко и Йонас усети колко двусмислено бяха прозвучали думите му. Двамата се разсмяха шумно в един глас.

— Какво ще правим сега? — попита Сирка.

Тя се боеше, че Йонас ще си тръгне. Беше й хубаво с него и не искаше да се прибира.

Хрумна й да го покани в къщата с лодките. Там в кухнята имаше бутилка вино, а в хладилника — сладки. Мястото обаче може би щеше да напомни на Йонас за Лаура и за нощта, която беше прекарал с нея в къщата.

— Има едно място, където с удоволствие бих отишъл. — Йонас я извади от размислите й. — Ще ми покажеш ли вашия цех? От много години не съм стъпвал там. Лили е решила да става стъкларка и би било хубаво да разгледам бъдещото й работно място.

Той й се усмихна така топло и нежно, че Сирка усети как коленете й омекват, а в стомаха й запърхаха пеперуди.

— Освен това бих искал да видя къде работиш — добави той.

— Добре тогава, да тръгваме — кимна младата жена.

По пътя към предприятието почти не си говореха. За няколко минута стигнаха до сградата, която стоеше тъмна и някак особено солидна пред тях. В двора бяха паркирани два камиона с надпис „Петершон Глас“. Суматохата, която цареше тук през деня, беше отстъпила пред призрачната светлина. Когато останеше сама във фирмата по това време, Сирка се чувстваше некомфортно, но сега Йонас беше до нея. Тя отвори входната врата и двамата влязоха в сградата. В тъмното младата жена намери ключа за осветлението и поведе зет си по коридора, който водеше към ателието й. Самото ателие се намираше встрани от стъклените офиси, така че художничката можеше да работи необезпокоявана.

Сирка отвори някаква врата и светна лампата.

— Това е моето царство — каза тя гордо. — Моето ателие.

Йонас влезе и внимателно огледа просторното помещение. Сирка проследи погледа му и се опита да погледне ателието си през неговите очи, все едно идваше тук за първи път.

Високото помещение с дебели стени и сводест таван беше укрепено с колони. Благодарение на прозорците към двора през деня стаята беше много светла. Върху различни по височина бели конзоли бяха подредени изделия от цветно стъкло, изработени по модели на Сирка. Срещу вратата бе разположен широк диван. Дъгообразен коридор водеше до бокса, който беше изцяло на разположение на младата художничка. Хокан беше създал много уютно работно място за дъщеря си, където тя да разгърне творческата си натура.

Йонас гледаше с възхищение експонатите.

— Не мога да повярвам — малко пясък, малко олово и ето какво се получава.

— Слага се също кварцов пясък и калиев нитрат — допълни Сирка. — Въпросът е да се смесят правилно.

Йонас я погледна усмихнато.

— Нужно е и въображение.

Сирка кимна и го попита дали все още му се пие червено вино. И тъй като Йонас отговори положително, тя изнесе от бокса две чаши и бутилка вино, която беше получила като подарък от един търговец на суровини за стъкларската промишленост.

— Ателието ти е страхотно — отбеляза Йонас, когато Сирка се върна с две пълни чаши. — Тук сигурно ти идват много идеи.

— Обикновено да. — Тя му подаде едната чаша, след което вдигна своята. — Добре дошъл в живота ми, Йонас.

Той я погледна в очите.

— Много ми харесва този твой живот — каза с дрезгав глас.

Йонас се наведе и устните му нежно докоснаха страните й. После отдръпна глава, пое чашата от ръката й, остави и двете чаши на една от конзолите и отново се обърна към Сирка. Всичко се случи толкова естествено, от само себе си, сякаш от самото начало се бяха стремили към този миг.

Йонас прегърна Сирка и устните му потърсиха нейните — нежно, с много страст и желание.

Тя обгърна шията му, затвори очи и се притисна в него.

 

 

Берит вдигна глава и се ослуша. Какъв беше този шум? Наоколо цареше пълна тишина. Навярно си беше въобразила.

Не беше нервна, напротив — изпълваше я дълбоко, непоклатимо спокойствие. Берит отново наведе глава над листа на бюрото си, върху който вече цял час упражняваше един и същи подпис.

„Хокан Петершон“, написа тя със замах и сравни последния си опит с автентичния подпис на Хокан върху писмото, което беше извадила от папката на Ингер. Нейният подпис изглеждаше съвсем истински. Никой нямаше да забележи разликата.

Обзета от скрупули, Берит се поколеба за миг. После обаче сцената в офиса на Хокан отново изплува пред очите й и жената усети как огънят на унижението се разгаря в сърцето й.

Берит стисна плътно устни. Все още се колебаеше. Тогава обаче погледът й падна върху снимката, която двамата с Хокан си бяха направили на коледното тържество, и тя решително подписа платежното нареждане и останалите документи. Ставаше дума за последните финансови резерви, които трябваше да спасят „Петершон Глас“ от фалит. От утре обаче Хокан вече нямаше да може да се разпорежда с тези средства. При мисълта, че по този начин съсипва началника си, Берит изпита удовлетворение.

Тя изпрати писмото и платежното по факса до банката на Хокан. После взе подписаното от началника си писмо, което беше използвала за модел, и го върна в папката на бюрото на Ингер. Никой нямаше да забележи нищо, а когато истината излезеше наяве, щеше да бъде късно.

Берит изгаси светлините в офиса си и напусна сградата. Вече беше излязла на двора, когато забеляза, че лампата в ателието на Сирка свети. През прозореца тя видя Сирка и Йонас да се целуват.

Чудесно — още една неприятна изненада очакваше Хокан. „Добре, че офисът ми е разположен така, че тези двамата не биха могли да видят светлините“, помисли си Берит.

Тя се обърна и бързо прекоси двора. Знаеше, че повече няма да се върне тук.

 

 

Когато устните им се разделиха, Сирка леко отметна глава назад.

— Какво правя тук всъщност? — запита се тя на глас.

Йонас сви рамене и се усмихна:

— По-скоро трябва да си зададеш въпроса „Как така целувам този скучен банков чиновник?“.

— Ти не си скучен — отвърна Сирка. — Завъртя ми главата. Появи се отнякъде и завладя сърцето ми.

Йонас си играеше с русите й коси.

— И какво смяташ да правиш с мен? — попита той тихо и много нежно.

Сирка отново го прегърна.

— Смятам да те целуна — каза тя и потърси отново устните му.

Сирка усети копнежа на Йонас, неговата страст. Когато ръцете й се плъзнаха по гърба му, той простена тихо и зарови пръсти в косите й. Устните му докосваха брадичката й, после шията й, докато накрая стигнаха до гърдите й. Двамата трескаво се съблякоха. Преплетените им тела се отпуснаха на широкия диван.

 

 

Цяла нощ не беше спала. Пет минути преди началото на работния ден вече стоеше пред банката. Размерът на сумата, която трябваше да бъде изплатена в брой, изненада служителката, но тя имаше пред себе си изричното нареждане на Хокан, което беше пристигнало през нощта по факса. Освен това банковите чиновници знаеха, че Берит е прокурист на „Петершон Глас“.

При вида на пачките, които лежаха пред нея, Берит усети как дланите й се овлажняват. Тя обаче беше стигнала твърде далеч и вече нямаше връщане назад. Затова взе парите и побърза да се прибере у дома.

Беше опаковала багажа си през нощта. Извади парите от дипломатическото куфарче и ги остави на бюрото си. Написа няколко неясни изречения, адресирани до Олоф, с които го молеше да не се тревожи за нея и го уверяваше, че скоро ще му се обади. Тя написа тези редове с ясното съзнание, че никога вече няма да се обади на когото и да било във Викърби. От този момент Берит беше престъпница, която бяга от закона, и трябваше да внимава да не издаде местонахождението си.

Изненадващото в случая бе, че не се тревожеше особено. Всъщност тя не изпитваше нищо. Беше като изпепелена, чувстваше голяма празнота и дори не тържествуваше. Сякаш животът й беше изгубил смисъла си.

Телефонът иззвъня, но Берит не мислеше да вдига. След няколко секунди се включи телефонният секретар. „Това е телефонният секретар на Берит Хансон. Моля, оставете съобщение и аз ще ви върна обаждането.“

Чу се сигналът, а след него разтревоженият глас на Ингер.

„Здравей, Берит. Вкъщи ли си? Моля те, обади се веднага щом чуеш съобщението. Имаме голям проблем, а аз не мога да се свържа с господин Петершон.“

Нещата се случваха по-бързо, отколкото бе очаквала. Берит разбра, че няма време за губене. Въпреки това тя запази самообладание, докато редеше пачките в голямата чанта.

 

 

Сирка се събуди от някакъв шум. През високия прозорец в офиса нахлуваше ярка слънчева светлина. Йонас вече се беше събудил. Той лежеше до нея, опрян на лакът, и гледаше лицето й. Силният шум, който подсказваше, че работният ден в „Петершон Глас“ е започнал, ни най-малко не го смущаваше.

Сирка си представи какво би станало, ако баща й беше влязъл в ателието и я беше намерил на дивана с Йонас. Двамата бяха голи и не беше нужно голямо въображение, за да си представи човек какво се е случило между тях през изминалата нощ. Само при мисълта за това Сирка потръпна. Тя пое дълбоко дъх и се поуспокои. Баща й винаги стоеше до късно в кабинета си, но сутрин рядко идваше преди десет часа. Със сигурност нямаше да наруши навиците си точно днес, при положение че внучката му беше при него.

Сирка нежно целуна Йонас. Ръцете му се плъзнаха по тялото й и тя потръпна. Целувките му разгоряха страстта й тя се притисна до него. От двора идваше шум, който напомняше за света навън. Сирка си помисли, че можеха да ги изненадат всеки момент.

Не беше нужно да влиза баща й, достатъчно беше някой от служителите да ги види така и Хокан начаса щеше да узнае какво се е случило в ателието.

Не й беше лесно да се откъсне от прегръдките на Йонас.

— Не ми се иска да го казвам, но може би трябва да се облечем.

Гласът на Сирка беше дрезгав от потиснатата възбуда. Въпреки това се надигна и събра разхвърляните си дрехи.

Йонас невъзмутимо лежеше на дивана и я гледаше как се облича.

— Пак искаш да се отървеш от мен — ухили се той. — Такива сте вие, кариеристките. Сериозните връзки ви идват в повече. От време на време вкарвате по някого в леглото си, и толкова. Тази нощ аз бях наред.

— Така значи — усмихна се Сирка. — Значи мислиш, че съм жена за една нощ.

— Не — поклати глава Йонас.

Изведнъж той стана сериозен и протегна ръце към нея.

— Не само за една нощ, а за всички нощи, които ни предстоят.

Сирка седна до него и отметна дългите си руси коси назад.

— Думите ти ме плашат.

— Мен също — призна Йонас и взе ръката й в своята. — Опитах се просто да ти кажа, че съм влюбен в теб.

В този миг Сирка беше щастлива, но в същото време я обзе страх. Какво щеше да стане с тях? Нима имаха бъдеще заедно? Младата жена трябваше да избере между мъжа, когото обичаше, и баща си.

Но тя обичаше и него. Запази обаче тези опасения за себе си. Наведе се и целуна Йонас по устните. Когато обаче той протегна ръце към нея, тя го отблъсна. Беше прекалено опасно; Йонас трябваше да се махне оттук по най-бързия начин.

За щастие той беше достатъчно разумен. Облече се, след което Сирка го отведе до една странична врата, през която можеше да мине незабелязано. Тя се показа на вратата, огледа се и му направи знак да я следва. Йонас толкова се забавляваше и така се вживя в ролята си, че Сирка едва сдържаше смеха си. Той ходеше на пръсти, навеждаше се, после долепяше гръб към стената. Оглеждаше се бързо наляво и надясно, след което пробягваше няколко метра.

Стигнаха до вратата към двора, без никой да ги види. Сирка отвори внимателно. За щастие отвън нямаше никого. Тя помаха на Йонас.

— Хайде, чисто е.

Йонас се приближи до нея и я целуна по устните. Сирка се засмя нервно. Всеки момент на двора можеше да се появи някой.

— Хайде, изчезвай — подкани го тя.

— Ще те видя ли след час по време на предобедната почивка? — ухили се той.

— Предобедна почивка ли? — Сирка поклати глава, преструвайки се на възмутена. — Това тук не ти е банката. Аз съм творец, за мен няма почивка.

— Работиш дори и нощем — въздъхна театрално Йонас. — Е, това е. Беше ми приятно да се запознаем. Всичко е наред. Все пак аз работя в Стокхолм, а ти заминаваш за Мурано. Това нашето беше само една хубава нощ. Жалко, жалко.

— Май ти се иска нещата да приключат, преди да са започнали. — Сирка се наведе и го целуна по устните.

Щеше й се да го хване за ръка и да го заведе в ателието. Още не си беше тръгнал, а тя вече копнееше за него.

— Това не е краят — каза той тихо и я целуна. — Иска ми краят никога да не идва — прошепна.

После я пусна, огледа се напрегнато наляво и надясно, прекоси бързо двора, подскачайки на пръсти, и се скри зад един мотокар. Отново се огледа нервно и продължи напред, долепил гръб до един камион.

Сирка притискаше ръка до устните си, за да не се разсмее с глас. Йонас беше толкова забавен. Тя просто не разбираше как е могла да го мисли за досадник.

Ето че Йонас погледна внимателно иззад камиона, вдигна палец, за да й покаже, че няма никого, и се скри от погледа й.

По лицето на Сирка се разля усмивка. Толкова го обичаше. Трябваше обаче да си даде ясно сметка, че ще й бъде трудно да отстоява любовта си.

 

 

Когато не намери Лили в стаята й, Хокан се разтревожи, но Пиа му обясни, че момичето е тръгнало към плажа с цигулка в ръка.

Възрастният мъж излезе през терасата и дочу нежните звуци на инструмента, които се преплитаха с шума на вълните, с тихия бриз, който галеше върховете на дърветата, и с веселата утринна песен на птиците.

Лили седеше на един голям камък на брега. Беше си направила стойка за ноти от клони. Тъй като седеше с гръб към дядо си, тя не го забеляза веднага.

Хокан дълго стоя загледан във внучката си. Биргита често сядаше на това място и свиреше на цигулка. Тя обичаше неповторимата симфония на природата и цигулката. Детето приличаше на нея.

Изведнъж Лили почувства, че не е сама. Тя спря да свири и извърна глава. Щом видя дядо си, се усмихна и го поздрави весело.

Хокан се приближи и нежно я погали по косите. „Боже, колко обичам това дете“, помисли си. Лили беше превъплъщение на Лаура и възрастният мъж с болка си припомни, че тя скоро щеше да си тръгне от Викърби.

— Ще закусим ли заедно? — попита Лили.

Хокан поклати глава.

— Спешно трябва да отида до офиса. Може обаче да се видим на обед.

Зарадвано, детето се върна до големия камък, за да продължи да свири.

Хокан си тръгна. Там, където свършваше плажът и започваше поддържаната морава, той спря и се обърна. Искаше му се нещата да стоят по друг начин, но знаеше, че нищо няма да се промени. Не беше в състояние да подаде ръка на човека, който беше виновен за смъртта на дъщеря му, дори това да означаваше, че дълго няма да вижда Лили.

През изминалата нощ Хокан дълго не можа да заспи под влияние на разговора със Сирка. Той се ядосваше, че дъщеря му вземаше страната на Йонас и не искаше да проумее, че този човек вече не принадлежи към семейството им. Единственото, което все още го свързваше с тях, беше Лили.

На сутринта Хокан се събуди по-късно от обикновено, затова се отказа от закуската. Ингер щеше да му направи кафе.

Секретарката му го посрещна още на двора. Изглеждаше разтревожена.

— Добре, че дойдохте, господин Петершон. Оставили сте телефона си на бюрото, така че не можах да се свържа с вас. Обади се банковият директор Палм, иска спешно да говори е вас.

— Веднага ще му се обадя — каза Хокан, но Ингер поклати глава.

— Директорът Палм помоли незабавно да отидете в банката. Смята, че е възникнал някакъв сериозен проблем.

Хокан застина. От доста време бяха на ръба на фалита, но досега той винаги беше вярвал, че нещата ще се оправят. Все пак очакваха една голяма поръчка от онази хотелска верига. Решението за тази поръчка обаче се бавеше повече от предвиденото. Ето защо предприятието разчиташе на финансовия си резерв, който обаче нямаше да стигне задълго.

Положението беше сериозно, но не критично. Всъщност нямаше причина за паника. Въпреки това Хокан усети по-силно от всякога натиска, който тегнеше върху плещите му през цялото време. Пред секретарката си обаче се овладя и дори се усмихна.

— Не мога да си представя за какъв проблем може да става дума. Щом ме вика господин банковият директор обаче, ще отида, разбира се.