Днес разбрахме, че снощи е имало грабеж в другия край на града. Нахлули в някаква къща и задигнали парите и дузина сребърни лъжици. Ребека Дю веднага отиде при господин Хамилтън да го помоли да ни даде едно куче, за да го върже на задната веранда и ме посъветва да заключвам годежния си пръстен!

Между другото, разбрах защо плачеше Ребека Дю онази вечер. Очевидно е имало някакво домашно „недоразумение“. Дъсти Милър пак „имал лошо поведение“ и Ребека Дю казала на леля Кейт, че вече трябва да направи нещо с Оня Котак, дето само опъвал нервите й като струни. Това се случвало за трети път тази година, и тя била убедена, че той го прави нарочно. А леля Кейт обяснила на Ребека Дю, че ако пуска котарака навън винаги, когато замяучи, няма да има опасност от „лошо поведение“.

— Е, това вече е последната капка! — отвърнала Ребека Дю.

И ето ти на — сълзи.

Положението с рода Прингъл с всяка седмица става все по-изострено. Вчера на една от книгите си намерих написано нещо твърде безочливо, а Хомър Прингъл, като си тръгвал от училище, се премятал през глава по цялата пътека между редовете в църквата. Наскоро получих и анонимно писмо, изпълнено с най-злонамерени намеци. Не знам защо, но някак не мога да обвиня Джен нито за книгата, нито за писмото. Колкото и да е пакостлива, има неща, до които не би се принизила. Ребека Дю е бясна и изтръпвам, само като си помисля какво би сторила на целия род Прингъл, само да й паднеха в ръчичките. Не би могло да става сравнение дори и с гнева на Нерон. Не я упреквам, наистина, тъй като има моменти, в които самата аз се усещам как с радост бих поднесла на всеки един Прингъл по чаша еликсир от отварите на Борджиите.

Май не съм ти разказала много за другите учители. Те, както знаеш, са двама — заместник-директорката Катрин Брук води прогимназиалния клас, а Джордж Маккей — началния. За Джордж много малко мога да ти кажа. Той е стеснителен и добродушен двадесетгодишен момък, с чаровен лек шотландски акцент, нашепващ за стръмни пасбища и мъгливи острови (дядо му бил от остров Скай), и чудесно се справя с малките. Доколкото го познавам, е много симпатичен. Но се боя, че Катрин Брук доста трудно ще ми стане симпатична.

Катрин е, мисля, към двадесет и осем, макар и да изглежда на тридесет и пет. Казаха ми, че хранела надеждата да я изберат за директор и смятам, че не възприема моя избор, още повече, че съм значително по-млада от нея. Тя е добър учител, макар и малко тиранична, но никой не я обича. Това обаче изобщо не я засяга! Тя явно няма приятели и близки. Живее под наем в някаква мрачна къща на Темпъл стрийт, облича се ужасно безвкусно, не излиза никъде и твърдят, че била страшен скъперник. Много е язвителна, учениците й направо се страхуват от хапливите й забележки. Разправят, че когато свъсела гъстите си черни вежди и заговорела присмехулно, децата в класа й направо изпадали в истерия. Де да можех и аз така да въздействам на рода Прингъл! Но всъщност не бих желала да властвам със силата на страха като нея. Искам учениците ми да ме обичат.

Въпреки че явно няма никакви проблеми да държи децата в подчинение, тя постоянно изпраща горе при мен по няколко от тях, най-вече Прингълчета. Знам, че го прави нарочно. До болка съм сигурна, че тя е във възторг от моите затруднения и че много би се радвала да види падението ми.

Ребека Дю разправя, че с Катрин никой не можел да се сприятели. Вдовиците на няколко пъти я канили на вечеря в неделя — добрите душици, те винаги канят самотниците, при това все на най-вкусната пилешка салата — но тя нито веднъж не дошла. Най-сетне се отказали, понеже, както обича да казва леля Кейт, „всяко нещо си има граници“.

Някои казват, че била извънредно остроумна и че умеела да пее и рецитира — „да декламира“, според Ребека Дю — но никога не го правела. Веднъж леля Чати я поканила да рецитира на някаква църковна вечеря.

— Според нас, тя отказа най-неучтиво — заяви леля Кейт.

— Направо изръмжа — добави Ребека Дю.

Гласът на Катрин е дълбок и гърлен, почти като на мъж, и когато тя не е в настроение, действително звучи като ръмжене.

Не е красавица, но ако се погрижеше повече за външния си вид… Тя е смугла и тъмнокоса, но великолепните й черни коси са винаги опънати назад от високото й чело и завити на стегнат възел в основата на врата. Ясните й светлокехлибарени очи някак не подхождат на косите и на черните й вежди. Има уши, каквито никоя жена не би се посвенила да изложи на показ, и най-красивите ръце, които някога съм виждала. Устата й също има чудесна извивка. Но се облича безобразно. Направо е гениална в избора на цветове и кройки, които не й отиват. Всичките й дрехи са или в убито тъмнозелено, или в мрачно сиво, при все че е твърде мургава за зелено и сиво, при това са с кройки, от които високата й слаба фигура изглежда още по-висока и по-слаба. Пък и винаги изглежда така, сякаш е спала с дрехите си.

Поведението й е много отблъскващо. Все си търси за какво да се скара, както би се изразила Ребека Дю. Всеки път, щом се разминем по стълбите, усещам как ми мисли какви ли не противни неща. Всеки път, когато разговаряме, ме кара да се чувствам така, сякаш говоря глупости. И все пак ми е много мъчно за нея, макар и да знам, че тя яростно би отблъснала съчувствието ми. А нищо не мога да направя, за да й помогна, тъй като тя не желае никаква помощ. Един ден, когато и тримата учители се бяхме събрали в учителската стая, направих нещо, което явно наруши неписаните правила на училището, и Катрин ме сряза:

— Навярно си мислите, че вие стоите над правилата, госпожице Шърли.

Друг път предложих някои промени, според мен за доброто на училището, но тя презрително се усмихна:

— Вълшебните приказки отдавна не ме интересуват.

А веднъж, като похвалих работата и методите й, изсумтя:

— И каква ми е ползата от всичко това?

Но най-много ме подразни… Веднъж в учителската стая взех една от нейните книги, погледнах предната страница и казах:

— Колко е хубаво името ви. Катрин звучи много по-очарователно от Кетрин, например.

Тя не отговори, но следващата записка, която ми изпрати, бе подписана: „Кетрин Брук“.

Хлипах по целия път до вкъщи.

И действително бих се отказала от опитите си да се сприятеля с нея, ако нямах странното, необяснимо чувство, че под цялата си рязкост и отчужденост тя всъщност жадува за приятелство.

Общо взето, при всичката неприязън на Катрин и отношението на рода Прингъл към мен, не знам какво бих правила, ако не бяха скъпата ми Ребека Дю и твоите писма… а и малката Елизабет.

Защото се запознах с малката Елизабет. А тя е най-милото същество на този свят.

Преди три вечери занесох чашата с мляко до вратата на оградата и вместо Жената, малката Елизабет сама дойде да го вземе. Главицата й едва се подаваше над здравата част от портата, лицето й бе обрамчено от бръшляна. Тя е дребничка, бледа, златиста и мечтателна. Очите й, огромни и златистокафяви, се взираха в мен под есенния залез. Сребристозлатната й коса, сресана на път по средата, бе пригладена назад с диадема и падаше по раменете й на вълни. Носеше бледосиня памучна рокличка и беше като същинска принцеса от страната на елфите. Имаше, както се изразява Ребека Дю, „изящен вид“, но създаде у мен впечатлението за дете, което малко или много е недохранено — не физически, а душевно. Прилича по-скоро на лунен, отколкото на слънчев лъч.

— Значи ти си Елизабет? — попитах аз.

— Не и тази вечер — сериозно отвърна тя. — В момента съм Бети, защото тази вечер обичам всичко на този свят. Снощи бях Елизабет, а утре вечер навярно ще съм Бет. Зависи как ще се чувствам.

Ето ти го докосването на детинския дух! Той в миг ме изпълни с трепета си.

— Навярно е чудесно да си имаш име, което така лесно да можеш да сменяш и пак да го усещаш свое собствено!

Малката Елизабет кимна:

— Толкова много имена мога да направя от него: Елзи и Бети, и Бес, и Елиза, и Лизбет, и Бет… Но не и Лизи — никога няма да мога да се почувствам като Лизи.

— Кой ли пък би могъл? — вметнах аз.

— Смятате ли, че е глупаво от моя страна, госпожице Шърли? Баба и Жената така казват.

— Съвсем не е глупаво. Дори е много мъдро и очарователно — уверих я аз.

Малката Елизабет ококори очички над рамката на очилата си насреща. Изпитах усещането, че съм едната тежест от някакъв потаен духовен баланс, и много скоро с благодарност установих, че не само аз го изпитвам. Защото малката Елизабет ме помоли за услуга, а малката Елизабет не иска услуги от непознати хора.

— Нали няма да имате нищо против да повдигнете котето да го погаля? — срамежливо попита тя.

Дъсти Милър се отриваше в краката ми. Аз го вдигнах, а малката Елизабет протегна тънката си ръчичка и възторжено го помилва по главата.

— Предпочитам котенцата пред бебетата — каза тя, като ме гледаше със странно предизвикателно изражение, сякаш убедена, че ще ме шокира. И честно да си кажа, успя.

— Предполагам, че не си се занимавала много-много с бебета, затова не знаеш колко са сладки — усмихнах се аз. — А имаш ли си котенце?

Елизабет поклати глава:

— О, не! Баба не обича котки. А Жената направо ги мрази. Днес Жената имаше почивен ден, затова можах да дойда за млякото сама. Обичам да идвам за млякото, защото Ребека Дю е такава разбрана личност.

— Значи съжаляваш, че не е дошла тази вечер? — засмях се аз.

Малката Елизабет поклати глава:

— Не. Вие също сте много разбрана. Искаше ми се да се запозная с вас, но се боях, че това няма да стане, преди да настъпи голямото Утре.

Стояхме и разговаряхме, докато Елизабет изискано отпиваше от млякото си и ми разказваше всичко за голямото Утре. Жената й казвала, че голямото Утре никога нямало да дойде, но Елизабет си знае — то все някога ще дойде. Един прекрасен ден тя просто ще се събуди и ще открие, че вече е голямото Утре. Не Днес, а Утре. И тогава ще се случат разни такива… чудни неща. Дори ще си има ден, в който ще може да прави всичко, което пожелае, без никой да я надзирава, макар и според мен да усеща, че това е прекалено хубаво, за да се случи дори и в голямото Утре. Но пък би могла да разбере какво се крие в края на пътя към пристанището, дето се губи в далечината, извива се като чудна червена змия и отива, както Елизабет си мисли, чак до края на света. Навярно там се намира Островът на щастието. Елизабет е убедена, че все някъде съществува Остров на щастието, че точно там отиват всички кораби, които никога не са се завърнали, и че тя ще открие този остров, когато настъпи голямото Утре.

— А когато дойде голямото Утре, — добави тя, — ще си имам един милион кучета и четиридесет и пет котки. Така казах на баба, когато не ми разреши да си взема котенце, госпожице Шърли, а тя така се ядоса… „Не съм свикнала да разговарят с мен по този начин, госпожице Безочие“, рече. И ме изпратиха да си легна, без да съм вечеряла. А аз съвсем не исках да бъда безочлива. И не можах да заспя, госпожице Шърли, защото Жената ми каза, че някога едно дете умряло, както си спяло, само защото се държало безочливо.

Когато Елизабет допи млякото си, някъде иззад смърчовете се чу рязко хлопване на невидим прозорец. Явно през цялото време ни бяха подслушвали. Моята фея побягна и златистите й коси проблясваха по пътеката между смърчовете, докато се изгуби.

— Тя е едно причудливо малко същество — коментира Ребека Дю, когато й разказах моето приключение — същинско приключение, Гилбърт. — Един ден ме пита: „Боите ли се от лъвове, Ребека Дю?“ — „Никога не съм виждала лъв, така че не мога да ти кажа“ — викам аз. „В голямото Утре ще има колкото щеш лъвове — вика тя, — но те ще са добри лъвове, лъвове приятели“ „Дете, ако продължаваш да ме гледаш така, от теб ще останат само очите“ — викам й аз. Гледаше право през мен към нещо, което виждаше в онова нейно голямо Утре. А тя ми вика: „Мисля си дълбоки мисли, Ребека Дю“. Проблемът на това дете е, че не се смее достатъчно.

И аз си спомних, че Елизабет не се усмихна нито веднъж, докато разговаряхме. Имам чувството, че просто не се е научила да се смее. Оная огромна къща е толкова затихнала, самотна и безрадостна. Дори сега, когато целият свят блика от цветовете на есента, тя изглежда монотонна и потискаща. И малката Елизабет твърде много се заслушва в глъхнещите й шепоти.

Мисля си, че една от задачите ми в Съмърсайд ще е да я науча да се смее.

Твоя най-нежна и най-искрена приятелка:

Анн Шърли

P. S. Още нещо от бабата на леля Чати!

3

„Уинди Уилоус“

Уличката на привиденията

Съмърсайд

25 октомври

Скъпи ми Гилбърт,

Какво си мислиш ти? Бях на вечеря в „Мейпълхърст“! Госпожица Елън лично ми написа поканата. Ребека Дю направо се разчувства — не смяташе, че тези хора изобщо ще поискат да ме видят. При това бе уверена, че не ме канят с приятелски чувства.

— Имат си някаква зловредна причина, сигурна съм — възкликна тя.

В действителност и аз самата изпитвах подобно усещане.

— Непременно да си облечеш най-хубавата рокля — нареди ми Ребека Дю.

Така че си сложих кремавата рокля на лилавите цветя и сресах косите си по последна мода, с лимба на челото. Много ми отива.

Дамите от „Мейпълхърст“ определено си имат своя чар, Гилбърт. Бих могла да ги обикна, ако ми позволят. „Мейпълхърст“ е горделив, надменен дом, така плътно обграден от дървета, че е напълно откъснат от околните къщи. В градината има голяма бяла женска статуя от дърво, свалена от носа на прочутия кораб на капитан Ейбрахам — „Молитва“. Край предното стълбище расте море от катриники, пренесени от старата родина преди повече от век от първия Прингъл, заселил се тук. Имат някакъв дядо, участвал в битката при Миндън, мечът му е окачен на стената в салона до портрета на капитан Ейбрахам. Капитан Ейбрахам е бил техен баща и очевидно страхотно се гордеят с него.

Над старинните резбовани черни полици на камините има внушителни огледала, стъклен съд с восъчни цветя, картини, изпълнени с красотата на някогашните кораби, венец от коси, в който са заплетени косите на всички от рода Прингъл, големи черупки от раковини, а леглото в спалнята за гости е покрито с кувертюра, по която са пришити миниатюрни ветрила.

Седяхме в салона с махагонови столове „Шератън“, с тапети на тънки сребристи ивици, с тежки брокатени завеси по прозорците и мраморни маси, върху една от които бе поставен красив модел на кораб с яркочервен корпус и снежнобели платна — въпросният „Молитва“. От тавана висеше огромен полилей, целият в стъклени висулки. Имаше огромно огледало с часовник в средата, което капитан Ейбрахам донесъл от „чужди страни“. Беше чудесно. Бих желала в нашия дом на мечтите да си имаме нещо подобно.

Дори сенките тук бяха изразителни и внушаващи традиция. Госпожица Елън ми показа поне един милион фотографии на рода Прингъл, повечето — дагеротипи^[1] в кожени калъфи. Огромна шарена котка влезе и скочи на коленете ми, но госпожица Елън веднага я изгони в кухнята и ми се извини. Само че останах с чувството, че преди това в кухнята се е извинила на котката.

Почти през цялото време говореше госпожица Елън. Госпожица Сара, крехко създание в черна копринена рокля и колосана фуста, със снежнобели коси и с очи, черни като роклята, само седеше, свила в скута сред гънките от фина дантела изнежените си ръце с изпъкнали вени, печална и нежна, и изглеждаше прекалено деликатна, за да може да разговаря. И все пак, Гилбърт, изпитах усещането, че всички в рода Прингъл, включително самата госпожица Елън, играят по нейната свирка.

Вечерята беше великолепна. Водата бе леденостудена, ленената покривка — красива, стъклените съдове — изящни. Сервираше ни прислужница, надменна и аристократична почти колкото господарките си. Но госпожица Сара, щом я заговорех, все се правеше, че недочува и започнах да усещам как всяка следваща хапка може да ме задави. Всичката ми смелост ме напусна, чувствах се като муха, залепнала на мухоловка. Никога, Гилбърт, никога няма да мога да завоювам или да спечеля кралската фамилия. Виждам се как още до Нова година ще се откажа от правата си. Нямам никакви шансове срещу цял един род като този.

И все пак не мога да не изпитвам поне малко съжаление към тези стари дами, след като огледах дома им. Някога този дом е бил жив — там са се раждали хора, умирали са, тържествували са, познали са що е сън и отчаяние, и страх, и радост, и любов, и надежда, и омраза. А сега там не е останало нищо, освен спомените, с които живеят, и гордостта им от тия спомени.

Леля Чати е много разстроена, защото днес, като сменяла бельото на леглото ми, открила малка гънчица насред чаршафа. Убедена е, че това било поличба за смърт в дома. Леля Кейт направо се възмущава от подобни суеверия. Но лично аз предпочитам суеверните хора. Те придават цвят на този живот. Светът щеше да е прекалено скучен, ако всички бяха мъдри и разумни… и добри? Щяхме да се чудим за какво щяхме да разговаряме тогава.

По-миналата вечер стана „коткострофа“. Дъсти Милър остана навън цялата нощ, въпреки гръмогласните призиви „Мац!“ на Ребека Дю в задния двор. А когато се върна сутринта… Божичко, как само изглеждаше! Едното му око беше напълно затворено, а на брадата си имаше подутина колкото яйце. Козината му беше сплъстена от кал и едната му лапа бе цялата изпохапана. Но единственото му здраво око гледаше така победоносно! Вдовиците се ужасиха, но Ребека Дю възторжено каза:

— Оня Котак никога досега не е имал такава победна битка в живота си. И се хващам на бас, че другият котак изглежда доста по-зле!

Тази вечер над пристанището се стеле мъгла и скрива червеникавия път, който Елизабет толкова иска да разучи. По всички дворове в града хората изгарят шумата и бурените и смесицата от пушек и мъгла превръща Уличката на привиденията в такова тайнствено, очарователно, пленително местенце. Вече става късно и леглото ми нашепва: „Ето, тук е сънят ти“. Вече привикнах да се изкатервам по стъпалата му и да слизам по тях. Ох, Гилбърт, никога с никого не съм го споделяла, но е твърде забавно, за да го крия повече. Първата сутрин, когато се събудих в „Уинди Уилоус“, забравих за тия стъпала и направих един игрив утринен скок от леглото. Приземих се като чувал с камъни, както би се изразила Ребека Дю. За щастие не си счупих нищо, но цяла седмица ходих в синини.

С малката Елизабет вече сме добри приятелки. Всяка вечер тя идва за млякото си, тъй като Жената, както се изразява Ребека Дю, е заета с „разни врели-некипели“. Винаги я сварвам да ме чака на оградата, здрачът се отразява в огромните й очи. Говорим си през портата, която толкова години не е била отваряна. Елизабет се старае колкото може по-бавно да отпива от млякото, само и само разговорът ни да се проточи. И винаги след като изпие и последната капка, онзи прозорец се захлопва.

Разбрах, че едно от нещата, които ще се случат в голямото Утре, е тя да получи писмо от баща си. Никога не е получила нито едно. Питам се какво ли трябва да си мисли човек.

— Разбирате ли, госпожице Шърли, той дори не можел да ме гледа — обясни ми тя. — Но навярно все пак няма да има нищо против да ми пише…

— Кой ти е казал, че не можел да те гледа? — с негодувание попитах аз.

— Жената. — (Винаги, когато Елизабет заговори за Жената, тя ми се привижда като едно огромно застрашително многоъглесто Ж.) — И трябва да е така, инак той поне от време на време щеше да идва да ме вижда.

Тази вечер тя беше Бет — за баща си говори единствено когато е Бет. Когато е Бети, прави физиономии зад гърба на баба си и на Жената, а когато се превърне в Елзи, съжалява за това и смята, че трябва да си го признае, но е твърде боязлива. Много рядко се превръща в Елизабет, и тогава лицето й придобива изражението на човек, който дочува вълшебна музика и разбира за какво си приказват розите и детелините. Вбесявам се само при мисълта как тия две старици я лишават от всичката онази любов и приятелство, които би следвало да получи. Убедена съм, че баба й не иска да е толкова сурова — тя просто не я разбира. Но на Жената явно й доставя удоволствие да я тормози. Малката Елизабет сподели, че Жената не й разрешавала да заспива на светло.

— Жената ми каза, че съм достатъчно голяма да заспивам на тъмно. Но аз се чувствам толкова мъничка, госпожице Шърли, а нощта е така огромна и ужасна. Пък и в моята стая има един препариран гарван, който толкова ме плаши. А Жената ми каза, че ако плача, той щял да ми изкълве очите. Разбира се, аз не й повярвах, госпожице Шърли, но все пак ме е страх. Нощем всички предмети така си шепнат помежду си… Но в голямото Утре няма да се боя от нищо — дори и от отвличане.

— Но, Елизабет, няма никаква опасност да бъдеш отвлечена!

— Жената ми каза, че има, ако отида някъде сама или пък разговарям с чужди хора. Но вие не сте чужд човек, нали, госпожице Шърли?

— Не, скъпа моя. Ние с теб винаги сме се познавали от голямото Утре — успокоих я аз.

4

„Уинди Уилоус“

Уличката на привиденията

Съмърсайд

10 ноември

Прескъпи мой,

Някога мислех, че ако намразя някого на този свят, то ще е човекът, който ми развали перото на писалката. Но Ребека Дю просто не мога да я намразя за навика да си преписва разни рецепти с писалката ми, докато съм в училище. За кой ли път го прави, ето защо този път писмото, което ще получиш, няма да е нито дълго, нито любовно писмо (възлюбени мой!).

И последният щурец допя песента си. Вечерите станаха толкова хладни, че в стаята си вече имам мъничка топчеста продълговата печка на дърва. Постави я Ребека Дю — поради което й прощавам за перото. Няма нещо, което тази жена да не може да свърши, при това винаги, когато се върна от училище, тя е запалила огъня. Това е най-миниатюрната печица на света, дори самата аз мога да я вдигна на ръце. На четирите си криви железни крачета изглежда като наежено черно кутре. Но щом я напълниш с дърва, се зачервява като роза и излъчва такава чудна топлина, че не се и замисляш дали е красива. Точно в момента седя пред нея с крака, опрени на тясното й гръбче, и ти пиша, сложила листа на коляното си.

Всички в Съмърсайд, или поне повечето хора, са на бала на семейство Прингъл. Но аз не бях поканена. А на Ребека Дю й е толкова криво от това, че направо не му завиждам на Дъсти Милър. Но само като се сетя за Майра, дъщерята на Харди Прингъл, толкова красива и дотолкова безмозъчна, че се опита да докаже в контролното си, че ангелите^[2] в основата на равнобедрения триъгълник са еднакви, готова съм да простя на цялото Прингълово племе. Наскоро Блейк Фентън определи алигатора като „огромен вид насекомо“. Е, такива са звездните мигове в учителския живот!

Тази нощ май ще вали. Обичам вечерите, когато се кани да вали. Вятърът връхлита „над кулите и дървесата“ и уютната ми стаичка изглежда дори още по-уютна. Тази нощ и последното златно листо по върбите ще бъде отнесено.

Вече май ходих на вечеря навсякъде — имам предвид, по домовете на всички мои ученици, както от града, така и от околностите. Олеле, Гилбърт, скъпи мой, направо ми се повдига при мисълта за сладко от тиква! В нашия дом на мечтите никога, ама никога няма да държим сладко от тиква!

Почти навсякъде, където ходих на вечеря през последния един месец, ми се поднасяше С. от Т. Първия път го опитах и ми хареса — беше тъй златисто, като от слънчеви лъчи… и най-лекомислено взех, че го похвалих. Веднага се разчу колко много съм обичала С. от Т. и хората започнаха да го сервират специално заради мен. Снощи бях у господин Хамилтън и Ребека Дю ме увери, че поне там няма да ми се наложи да ям С. от Т., защото никой от семейството не го обичал. Но още щом седнахме на масата, видях поставена на бюфета неизбежната гравирана стъклена купа със С. от Т.

— Аз не правя сладко от тикви — обясни госпожа Хамилтън, като ми сипа една щедра порция, — но чух, че ужасно го обичате, и взех от братовчедка ми от Лоувейл. Още миналата неделя й рекох: „Тая седмица госпожица Шърли ще ми идва на гости, а тя ужасно обича сладко от тиква. Ще ми дадеш ли едно бурканче да я почерпя?“. И тя ми даде, ето на, каквото остане, можете да си го вземете за вкъщи.

Само да беше видял каква физиономия направи Ребека Дю, когато се върнах от дома на Хамилтън с бурканче, две трети пълно със С. от Т.! И тук никой не го обича, така че посред тъмна нощ двете го погребахме в градината.

— Няма да пишете за това, нали? — с безпокойство попита тя.

Откак откри, че от време на време пиша за разни списания, Ребека Дю живее със страха… а може би с надеждата — не знам точно кое от двете, че ще седна да опиша всичко, което се случва в „Уинди Уилоус“. Ще й се „така да изрисувам рода Прингъл, че чак да ги накарам да се изприщят“. Но уви! Засега те са тези, които карат мен да се изприщвам, а от тях и от училищната работа съвсем не ми остава време за писателстване.

В градината са останали само сухи, повехнали листа и помръзнали стъбълца. Ребека Дю е увила розите както му е редът със слама и отгоре — с чували от картофи, и в здрача ми изглеждат точно като групичка гърбави старци, които се подпират на колците.

Днес получих картичка от Дейви, нашарена с цели десет целувки, и писмо от Присила, писано на някаква хартия, която й изпратила „нейна приятелка от Япония“ — тънка като коприна, а през нея прозират замъглени вишневи цветове. Започвам да изпитвам подозрения към тая нейна приятелка. Но царският дар, който денят ми поднесе, беше твоето дълго-предълго писмо. Прочетох го цели четири пъти, за да вникна във всяко дребно настроение — като куче, което изблизва паничката си! Това сравнение определено не е романтично, но е най-точното, което ми дойде на ум. И все пак писмата, дори и най-хубавите, не са достатъчни. Искам да видя теб самия, и се радвам, че до Коледните празници остават още само пет седмици.

5

Една вечер в края на ноември Анн седеше край прозореца на своята кула, доближила писалката до устните си, и замечтано съзерцаваше света в здрача отвън. Внезапно й се прииска да се поразходи до старото гробище. Дотам още не беше ходила — предпочиташе да броди из брезово-кленовата горичка или по пътя към пристанището. Но през ноември винаги имаше един период, след като листата окапят, когато й се струваше едва ли не кощунство да нарушава покоя на горите, тъкмо когато славата им земна е отминала, а славата небесна на чистота и белота все още не ги е споходила. Точно затова се запъти към гробището. В момента чувстваше такова отчаяние и безнадеждност, че дори едно гробище би било относително весело място. Освен това, както я уведоми Ребека Дю, то било не пълно, а направо препълнено с хора от рода Прингъл. Тук били погребани цели поколения, предпочели го пред новото гробище, и вече нямало къде да се напъха и един от тях. Анн имаше чувството, че ако види с очите си колко много Прингъл се намират там, откъдето вече никого не биха могли да притесняват, това с положителност би й вдъхнало смелост.

В отношенията си с рода Прингъл Анн се чувстваше на края на силите си. Цялото положение все повече и повече заприличваше на някакъв кошмар. Подмолната кампания за неподчинение и неуважение, която Джен Прингъл бе организирала, най-сетне достигна връхната си точка. Един ден миналата седмица тя зададе на по-големите ученици съчинение на тема: „Най-значителните случки през седмицата“. Джен Прингъл написа блестящо съчинение — малкото дяволче наистина беше умно, но вмъкна в него една тънка подигравка към учителката си, насочена така явно, че просто не можеше да бъде пренебрегната. Анн я изпрати да си върви и каза, че няма да й разреши да се върне в клас, докато не се извини. Ръженът бе хвърлен в самия огън. Войната й с рода Прингъл вече беше открита. И Анн, горкичката, изобщо не се съмняваше на чия страна ще се развее знамето на победата. Училищният съвет щеше да застане зад рода Прингъл и пред нея щеше да остане избора: или да върне Джен в училище, или най-учтиво да я помолят да напусне.

Чувстваше се безкрайно огорчена. Бе направила всичко, на което е способна, и знаеше, че може да се справи, стига да имаше и най-малкия изглед за успех.

„Не е у мен грешката — отчаяно си мислеше тя. — Кой изобщо би могъл да успее срещу такова войнство с такава тактика?“

Но как да се прибере в „Грийн Гейбълс“ победена! Да понася негодуванието на госпожа Линд и възторга на всички от семейство Пай! Дори и съчувствието на приятелите би било мъчение. Пък и след като се разчуе, че се е провалила в Съмърсайд, вече никога няма да може да поеме друго училище…

Е, добре поне че още не предвиждаха всичките й ходове в тази игра. Анн лукаво се позасмя и очите й дяволито блеснаха.

Беше организирала Гимназиален драматичен кръжок и поставяше в него една кратка, набързо подготвена пиеска, за да се съберат средства за една от любимите й цели — закупуване на хубави гравюри за класните стаи. Принуди се да помоли Катрин Брук за помощ, защото Катрин, както винаги, изглеждаше безкрайно откъсната от нещата. Но после сто пъти съжали, защото Катрин се държеше още по-рязко и саркастично от обикновено. Тя рядко имаше навика да отминава нещо без унищожителна критика и без подигравателно да повдигне вежди. И най-лошото беше, че именно Катрин настоя ролята на кралица Мери Шотландска да се даде на Джен Прингъл.

— В това училище никой друг не може да я изиграе — настоятелно отсече тя, — никой друг няма необходимото излъчване.

Но Анн не беше чак толкова сигурна. Тя си мислеше по-скоро за Софи Синклер, която бе висока, зеленоока, с буйни кестеняви коси, и би била доста по-сполучлива кралица Мери от Джен. Но Софи дори не беше член на кръжока, пък и никога не бе играла в пиеса.

— Тук не са ни нужни абсолютно начинаещи. Нямам намерение да се обвързвам с нещо, което няма да завърши с успех — неодобрително заяви Катрин, и Анн отстъпи.

Не можеше да отрече, че Джен отлично се справя с ролята. Тя имаше вродено артистично чувство и очевидно даваше всичко от себе си. Репетираха по четири вечери седмично и на пръв поглед нещата вървяха много гладко. Джен така се увлече в ролята си, че се държеше точно както го изискваше пиесата. Анн не се занимаваше с нея, остави я на наставленията на Катрин. Веднъж или два пъти обаче долавяше по лицето на Джен някакъв тайнствен триумф, който я изненада. Не можеше дори да предположи какво означава той.

Един следобед, скоро след започването на репетициите, Анн завари Софи Синклер, свита в ъгъла на дамската тоалетна, цяла потънала в сълзи. Отначало девойчето енергично примига със зелените си очи, сякаш за да преглътне сълзите, после се отказа.

— Така ми се искаше да участвам в пиесата… да играя кралица Мери — изхълца тя. — Но нямам никакъв шанс. Татко не би ми позволил да стана член на кръжока, понеже сме затънали в дългове и всяка стотинка се цепи на две. Пък и нямам никакъв опит, разбира се. А винаги съм обичала кралица Мери. Потръпвам от вълнение, само като чуя името й. Не вярвам, и никога няма да повярвам, че е имала нещо общо с убийството на Дарнли. Как прекрасно би било да мога поне за малко да си представя, че съм тя…

По-късно Анн достигна до заключението, че сигурно собственият й ангел хранител я е накарал да отговори:

— Ще ти препиша текста, Софи, и двете с теб ще го репетираме. За теб това ще е една добра начална подготовка. И понеже, ако имаме успех тук, се каним да играем пиесата и другаде, добре ще е да имаме дубльорка, в случай че Джен не може да идва всеки път. Но няма да казваме на никого, нали?

Още на другия ден Софи си научи ролята. Всеки ден след училище тя отиваше с Анн в „Уинди Уилоус“ и двете репетираха в стаичката в кулата. Много се забавляваха, тъй като Софи преливаше от скрита енергия. Премиерата трябваше да се състои в салона на кметството в последния петък на ноември; бе широко рекламирана и всички места се разпродадоха. Анн и Катрин цели две вечери украсяваха салона, оркестърът беше нает, а за антрактите поканиха една известна певица сопран чак от Шарлоттаун. Репетицията с костюмите премина успешно. Джен действително играеше отлично и целият състав догонваше нивото й. Но в петък сутринта Джен не дойде на училище. Следобед майка й изпрати бележка, че Джен била болна, гърлото силно я боляло и се страхувала, че има възпаление на сливиците. Всички много съжалявали, но не можело да става и дума тя да участва в пиесата довечера.

Катрин и Анн се спогледаха, за пръв път сближени от общото си смайване.

— Ще трябва да отложим премиерата — бавно изрече Катрин. — А това ще означава провал. Дойде ли веднъж декември, започват прекалено много празници. Какво пък, винаги съм смятала, че е глупаво да се опитваме да поставим пиеса по това време на годината.

— Няма да я отлагаме — заяви Анн с очи, по-искрящо зелени и от тези на Джен. Не би споделила с Катрин Брук как пределно ясно й беше, че Джен Прингъл има възпаление на сливиците точно толкова, колкото и самата тя. Независимо дали още някой от рода Прингъл имаше пръст тук, или не, това си беше предумишлен опит коварно да провалят пиесата, само защото я бе подготвила тя, Анн Шърли.

— О, щом приемаш нещата така… — злобно сви рамене Катрин. — И какво смяташ да правиш? Да вземеш някого да чете текста ли? Та това ще я провали. Мери е главното действащо лице.

— Софи Синклер може да изиграе ролята също така добре, както и Джен. Костюмът ще й стане и слава богу, че го уши ти и се намира у теб, а не у Джен.

Пиесата бе изиграна същата вечер при пълна аудитория. Развълнуваната Софи изигра Мери — беше Мери, каквато Джен Прингъл никога не би могла да бъде, изглеждаше като Мери с кадифените й рокли, буйни коси и бижута. Учениците от съмърсайдската гимназия, които досега не бяха виждали Софи облечена другояче, освен в прости, зле ушити тъмни рокли от шевиот, безформено палто и износени шапки, я гледаха с удивление. Всички настояха тя да стане постоянен член на драматичния клуб — самата Анн заплати членския й внос, и от този момент тя стана една от ученичките, които „имат думата“ в съмърсайдската гимназия. Но никой не можеше да знае и дори да сънува — най-малкото пък самата Софи — че тази вечер тя прави първата си стъпка по една пътека, която ще я отведе към звездите. Само след двадесет години Софи Синклер щеше да стане една от най-големите актриси на Америка. Но в нейните уши овациите навярно никога не са звучали така сладко, както бурните аплодисменти, сред които се спусна завесата онази вечер в салона на съмърсайдското кметство.

Госпожа Джеймс Прингъл отнесе вкъщи на дъщеря си Джен такива новини, от които очите на девойчето щяха направо да позеленеят от яд, ако не си бяха зелени. Е, поне веднъж Джен да си получи заслуженото, доволно отбеляза Ребека Дю. Но в резултат дойде обидата в съчинението „Най-значителните случки…“.

Пътят към старото гробище, дълбоко набразден от коловози, минаваше между високи каменни стени, обрасли със заскрежен мъх. Покрай него на равни интервали растяха тънки стройни тополи, които ноемврийските ветрове не бяха дообрулили. Те изникваха от тъмнината на фона на аметистовите хълмове в далечината. А самото гробище бе обградено в каре от високи печални ели и половината от надгробните плочи бяха полегнали като пияни. Анн не очакваше да види някого тук и се изненада, когато влезе и точно до самата порта срещна госпожица Валънтайн Корталоу. С дълъг деликатен нос, тънки деликатни устни и приведени деликатни рамене, с цялата си фигура тази жена излъчваше някаква непреодолима женственост. Разбира се, Анн, както всички останали в Съмърсайд, познаваше госпожица Валънтайн. Тя беше местната шивачка и онова, което не й беше известно за хората тук, независимо за живите или за умрелите, просто не си струваше да се знае. На Анн й се щеше да поскита наоколо сама, да чете странните стари епитафии, да разгадава имената на забравени възлюбени изпод прораслите лишеи, но не можа да откаже жеста на госпожица Валънтайн, която я улови под ръка и тръгна да изпълнява задълженията си на домакиня — хората с фамилията Корталоу, които лежаха погребани тук, в това гробище, очевидно не бяха по-малко от ония от рода Прингъл. Във вените на госпожица Валънтайн не течеше и капчица Прингълова кръв, пък и един от любимите ученици на Анн бе неин племенник, тъй че не й струваше особено усилие да бъде мила с нея. Само трябваше да внимава да не изтърве дори и намек, че госпожица Валънтайн „шие, за да преживява“. Бяха й казали, че е много чувствителна на тази тема.

— Радвам се, че се случих тук тази вечер — започна госпожица Валънтайн. — Мога да ви разправя всичко за всеки един погребан тук. Винаги съм казвала, че човек трябва да знае всички подробности за мъртвите, за да му бъде гробището действително интересно. Предпочитам да се разхождам тук, отколкото в новото гробище. Тук са погребани само старите родове, докато в новото погребват всеки Том, Дик и Хари^[3]. Семейство Корталоу са погребани ето тук, в този край. Божичко, толкова много погребения станаха в нашия род!

— Предполагам, не повече, отколкото във всяка стара фамилия — вметна Анн, понеже госпожица Валънтайн очевидно очакваше тя да каже нещо.

— Не ми разправяйте, че всеки род е преживял това, което преживя нашият — ревниво възрази госпожица Валънтайн. — При нас има особено предразположение към туберкулозата. Повечето умираме от охтика. Това тук е гробът на леля Кора. Голяма красавица беше. Тогавашният съмърсайдски свещеник й беше казал, че само като я видел, и животът му ставал поезия. Хубави думи, нали? Макар никога да не съм смятала, че подобават на един свещеник. Леля Кора се омъжи за някакъв янки и прекара целия си живот в Бостън, но когато се върна да погостува на Острова и видя това старо гробище, се обърна към съпруга си и каза: „Можеш да ме погребеш тук, Томас“. И така, тя почина — не веднага, разбира се, но след три години… А това е гробът на леля ми Беси. Ако изобщо някога е съществувала светица, това беше тя. Но несъмнено, сестра й, леля Сесилия беше най-интересната, за която мога да ви разкажа. Последния път, когато я видях, ми каза: „Седни, скъпа, седни. Довечера в единадесет и десет ще умра, но това съвсем не означава, че не бива добре да си поклюкарстваме за последно“. И най-странното беше, госпожице Шърли, че тя наистина почина същата вечер в единадесет и десет. Можете ли ми каза как го е знаела?

Анн не можеше.

— Тук е погребан моят прапрадядо Корталоу. Преселил се тук през 1760 г. и се прехранвал, като правел чекръци. Чувала съм, че за целия си живот бил направил към хиляда и четиристотин. На погребението му свещеникът прочете молитвата „Делата им ги следват“, а старият Майръм Прингъл се обади, че в такъв случай прапрадядо ми би задръстил пътя към небесата с чекръци. Смятате ли, госпожице Шърли, че една такава забележка е проява на добър вкус?

— Определено не — рече Анн решително, понеже забележката принадлежеше именно на някакъв си Прингъл. После заоглежда украсения с череп и кости надгробен камък, сякаш преценяваше добрия вкус и в него.

— Това е гробът на чичо Джек. Той беше малко разсеян, затова се ожени за неподходяща жена, но така и не й даде повод дори да го предположи. Голям джентълмен беше… А в този гроб е първият съпруг на първата жена на брата на първия съпруг на братовчедка ми Дора. Не знам как стана така, че го погребаха в нашия парцел.

Госпожица Валънтайн се наведе да отскубне няколко бурена от гроба на разсеяния си чичо, а Анн използва краткия миг тишина, за да си отдъхне от главозамайващото разплитане на този генеалогически възел.

— Тук е погребана братовчедка ми Дора. Тя се омъжва на три пъти, но и тримата й съпрузи починаха много бързо един след друг. Бедничката Дора, явно нямаше късмета да си хареса някой здрав мъж. Последният й съпруг, Бенджамин Банинг, не е погребан тук, а в Лоувейл, при своята първа съпруга, и така и не можа да се примири със смъртта. Дора все му казваше, че отива в един по-добър свят. „Може, може — вика горкият Бен, — но вече посвикнах с несъвършенствата на този.“ Взимаше шестдесет и един различни вида лекарства, и въпреки това доста дълго боледува. А тук е погребано цялото семейство на чичо Дейвид Корталоу. На всеки гроб в краката има посадена роза. Боже мой, как само цъфтят! Всяко лято идвам да ги бера. Жалко би било да ги оставя да отидат на вятъра, нали така?

— Ами… предполагам.

— Тук е бедната ми сестричка Хариет — въздъхна госпожица Корталоу. — Какви великолепни коси имаше — само приблизително като вашите на цвят. Е, може би не толкова червени… Чак до коленете й стигаха. Когато почина, тъкмо се беше сгодила. Казват, че и вие сте сгодена. Никога не съм имала голямо желание да се омъжвам, но все си мисля, че сигурно е хубаво да си сгоден. О, възможности, разбира се, съм имала. Навярно бях прекалено придирчива. Но пък една Корталоу не би могла да се омъжи за кого да е, нали?

Поне на външен вид тя съвсем не би могла.

— Франк Дигби — ей там, в онзи ъгъл, под смрадликите — много искаше да се ожени за мен. Аз наистина малко съжалих, задето му отказах, но той все пак беше Дигби, скъпа моя! Ожени се за Джорджина Труп. Тя все пристигаше в църквата с малко закъснение, за да си покаже дрехите. Боже мой, как обичаше дрехите! В такава хубава синя рокля я погребаха… Уших й я за някаква сватба, а в крайна сметка стигна с нея до собственото си погребение. Роди три много милички дечица. Обичаха да сядат пред мен в църквата и аз винаги ги черпех с бонбони. Смятате ли, че е грешно да даваш на децата бонбони в църквата, госпожице Шърли? Не говоря за ментовите, те са в реда на нещата. Има нещо толкова свещено в ментовите бонбони, не мислите ли? Но горките дечица никак не ги обичат. А това е гробът на братовчед ми Ноубъл Корталоу. Все се бояхме да не сме го погребали жив — изглеждаше също като жив. Но никой не помисли за това, докато не стана твърде късно…

— Колко… тъжно — нелепо изтърси Анн. Знаеше, че трябва да вмята по някоя дума, когато госпожица Валънтайн замлъкне в очакване, но й се стори абсолютно невъзможно да измисли нещо подходящо.

— Тук почива братовчедка ми Айда Корталоу. Тя беше най-красивото създание, което съм виждала в живота си, а и най-веселото. Но непостоянна като повей, скъпа моя, като повей… А братовчедът Върнън Корталоу почива ето тук. Двамата с Елси Прингъл — ей там, по-надолу — бяха лудо влюбени по едно време и трябваше да се оженят, но сватбата все за нещо се отлагаше, докато най-сетне и на двамата им се отщя.

Най-сетне надгробните плочи на рода Корталоу свършиха, и спомените на госпожица Валънтайн станаха малко по-пикантни. Какво значение имаше, щом не ставаше дума за някой Корталоу?

— Тук почива старата госпожа Ръсел Прингъл. Все се чудя дали е стигнала до рая, или не.

— Но защо? — сепнато пое дъх Анн.

— Ами защото цял живот мразеше сестра си, Мери Анн, а тя почина няколко месеца преди нея. Все казваше: „Ако Мери Анн е в рая, аз няма да остана там“. А беше жена, която винаги държи на думата си, скъпа моя. Както всички от рода Прингъл. Моминското й име си беше Прингъл, и после се омъжи за братовчед си Ръсел… Тук е госпожа Дан Прингъл — Джанета Бърд. Почина в самия ден, в който навършваше седемдесет години. Разправят, че сигурно й се е струвало грях да умре дори и ден по-късно, защото нали това е жизнената граница, разрешена в Библията. Какви ли не смешни неща се говорят всъщност, нали? За нея съм чувала, че единственото нещо, което се осмелила да извърши без да попита съпруга си, било да умре. Знаете ли, скъпа моя, какво направил той веднъж, когато тя си сложила шапка, която не му харесва?

— Не мога и да си представя.

— Просто я изял! — важно каза госпожица Корталоу. — Разбира се, това било само една малка шапчица от дантела и цветя, без никакви пера. И все пак, трябва да е била доста трудно смилаема. Разбирам защо дълго време след това го измъчваха болки в стомаха. Аз, естествено, не съм го видяла как я изяжда, но всички ме уверяваха, че е истина. Вярвате ли, че може да е така?

— Щом се отнася до рода Прингъл, всичко бих повярвала — отбеляза Анн с горчивина.

Госпожица Валънтайн състрадателно я стисна за ръката:

— Съчувствам ви, наистина ви съчувствам. Държат се с вас направо ужасно. Но Съмърсайд не се състои единствено от рода Прингъл, госпожице Шърли.

— Понякога ми се струва, че е така — печално се усмихна Анн.

— Не, не е така. И не са малко хората, които ще се радват да видят как ще възтържествувате над тях. Не им се давайте, каквото и да правят. Тях сякаш самият стар Сатана ги е обсебил. Но те здраво се държат един за друг, а госпожица Сара толкова искаше оня неин племенник да поеме училището… Ето тук е погребан Стивън Прингъл. Не успяха да му затворят очите и така си го погребаха, с отворени очи.

Анн потръпна. С ужас си представи как мъртвият Прингъл лежи под земята и зловещо се взира нагоре към нея с очи, които никога няма да се затворят.

— Знаете ли, той се преби — поясни госпожица Валънтайн. — Паднал от стълбата, както се качвал нагоре. Говореше се — госпожица Валънтайн постепенно сниши гласа си сред притъмняващите сенки, — че братовчед му, Черния Джо Кард — майката на Стивън по баща беше Кард — разхлабил едно от стъпалата, така че той наистина да падне. Двамата с Джо ухажваха едно и също момиче. Самата аз никога не повярвах на това. Хората винаги разправят какви ли не ужасни неща, нали? Но този слух определено направи Черния Джо по-интересен. Често го наблюдавах в църквата и се питах вярно ли е. Може и да е, и тъкмо затова очите на Стивън да не са могли да се затворят… Тук е Хелън Ейвъри. Тя умира на два пъти — поне хората си помислиха, че е умряла, но когато я изнасяха, тя се съживи. Следващия път, когато умря, след четири години, съпругът й не беше тук, но изпрати телеграма: „Уверете се дали наистина е умряла, преди да правите каквито и да е разноски“… Тук е семейство Нейтан Прингъл. Нейтан цял живот вярваше, че жена му се опитала да го отрови, но сякаш нямаше нищо против. Твърдеше, че това прави живота някак по-вълнуващ. Веднъж му се сторило, че тя му слага арсеник в овесената каша. Излязъл вън и я сипал на прасето. След три седмици прасето умря. Но той твърдеше, че можело да си е чисто съвпадение, защото съвсем не можел да е сигурен, че било същото прасе. В края на краищата тя почина преди него, и той каза, че с изключение на този един-единствен случай, тя винаги е била една наистина добра жена. Според мен е по-великодушно да вярваме, че за този случай той не е бил прав.

— Посвещава се на паметта на госпожица Кинси — с удивление прочете Анн. — Какъв необичаен надпис! Нямала ли е друго име?

— И да е имала, никой така и не го узна — отвърна госпожица Валънтайн. — Пристигна тук от Нова Скотия и четиридесет години работи у семейство Джон Прингъл. Представи се като госпожица Кинси, и всички я наричаха така. Едва когато почина внезапно, се разбра, че никой не знае малкото й име, а не можаха да се открият и никакви близки. Ето защо написаха на гроба й тези думи. Семейство Джон Прингъл й направиха много прилично погребение и платиха за паметника. Беше предано и много трудолюбиво създание, но ако някога я бяхте видели, щяхте да си помислите, че направо си е родена за госпожица Кинси… А ето тук почиват семейство Джеймс Морли. Бях на златната им сватба. Толкова беше хубаво — и подаръците, и речите, и цветята, и всичките им деца, събрани у дома, и те двамата, усмихнати, раздаващи поклони и ненавиждащи се взаимно с всичките си сили.

— Ненавиждали са се?

— Жестоко, скъпа моя. И всички го знаеха. Ненавиждаха се години и години наред, всъщност, почти през целия си съвместен живот. Още в деня на сватбата си се карали по целия път от църквата до къщи. Често се питам как ли успяват да си лежат тук един до друг така мирно.

Анн отново потръпна. Какъв ужас — да сядат на масата един срещу друг, да си лягат нощем един до друг, да отиват на църква, за да кръщават децата си, и през всичкото това време да се ненавиждат! И все пак трябва да са се обичали, за да започнат да се мразят. Възможно ли беше те двамата с Гилбърт да могат някога… Глупости! Родът Прингъл започваше да й действа на нервите.

— Тук е погребан красавецът Джон Мактаб. Хората все го подозираха, че стана причина Анета Кенеди да се удави. В семейство Мактаб всички бяха красавци, но човек не можеше да им вярва и на една-едничка дума. Някога тук имаше надгробна плоча на чичо му Самюъл. Преди петдесет години го обявиха за удавник, и когато си се върна жив и здрав, семейството вдигна плочата. Но човекът, от когото я бяха купили, не искаше да си я вземе обратно, и госпожа Самюъл я ползваше като дъска за месене. Не е за разправяне — да си месиш тестото върху мраморна надгробна плоча! Много си е хубава старата плоча, все казваше тя. Децата на Мактаб все си носеха в училище курабии с букви и фигурки по тях — отпечатъци от епитафията. Раздаваха ги наистина щедро, но аз самата така и не можах да се насиля да си взема от тях. Много съм особена в това отношение… Тук почива господин Харли Прингъл. Веднъж му се наложи да вози Питър Мактаб по Главната улица в ръчна количка, с боне на главата, защото беше изгубил на бас при някакви избори. Цял Съмърсайд се обръщаше подире му, с изключение на рода Прингъл, естествено. Те едва не умряха от срам… А Мили Прингъл почива ето тук. Много я обичах, нищо че беше Прингъл. Беше толкова хубава, пристъпваше леко като фея. Понякога си мисля, скъпа моя, че в нощи като тази тя сигурно се измъква от гроба си и танцува, както някога. Но една християнка, предполагам, трябва да пропъжда подобни мисли от главата си… Това е гробът на Хърб Прингъл. Той беше един от малкото веселяци в рода Прингъл. Винаги можеше да те разсмее. Веднъж се изсмя с цяло гърло в църквата, понеже Мета Прингъл се наведе да се моли и от цветята на шапката й изпадна мишка. На мен не ми беше много до смях — не знаех къде се е шмугнала мишката. Увих здраво полите си около глезените и ги стисках така, докато тръгнахме да излизаме, но цялата служба ми се стори провалена от всичко това. Хърб седеше точно зад мен, и как само изкрещя! Хората, които не видяха мишката, решиха, че е полудял. А на мен ми се струваше, че този негов смях не може да заглъхне. Ако той беше още жив, щеше да ви защити, независимо от Сара… А това, разбира се, е паметникът на капитан Ейбрахам Прингъл.

Извисяваше се над цялото гробище. Четири полегати каменни плочи образуваха квадратен пиедестал, на който бе издигната грамадна каменна колона, а на върха й имаше урна със странни фрески, под която един дебел херувим надуваше рог.

— Колко е грозен — откровено заяви Анн.

— О, смятате ли? — Госпожица Валънтайн изглеждаше доста озадачена. — Когато го издигаха, всички мислехме, че е много красив. Предполага се това да е Гавриил, който надува тромпета си. Според мен този паметник придава известна елегантност на гробището. Капитан Ейбрахам беше много добър старец. Колко жалко, че не е още жив. Ако беше, те нямаше да ви преследват така. Нищо чудно, че Сара и Елън толкова се гордеят с него, макар и според мен малко да прекаляват с гордостта си.

При портата на гробището Анн се обърна и погледна назад. Странен мир и спокойствие цареше над безветрената земя. Дългите пръсти на лунните лъчи започваха да пронизват тъмнеещите ели, да докосват тук-таме надгробните камъни и да хвърлят странни сенки между тях. Но в крайна сметка гробището съвсем не беше тъжно място. Наистина, след разказите на госпожица Валънтайн хората тук сякаш бяха оживели.

— Чух, че сте писателка — с безпокойство каза госпожица Валънтайн, докато вървяха надолу по алеята. — Нали няма да пишете в разказите си за нещата, които споделих с вас?

— Можете да бъдете спокойна — обеща Анн.

— Смятате ли, че наистина е грешно… или пък опасно… да говори човек лошо за мъртвите? — прошепна госпожица Валънтайн малко притеснено.

— Според мен нито едното, нито другото — отвърна Анн. — Само че е доста нечестно — все едно да удариш човек, който не може да се защити. Но вие за никого не казахте нещо чак толкова ужасно, госпожице Корталоу.

— Не, разказах ви как Нейтан Прингъл си мислеше, че жена му се опитала да го отрови.

— Но имахте добрината да се усъмните.

И госпожица Валънтайн си тръгна успокоена.

6

Тази вечер поех към гробището — писа Анн на Гилбърт, когато се прибра. — Мисля си, че „поемам“ е чудесна дума, и я вмъквам винаги, когато мога. Знам, че ще ти прозвучи смешно, ако кажа „наслаждавах се на разходката из гробището“, но в действителност беше точно така. Разказите на госпожица Корталоу ми бяха много забавни, макар че някои от тях дълбоко в себе си носеха тъга. Комедията и трагедията са така преплетени в живота, Гилбърт… Преследва ме единствено мисълта за онези двамата, дето живели заедно цели петдесет години и през всичкото това време се ненавиждали. Не мога да повярвам, че наистина са го правили. Някой беше казал, че „омразата е само любов, сбъркала пътя си“. Някак съм убедена, че зад маската на омразата те всъщност са се обичали — точно както аз всъщност те обичах през всичките ония години, докато си мислех, че те мразя — и смятам, че смъртта ги е накарала да го разберат. Щастлива съм, че аз самата го открих още приживе. А открих още, че има и свестни Прингълови — онези, които вече са мъртви.

Снощи късно вечерта слязох да пийна нещо и заварих леля Кейт да маже лицето си с кисело мляко в килера. Помоли ме да не казвам на Чати — да не я помисли за глупачка. Обещах да не казвам.

Елизабет още идва сама за млякото си, при все че Жената отдавна се оправи от бронхита си. Чудя се как ли я пускат — нали старата госпожа Камбъл е Прингъл по баща. Миналата събота вечерта Елизабет — в онази вечер тя май беше Бети — се затича към къщата с песен на уста, след като се разделихме и ясно чух Жената да й казва на вратата: „Неделята вече иде, за да пееш точно тази песен“. Убедена съм, че, само да можеше, Жената би попречила на Елизабет да пее във всеки един ден от седмицата.

Тази вечер Елизабет дойде с нова виненочервена рокля — те наистина я обличат добре. „Когато я обличах тази вечер, госпожице Шърли, си помислих, че изглеждам поне мъничко хубава и си пожелах татко да може да ме види. В голямото Утре той, разбира се, ще ме види, но понякога ми се струва, че то сякаш нарочно се бави да настъпи. Да можехме да позабързаме малко времето, госпожице Шърли…“

А сега, скъпи мой, трябва да поработя върху някои задачи по геометрия. Геометричните задачи ми заеха времето за онова, което Ребека нарича „литературни усилия“. По цял ден ме преследва ужасът от мисълта, че в час може да възникне задача, която да не мога да реша. И тогава… Олеле, какво ли ще кажат ония Прингъл тогава! Ох, какво ли наистина ще кажат тогава ония Прингъл!

Между другото, ако обичаш мен и котешкото племе, моли се за бедничкия нещастен малтретиран котарак. Онзи ден в килера през краката на Ребека Дю профучала някаква мишка и оттогава тя все вдига пара. „Оня Котак само яде и спи, оставил е мишките да щъкат навсякъде. Това вече наистина е последната капка!“ И тя го преследва насам-натам, пропъжда го от любимата му възглавничка и с очите си я видях как не особено нежно го подритва, когато го пуска навън.

7

Един петък привечер, след мек и слънчев декемврийски ден Анн бе поканена в Лоувейл на вечеря с пуйка. В Лоувейл се намираше домът на Уилфред Брайс. Живееше там при чичо си и леля си, и срамежливо попита Анн дали не би отишла с него след училище на църковната вечеря с пуйка, и после да остане на гости у тях в събота. Анн се съгласи с надеждата, че може би ще успее да повлияе на чичото да остави Уилфред да завърши гимназията. Уилфред се боеше, че след Нова година няма да може да продължи. Беше умно и амбициозно момче и Анн изпитваше особен интерес към него.

Не може да се каже, че гостуването й беше много приятно, като изключи удоволствието, което то достави на Уилфред. Чичото и лелята бяха доста странна и чудата двойка. Съботното утро бе ветровито и мрачно, валеше силен сняг и отначало Анн се почуди как ще прекарат деня. Чувстваше се уморена и сънлива, защото предната вечер си легна късно след вечерята с пуйка. Уилфред излезе нещо да помага, наоколо си не виждаше нито една книга, и тогава тя се сети, че в задния салон на горния етаж бе забелязала някакъв стар и очукан моряшки сандък. Спомни си за госпожа Стантън, която пишеше история на графство Принс и бе помолила Анн, ако може, да намери или да разпита за някакви стари дневници, които биха й помогнали.

— В рода Прингъл, разбира се, се пазят много дневници, които бих могла да ползвам — обясни тя на Анн, — но тях не мога да ги моля за това. Знаете, че семействата Прингъл и Стантън никога не са били в добри отношения.

— За съжаление, и аз не мога да ги помоля — отбеляза Анн.

— О, аз не искам това от вас. Искам само когато посещавате домовете на тукашните хора, да си държите очите отворени, и ако видите или чуете за някакви стари дневници или карти, или нещо подобно, да се опитате да ги поискате назаем и да ми ги дадете. Нямате представа какви интересни неща съм откривала из разни стари дневници — истински късчета живот, които карат старите пионери да ги изживяват отново. Искам да включа в книгата си и разни такива неща, освен статистическите и генеалогичните таблици.

И Анн попита госпожа Брайс нямат ли някакви подобни стари записки, но тя поклати глава:

— Доколкото знам, не. Ама — проясни се лицето й, — там горе е сандъкът на стария чичо Анди. В него може да са намери нещичко. Едно време плаваше със стария капитан Ейбрахам Прингъл. Ша изляза да питам Дънкан можете ли да ровичкате из него.

Дънкан й издаде разрешение да „ровичка“ из сандъка колкото си ще, и ако открие някакви „докименти“, да си ги задържи. Все едно се канел да изгори „сичкото“ съдържание и да вземе сандъка, за да си държи в него инструментите. Анн съответно разровичка, но откри само един стар пожълтял дневник, или „корабен журнал“, който Анди Брайс явно си е водил през всичките години по море. Целия следобед, докато траеше бурята, Анн убиваше времето, като го четеше с интерес и увлечение. Анди бе учил в морско училище и много пъти бе плавал с капитан Ейбрахам Прингъл, когото явно извънредно уважаваше. С множеството си правописни и граматически грешки, дневникът бе изпълнен с хвалебствени слова за смелостта и съобразителността на капитана, особено в една страхотна буря при нос Хорн. Но възхищението му явно не се разпростираше върху Майръм, брата на Ейбрахам, който също бил капитан, но на друг кораб.

Относно Майръм Прингъл тая вечер. Жена му го разяри и той скочи и лисна в лицето й чаша вода.

Майръм си стои у дома. Корабът му изгорял и всички се спасили на лодките. Едва не умрели от глад. Накрая изяли Джонас Селкърк, който се застрелял. Преживявали с месото му чак додето „Мери Дж.“ ги прибрал. Самият Майръм ми го разказа. Явно смяташе, че е много забавно.

Анн потрепери, като прочете последното изявление — то звучеше още по-ужасяващо поради безстрастното излагане на мрачните факти от страна на Анди. После се унесе в мисли. В дневника нямаше нищо, което би помогнало на госпожа Стантън, но дали пък нямаше да заинтересува госпожица Сара и госпожица Елън, след като в него бе писано толкова много за обожавания им баща? Ами ако им го изпрати? Дънкан Брайс бе казал, че може да прави с него каквото иска.

Не, няма да им го изпраща. Защо й трябва да ги умилостивява и да ласкае нелепата им гордост, която и така, без да бъде подхранвана, си беше предостатъчна? Бяха си поставили за цел да я прогонят от училището и вече почти успяваха. Те и техният род я бяха победили.

Вечерта Уилфред я откара обратно до „Уинди Уилоус“. И двамата се чувстваха щастливи. Анн бе придумала Дънкан Брайс да остави Уилфред да довърши годината в гимназията.

— След това ще завърша едногодишния курс в Кралското, а после ще учителствам и ще се самообразовам — заяви Уилфред. — Ще мога ли някога да ви се отблагодаря, госпожице Шърли? Чичо не би послушал никого другиго, но вас ви харесва. Отвън в плевнята ми каза: „Тия червенокоси жени, винаги са ме въртели на пръста си“. Но не смятам, че беше заради косите ви, госпожице Шърли, нищо че са толкова красиви. Всичко беше просто… просто заради вас.

В два часа същата нощ Анн се събуди и реши да изпрати дневника на Анди Брайс в „Мейпълхърст“. В края на краищата, старите дами донякъде й бяха симпатични. А имаха толкова малко неща, които да внасят топлина в живота им — единствено гордостта от своя баща. В три се събуди пак и реши да не го изпраща. Та нали госпожица Сара се преструваше на глуха, наистина! В четири отново скочи от леглото. Най-сетне реши, че следва да им го изпрати. Не биваше да издребнява. Изпитваше ужас да не стане дребнава като семейство Пай.

Щом стигна до това решение, Анн отново заспа с мисълта колко е хубаво да се събудиш посред нощ, да послушаш първата снежна буря отвън край своята кула, сетне да се сгушиш в завивките и пак да се понесеш към страната на сънищата.

В понеделник сутринта тя грижливо уви стария дневник и го изпрати на госпожица Сара с кратка бележка:

Скъпа госпожице Прингъл,

Питах се дали този стар дневник ще представлява интерес за вас. Господин Брайс ми го даде за госпожа Стантън, която пише история на графството, но си мисля, че на нея няма много да й помогне, а вие може би ще поискате да го задържите.

Искрено ваша:

Анн Шърли

„Бележката звучи ужасно официално — помисли си Анн. — Но пък по-естествено не мога да им пиша. И никак няма да се учудя, ако най-надменно ми върнат пакета.“

В чудесния синкав здрач на зимната привечер Ребека Дю преживя най-големия удар в своя живот. Каретата на „Мейпълхърст“ премина по пръхкавия сняг в Уличката на привиденията и спря пред парадния вход. От нея слезе госпожица Елън, а след нея, за всеобщо удивление, и госпожица Сара, която не бе излизала от „Мейпълхърст“ цели десет години.

— Запътват се към парадния вход! — задъха се Ребека Дю, обзета от паника.

— Че накъде другаде да се запъти една Прингъл? — попита леля Кейт.

— Естествено. Естествено. Но вратата заяжда — трагично промълви Ребека. — Заяжда, знаете, че заяжда! Не е отваряна от последното пролетно чистене. Е, това е вече последната капка!

Парадната врата действително заяждаше, но Ребека Дю едва не я изкърти с отчаяно усилие и въведе дамите от „Мейпълхърст“ в салона.

„Благодаря на Бога, че днес палихме камината тук — помисли си тя. — И дано Оня Котак да не е оставил косми по дивана. Ако точно в нашия салон по роклята на Сара Прингъл полепнат котешки косми…“

Ребека Дю не посмя дори да си представи последиците. Тя повика Анн от нейната кула, понеже госпожица Сара помоли да дойде госпожица Шърли, и се оттегли към кухнята, като едва не полудя от любопитство какво, за бога, е докарало старите момичета Прингъл да се срещат с госпожица Шърли.

— Дано само не са намислили пак да я тормозят… — мрачно промърмори тя.

Самата Анн слезе в салона доста боязливо. Дали не са дошли да върнат дневника с ледено презрителна насмешка?

Но още щом влезе, дребничката, сбръчкана, неподвижна госпожица Сара се изправи и каза с горчивина, без всякакви предисловия:

— Дойдохме да се предадем. Нищо друго не можем да направим. Вие, естествено, сте го разбрали, още когато се открили онова скандално изявление за бедничкия чичо Майръм. То не е вярно. Не би могло да е вярно. Чичо Майръм просто се е пошегувал, за да сплаши Анди Брайс — Анди беше толкова доверчив! Но всички извън нашето семейство с огромно удоволствие ще повярват. Знаели сте, че това ще ни направи за посмешище… че и по-лошо. О, колко сте находчива! Това ви го признаваме. Джен ще ви се извини и занапред ще се държи прилично. Аз, Сара Прингъл, ви уверявам в това. Само обещайте да не казвате нито на госпожа Стантън, нито на никого другиго, и ще правим каквото пожелаете… каквото пожелаете!

Госпожица Сара мачкаше фината дантелена кърпичка в малките си изпъстрени с вени ръце. Буквално трепереше.

Анн ги зяпна с удивление и ужас. Горкичките мили старици! Помислили си, че ги заплашва!

— О, боже мой, колко погрешно сте ме разбрали — възкликна тя и пое клетите ръце на госпожица Сара. — Аз… Не ми е и хрумвало, че ще решите, че се опитвам да… О, не, просто смятах, че ще се зарадвате да съхраните всичките тези интересни подробности за вашия чудесен баща. Не съм и помисляла нито да показвам, нито пък да разказвам на някого за онази дреболия. За мен тя изобщо нямаше значение. Няма и да си го помисля.

За миг настана тишина. После госпожица Сара леко освободи ръцете си, попи очите си с кърпичката и седна, а деликатното й сбръчкано лице леко поруменя.

— Ние… ние наистина сме ви разбрали погрешно, скъпа моя. Бяхме… бяхме отвратителни спрямо вас. Ще ни простите ли?

След половин час — половин час, през който Ребека Дю едва не умря — госпожиците Прингъл си тръгнаха. А този половин час измина в приятелско бърборене и спорове върху незначителни бележки от дневника на Анди. На парадния вход госпожица Сара — която между другото по време на срещата нямаше никакви проблеми със слуха си — се обърна за миг и измъкна от чантичката си лист хартия, изписан с изящен остър почерк.

— За малко да забравя. Преди време обещах на госпожа Маклийн нашата рецепта за плодов кейк. Нали нямате нищо против да й я предадете? И й кажете, че процесът на овлажняване е много важен — всъщност, крайно необходим. Елън, шапката ти леко се е изкривила над ухото ти. По-добре я намести, преди да излезем. Ние… бяхме малко неспокойни, докато се обличахме.

На вдовиците и Ребека Дю Анн каза, че е изпратила на дамите от „Мейпълхърст“ стария дневник на Анди Брайс и те са дошли, за да й благодарят. Наложи им се да се задоволят с това обяснение, макар и Ребека Дю да си остана с усещането, че зад цялата тази история се крие още нещо — нещо много по-голямо. Благодарностите за някакъв си стар, избелял, вмирисан на тютюн дневник никога не биха докарали Сара Прингъл до парадния вход на „Уинди Уилоус“. Потайна е тази госпожица Шърли, много потайна!

— След всичко това ще започна да отварям парадната врата по веднъж дневно — зарече се Ребека. — Просто за да се поддържа. Едва не се проснах на пода, когато тя най-сетне се отвори. Е, все пак получихме рецептата за плодовия кейк. Тридесет и шест яйца! Ако ме отървете от Оня Котак и ме оставите да отглеждам кокошки, бихме могли да си го позволяваме веднъж годишно.

С тия думи Ребека Дю се запъти към кухнята и си уреди сметките със съдбата, като сипа на Оня Котак мляко, а чудесно знаеше, че той иска черен дроб.

Враждата между Шърли и Прингъл веднъж завинаги приключи. И никой извън семейство Прингъл така и не узна защо. Но хората в Съмърсайд разбраха, че госпожица Шърли сам-самичка, без чужда помощ, по някакъв мистериозен начин бе разгромила целия род, който от тогава насетне безпрекословно заигра по нейната свирка. На следващия ден Джен се върна на училище и хрисимо се извини на Анн пред цялата класна стая. И от този ден тя стана примерна ученичка, а всички останали от рода Прингъл последваха нейния пример. Колкото до възрастните Прингъл, враждебността им се изпари яко дим. Вече нямаше оплаквания относно „дисциплината“ и домашните работи, нито пък тънки, коварни насмешки от този род. Всички направо се надпреварваха да оказват внимание на Анн. Нито една танцова или кънки забава не минаваше без нея. Защото, макар госпожица Сара лично да бе предала на пламъците фаталния дневник, паметта си е памет, и госпожица Шърли имаше какво да разкаже, стига да реши. Какво ли щяха да правят, ако оная госпожа Стантън, дето си пъха носа навсякъде, узнаеше, че капитан Майръм Прингъл бил човекоядец!

8

Седя си в моята кула и дочувам откъм кухнята как Ребека Дю весело си припява. Което ми припомня, че жената на свещеника ме покани да пея в хора! Естествено, накарали са я семейство Прингъл. Така че мога да пея в неделите, които не съм в „Грийн Гейбълс“. Родът Прингъл ми подаде крепка приятелска ръка — приеха ме изцяло. Какъв род само!

Каниха ме на три семейни тържества. Не виждам нищо лошо, но ми се струва, че всички госпожици в рода Прингъл подражават на стила на прическата ми. Е, какво пък, нали „подражанието е най-искреното ласкателство“. Освен това, Гилбърт, аз наистина ги харесвам, винаги съм си знаела, че ще стане така, ако ми предоставят възможност. Дори, както започвам да подозирам, рано или късно ще открия, че обичам Джен. Когато поиска, тя може да бъде очарователна, а е твърде очевидно, че желае да бъде такава.

Снощи дръпнах лъва за опашката; с други думи, смело изкачих стъпалата към главния вход на „Евъргрийнс“, озовах се на верандата с четирите бяло боядисани метални сандъка за цветя в ъглите и натиснах звънеца. Госпожица Мънкман отвори и аз я попитах дали ще пуснат Елизабет на разходка с мен. Очаквах да ми откажат, но Жената влезе, посъветва се с госпожа Камбъл, върна се и намусено каза, че Елизабет можела да дойде, но, моля ви се, не бивало да я задържам вън до късно. Чудя се дали и самата госпожа Камбъл не получава нареждания от госпожица Сара.

Елизабет слезе с танцова стъпка по мрачното стълбище. С червеното палто и зелената шапчица приличаше на фея и направо нямаше думи от радост.

— Толкова съм смутена и развълнувана, госпожице Шърли — прошепна ми тя веднага щом се отдалечихме. — Сега съм Бети. Винаги съм Бети, когато се чувствам така.

Поехме надолу по Пътя, който стига до Края на Света, вървяхме дотам, докъдето ни достигна смелост, после се върнахме. Тази вечер пристанището, притъмняло под пурпурния залез, някак загатваше за „приказна усамотеност“ и за тайнствени острови в незнайни морета.

— Госпожице Шърли, ако се затичаме бързо, ще успеем ли да влезем в залеза? — поиска да узнае тя.

Спомних си за Пол и неговите фантазии за „земята на залеза“.

— Ще трябва да изчакаме да настъпи голямото Утре, за да можем да го направим — отвърнах аз. — Погледни, Елизабет, виждаш ли оня златист облачен остров точно над входа на пристанището? Да си представим, че това е твоят Остров на Щастието.

— Някъде там, долу, наистина има остров — размечта се Елизабет. — Нарича се Летящия облак. Не е ли прекрасно име — сякаш взето от голямото Утре? Собственост е на някакъв господин от Бостън, който имал там лятна къща. Но аз си представям, че е мой.

На вратата се наведох и целунах Елизабет по бузата, преди да си влезе. Никога няма да забравя погледа й. Гилбърт, това дете е направо зажадняло за ласки.

А тази вечер, когато дойде за млякото си, видях, че е плакала.

— Те… те ме накараха да отмия целувката ви, госпожице Шърли — изхълца тя. — А аз не исках никога вече да мия лицето си. Заклех се, че няма да го мия. Защото, разбирате ли, не желаех да отмия вашата целувка. Сутринта отидох на училище, без да се измия, но тази вечер Жената ме хвана и направо я изстърга от бузата ми!

Запазих сериозно изражение:

— Не можеш цял живот да не миеш лицето си, миличка. Но не се притеснявай за целувката — аз ще те целувам всяка вечер, като дойдеш за млякото си, и няма да има значение дали ще отмиеш целувката на другата сутрин.

— Вие сте единственият човек на този свят, който ме обича — каза Елизабет. — Когато ми говорите, сякаш вдъхвам аромат на теменужки.

Изричал ли е някой някога подобен комплимент? Но аз не можех да подмина току-така първото изречение.

— Баба ти също те обича, Елизабет.

— Не ме обича. Тя ме мрази.

— Ти си просто едно глупаче, миличка. Баба ти и госпожица Мънкман вече са стари, а старите хора лесно се дразнят и ядосват. Е, ти, разбира се, ги притесняваш понякога. И, разбира се, когато те са били малки, са ги отглеждали доста по-строго от днес. Те просто се придържат към старите норми.

Но усещах, че не мога да убедя Елизабет. В крайна сметка те не я обичат, и тя си го знае. Огледа се назад към къщата, за да се увери, че вратата е затворена, и колебливо каза:

— Баба и Жената са просто две стари мъчителки, и щом порасна, ще избягам от тях завинаги.

Навярно очакваше да примра от страх. Наистина подозирам, че Елизабет каза това просто за да ме впечатли. Едва не се изсмях и я целунах. Надявам се Марта Мънкман да е видяла това през кухненския прозорец.

От левия прозорец на кулата виждам цял Съмърсайд. В момента той представлява куп приятелски бели покриви — най-сетне приятелски, след като с рода Прингъл станахме приятели. Тук-таме по таванските прозорци проблясват светлинки. Тук-таме се мержелее призрачен сивкав дим. И ниско над всичко това — толкова много звезди! Това е един „мечтателен град“. Хубава фраза, нали?

Толкова съм щастлива, Гилбърт. За Коледа няма да се прибера в „Грийн Гейбълс“ победена и обезверена. Животът е хубав! Хубав!

Хубав е и кейкът на госпожица Сара. Ребека Дю го направи веднъж и го „овлажни“ точно според указанията, което значи, че го уви в няколко дебели слоя табак, после в още няколко кърпи, и го остави така три дни. Мога да ти го препоръчам.

9

Една февруарска вечер в прозорците се блъскаха малки снежни вихрушки и абсурдно дребната печица мъркаше като нажежен до червено котарак. В кулата се беше свряла Трикс Тейлър и изливаше пред Анн мъките си. Анн започна да се превръща в довереничка за тайните на всички. Знаеше се, че е сгодена, тъй че никоя девойка в Съмърсайд не се боеше от евентуалното й съперничество, пък и у самата нея имаше нещо, което караше хората спокойно да й разкриват тайните си.

Трикс дойде да покани Анн на вечеря на следната вечер. Тя беше жизнерадостно, закръглено дребно създание с блестящи кафяви очи и розови бузи, и за своите двадесет години явно не беше се отрудила много. Но и на нея й се беше случило да си има своите проблеми.

— Утре ще дойде на вечеря д-р Ленъкс Картър. Точно затова толкова държим да дойдеш. Той е новият завеждащ катедра по съвременни езици в Редмънд и е ужасно умен, тъй че ни трябва някой начетен човек, който да разговаря с него. Известно ти е, че аз нямам с какво да се похваля в това отношение, Прингъл също. Колкото до Езми, нали знаеш, Анн — Езми е най-сладкото същество, и наистина е умна, но е толкова скромна и свита, и дори не може да мисли, когато д-р Картър е наоколо. Ужасно е влюбена в него. Направо да я съжалиш. И аз много обичам Джони, но чак пък да се разтапям така пред него…

— Сгодени ли са Езми и д-р Картър?

— Още не — многозначително отвърна Трикс. — Но, Анн, тя така се надява, че този път той възнамерява да поиска ръката й. Ако нямаше такива намерения, щеше ли да тръгне да посещава някакъв свой братовчед на острова точно по средата на семестъра? Заради Езми се надявам да е така, защото ако той не й направи предложение, тя направо ще умре. Е, между нас да си остане, аз не изпитвам особен възторг от идеята той да ми стане зет. Езми твърди, че бил ужасно придирчив и отчаяно се бои, че ние няма да му харесаме, а ако станело така, той никога нямало да поиска да се ожени за нея. Ето защо не можеш да си представиш колко много се надява тя утре вечер всичко да премине добре. Не виждам никаква причина това да не стане. Мама готви превъзходно, имаме си добра прислужница, а аз дадох на Прингъл половината от седмичните си пари, за да се държи прилично. На него, разбира се, д-р Картър също не му харесва — казва, че имал прекалено голямо самочувствие. Но пък обича Езми. Дано само баща ми не изпадне пак в някой „пристъп на сръдня“.

— Има ли причина да се боите от това? — попита Анн. Нямаше човек в Съмърсайд, който да не знае за „пристъпите на сръдня“ на Сайръс Тейлър.

— Човек никога не може да каже кога ги получава — печално отвърна Трикс. — Тази вечер беше застрашително разстроен, понеже не можа да си намери новата бархетна пижама. Езми сбъркала чекмеджето, като я прибирала. А до утре вечер я я открие, я не. Ако не успее, ще ни направи всичките за срам, и д-р Картър ще реши, че не бива да се жени в такова семейство. Така поне разправя Езми, и се боя, че може да излезе права. Мисля си, Анн, че този Ленъкс Картър много харесва Езми — смятал, че тя би била „много подходяща съпруга“ за него, но не желае да прави нищо прибързано, нито пък да забрави за малко прекрасното си аз. Чух, че казвал на братовчед си, че мъжът не бивало чак толкова да придиря от какво семейство си взима жена. Но точно сега е моментът, когато и най-малката дреболия може да го накара да се отдръпне. А ако нещата опират до това, то един татков „пристъп на сръдня“ съвсем не е дреболия.

— На него не му ли харесва д-р Картър?

— О, харесва му! Смята, че с Езми чудесно ще си подхождат. Но когато го прихване, нищо не може да му повлияе, докато не му размине. Това му е от кръвта на рода Прингъл. Анн, нали знаеш, баба Тейлър е била Прингъл по баща. Направо не е за разправяне какво сме преживявали вкъщи. Разбираш ли, той никога не избухва като чичо Джордж. В семейството на чичо Джордж изобщо не обръщат внимание на гневните му изблици. Когато се вбеси, той така започва да крещи, че през три пресечки го чуват. Но после става кротък като агънце и за помирение купува на всички по една нова рокля. А татко само се цупи и се мръщи, и не казва и думица на никого на масата. Езми твърди, че в крайна сметка бил по-добър от братовчеда Ричард Тейлър, който винаги говори язвително на масата и обижда жена си, но на мен ми се струва, че няма нищо по-лошо от ужасните мълчания на татко. Те така ни потискат, че се боим дори да отворим уста. Разбира се, ако това ставаше единствено когато сме сами, не би било чак толкова лошо. Но винаги има огромна вероятност да се случи тъкмо пред чужди хора. На нас двете с Езми направо ни е писнало да обясняваме тия негови обидни мълчания. И тя направо се е поболяла от страх, че до утре вечер той няма да си намери пижамата. Ами какво ще си помисли Ленъкс тогава? Освен това настоява да си облечеш синята рокля. Новата й рокля е синя, понеже Ленъкс обича синьото. Но татко го мрази. Така че твоята рокля може да го накара да се примири с нейната.

— Няма ли да е по-добре да си облече нещо друго?

— Тя си няма нищо друго подходящо за официална вечеря, освен зелената поплинена рокля, която татко й подари за Коледа. Сама по себе си е чудесна рокля — татко обича да сме хубаво облечени — но можеш ли да си представиш нещо по-ужасяващо от Езми, облечена в зелено? Прингъл й казва, че в зелено изглежда като в последен стадий на туберкулозата. А братовчедът на Ленъкс Картър разправя, че той никога нямало да се ожени за болнава жена. Аз съм повече от доволна, че Джони не е така придирчив.

— Каза ли вече на баща си, че с Джони сте се сгодили? — попита Анн, която знаеше всичките любовни тайни на Трикс.

— Не съм — въздъхна Трикс. — Не мога да събера смелост, Анн. Знам, че ще ми направи ужасна сцена. Татко никога не е гледал с добро око на Джони, понеже е беден. Забравя, че когато самият той е започвал железарския си бизнес, е бил дори по-беден от Джони. Разбира се, скоро ще трябва да му кажа, но искам да изчакам, докато нещата около Езми приключат. Знам, че татко няма да разговаря с никого от нас седмици наред, след като му кажа, а и мама ще се притесни — тя не може да понася „пристъпите му на сръдня“. Пред татко всички ставаме такива малодушници. Разбира се, мама и Езми са си плахи пред всякого, но ние с Прингъл сме доста темпераментни. Единствено татко може да ни сплаши. Понякога си мисля, че ако имаше някой, който да ни подкрепи… Но просто няма такъв човек, и се чувстваме направо като парализирани. Анн, скъпа, ти и понятие си нямаш какво представлява една официална вечеря у дома, когато татко е нацупен. А ако пожелае, може да бъде толкова сговорчив. Съвсем като момиченцето на Лонгфелоу^[4] — когато е добър, е много, много добър, но когато е лош, е направо ужасен. Пред очите ми е бил душата на компанията.

— Много беше мил, когато бях у вас на вечеря миналия месец.

— О, той те харесва, нали ти казах. Тъкмо това е една от причините така да настояваме да дойдеш. Може да му повлияеш добре. Не пропускаме нищичко, което би могло да му достави удоволствие. Но когато има действително лош „пристъп на сръдня“, той сякаш мрази всичко и всички. Както и да е, замислили сме една превъзходна вечеря, с изискан портокалов десерт с яйчен крем. Мама искаше да прави пай — твърди, че с изключение на татко, няма мъж на света, който да не обича най-много пай за десерт, пък бил и професор по съвременни езици. Но татко не обича пай, и паят няма никакъв шанс точно утре, щом единствено заради него всичко може да пропадне. Портокаловият десерт с яйчен крем е любимият десерт на татко. Колкото до нас с горкия Джони, предполагам, че някой ден просто ще ми се наложи да избягам с него, а татко никога няма да ми го прости.

— Вярвам, че все пак ще събереш достатъчно смелост да му кажеш, а след като понесеш „пристъпа му на сръдня“, ще откриеш, че той прекрасно те разбира, и така ще си спестиш дълги месеци на терзания.

— Не познаваш татко — мрачно рече Трикс.

— Може пък да го познавам по-добре и от теб. Ти си изгубила перспективата.

— Какво съм изгубила? Анн, миличка, не забравяй, че аз не съм бакалавър. Завършила съм само гимназия. Много ми се искаше да отида в колеж, но татко не вярва, че на жените им трябва по-висше образование.

— Просто исках да кажа, че ти си прекалено близо до него, за да можеш да го разбираш. Един страничен човек чудесно може да го види по-ясно и да го разбере по-добре.

— Разбирам само, че нищо не може да накара татко да продума, когато си е наумил да не го прави — нищичко! При това той се гордее с това.

— Защо тогава вие, останалите, не продължите да си разговаряте, сякаш нищо не се е случило?

— Не можем. Казах ти вече, той направо ни парализира. Ще го разбереш утре вечер, ако дотогава не си намери пижамата. Не знам как го прави, но го прави. Не вярвам, че за нас щеше да има значение колко е свадлив, само и само да разговаряше. Но мълчанието му направо ни потриса. Никога няма да му простя, ако изиграе някой номер точно утре вечер, когато е заложено толкова много.

— Нека се надяваме, че всичко ще е наред, скъпа.

— Опитвам се. И знам, че ще е от полза, ако и ти си там. Мама смяташе, че трябва да поканим и Катрин Брук, но аз си знам, че на татко това няма да му повлияе добре. Не я обича той нея. И трябва да ти кажа, че за това не го обвинявам. Самата аз не я харесвам. Не виждам как човек може да е толкова мил към нея, както си ти.

— Жал ми е за нея, Трикс.

— Да ти е жал! Ами че грешката си е единствено нейна, дето никой не я обича. Е, вярно, на тоя свят всякакви ги има… Но Съмърсайд може да мине и без Катрин Брук — тая черногледа дърта котка!

— Тя е отличен преподавател, Трикс.

— О, аз ли не знам? Нали бях в нейния клас. Тя наистина ме удряше с какво ли не по главата… И направо ме скъсваше от подигравки. А как само се облича! Татко не може да гледа зле облечени жени. Разправя, че нямал нужда от повлекани, а сигурно и господ нямал нужда. Мама сигурно ще се ужаси, ако ме чуе, че ти казвам това, Анн. На баща ми му прощава, само защото е мъж. Де да беше това единственото, което трябва да му прощаваме! А горкият Джони вече почти не се осмелява да дойде у дома, толкова суров е татко към него. Когато вечерите са приятни, аз се измъквам и се разхождаме ли, разхождаме из полето, додето не премръзнем…

Анн едва не въздъхна от облекчение, когато Трикс си тръгна, и слезе долу да си измоли от Ребека Дю нещичко за хапване.

— Ще ходиш на вечеря у Тейлър, така ли? Е, надявам се старият Сайръс да си бъде наред. Ако семейството му не се боеше толкова от „пристъпите му на сръдня“, той нямаше да изпада в тях толкова често, убедена съм в това. Казвам ти, госпожице Шърли, той се наслаждава на пристъпите си. А сега май трябва да притопля млякото на Оня Котак. Разглезена твар!

10

Когато следващата вечер Анн пристигна в дома на Сайръс Тейлър, още от вратата я лъхна смразяваща атмосфера. Спретната прислужница я поведе към гостната, но като се изкачваше по стълбите, Анн видя господин Сайръс Тейлър да се изнизва от трапезарията към кухнята, а госпожа Тейлър да изтрива сълзите от бледото си, състарено от грижи, но все още доста миловидно лице. Стана й напълно ясно, че Сайръс още не е „попаднал“ на пижамата си.

Това потвърди и обърканата Трикс, която се промъкна в стаята и нервно прошепна:

— Олеле, Анн, той е в ужасно настроение! Сутринта изглеждаше доста дружелюбен и надеждите ни нараснаха, но следобед Хю Прингъл го би на дама, а татко не може да понася да губи на дама. Точно днес ли трябваше да се случи! Завари Езми, че се „възхищава от себе си пред огледалото“, както той се изрази, изпъди я от стаята й и заключи вратата. А тя, горкичката, просто се чудеше достатъчно добре ли изглежда, за да се хареса на Ленъкс Картър, доктора по филология. Нямаше възможност дори да си сложи перлената огърлица. Ами я ме погледни мене! Не посмях да си накъдря косата — татко не обича къдрици, които не са естествени — и изглеждам като някое плашило. Не че за мен това е от значение — казвам ти го, само за да разбереш. После татко изхвърли цветята, които мама постави на масата в трапезарията, и тя така тежко го преживява — знаеш ли колко трудно ги намери. И не й позволява да си сложи гранатовите обеци. В такова настроение не е бил, откак миналата пролет се завърна от Запада и откри, че мама е поставила в дневната червени завеси, а той предпочита да са виненочервени. О, Анн, бъди възможно най-разговорлива на масата, ако той си мълчи! Ако не го направиш, ще стане направо ужасно…

— Ще направя, каквото мога — обеща Анн, която определено никога не бе страдала от липса на теми за разговор. Но пък и никога не бе попадала в положение, пред каквото настоящето я изправяше.

Всички се събраха около масата, много красиво и добре подредена, въпреки липсващите цветя. Лицето на плахата госпожа Сайръс, облечена в сива копринена рокля, бе по-сиво и от дрехата й. Езми, красавицата на семейството, една много бледна красавица — с бледоруси коси, бледорозови устни и бледи незабравими очи — изглеждаше още по-бледа от обикновено, сякаш всеки миг ще припадне. Прингъл, пълничък, весел четиринадесетгодишен хлапак с кръгли очи и очила и със светлоруса почти бяла коса, имаше вид на вързано кученце, а Трикс — на ужасена ученичка.

Д-р Картър, който безспорно беше красавец, изглеждаше изящно с къдравите си тъмни коси, бляскави тъмни очи и очила със сребърни рамки, но Анн още от дните му като асистент в Редмънд го помнеше като един доста надут млад досадник. Той също се чувстваше неловко. Очевидно усещаше, че нещо не е наред — резонно заключение, щом домакинът ти просто важно се доближава и се тръшва на стола си начело на масата, без да каже нито дума на никого.

Сайръс не пожела да каже молитвата и госпожа Сайръс, ярко изчервена, я измърмори едва чуто. „За онова, което ще получим, Господи, истински сме благодарни.“ Вечерята започна зле: изнервената Езми изпусна вилицата си на пода. Всички, освен Сайръс, подскочиха, защото нервите им бяха опънати до скъсване. Сайръс изгледа Езми в яростно безмълвие с изпъкналите си сини очи. После изгледа и всички останали и ги смрази в мълчание. Когато госпожа Сайръс си сипа сос от хрян, той я измери с такъв поглед, който й напомни за болния й стомах. Повече не можа и да хапне от него, и беше благодарна за това. Не вярваше да я заболи, но пък за тази цел не биваше да яде нищо, Езми също. Двете само се преструваха, че ядат. Вечерята продължи в мъртво мълчание, прекъсвано от време на време от репликите на Трикс и Анн за времето. Очите на Трикс изразително молеха Анн да заговори, но тя за пръв път в живота си не намираше какво да каже. Отчаяно усещаше, че трябва да говори, но в главата й се въртяха все глупости, които не можеше да изрече на глас. Всички ли бяха омагьосани? Любопитно беше влиянието, което има над хората един мълчалив, заинатен мъж. Анн направо не можеше да повярва, че всичко това е възможно. А без съмнение, той действително бе доста щастлив да съзнава, че кара всички на масата да се чувстват така неудобно. Какво ли ставаше вътре в съзнанието му? Дали щеше да подскочи, ако някой го боцне с карфица? На Анн й се дощя да му зашлеви плесница, да му ожули кокалчетата, да го остави прав в ъгъла — да го наказва като най-лошото дете, каквото всъщност беше, въпреки щръкналата си посивяла коса и наежените мустаци.

А освен всичко останало, на Анн й се искаше да го застави да проговори. Инстинктивно усещаше, че за него няма да има по-голямо наказание на света от това да бъде въвлечен в разговор в момент, когато си е наумил и думица да не обели.

Ами ако стане и преднамерено счупи оная огромна, противна старомодна ваза там, на масичката в ъгъла? Ужасно натруфена вещ, обсипана с венци от рози и листенца, от която прахта се избърсва така трудно, а трябва да бъде поддържана безупречно чиста! Анн знаеше, че цялото семейство ненавижда тази ваза, но Сайръс Тейлър не искал и да чуе да я качат на тавана, защото била още от майка му. Анн си помисли, че смело би го сторила, само да знаеше, че това ще накара Сайръс да избухне и в гнева си да проговори.

Защо ли Ленъкс Картър не продумваше? Ако той си отвореше устата, тя също би подхванала темата, а навярно и Трикс, и Прингъл ще излязат от магията, която им връзва езиците, и ще се получи все някакъв разговор. Но той просто си седеше и се хранеше. Навярно смяташе, че е най-добре да прави точно това. Навярно се боеше да не каже нещо, което още повече да разяри вече явно разгневения баща на своята избраница.

— Бихте ли започнали с туршията, госпожице Шърли? — плахо предложи госпожа Тейлър.

Някакво зло дяволче се пробуди у Анн — тя започна с туршията, но започна и с нещо друго. И преди да е размислила, тя се приведе напред, бистрите й сиво-зелени очи проблеснаха и меко каза:

— Навярно ще се изненадате да чуете, господин Картър, че миналата седмица господин Тейлър внезапно започна да оглушава.

И след като хвърли бомбата, се облегна назад. Не можеше да каже точно какво очакваше и на какво се надяваше. Ако д-р Картър добиеше впечатлението, че неговият домакин е оглушал, а не все по-занемяващ от гняв, можеше и да си развърже езика. Тя не изрече никаква лъжа. Тя не каза, че Сайръс Тейлър е глух. Колкото до Сайръс Тейлър, ако се надяваше да го накара да проговори, много се лъжеше — той само я изгледа и продължи да мълчи.

Но забележката й така повлия на Трикс и Прингъл, както не бе и мечтала. Самата Трикс бе изпаднала в мълчалива ярост. Миг преди Анн да подметне реторичния си въпрос, тя видя как Езми крадешком избърса една сълза, търкулнала се от отчаяните й сини очи. Всичко беше безнадеждно. Сега вече Ленъкс Картър никога нямаше да поиска ръката й. Вече нямаше никакво значение кой какво ще каже или ще направи. Трикс внезапно бе обзета от горещо желание за разплата с жестокия си баща. Репликата на Анн й даде съдбоносно вдъхновение, а Прингъл, този вулкан от потискана дяволитост, само примигна с белите си клепки и веднага последва примера й. До края на живота си Анн, Езми и госпожа Сайръс нямаше да забравят ужасния четвърт час, който последва.

— Такова нещастие, бедничкият татко — обърна се Трикс към д-р Картър, който седеше насреща. — А е само на шестдесет и осем.

Като чу как възрастта му скача с цели шест години, Сайръс Тейлър изду ноздри, но продължи да мълчи.

— Какво удоволствие е да похапнеш свястна храна — рече Прингъл ясно и отчетливо. — Какво ще си помислите, д-р Картър, за човек, който оставя семейството си да живее единствено на плодове и яйца — нищо друго, освен плодове и яйца — и то само от каприз?

— Да не би баща ви… — удивено подхвана д-р Картър.

— Какво ще си помислите за съпруг, който пребива жена си, задето е окачила завеси, каквито не му харесват — най-хладнокръвно я преби? — настойчиво продължи Трикс.

— До кръв — сериозно добави Прингъл.

— Да не искате да кажете, че баща ви…

— Какво ще си помислите за човек, който нарязва копринената рокля на жена си, само защото не му допада кройката? — изстреля Трикс.

— Ами какво ще си помислите — допълни Прингъл — за човек, който забранява на жена си да си вземе куче?

— А на нея така й се иска да си има кученце — въздъхна Трикс.

— Какво ще си помислите — продължи Прингъл, на когото започваше да му става все по-забавно, — за човек, който подарява на жена си за Коледа само чифт галоши — и нищо друго?

— Е, галошите действително не стоплят особено сърцето — съгласи се д-р Картър.

Той срещна погледа на Анн, усмихна се, и Анн се усети, че никога досега не е виждала усмивката му. Как чудно се разхубавяваше лицето му! Какво беше казала Трикс? Кой би могъл да помисли, че у нея се крие такова демонче?

— Запитвали ли сте се някога, д-р Картър, колко ужасно би било да живееш с човек, който, без дори да се замисли — без да се замисли! — захвърля недопеченото месо по прислужницата?

Д-р Картър неспокойно погледна към Сайръс Тейлър, сякаш се боеше, че той може да замери някого с костите от пилето, после с явно успокоение се сети, че домакинът му е оглушал.

— Какво ще си помислите за човек, който вярва, че земята е плоска? — изтърси Прингъл.

Анн си помисли, че този път вече Сайръс ще проговори. По червендалестото му лице премина тръпка, но той не обели и дума. И все пак й се стори, че мустаците му май са по-малко наежени.

— Какво ще си помислите за човек, който заставя леля си — единствената си леля — да отиде в бедняшки приют? — обяви Трикс.

— И пасе кравата си в гробището — добави Прингъл. — Съмърсайд още не беше виждал такова чудо.

— Какво ще си помислите за човек, който всеки ден записва в дневника си какво е вечерял? — попита Трикс.

— Така е правил и великият Пийпс^[5] — отбеляза д-р Картър и отново се усмихна. Гласът му прозвуча така, сякаш всеки миг ще се разсмее.

Може би в крайна сметка не е бил надут, помисли си Анн, просто е бил млад, свенлив и прекалено сериозен. Но самата тя определено се чувстваше поразена. Изобщо нямаше намерение нещата да стигат толкова далеч. Осъзна, че е по-лесно да започнеш едно нещо, отколкото да го приключиш. Трикс и Прингъл бяха дяволски остроумни. И нито веднъж не споменаха, че точно техният баща е извършил и едно-едничко от споменатите неща. Анн можеше да си представи как Прингъл с престорена невинност, от която кръглите му очи стават още по-кръгли, обяснява: „Но аз задавах тия въпроси на д-р Картър просто за сведение!“.

— Какво ще си помислите — продължаваше Трикс — за човек, който отваря и чете писмата на жена си?

— Ами какво ще си помислите за човек, който отива на погребение — погребението на родния си баща — по работни дрехи? — попита Прингъл.

Какво ли още щяха да измислят? Госпожа Сайръс открито плачеше, а Езми се бе поуспокоила в отчаянието си. Вече нищо нямаше значение. Обърна се и решително изгледа д-р Картър, когото бе изгубила завинаги. И за първи път в живота й се наложи да каже нещо наистина остроумно:

— Какво — тихо попита тя — ще си помислите за човек, който пропиля цял божи ден да търси котенцата на една нещастна, случайно застреляна котка, защото не можеше да понесе мисълта, че ще умрат от глад?

Над стаята надвисна странна тишина. Трикс и Прингъл внезапно се засрамиха от себе си. После се надигна госпожа Сайръс, и с чувство за съпружески дълг подкрепи неочакваната защита, която Езми оказа на баща си.

— А и как чудно умее да плете на една кука! Миналата зима, докато лежеше, скован от лумбаго, изработи такава прекрасна покривка за масата в салона…

Всеки си има граница на издръжливост, и Сайръс Тейлър достигна своята. Така яростно отскочи назад, че столът му се плъзна по излъскания под и се блъсна в масичката с вазата. Масичката се преобърна и вазата, естествено, се пръсна на стотици парченца. Разрошените побелели вежди на Сайръс видимо настръхнаха от ярост, той се изправи и най-сетне избухна:

— На никакви куки не плета, жено! Как може една достойна за презрение покривчица да провали завинаги репутацията на един мъж?! Толкова ми беше зле от онова проклето лумбаго, че не знаех какви ги върша! Пък съм бил и глух, така ли, госпожице Шърли? Глух съм бил!

— Тя не каза, че си, тате — развика се Трикс, която вече нямаше страх от баща си, щом изразяваше настроенията си гласно.

— Да де, не го каза! Никой от вас нищичко не каза! И ти не каза, че съм на шестдесет и осем, след като съм само на шестдесет и две, нали така? Не каза и че не разрешавам на майка ти да си вземе куче! Боже мой, жено, ако щеш, можеш да гледаш и четиридесет хиляди кучета, и чудесно го знаеш! Кога съм ти отказал нещо, което си поискала? А? Кога?

— Никога, татенце, никога — отпаднало изхълца госпожа Сайръс. — Пък и аз никога не съм искала куче. Не съм си и помисляла да искам куче, татенце!

— Кога съм отварял писмата ти? Кога изобщо съм си водил дневник? Хм, дневник! Кога съм ходил по работни дрехи на чието и да било погребение? Кога съм си пасъл кравата в гробището? Коя моя леля е в бедняшки приют? Хвърлял ли съм някога печеното по някого? Карал ли съм ви някога да живеете само на плодове и яйца?

— Никога, татенце, никога! — проплака госпожа Сайръс. — Винаги добре си се грижил за нас, толкова добре!

— Не ми ли каза миналата Коледа, че искаш галоши?

— Да, ами да, разбира се, че ти казах, татенце. И цяла зима краката ми бяха така сухи и топли.

— Е, добре тогава! — Сайръс победоносно изгледа всички присъстващи. Очите му срещнаха погледа на Анн. И внезапно стана нещо неочаквано. Сайръс се разсмя. По бузите му действително се появиха трапчинки, и тия трапчинки направиха истинско чудо с цялото му изражение. Той върна стола си до масата и седна.

— Аз, д-р Картър, имам ужасния навик да се размълчавам. Всеки човек си има по някой лош навик. Е, моят е такъв. Хайде, майчице, хайде, стига си плакала. Признавам, че съм си заслужил всичко, което казахте, с изключение на това за плетките. Езми, момичето ми, никога няма да забравя, че единствено ти ме защити. Повикай Маги да разчисти цялата тази бъркотия — знам колко сте доволни всички, дето тая пущина се разби на парченца! — и да поднесе пудинга.

Анн никога не би повярвала, че една вечер, която започва толкова ужасно, може да завърши така приятно. Сайръс можеше да бъде най-сърдечният, най-добрият събеседник; при това очевидно всичко се беше разминало, защото след няколко вечери Трикс дойде да уведоми Анн, че най-сетне събрала достатъчно смелост да каже на баща си за Джони.

— И как го прие, Трикс? Много ли беше ужасно?

— Ами! Съвсем не се държа ужасно! — срамежливо си призна Трикс. — Само изпръхтя и каза, че било крайно време Джони да си дойде на думата, след като цели две години се навърта наоколо и прогонва всички останали. Според мен усещаше, че просто не е редно толкова скоро да изпадне в нов „пристъп на сръдня“. А пък да ти кажа, Анн, между тези си „пристъпи“ татко наистина е душичка.

— Смятам, че той е много, много по-добър баща, отколкото заслужаваш — заключи Анн, точно в стила на Ребека Дю. — На онази вечеря ти се държа направо оскърбително, Трикс.

— Но нали ти започна всичко — заоправдава се Трикс. — Пък и добрият мил Прингъл ми помогна мъничко. Е, всичко е добро, свършва ли добре — и, слава богу, никога вече няма да ми се налага да бърша прахта от оная ваза!

11

Откъс от писмо до Гилбърт две седмици по-късно

Годежът на Езми Тейлър и д-р Ленъкс Картър вече е обявен. По всичко, което можах да схвана от несвързаните местни клюки, в онази фатална петъчна вечер той решил да я защити и да я спаси от баща й и от семейството й — а навярно и от приятелките й! Очевидно годежът бил резултат от кавалерското му чувство. Трикс продължава да твърди, че причината съм аз, и предполагам, че имам някакъв пръст в тази работа. Но смятам никога вече да не си правя подобни експерименти. Все едно да хванеш дявола за опашката.

Наистина не знам какво ми стана тогава, Гилбърт. Трябва да беше някаква тлееща искра от остарялата ми омраза към всичко, което намирисва на прингълщина. Сега вече наистина ми изглежда остаряла. Вече почти съм я забравила. Но хората край мен още се чудят. Госпожица Валънтайн Корталоу казала, че никак не се учудва, че съм спечелила рода Прингъл, защото съм имала „такова излъчване“; а жената на свещеника пък си мисли, че всичко е резултат от молитвите, които отправяла. Е, знае ли човек как точно е станало?

Вчера с Джен Прингъл се поразходихме след училище и си говорихме „за обувки, за кораби и за червен восък“ — за почти всичко, освен за геометрия. Тази тема я отбягваме. Джен е наясно, че не съм особено добра по геометрия, но мъничката подробност, която знам за капитан Майръм, уравновесява нещата. Дадох на Джен „Книга на мъчениците“ от Фокс. Мразя да раздавам книги, които обичам — когато ми ги върнат, някак имам чувството, че вече не са същите. Но пък на мен „Мъчениците“ ми е любима само защото преди години госпожа Алън ми я подари в неделното училище. Инак не обичам да чета за разни мъченици, все ме карат да се чувствам нищожна и засрамена — засрамена да си призная, че мразя да ставам от леглото в мразовити утрини и че вечно отлагам посещенията при зъболекаря.

Е, радвам се, че Езми и Трикс и двете са щастливи. Откакто собственият ми любовен романс процъфтява, все повече се интересувам от околните. Но, както знаеш, това е доброжелателен интерес. Не клюкарски, не злонамерен — просто се радвам, че по света има толкова много щастие.

Още е февруари и „над покрива на манастира снежец проблясва под луната“. Само дето покривът не е на никакъв манастир, а на хамбара на господин Хамилтън. Но започвам да си мисля: още само няколко седмици, и ще дойде пролетта, а след още няколко седмици ще дойде и лятото, и ваканцията, и „Грийн Гейбълс“… И златното слънце над ливадите в Авонлий… И заливът, сребрист на зазоряване, сапфиреносин под лунната светлина, и пурпурен по залез… и ти…

Безкрайни са плановете ни с малката Елизабет за тази пролет. Вече сме много добри приятелки. Всяка вечер й нося млякото, а от време на време, много рядко, я пускат с мен на разходка. Открихме, че рождените ни дни са в един и същи ден, и Елизабет стана пурпурна от вълнение. Толкова е сладка, когато се изчервява. А обикновено е прекалено бледа и млякото не я зачервява. Бузките й порозовяват единствено когато се връщаме от разходка и я е облъхнал привечерният вятър. Веднъж мрачно ме попита:

— Госпожице Шърли, когато порасна, ще имам ли и аз такава хубава млечна кожа като вашата, ако всяка вечер си мажа лицето с кисело мляко?

Изглежда тук, на Уличката на привиденията, киселото мляко е най-предпочитаното козметично средство. Открих, че и Ребека Дю го използва. Зарече ме да не казвам на вдовиците — щели да си помислят, че е твърде лекомислено за нейната възраст. Броят на тайните, които съм длъжна да пазя тук, в „Уинди Уилоус“, направо ме състарява преждевременно. Чудя се дали да не мажа с кисело мляко носа си, ако това ще помогне да изчезнат седемте ми лунички. Между другото, господине, хрумвало ли ти е някога, че имам „хубава млечна кожа“? И да ти е хрумвало, никога не си ми го казвал. А знаел ли си, че съм „относително красива“? Защото аз открих, че съм била.

— Какво означава да си красива, госпожице Шърли? — мрачно попита Ребека Дю един ден, докато обличах новата си тъмнобежова муселинена рокля.

— Често съм се питала — отвърнах аз.

— Но ти си красива — рече Ребека Дю.

— Не вярвах, че може да си толкова саркастична, Ребека.

— Не исках да съм саркастична, госпожице Шърли. Наистина си красива — е, относително поне.

— Как така относително?

— Погледни се в огледалото на бюфета — посочи Ребека Дю. — В сравнение с мен си красива.

Е, наистина бях!

Но още не съм довършила за Елизабет. Една бурна вечер вятърът фучеше из Уличката на привиденията и двете не можахме да излезем на разходка. Тя се качи в стаичката ми и чертахме карта на Приказната страна. Елизабет седеше на синята ми поничка възглавничка, за да й бъде по-високо, и когато се навеждаше над картата, имаше вид на сериозно малко джуженце (между другото, хич не ми поправяй правописа! „Джуженце“ звучи къде-къде по-тайнствено и приказно от „джудженце“.)

Картата още не сме я завършили — всеки ден се сещаме по нещо ново, което да допълним. Снощи добавихме къщата на Снежната вещица и зад нея очертахме троен хълм, целият обрасъл с разцъфтели вишни. (Между другото, Гилбърт, много ми се ще край нашата къща на мечтите да има някоя и друга дива вишна.) Разбира се, на нашата карта присъства голямото Утре — източно от днес и западно от вчера; освен това в нашата приказна страна нямат край различните времена — пролетно време, продължително време, кратко време, време по новолуние, време за лека нощ, скоро време — но си нямаме крайно време, то е твърде тъжно за една приказна страна; има старо време, младо време — понеже там, където има старо време, трябва да има и младо; планинско време, тъй като звучи така вълнуващо; нощно време и дневно време — но няма време за лягане, нито пък време за училище; коледно време — и то не едно-единствено, защото за една приказна страна това би било твърде тъжно; изгубено време, понеже е толкова хубаво да го намериш; понякогашно време, весело време, бързо време, бавно време, време половин час след целувката, време за прибиране у дома, и време незапомнено, което е една от най-красивите фрази на света… Имаме си и вълшебни червени стрелкички, които отвсякъде насочват към различните времена. Знам, Ребека Дю си мисли, че прекалено съм се вдетинила. Но, Гилбърт, дано никога не допуснем да станем прекалено стари и мъдри… Не, не — прекалено стари и глупави! — за приказната страна.

Усещам как Ребека Дю се чуди дали оказвам добро влияние върху живота на Елизабет. Смята, че й вдъхвам смелост да стане „мечтателка“. Една вечер, когато ме нямало, Ребека Дю й занесла млякото и я заварила до портата, така съсредоточено впила поглед в небето, че дори не чула леките (всичко друго, но не и леки!) стъпки на Ребека.

— Вслушвах се, Ребека — възкликнала тя.

— Май прекалено много се вслушваш — неодобрително рекла Ребека.

Елизабет се усмихнала отнесено и непоколебимо. (Ребека Дю не използва точно тези думи, но аз си знам точно как се е усмихнала Елизабет.)

— Ще се учудиш, Ребека Дю, ако разбереш какво дочувам понякога — казала тя с такъв тон, от който косите на Ребека Дю настръхнали, или поне така твърди тя.

Но у Елизабет винаги има някакво чародейно излъчване — какво да се прави?

Твоя

Анн

P. S. Никога, никога, никога няма да забравя лицето на Сайръс Тейлър, когато жена му го обвини, че плете на една кука. Но винаги ще ми е симпатичен, задето е издирил ония котенца. А и Езми ми харесва, задето защити баща си точно в момента, когато всичките й надежди бяха разбити.

P. S. 2. Смених перото си. И те обичам, защото не си такъв надут като д-р Картър. И те обичам, защото нямаш такива щръкнали уши като на Джони. И — най-съществената причина — обичам те, просто защото си си Гилбърт!

12

„Уинди Уилоус“

Уличката на привиденията

30 май

Най-скъпи и още по-скъпи мой,

Пролет е!

Навярно не си го и разбрал сред суматохата на изпитите в Кингспорт. Но аз го съзнавам с всяка своя клетка. Цял Съмърсайд го съзнава. И най-невзрачните улички са изменени под пръстите на цветовете, надвиснали над старите стобори, и от редиците глухарчета в тревата край дворните пътеки. Дори и китайската девойка на полицата ми го съзнава, и съм сигурна, че само да мога някоя нощ да се пробудя достатъчно бързо, ще я хвана да танцува самотно с розовите си обувчици с позлатени токчета.

Всичко ми нашепва: „Пролет е!“ — и малките смеещи се поточета, и сините мъгли над Царя на бурите, и кленовете в гробището, където ходя да чета писмата ти, и побелелите череши по Уличката на привиденията, и лъскавите, жизнерадостни червеношийки, които предизвикателно подскачат под носа на Дъсти Милър в задния двор, и бръшлянът, който пада на зелени гирлянди над малката врата, при която Елизабет идва за млякото си, и елите край гробището, вирнали новите пискюли по връхчетата на клоните си. Дори самото старо гробище, където над главите на мъртвите са насадени какви ли не цветя, и те цъфтят и зеленеят, сякаш искат да кажат: „Дори и тук животът надделява над смъртта“. Онази вечер си направих наистина прекрасна разходка до гробището. (Убедена съм, че Ребека Дю намира вкуса ми към тия разходки за ужасяващо патологичен. „Не мога да проумея какво толкова те влече към онова злощастно място“, все ми вика тя.) Бродих там в ароматния зелен полумрак и се питах дали очите на Стивън Прингъл най-сетне са се затворили и дали жената на Нейтан Прингъл действително се е опитвала да го отрови. Гробът й изглежда така невинен с новопораслата трева и юнски лилии, че стигнах до извода, че всичко е било пълна клевета.

Само месец още, и ще си ида у дома за ваканцията! Непрестанно мисля за обсипаните в сняг дървета на старата овощна градина в „Грийн Гейбълс“, за старото мостче над Езерото на бляскавите води, за далечния шум на прибоя, за един летен следобед в Алеята на влюбените… и за теб!

Тази вечер, Гилбърт, перото ми просто е точно каквото ми трябва и…

(Две страници пропуснати)

Тази вечер навестих семейство Гибсън. Преди известно време Марила ме помоли да ида да ги видя, понеже някога, когато живеели в Белите пясъци, били близки. Аз съответно ги навестих и оттогава ходя там веднъж седмично, защото Полин явно се радва на посещенията ми, а много ми е жал за нея. Направо е робиня на онази ужасна старица майка си.

Госпожа Адониръм Гибсън е осемдесетгодишна и прекарва дните си в инвалидна количка. Преместили се в Съмърсайд преди петнадесет години. Полин, която е на четиридесет и пет, е най-малката от децата — всичките й братя и сестри се изпоженили и всичките твърдо не приемат госпожа Адониръм в домовете си. Ето защо Полин се грижи за къщата и едва ли не носи майка си на ръце. Тя е малко бледичка, с очи на кошута и златистокестеняви, все още бляскави и красиви коси. Доста са заможни, и ако не беше майка й, Полин щеше да си живее чудесно. Тя просто обича да работи за църквата и би била направо щастлива да се включи в Женското мисионерско благотворително дружество и да подготвя църковни вечери и общи събрания. Но сега едва успява да се измъкне от къщи дори в неделя, за да иде на църква. И не виждам никакъв изход за нея, тъй като старата госпожа Гибсън явно ще живее сто години. И макар и да не може да използва краката си, определено няма никакви проблеми с използването на езика си. Винаги ме обзема безпомощна ярост, като седя там и я слушам как язвително се подиграва с горкичката Полин. Е, все пак Полин ми довери, че майка й „има високо мнение“ за мен и че когато съм наоколо, се отнасяла с нея доста по-мило. Ако е така, направо изтръпвам, като си представя как ли се държи, когато мен ме няма.

Полин не се осмелява да направи нищичко, без да се допита до майка си. Дори дрехите си не може да избира сама, освен някой и друг чифт чорапи. Всичко трябва да се изпраща за одобрение на госпожа Гибсън; всичко трябва да бъде доизносвано и преобръщано по два пъти. Шапката на Полин е отпреди четири години!

Госпожа Гибсън не може да понася никакъв шум, нито пък чист въздух в дома си. Разправят, че никога в живота си не се била засмяла. Тъй или инак, самата аз наистина не съм я видяла да се усмихва, и като я погледна, неусетно се питам как ли ще изглежда лицето й, ако се засмее. Полин дори не може да си има собствена стая. Трябва да спи в стаята на майка си и нощем да става почти всяка минута, за да разтрива гърба на госпожа Гибсън, да й дава хапчета, да й носи бутилка с гореща вода — гореща, а не топла! — да й намества възглавниците или пък да проверява какви са ония тайнствени шумове в задния двор… Госпожа Гибсън се наспива следобед, а нощите си прекарва, като изнамира на Полин все нови и нови задачи.

И все пак нищо и никога не би могло да превърне Полин в кисело мрънкало. Тя е добра, всеотдайна и търпелива, и се радвам, че си има куче, което да обича. Това куче е единственото нещо, което някога е взела на своя глава, и то само защото някъде из града станал обир и госпожа Гибсън решила, че то ще ги пази. Полин дори не смее да покаже пред майка си колко много обича кучето. Госпожа Гибсън го ненавижда и все мърмори, че разнасяло кокали из къщи, но по някаква своя си егоистична причина все не нарежда да го махнат.

Аз обаче най-сетне имам възможност да направя нещо за Полин, и ще го направя. Ще й дам един истински ден, макар и заради това да не отида следващия уикенд в „Грийн Гейбълс“.

Тази вечер, като влязох, забелязах, че Полин е плакала. Госпожа Гибсън не ме остави дълго на съмненията ми:

— Полин иска да замине и да ме изостави, госпожице Шърли — рече тя. — Каква благодарна дъщеря си имам, а?

— Само за един ден, мамичко! — Полин преглътна едно хълцане и се опита да се усмихне.

— Само за един ден, разправя тя! Е, вие поне знаете какви са моите дни, госпожице Шърли. Всички знаят какви са моите дни. Но вие, госпожице Шърли, все още не знаете, и се надявам никога да не узнаете колко дълъг може да бъде един ден, когато човек страда.

Много добре знаех, че госпожа Гибсън никак, ама никак не страда, така че не си направих труда да й съчувствам.

— Мамичко, но аз, разбира се, ще намеря кой да остане при теб — рече Полин и ми обясни: — Виждате ли, идната събота братовчедка ми Луиза празнува сребърната си сватба в Белите пясъци и държи да отида. Бях й шаферка, когато се омъжваше за Морис Хилтън. Толкова ми се иска да отида, стига само мамичка да даде съгласието си…

— Е, щом трябва да си умра сам-самичка, значи така трябва — заяви госпожа Гибсън. — Оставям всичко на собствената ти съвест, Полин.

Разбрах, че Полин е изгубила битката още в мига, в който госпожа Гибсън заговори за съвест. Госпожа Гибсън цял живот е налагала своето, като оставяла нещата на съвестта на околните. Казват, че някакъв младеж години наред искал да се ожени за Полин, но госпожа Гибсън попречила, като оставила нещата на съвестта на Полин.

Полин изтри очи, събра сили за една жалка усмивка и се захвана с роклята, която преправяше — противно каре в зелено и черно.

— О, Полин, я не се цупи! — отсече госпожа Гибсън. — Не мога да понасям нацупени хора! И не забравяй да зашиеш якичка на роклята! Ще повярвате ли, госпожице Шърли, тя всъщност искаше да остави роклята без якичка. Ако си отида, и дълбоки деколтета ще вземе да носи!

Погледнах бедната Полин. Стройната й шия, още доста сочна и хубава, бе стегната във висока, колосана дантелена яка.

— Роклите без яки са на мода сега — вметнах.

— Роклите без яки — отряза госпожа Гибсън — са неприлични!

(Между другото, самата аз бях с рокля без яка.)

— Нещо повече — продължи госпожа Гибсън, като се върна на предишната тема, — тоя Морис Хилтън никога не ми е харесвал. Майка му беше Крокет по баща. Никога не е имал чувство за благоприличие. Все целува жена си на най-неподходящи места!

(А ти, Гилбърт, убеден ли си, че ме целуваш само на подходящи места? Боя се, че за госпожа Гибсън трапчинката на шията например би била най-неподходящото място.)

— Но, мамичко, не помниш ли, това се случи в деня, когато конят на Харви Уидър едва не я премаза, както препускаше право към градината на църквата! Напълно естествено беше Морис да е малко развълнуван.

— Полин, не ми противоречи, моля те! Все още твърдя, че това е неподходящо място хората да се целуват. Но, то се знае, моето мнение вече не означава нищо за никого. То се знае, че всеки иска да ме види в гроба. Знам какъв товар съм за теб. Де да можех и да умра. Никой не ме иска.

— Не говори така, мамичко! — замоли я Полин.

— Ще говоря така. Ето те тебе, наумила си да ходиш на оная сребърна сватба, макар да знаеш, че не желая това.

— Мамичко, миличка, няма да отида. Не бих и помислила да отида, щом ти не го желаеш. Не се вълнувай толкова.

— О, не, аз не мога да си позволя дори мъничко вълнение, нали така, за да поразведря еднообразния си живот! Нали не си тръгвате така скоро, госпожице Шърли?

Изпитвах усещането, че ако остана още малко, или ще полудея, или ще зашлевя госпожа Адониръм през сбръчканото лице. Ето защо обясних, че имам да проверявам контролни.

— Добре де, добре, разбирам, че за едно младо момиче две стари жени като нас са твърде жалка компания — въздъхна госпожа Гибсън. — Пък и Полин не е никак весела, нали така, Полин? Никак весела. Не ме учудва, че на госпожица Шърли не й се остава повече.

Полин ме изпрати до верандата. Луната огряваше малката й градинка и проблясваше над пристанището. Мек приятен повей нашепваше нещо на побелялото ябълково дръвче. Беше пролет… пролет… пролет! Дори и госпожа Гибсън не може да накара сливите да спрат да цъфтят. И меките сиво-сини очи на Полин се изпълниха със сълзи.

— Толкова ми се ще да ида на сребърната сватба на Лу — продължително въздъхна тя с отчаяно смирение.

— Ще идете — казах аз.

— О, не, скъпа, не мога да отида. Мамичка, милата, никога няма да се съгласи. Просто трябва да си го избия от главата. Не е ли прекрасна луната тази вечер? — добави тя с тих, весел тон.

— Не съм чула да е излязло нещо добро, когато човек зяпа луната — провикна се госпожа Гибсън откъм прозореца на дневната. — Хайде, Полин, стига си чуруликала там, ами влез ми донеси червените спални пантофки, дето са обточени с кожа. Тия обувки направо ужасно ми стискат. Но никой не го е грижа как страдам аз.

Почувствах, че лично мен наистина не ме е грижа как страда тя. Бедната миличка Полин! Но за Полин определено идва почивният ден, и тя ще отиде на онази сребърна сватба. Аз, Анн Шърли, казах!

Щом се прибрах, разказах всичко на Ребека Дю и на вдовиците и много се смяхме, докато измисляхме какви ли не прекрасни обиди по адрес на госпожа Гибсън. Леля Кейт не мисли, че ще успея да склоня госпожа Гибсън да пусне Полин, но Ребека Дю вярва в мен:

— Каквото и да стане, ако не можеш, значи никой не може — казва тя.

Наскоро бях на вечеря у госпожа Том Прингъл, онази, дето не ме взе на квартира. (Ребека твърди, че съм най-изгодната наемателка, за която е чувала, понеже така често ме канят на вечеря.) Много се радвам, че не ме взе. Тя е мила и мъркаща, и ще я пуснат и в рая заради кейковете й, но нейният дом не е „Уинди Уилоус“, не се намира на Уличката на привиденията, а и тя не е нито леля Кейт, нито леля Чати, нито Ребека Дю. Аз си ги обичам и трите, и ще остана тук на квартира и през следващата, и през по-следващата година. Креслото ми винаги е „креслото на госпожица Шърли“, и леля Чати разправя, че когато ме няма, Ребека Дю сервира и на моето място, „че да не изглежда тъй самотно“. Понякога чувствата на леля Чати са малко пообъркани, но тя твърди, че вече ме разбирала и знаела, че никога няма съзнателно да я обидя.

С малката Елизабет вече излизаме на разходка по два пъти седмично. Госпожа Камбъл се съгласи на това, но не бива по-често, и никога в неделя. Пролетно време нещата при малката Елизабет са по-добре. Дори и в оная мрачна стара къща прониква по някой слънчев лъч, а отвън тя изглежда дори красива, когато по нея затанцуват сенките от върховете на дърветата. И все пак Елизабет обича да бяга оттам винаги, когато може. Понякога отиваме до града, та да може да разгледа осветените витрини. Но най-често вървим дотам, докъдето ни стига смелост, по Пътя, който води до Края на света, и всеки завой преминаваме с чувство за приключение и очакване, сякаш зад него ще открием голямото Утре, а ниските зелени вечерни хълмове меко се гушат един до друг в далечината. Едно от нещата, които ще направи Елизабет в голямото Утре, е „да иде във Филаделфия и да види ангела в църквата“. Не съм й казвала — пък и никога няма да й кажа — че човек достатъчно бързо губи илюзиите си. Но както и да е, ако можехме да стигнем до голямото Утре, кой знае какво щяхме да намерим там? Навярно ангели има навсякъде.

Понякога през кристалния пролетен въздух наблюдаваме как корабите навлизат в пристанището с попътния вятър и оставят блестящи дири по водата, а Елизабет се пита дали баща й не е на борда на някой от тях. Вкопчила се е в надеждата, че някой ден той може и да дойде. Аз пък не мога да проумея защо не идва. Убедена съм, че би дошъл, само да знаеше каква мила дъщеричка жадува за него тук. Предполагам, че изобщо не съзнава, че тя вече е доста голямо момиче. Предполагам, че още я мисли за малкото бебе, струвало живота на жена му.

Скоро привършва първата ми година в Съмърсайдската гимназия. Първият срок беше същински кошмар, но последните два бяха много приятни. Родът Прингъл са чудесни хора. Как изобщо съм могла да ги сравнявам със семейство Пай?! Днес Сид Прингъл ми донесе букет трилиуми. Джен ще бъде първенец в класа си и, както разправят, мис Елън твърдяла, че аз съм била единствената учителка, която изобщо истински разбира детето! Само Катрин Брук е като трън в очите ми — продължава да се държи враждебно и отчуждено. Ще се откажа от опитите да се сприятелявам с нея. В края на краищата, както казва Ребека Дю, всичко си има граници.

О, без малко да забравя да ти кажа — Сали Нелсън ме помоли да й стана шаферка. Сватбата ще бъде на 30 юни в Бонивю, лятната къща на д-р Нелсън, някъде накрай света. Омъжва се за Гордън Хил. И от шестте дъщери на д-р Нелсън неомъжена ще остане единствено Нора Нелсън. Джим Уилкокс от години излизал с нея „от време на време“, както казва Ребека Дю, но нещата сякаш все не стигали доникъде и вече никой не вярва, че ще стигнат. Сали ми е много симпатична, но с Нора така и не се сближихме. Тя, разбира се, е доста по-голяма от мен и доста сдържана и горделива. Все пак ми се щеше да станем приятелки. Нито е хубавица, нито много умна, нито чаровна, но някак има вкус. Имам чувството, че ще си струва.

Като говорим за сватби, миналия месец Езми Тейлър се омъжи за своя доктор на филологическите науки. Сватбата беше в сряда следобед и не можах да отида в църквата, но всички твърдят, че изглеждала много красива и щастлива, а Ленъкс имал вид на човек, който съзнава, че е направил верния избор. Със Сайръс Тейлър станахме големи приятели. Често се сещаме за онази вечеря, която вече пред всички е признал за голяма шега.

— Оттогава не смея да се цупя — призна ми той. — Следващия път майчицата може да ме обвини, че съм шил ковьорче. — После праща по мен поздрави на вдовиците.

Така е, Гилбърт, хората са чудесни, и животът е чудесен, и аз съм

Завинаги

Твоя!

P. S. Старата ни червена крава долу в ливадата на господин Хамилтън си има петнисто теленце. Вече три месеца купуваме млякото от Лу Хънт. Ребека разправя, че пак ще имаме сметана, и че все чувала, че благините на Хънт край нямали, но сега вече го вярвала. Ребека изобщо не искаше това теле да се ражда. За да я прилъже, леля Кейт трябваше да хване господин Хамилтън да й обясни, че кравата е вече твърде стара, за да се отели.

13

— Ах, когато остареете и сте прикована към леглото като мен, ще ми съчувствате повече отсега — прохленчи госпожа Гибсън.

— Моля ви, госпожо Гибсън, не си мислете, че ми липсва съчувствие — отвърна Анн, на която след половинчасови напразни усилия й идеше да стисне госпожа Гибсън за гушата. Ако не беше погледът на Полин, сведен умолително към пода, нищо на света не можеше да я удържи да се откаже и да си тръгне отчаяна. — Уверявам ви, че няма да сте самотна и изоставена. Аз ще съм тук целия ден и ще се старая нищичко да не ви липсва.

— Ох, знам си, че от мене никой няма полза — продължи госпожа Гибсън, сякаш нищо не е чула. — Няма нужда да ми го натяквате, госпожице Шърли. Готова съм да умра по всяко време… по всяко време. И тогава Полин ще може да се развява колкото си ще. И няма да съм тук, и да се чувствам изоставена. Днес никой от младите няма и капчица разум. Всички са лекомислени… Много, много лекомислени.

Анн не разбра дали Полин или тя самата е лекомислената млада особа без капчица разум, но опита да извади последния си коз:

— Но нали знаете, госпожо Гибсън, ако Полин не отиде на сребърната сватба на братовчедка си, хората наистина ще започнат да приказват такива ужасни неща!

— Щели да приказват! — отряза я госпожа Гибсън. — И какво ще разправят?

— Скъпа госпожо Гибсън („Да ми прости Господ за това обръщение!“ — мина й през ума), знам, че за дългия си живот сте разбрали какво точно могат да разправят злите езици.

— Не биваше да ми припомняте за възрастта ми — озъби се госпожа Гибсън. — И няма какво да ми обяснявате колко е злобен светът. Знам го прекалено добре, прекалено добре. А и няма нужда да ми казвате, че този град е пълен с отвратителни клюкари. Но не знам защо не ми се ще да ме разнасят, че съм била една стара тиранка. Аз не съм спирала Полин да върви. Не оставих ли решението на нейната съвест?

— Малко са хората, които ще повярват на това — рече Анн с тъга и загриженост.

Една-две минути госпожа Гибсън яростно смука ментовия си бонбон, и най-сетне каза:

— Чух, че в Белите пясъци върлували заушки.

— Мамичко, скъпа, нали знаеш, че съм боледувала от заушка.

— Някои хора ги повтаря. И ти ще си точно от тях, Полин. Вечно прихващаш какви ли не болести. Колко нощи съм будувала заради теб, без да се надявам да дочакаш утрото! Ах, божичко, как бързо се забравят майчините жертви! И как ще стигнеш до Белите пясъци? От години не си се качвала на влак. Пък и в събота вечер няма влак за насам.

— Тя може да замине с влака в събота сутринта — рече Анн. — И съм сигурна, че господин Джеймс Грегър ще я върне обратно.

— Тоя Джим Грегър никога не ми е бил симпатичен. Майка му беше Тарбуш по баща.

— Той заминава с двуколката си в петък, инак щеше да я закара и на отиване. Но и с влака няма какво да й се случи, госпожо Гибсън. Просто ще се качи в Съмърсайд и ще слезе в Белите пясъци. Без никакво прекачване.

— Зад всичко това се крие нещо — подозрително каза госпожа Гибсън. — Защо толкова настоявате тя да отиде, госпожице Шърли? Само това ми кажете.

Анн се приведе и се усмихна в лицето й, право срещу кръглите очички:

— Защото смятам, госпожо Гибсън, че Полин е една добра и грижовна дъщеря спрямо вас, но от време на време, както всички останали хора, има нужда от някой и друг почивен ден.

Повечето хора смятаха, че на усмивката на Анн е трудно да се устои. Дали това, или страхът от мълвата обезоръжи госпожа Гибсън.

— Предполагам, на никого не му хрумва, че и аз имам нужда от почивен ден от този инвалиден стол. Де да можех да си го взема… Но не мога. Просто трябва търпеливо да нося товара си. Е, щом трябва да иде, значи трябва. Винаги е постигала каквото си науми. Ако хване заушка или се разболее от ухапване на комар, после да не ме обвинявате мен. Аз ще се оправям, както мога. Да де, предполага се, че и вие ще сте тук, но вие не сте свикнали с навиците ми, както Полин. Е, все някак ще го преживея за един ден. Ако пък не мога — пак хубаво, вече толкова години живея живот назаем, какво значение има?

Това в никакъв случай не беше благосклонно съгласие, но все пак си беше съгласие. От облекчение и благодарност Анн се усети, че върши нещо, което не би и сънувала, че ще извърши — наведе се, целуна съсухрената кожа на госпожа Гибсън и каза:

— Благодаря.

— Я стига с вашите измамни ласкателства — заключи госпожа Гибсън. — Вземете си един ментов бонбон.

— Как ли ще мога да ви се отблагодаря, госпожице Шърли? — попита Полин, като изпращаше Анн надолу по улицата.

— Като отидете в Белите пясъци с леко сърце и изживеете с наслада всяка минута от времето там.

— О, ще го направя! Не знаете, госпожице Шърли, какво означава това за мен. Не само с Луиза искам да се видя. Старото имение на Лъкли в съседство с нейната къща ще го продават, а така ми се искаше да го видя още веднъж, преди да премине в чужди ръце. Мери Лъкли — сега тя е госпожа Хауърд Флеминг и живее далеч на Запад — беше най-скъпата ми приятелка, когато бях девойка. Като сестри бяхме. Толкова често ходех в Лъкли, и толкова го обичах. Колко съм си мечтала да се върна там… А мамичка все казва, че вече съм твърде стара, за да мечтая. Смятате ли така, госпожице Шърли?

— Никой никога не е твърде стар, за да мечтае. А и мечтите никога не остаряват.

— Толкова се радвам, че ви чувам да го казвате. О, госпожице Шърли, само като си помисля, че пак ще видя Залива! Петнадесет години не съм го виждала. Пристанището е красиво, да, но то не е Залива. Имам чувството, че ще литна. И всичко това дължа на вас. Мамичка ме пусна да отида единствено защото ви харесва. Направихте ме щастлива — вие винаги правите хората щастливи. Ами така си е, госпожице Шърли — като влезете в някоя стая, и хората се чувстват по-щастливи.

— Това е най-милият комплимент, който някога са ми правили, Полин.

— Има само един проблем, госпожице Шърли. Нямам какво да облека, освен старата си черна рокля от тафта. А тя май ще е прекалено мрачна за сватба, а? Пък и откак отслабнах, ми стана прекалено широка. Разбирате ли, тя ми е отпреди шест години.

— Трябва да се опитаме да придумаме майка ви, че ви е нужна нова рокля — с надежда каза Анн.

Но това се оказа свръх силите й. Госпожа Гибсън остана непреклонна. Черната тафтена рокля на Полин си била достатъчно добра за сребърната сватба на Луиза Хилтън.

— Преди шест години дадох за плата по два долара на ярд^[6] и после още три долара на Джейн Шарп да я ушие. Джейн е добра шивачка. Майка й беше Смайли по баща. Каква е тази идея да искаш нещо „леко“, Полин Гибсън! Ако я оставя, госпожице Шърли, тя ще тръгне облечена в яркочервено от главата до петите. Само ме чака да умра, за да го направи. Е, хубаво де, много скоро ще се отървеш от всички грижи, които ти създавам. Тогава ще можеш да се обличаш ярко и лекомислено колкото си щеш. Но додето съм жива, ще ходиш както трябва. А на шапката ти пък какво й е? И без това вече ти е време да започнеш да носиш боне.

Горката Полин изпитваше същински ужас при мисълта да носи боне. Предпочиташе до края на живота си да носи старата си шапка.

— Просто ще се радвам вътре в душата си и ще забравя всичко, свързано с дрехите — сподели тя с Анн, когато излязоха в градината да наберат за вдовиците букет юнски лилии и дамско сърце.

— Имам една идея — прекъсна я Анн, като предпазливо се огледа и се увери, че госпожа Гибсън не може да ги чуе, макар и да ги наблюдава от прозореца на дневната. — Нали сте виждали сребристосивата ми поплинена рокля? Ще ви я заема за сватбата.

От вълнение Полин изтърва кошницата с цветята и в краката на Анн се изсипа море от розово-бяла сладост.

— О, скъпа моя, не бих могла! Мамичка няма да ми разреши.

— Тя изобщо няма да разбере. Чуйте! В събота сутринта ще я облечете под черната тафта. Убедена съм, че ще ви стане. Малко е длъжка, но утре ще й пришия няколко басти — на мода са в момента. Тя е без яка, с ръкави до лактите, така че никой няма и да заподозре. Щом стигнете в Залива на чайките, сваляте тафтената рокля. А поплинената можете да оставите вечерта в Залива на чайките, и другата седмица, като си отивам у дома, ще си я прибера.

— Но не е ли прекалено младежка за мен?

— Съвсем не. Сиво се носи във всяка възраст.

— Смятате ли, че би било… редно да лъжа мамичка така? — поколеба се Полин.

— В този случай е напълно редно — безсрамно обяви Анн. — Знаете ли, Полин, някак не върви на сватба да се носи черна рокля. Може да донесе нещастие на булката.

— О, в никакъв случай не искам да правя такова нещо! Пък и, разбира се, от това на мамичка нищо няма да й стане. Надявам се да прекара съботата добре. Боя се, че няма да яде много-много, щом ме няма мен — както когато ходих на погребението на братовчедка ми Матилда. Госпожица Праути каза, че изобщо не хапнала — тогава тя се погрижи за нея. Толкова беше изнервена от смъртта на братовчедката Матилда — за мамичка говоря.

— Ще яде. Ще се погрижа за това.

— Знам, че сте свикнали да се справяте с нея — заключи Полин. — И още нещо, скъпа — нали няма да забравите да й давате лекарствата в назначените часове? Ох, в края на краищата май не бива да отивам!

— Толкова отдавна сте отвън, че можехте да наберете четиридесет букета! — сърдито се провикна госпожа Гибсън. — Не знам защо ви трябва да носите цветя на вдовиците. Имат си достатъчно. Ако чаках Ребека Дю да ми изпрати цветя, доста време щеше да ми се наложи да живея и без тях. Направо примирам за глътка вода. Но нали никой не го е грижа за мен…

В петък вечерта Полин, ужасно объркана, телефонира на Анн. Боляло я гърло, как мисли госпожица Шърли, дали може да е от заушка? Анн изтича да я успокои и й занесе сивата поплинена рокля, увита в табак. Скри пакета в люляците и късно вечерта Полин, обляна в студена пот, успя да го вмъкне в малката стаичка на горния етаж, където държеше дрехите си и се преобличаше, макар да не й се разрешаваше да спи там. Дълго се колеба за роклята. Навярно болното гърло беше възмездие за измамата й. Но тя не можеше да отиде на сребърната сватба на Луиза в оная отвратителна стара рокля от черна тафта — просто не можеше.

14

Рано в събота Анн радостно влезе в дома на семейство Гибсън. В сияйни летни утрини като тази тя винаги изглеждаше чудесно — сякаш сияеше заедно с утрото и се движеше из златистия въздух като стройна фигурка от древногръцка амфора. Дори скучната стая заблестя — направо оживя! — щом тя влезе.

— Вървите така, като че целият свят ви принадлежи — язвително отбеляза госпожа Гибсън.

— И наистина е така — весело отвърна Анн.

— Ах, толкова сте млада — ядовито изрече госпожа Гибсън.

— Не отдръпвам сърцето си от никоя радост — цитира Анн. — Ето че познавам Библията, госпожо Гибсън.

— „Човек е роден в мъка.“ Това също е от Библията — отвърна госпожа Гибсън. Фактът, че с такава лекота обори госпожица Шърли, бакалавър на науките, я приведе в относително добро настроение. — Ласкателството не ми е присъщо, госпожице Шърли, но тази сламена шапка със синьото цвете някак много ви отива. Под нея косите ви май не изглеждат така червени. Не е ли възхитително едно такова свежо младо момиче, а, Полин? Не ти ли се ще и ти самата да си така свежа и млада?

Точно в момента Полин беше твърде щастлива и възбудена, за да й се ще да е на мястото на когото и да било другиго. Анн се качи с нея до стаичката на горния етаж и й помогна да се облече.

— Как хубаво е човек да си мисли за всички онези приятни неща, които трябва да се случат днес, госпожице Шърли! Гърлото ми вече е къде-къде по-добре, а и мамичка е в такова добро настроение… Навярно не ви изглежда така, но аз си знам, тъй като разговаря, макар и саркастично. Ако беше ядосана или сърдита, щеше да се цупи. Обелила съм картофи, пържолата е в хладилната кутия, а млечното желе за мамичка е долу в мазето. За вечеря има пържено пиле, а в кухненския килер съм оставила пандишпанен кейк. Още съм притеснена да не би мамичка да промени решението си. Ако го направи, просто няма да го понеса. О, госпожице Шърли, наистина ли смятате, че е по-добре да нося оная сива рокля?

— Облечете я! — нареди Анн с най-учителския си тон.

Полин се подчини, и изведнъж се появи една съвсем различна Полин. Сивата рокля й стоеше чудесно. Беше без яка, на късите до лактите ръкави имаше изящно набрани дантели. А когато Анн направи и прическата й, Полин направо не можа да се познае.

— Ужасно е, че трябва да я закрия с онази противна стара черна рокля, госпожице Шърли.

Но трябваше. Тафтата я скри най-безобидно. Последва старата шапка, но щом пристигнеше на сватбата на Луиза, можеше да свали и нея; и накрая новите обувки. Госпожа Гибсън все пак й разреши да си купи нови обувки, макар и да сметна токчетата за „скандално високи“.

— Ще направя истинска сензация, като се кача на влака сама. Надявам се хората да не помислят, че съм тръгнала на погребение. Не ми се ще сребърната сватба на Луиза по никакъв начин да не се свързва с мисълта за смърт… О, госпожице Шърли, ами парфюмът?! Ябълков цвят! Не е ли прелестен? Съвсем мъничко… Винаги ми се е струвал така подходящ за дама. А мамичка никога не ми е разрешавала да си купя парфюм… О, госпожице Шърли, нали няма да забравите да нахраните кучето ми? Кокалите му са в кухненския килер, в покритата чиния. Надявам се — гласът й стихна до срамежлив шепот, — че то няма… да прави пакости… вътре вкъщи, докато сте тук.

Преди да замине, Полин трябваше да премине огледа на госпожа Гибсън. Възбудата, че заминава, и вината за прикритата поплинена рокля я накараха много необичайно да поруменее. Госпожа Гибсън я изгледа с неодобрение.

— Олеле, божичко! Боже мой! Да не сме тръгнали към Лондон, за да бъдем представени на кралицата? Какво си се изчервила? Хората ще си помислят, че си се начервосала. Дали пък не си?

— Не, мамичко, не! В никакъв случай! — възмути се Полин.

— Е, внимавай как ще се държиш, и като сядаш, скръствай глезените си благоприлично. И внимавай да не сядаш на течение и да не приказваш твърде много.

— Няма, мамичко — добросъвестно обеща Полин и нервно погледна към стенния часовник.

— Изпращам на Луиза бутилка от моето сарсапарилово вино^[7] за тостовете. Никога не ме е било грижа много-много за Луиза, но майка й все пак беше Такабъри по баща. Внимавай да ми върнеш бутилката, и не й позволявай да ти подари някое котенце. Луиза винаги подарява на хората котенца.

— Няма, мамичко.

— Сигурна ли си, че не си забравила сапуна във водата?

— Разбира се, мамичко — и Полин отново притеснено погледна към часовника.

— Затегна ли връзките на обувките си?

— Да, мамичко.

— Миришеш неприлично — направо си се напоила с парфюм.

— О, не, мамичко. Малко си сложих… съвсем мъничко.

— Щом казвам, че си се „напоила“, значи е точно така. Да нямаш скъсано под мишниците?

— Не, мамичко, не.

— Я покажи да видя — неумолимо нареди старицата.

Полин се разтрепери — ами ако полите на сивата рокля се подадат отдолу, като вдигне ръце?

— Е, добре, тръгвай тогава — продължително въздъхна госпожа Гибсън. — И ако ме няма, когато се върнеш, помни, че искам да ме погребете с копринения шал и черните сатенени пантофки. И се погрижи прическата ми да е прилична.

— Да не ти е по-зле, мамичко? — От поплинената рокля съзнанието на Полин бе станало особено чувствително. — Ако е така, аз няма да…

— Как не, и да идат напразно парите за тия обувки? Разбира се, че тръгваш. И внимавай да не се пързаляш по парапета.

Това вече развърза езика на Полин:

— Но, мамичко! Как можа да ти хрумне, че бих го направила?!

— Направи го на сватбата на Нанси Паркър.

— Но това беше преди тридесет и пет години! Да не мислиш, че бих го сторила и сега?

— Време ти е да тръгваш. Какво си се раздърдорила? Да не искаш да изпуснеш влака?

Полин побърза да излезе и Анн въздъхна с облекчение. Боеше се старата госпожа Гибсън в последния момент да не бъде обзета от сатанинския импулс да задържи Полин, додето влакът не тръгне.

— Най-сетне малко спокойствие — обади се госпожа Гибсън. — Тази къща е безобразно разхвърляна, госпожице Шърли. Надявам се, разбирате, че невинаги е такава. Последните един-два дни Полин не знаеше на кой свят е. Бихте ли преместили онази ваза с два-три сантиметра по-наляво, ако обичате?… Не, не, върнете я обратно. Онзи абажур е изкривен… Е, така е ма-алко по-добре. Но едната щора е малко по-ниско от другата. Бих искала да ги изравните.

За нещастие Анн дръпна щората твърде енергично, тя се изплъзна от пръстите й и рязко се вдигна догоре.

— Ах, вижте пък сега!… — възкликна госпожа Гибсън.

Анн нищо не видя, само добросъвестно намести щората.

— А сега, госпожо Гибсън, да ви направя ли чаша хубав чай?

— Наистина имам нужда от нещо. Направо съм изтощена от всичкото това безпокойство и суетене. Стомахът ми направо се е свил на топка — патетично рече госпожа Гибсън. — Можете ли да правите свестен чай? Някои хора го приготвят така, че по-скоро бих изпила чаша кал.

— Марила Кътбърт ме е научила да правя чай. Ще видите. Но най-напред ще ви изкарам с количката отвън на верандата, за да можете да се порадвате на изгрева.

— От години не съм излизала на верандата — възрази госпожа Гибсън.

— О, днес времето е толкова хубаво, че няма да ви навреди. Ще ми се да видите как е цъфнала дивата ябълка, а не можете да я видите, без да излезете отвън. Пък и вятърът днес е южен, тъй че ще усетите дъха на детелините откъм ливадата на Норман Джонсън. Ще направя чая и ще го изпием заедно, после ще взема ръкоделието си, ще си седим там и ще критикуваме минувачите.

— Аз не обсъждам хората — целомъдрено отвърна госпожа Гибсън. — Не е християнско. Бихте ли ми казали всичката тази коса ваша собствена ли е?

— Всеки косъм от нея — разсмя се Анн.

— Колко жалко, че е червена. Макар че напоследък червената коса май излиза на мода. Някак ми харесва смехът ви. Нервното кикотене на горката Полин винаги ми действа на нервите. Е, щом трябва да изляза отвън, предполагам, че трябва. Най-вероятно там ще си умра, но отговорността ще бъде ваша, госпожице Шърли. Не забравяйте, че съм на осемдесет — на цели осемдесет години, макар и да чух, че старият Дейви Акман разправял из цял Съмърсайд, че съм била само на седемдесет и девет. Майка му беше Уот по баща, а семейство Уот винаги са били завистливи.

Анн ловко изкара количката и доказа колко е сръчна в наместването на възглавници. Скоро след това донесе чая и госпожа Гибсън благоволи да го одобри.

— Да-а, това може да се пие, госпожице Шърли. Ох, боже мой, някога ми се наложи цяла година да живея само на течности. Изобщо не смятаха, че ще се оправя. Често си мисля, че така май щеше да е по-добре… Това ли е ябълковото дърво, за което така разпалено говорехте?

— Да. Не е ли прекрасно? Така искрящо бяло на фона на яркосиньото небе.

— Не съм поетична натура — беше единственият коментар на госпожа Гибсън. Но след втората чаша чай тя стана доста по-любезна, сутринта отмина и не усетиха кога дойде време за обяд.

— Ще отида да го приготвя и ще го сервирам тук на една малка масичка.

— Не, госпожичке, не! Не на мен подобни щуротии! Какво ще кажат хората, ако се храним отвън, пред очите на всички? Не отричам, че тук е доста приятно — макар ароматът на ябълката винаги да ми е замайвал главата — нито че сутринта премина много по-бързо от друг път, но никой на този свят няма да ме накара да обядвам на открито. Да не съм циганка! Внимавайте добре да си измиете ръцете, преди да приготвите обяда. Божичко, госпожа Стори май очаква гости. Изкарала е на простора завивките от всичките си спални за гости. И то не от гостоприемство, а само и само от стремеж да направи сензация. Майка й беше Кеъри по баща.

От обяда, който Анн приготви, остана доволна дори и госпожа Гибсън:

— Не съм и мислила, че човек, който списва за вестниците, умее да готви. Но, естествено, щом сте отгледана от Марила Кътбърт… Нейната майка беше Джонсън по баща. Предполагам, че там на сватбата Полин направо ще преяде. Никога не знае кога да спре. Същата като баща си. Пред очите ми е преяждал с ягоди, макар да си знаеше, че само след час ще се превива от болки. Показвала ли съм ви портрета му, госпожице Шърли?… Я идете в гостната и го донесете. Ще го намерите под леглото. И гледайте да не ровите по чекмеджетата, докато сте горе. Само проверете да няма прашни валма под бюрото. Нямам й вяра на Полин… А, да, ето го. Майка му беше Уокър по баща. Днес вече няма такива мъже. В какви упадъчни времена живеем, госпожице Шърли…

— Омир е казал същото цели осем хиляди години преди Христа — засмя се Анн.

— Някои от тия старозаветни автори винаги са били черногледи — отсече госпожа Гибсън. — Смея да призная, госпожице Шърли, че сигурно ви смутих с думите си, но съпругът ми беше човек с много широки възгледи. Чух, че сте сгодена за някакъв студент по медицина. Според мен студентите по медицина пият твърде много. Налага им се, за да могат да понесат аутопсионната зала. Никога не се омъжвайте за човек, който пие, госпожице Шърли. Нито пък за човек, който не изкарва достатъчно пари. Мога да ви уверя, че магарешките тръни и лунната светлина не са достатъчни, за да преживява човек. Гледайте да почистите мивката и да изплакнете кърпите за чинии. Не мога да търпя мръсни салфетки. Предполагам, че ще се наложи да нахраните кучето. То вече затлъстява, но Полин направо го тъпче. Понякога си мисля, че ще трябва да се отърва от него.

— О, на ваше място не бих го направила, госпожо Гибсън. Нали знаете, крадци винаги се намират. Пък и къщата ви е отдалечена и самотна — наистина имате нужда от пазач.

— Добре де, добре, правете каквото знаете. Предпочитам да не споря с хората, особено когато така странно ме пробожда вратът отзад. Предполагам, това е признак, че ще получа удар.

— Просто се нуждаете от една дрямка, и ще се почувствате по-добре. Ще ви кача горе и ще спусна облегалката на стола ви. А не искате ли да си подремнете вън на верандата?

— Да спя пред хората?! Та това ще е по-зле, отколкото да се храня там! Какви странни идеи ви хрумват! Просто ме наместете тук в дневната, свалете щорите и затворете вратата да не влизат мухи. Смея да кажа, че и вие имате нужда да помълчите малко. Езикът ви не спира да работи.

Госпожа Гибсън си дремна продължително, но се събуди в лошо настроение. Не бивало да позволява на Анн да я изкарва на верандата.

— Да не искате да умра в тоя среднощен студ? — изръмжа тя, макар да беше само пет часа. Дразнеше се от всичко. Питието, което Анн й поднесе, било прекалено студено, следващото пък — недостатъчно студено. Да, разбира се, за нея всичко щяло да е добро. И къде било кучето? Без съмнение прави пакости някъде. Болял я бил гръбнакът. Коленете я болели. Главата я боляла. Гръдната кост я боляла. Никой не й съчувствал. Никой не знаел какво преживява. Креслото й било прекалено високо. Креслото й било прекалено ниско. Поиска шал да загърне раменете си, после одеяло да завие коленете си, после възглавничка под краката си… И щяла ли да обича госпожица Шърли да провери откъде идва това ужасно течение? Тя би изпила чаша чай, но не искала да бъде в тежест на никого, и бездруго скоро щяла да си почива в гроба. Навярно все пак щели да я оценят, но едва след като си отиде…

Be the day short or be the day long, at last it weareth to evening song… Имаше моменти, когато на Анн й се струваше, че денят никога няма да свърши, но най-сетне и това стана. Дойде залезът и госпожа Гибсън започна да нервничи защо Полин не си идва. Настъпи здрач — Полин още я нямаше. Свечери се, луната изгря — никаква Полин.

— Знаех си — каза госпожа Гибсън със задгробен глас.

— Нали знаете, че не може да си тръгне, преди да е тръгнал господин Грегър, а той обикновено остава докрай — успокояваше я Анн. — Няма ли да ми позволите да ви сложа да си легнете, госпожо Гибсън? Вече сте уморена. Вярно, че е малко непривично край вас да е човек, с когото не сте свикнали…

Бръчиците около устата на госпожа Гибсън твърдоглаво се присвиха:

— Няма да си легна, додето онова момиче не се прибере. Но ако толкова се притеснявате да си вървите, вървете си. Мога да остана и сама… и да си умра сама.

В девет и половина госпожа Гибсън реши, че Джим Грегър няма да се прибере чак до понеделник.

— Никой не може да разчита, че Джим Грегър ще държи на думата си и един ден. А според него е грях човек да пътува в неделя, дори и за да се прибере вкъщи. Не беше ли той във вашето училищно настоятелство? Какво всъщност мислите за него и за неговите възгледи относно образованието?

На Анн й стана дяволски забавно. В крайна сметка, цял ден достатъчно бе търпяла госпожа Гибсън.

— Смятам, че той е един психологически анахронизъм — сериозно заяви тя.

На госпожа Гибсън дори не й мигна окото:

— Съгласна съм с вас — рече тя.

После се престори, че спи.

15

Към десет часа се върна Полин — една заруменяла Полин, със светнали от щастие очи, която изглеждаше подмладена с десет години, въпреки износената си тафтена рокля и старата си шапка. Носеше красив букет и веднага го поднесе на мрачната старица в инвалидния стол.

— Булката ти изпраща букета си, мамичко. Не е ли прекрасен? Двадесет и пет бели рози.

— Детински залъгалки! Но никой, предполагам, не се е сетил да ми изпрати парче от сватбената торта. В днешно време на хората явно не им е останало и капчица роднинско чувство. Е, нищо, нищо, ще дойде ден…

— Но те ти изпращат. Ето, тук, в чантата ми има едно огромно парче. И всички питаха за теб, и ти изпращат много целувки, мамичко.

— Добре ли изкарахте? — попита Анн.

Полин седна на един твърд стол, защото си знаеше, че ако седне на кресло, ще възмути майка си, и предпазливо отвърна:

— Много добре. Сватбеният обяд беше чудесен, и господин Фрийман, свещеникът на Залива на чайките, бракосъчета отново Луиза и Морис…

— Ето това наричам аз светотатство!

— … и после фотографът ни засне всичките. Цветята бяха направо чудни. Салонът приличаше на беседка…

— Точно като на погребение, предполагам.

— … и, о, мамичко, и Мери Лъкли бе дошла от Запад — госпожа Флеминг де. Нали помниш какви приятелки сме били винаги с нея. Обичахме да се наричаме Поли и Моли.

— Твърде глупави имена.

— Толкова хубаво беше да се видим отново и да си поприказваме надълго и нашироко за старите времена. И сестра й Ем беше, такова бебче си има, истинско бонбонче!

— Говориш, сякаш е нещо за ядене — изръмжа госпожа Гибсън. — Всички бебета са еднакви.

— О, в никакъв случай! Бебетата никога не си приличат — намеси се Анн, която тъкмо внасяше ваза с вода за розите на госпожа Гибсън. — Всяко бебе е едно чудо.

— Ами, имала съм ги десет, и в никое от тях не съм видяла никакво чудо. Полин, седни мирна, ако можеш. Разсейваш ме. Виждам, че не те интересува как съм прекарала аз. Но май не бива и да го очаквам.

— И без да те питам, мога да видя как си прекарала, мамичко. Толкова бодра и весела изглеждаш. — Все още под впечатленията от изтеклия ден, Полин можеше да бъде безгрижна и весела дори и пред майка си. — Сигурна съм, че двете с госпожица Шърли сте прекарали добре.

— Достатъчно добре. Просто я оставих да прави каквото си иска. Признавам, че за пръв път от години насам си поприказвах интересно. Не съм чак толкова близо до гроба, колкото им се ще на някои хора. Слава богу, още нито съм оглушала, нито съм се вдетинила. Е, следващия път, предполагам, ще отлетиш и до луната. И предполагам, че съвсем случайно никой не е и обърнал внимание на моето сарсапарилово вино, нали?

— Напротив! Казаха, че е чудесно.

— Само си губиш времето да ми ги разправяш тия. Върна ли поне бутилката, или нямаше защо да очаквам да си спомниш такова нещо?

— Бутилката… Бутилката се счупи — заекна Полин. — Някой я бутна в килера. Но Луиза ми даде друга, мамичко, съвсем същата, така че няма защо да се притесняваш.

— Тази бутилка ми беше още откакто съм завъртяла домакинство. Бутилката на Луиза не може да е същата. В днешно време вече не правят такива. Бих искала да ми донесеш още един шал. Нещо се разкихах. Сигурно съм настинала ужасно. Очевидно и двете не можете да запомните, че не бива да ме оставяте на нощния въздух. Това като че ли ще върне неврита ми.

Точно в този момент се отби някаква стара съседка и Полин веднага прие предложението на Анн да я поизпрати малко.

— Лека нощ, госпожице Шърли — каза госпожа Гибсън доста благосклонно. — Много съм ви задължена. Ако в този град имаше повече хора като вас, всичко щеше да е къде-къде по-добре. — Тя беззъбо се усмихна и като придърпа Анн надолу към себе си, прошепна: — Не ми пука какви ги говорят хората. Според мен сте си направо хубавица.

Полин и Анн тръгнаха по улицата в прохладната зелена нощ и Полин се отпусна да разказва онова, което не посмя пред майка си:

— О, госпожице Шърли, божествено беше! Как ще мога да ви се отплатя? Никога не съм прекарвала такъв чудесен ден. Ще го помня години наред. Толкова беше забавно пак да съм шаферка. А капитан Айзак Кент беше шафер. Той… той някога ми беше ухажор. Е, не чак ухажор — не мисля, че изобщо е имал някакви сериозни намерения, но известно време излизахме заедно. Та той ми направи два комплимента. „Помня колко хубава бяхте на сватбата на Луиза с онази виненочервена рокля“ — рече той. Не е ли прекрасно, че си спомня роклята ми? И после каза: „Косите ви, както винаги, изглеждат като меласов карамел“. Нали няма нищо нередно в тия думи, госпожице Шърли?

— Съвсем нищо.

— А след като всички си тръгнаха, с Лу и Моли хубавичко си похапнахме. Толкова бях гладна… От години не съм усещала такъв глад. Толкова беше хубаво да ям точно каквото ми се яде и никой да не ми натяква кое е вредно за стомаха ми. След вечеря с Мери отидохме до старата й къща и се разхождахме из градината и си припомнихме старите времена. Видяхме люляците, които посадихме преди толкова години. Като момичета прекарахме там няколко прекрасни лета. По залез-слънце слязохме до скъпия стар бряг, седнахме на една скала и помълчахме. Долу в пристанището биеше камбана и беше чудесно отново да усетим морския бриз и да видим как звездите се отразяват и трептят във водата. Бях забравила колко са красиви вечерите в Залива… Върнахме се чак когато се стъмни, и господин Грегър вече беше готов да тръгваме. И така — заключи Полин със смях, — „Старицата се върна вкъщи тази нощ“.

— Ще ми се… ще ми се да не ви беше така тежко вкъщи, Полин.

— О, скъпа госпожице Шърли, за мен това вече няма значение — побърза да я прекъсне Полин. — В крайна сметка бедната мамичка има нужда от мен. Толкова е хубаво да си нужен на някого, скъпа моя.

Да, хубаво беше да си нужен на някого. Анн се размисли над това в стаичката си в кулата, където Дъсти Милър, изплъзнал се от Ребека Дю и от вдовиците, се беше свил на кълбо в краката й. Мислеше си за Полин, която заприпка към своя затвор бързешком, но придружена от „безсмъртния дух на един щастлив ден“.

— Надявам се винаги да съм нужна на някого, Дъсти Милър — рече Анн. — Просто е чудесно да можеш да дариш щастие на някого. Толкова съм щастлива, че подарих на Полин този ден. Но как мислиш, Дъсти Милър, дали някой ден и аз няма да се превърна в някоя госпожа Адониръм Гибсън, ако взема да доживея до осемдесет? А, Дъсти Милър?

И Дъсти Милър със звучно гърлесто мъркане я увери, че няма.

16

Анн пристигна в Бонивю в петък вечерта преди сватбата. Семейство Нелсън даваха вечеря за някои семейни приятели и гости, които пристигаха с ферибота. Огромната безразборно построена лятна къща на д-р Нелсън се намираше сред смърчова горичка на дълъг нос, обграден от двете страни от залива, а отвъд — от златисти дюни, които знаеха за ветровете всичко, което може да се знае.

Анн я хареса още от мига, в който я видя. Една стара каменна къща винаги вдъхва спокойствие и достойнство. Тя не се бои какво ще й сторят дъждът, ветровете или капризите на модата. А в тази юнска вечер тя направо клокочеше от млад живот и възбуда — от момичешки смях, от поздравления на стари приятели, от двуколки, които идват и си тръгват, от дечица, които търчат навсякъде, от пристигащи подаръци, от хора в прекрасно предсватбено вълнение, докато двата черни котарака на д-р Нелсън, Барнабас и Сол, се излежаваха на парапета на верандата и наблюдаваха всичко наоколо като два невъзмутими сфинкса със самурени кожи.

Сали се отдели от тълпата и махна на Анн да се качи:

— За теб запазихме северната таванска стая. Разбира се, ще трябва да я делиш с още най-малко три момичета. Тук е същинска революция. Татко разпъна палатка за момчетата долу сред смърчовете, по-късно ще поставим и походни легла на остъклената веранда отзад. А повечето деца, разбира се, можем да ги поберем в хамбара. О, Анн, толкова се вълнувам! Да се омъжваш наистина е безкрайно забавно. Сватбената ми рокля току-що пристигна от Монреал. Истинска мечта! От кремава рипсена коприна, с голяма кръгла дантелена яка и бродирана с перли… А какви прекрасни подаръци пристигнаха! Ето го твоето легло. На другите са Мейми Грей, Дот Фрейзър и Сис Палмър. Майка ми искаше да сложи тук и Ейми Стюарт, но не й позволих. Ейми те мрази, защото искаше тя да ми е шаферка. Но не можех да си взема такава пълничка и трътлеста шаферка, нали? Нали така? Освен всичко останало, с тая жълто-зелена рокля ще изглежда като болна от морска болест. Ох, Анн, но дойде и леля Мишкоедка! Пристигна преди броени минути и всички направо сме в ужас. Разбира се, длъжни бяхме да я поканим, но не сме и помисляли, че ще пристигне по-рано от утре.

— Коя, за бога, е тази леля Мишкоедка?

— Лелята на татко, госпожа Джеймс Дженеди. Е, разбира се, тя всъщност се казва леля Грейс, но Томи й измисли прякора „леля Мишкоедка“, защото винаги се вре навсякъде точно като котка, дебнеща мишка, и все надушва неща, които не искаме да разбере. Няма спасение от нея. Дори, от страх да не пропусне нещо, сутрин става най-рано, а вечер си ляга последна. Но това не е най-лошото. Ако има нещо, за което да не бива да се говори, тя задължително ще го спомене, и така и не се научи, че има въпроси, които не бива да се задават. Татко нарича репликите й „уместните забележки на леля Мишкоедка“. Убедена съм, че ще провали вечерята. Ето я на, задава се насам.

Вратата се отвори и влезе леля Мишкоедка — пълна, загоряла от слънцето женица с изпъкнали очи, лъхаща на нафталин и с хронично настръхнало изражение на лицето. Извън това си изражение тя действително много наподобяваше дебнещ котарак.

— Вие сте значи тази госпожица Шърли, за която непрекъснато слушам толкова много. Изобщо не приличате на онази госпожица Шърли, която някога познавах. Тя имаше такива красиви очи. Е, Сали, значи най-после се омъжваш. Остава само горкичката Нора. Ами да, майка ти е направо щастлива, дето се отърва от пет от вас. Преди осем години й казах: „Джейн, викам, да не мислиш, че изобщо някога ще омъжиш всичките тия момичета?“. Така де, мъжът не става за нищо друго, освен да създава проблеми, поне аз така ги виждам нещата; а от всички несигурни неща бракът е най-несигурното. Но пък какво друго й остава на жената на тоя свят? Тъкмо това разправях досега на горкичката Нора. „Помни ми думите, Нора — рекох, — хич не е забавно да си стара мома. Какво си мисли тоя Джим Уилкокс?“

— О, лельо Грейс, да не беше й го казвала! Миналия януари Джим и Нора се скараха за нещо си и оттогава той изобщо не се е мяркал.

— Вярвам, че човек трябва да казва каквото мисли. По-добре е нещата да бъдат изричани. Чух, че са се скарали. И точно затова я попитах за него. „Ти наистина трябва да знаеш — й рекох, — че разправят, че се навъртал около Елинор Прингъл.“ А тя почервеня и побесня и гневно изхвърча навън. Какво пък търси тук Вера Джонсън? Тя не ни е никаква роднина.

— Вера винаги ми е била близка приятелка, лельо Грейс. Тя ще свири Сватбения марш.

— Точно пък тя ли? Е, надявам се поне да не се обърка да засвири Погребалния марш, както направи госпожа Том Скот на сватбата на Дора Бест. Такава лоша поличба… Не проумявам само къде ще сместите цялата тая навалица за през нощта. Някои от нас май ще трябва да спят по гардеробите.

— О, ще се намери местенце за всекиго, лельо Грейс.

— Е, хубаво, Сали. Надявам се само да не промениш решението си в последния момент, както направи Хелън Съмърс. Това така обърква нещата. Баща ти е в ужасно добро настроение. Никога не съм била човек, който ще тръгне да вещае беди, но все се надявам това да не е затишие пред буря. Виждала съм как стават тия неща.

— А, не, лельо Грейс, при татко всичко си е наред. Просто е малко развълнуван.

— Ах, Сали, прекалено си млада, за да знаеш всичко, което може да се случи. Майка ти ми каза, че церемонията е утре по пладне. Как се менят модите за сватбите, също както всичко останало, при това не към добро. Когато аз се омъжвах, беше вечерна сватба, и баща ми се запаси за сватбата с цели двадесет галона ликьор. Ех, скъпа моя, времената вече не са същите… Какво й става на Мърси Даниълс? Срещнах я по стълбите — лицето й ужасно е потъмняло.

— Може да не се е мила — изкикоти се Сали, като се намъкваше във вечерната си рокля.

— Не се дръж така непочтително! — избухна леля Мишкоедка. — Трябва да я извините, госпожице Шърли. Просто не е свикнала да се омъжва. Е, надявам се поне младоженецът да не изглежда като преследвано животно, както повечето от тях изглеждат. Предполагам, че така се чувстват, но няма защо да го показват толкова явно. И се надявам да не забрави пръстена, както направи някога Ъптън Харди. Наложи се двамата с Флора да се венчаят с пръстен, свален от корниза на завесата. Е, хубаво, ще ида да хвърля още един поглед на сватбените подаръци. Получила си множество красиви неща, Сали. Надявам се само да не ти е чак толкова трудно, както ми се струва, да поддържаш дръжките на ония лъжици излъскани.

Вечерята на голямата остъклена веранда беше весело преживяване. Навсякъде бяха накачени китайски фенери, които хвърляха мека светлина върху красивите рокли, бляскавите коси и белите, гладки чела на момичетата. Барнабас и Сол седяха като абаносови статуетки върху широките облегалки на креслото на доктора, където той подаваше ту на единия, ту на другия по някоя вкусна мръвчица.

— Нещата са по-зле единствено при Паркър Прингъл — заяви леля Мишкоедка. — Онзи сервира на кучето си на отделен стол, със собствена салфетка. Нищо, нищо, рано или късно възмездието идва…

Празненството беше голямо — освен шаферите и шаферките присъстваха всички омъжени дъщери на Нелсън със съпрузите си; а беше и весело, въпреки „уместните забележки“ на леля Мишкоедка — или може би тъкмо заради тях. Никой не приемаше леля Мишкоедка на сериозно — младежите явно я вземаха на подбив. Когато я представяха на Гордън Хил, тя изтърси: „Я гледай, та ти съвсем не изглеждаш така, както очаквах. Все смятах, че Сали ще си избере някой висок, красив мъж“ — и цялата веранда се заля от смях. Гордън Хил, който си беше нисичък и даже близките му приятели определяха чертите му най-меко като „приятни“, си знаеше, че никога няма да чуе последното определение. На Дот Фрейзър й каза: „Я гледай, всеки път като те видя, все си с нова рокля! Надявам се само портфейлът на баща ти да издържи още някоя и друга година“. Дот, естествено, можеше да я навре в миша дупка, но на някои от момичетата това им се стори забавно. А когато мрачно отбеляза насред подготовката за сватбения обяд: „Надявам се само, че после всички ще си оставят лъжичките. След сватбата на Гърти Пол пет лъжички липсваха. Така и не се намериха“ — госпожа Нелсън, която бе взела три дузини лъжички назаем, пък и снахите й, от които ги беше заела, добиха направо измъчен вид. Но д-р Нелсън весело се разсмя:

— Ще накараме всеки да си обърне джобовете, преди да си тръгне, лельо Грейс.

— Как можеш да се смееш, Самюел! Никак не е смешно да имаш такъв случай в семейството. Тези лъжички все трябва да са у някого. Където и да отида, все си държа очите отворени, дано ги видя. Където и да ги зърна, ще ги позная, макар и след двадесет и осем години. Горкичката Нора беше още бебе. Помниш ли, Джейн, ти тогава я доведе — беше облечена в бяла бродирана рокличка. Цели двадесет и осем години! Ах, Нора, напредват ти годинките, макар и на това осветление възрастта ти да не личи…

Нора не се включи в смеха, който последва. Тя сякаш всеки миг щеше да се пръсне. Въпреки че роклята й беше с цвят на нарцис, а в косите си имаше перли, тя напомняше на Анн нощна пеперуда. Докато Сали беше студена, снежнобяла блондинка, Нора Нелсън имаше разкошни черни коси, тъмни очи, гъсти черни вежди и кадифено червени бузи. Носът й бе започнал леко да се изгърбва и никой не я смяташе за красавица, но нещо у нея странно привличаше Анн, въпреки намусеното й изражение на стаена омраза. Анн усещаше, че би предпочела приятелството на Нора пред това на обичаната от всички Сали.

След вечеря имаше танци, музиката и смеховете гръмко се носеха навън през широките прозорци на старата каменна къща. Към десет часа Нора изчезна. Анн се поумори от шума и веселието. Измъкна се през коридора, откри някаква задна врата, която извеждаше почти до самия залив, и се спусна до брега по няколко неравни каменисти стъпала покрай горичка от стройни ели. Как божествен беше соленият прохладен въздух след задушната вечер! Как прелестни бяха сребристите отблясъци на лунните лъчи над залива! Как приказен изглеждаше онзи кораб, който плаваше под изгряващата луна и вече достигаше плитчината на пристанището! Беше нощ, в която човек може да очаква русалките да го отвлекат в своя танц…

Нора седеше прегърбена в печалната черна сянка на една скала точно до водата и изглеждаше по-буреносна от всякога.

— Мога ли да приседна тук при теб? — запита Анн. — Танците ме поизмориха, пък и срамота е да пропусне човек такава чудна нощ. Завиждам ти, че в задния ви двор е цялото пристанище…

— Как щеше да се чувстваш в такъв момент, ако си нямаше приятел? — рязко и враждебно попита Нора. — Или поне нещо като приятел — още по-мрачно допълни тя.

— Мисля, че ако си нямаш, грешката е твоя — отвърна Анн и приседна до нея.

И изведнъж Нора заговори пред Анн за проблемите си. Имаше нещо у Анн, което караше всички хора да й доверяват проблемите си.

— Казваш го от учтивост, разбира се. Няма нужда. Знаеш не по-зле от мен, че не съм от момичетата, в които мъжете се влюбват. Аз съм „баналната госпожица Нелсън“. И не е моя грешката, че си нямам никого. Трябваше да сляза тук и просто да си изплача мъката. Уморих се да се усмихвам и да съм любезна с всекиго, и да се преструвам, че не ми пука, когато ми подмятат, че не съм се омъжила. Вече няма да се преструвам. Пука ми! Ужасно ми пука! От дъщерите на Нелсън останах единствено аз. Вече пет от нас са омъжени, или поне утре ще бъдат. Сама чу как леля Мишкоедка пред всички на масата ми избълва в лицето възрастта ми. А и преди вечеря я чух да казва на мама, че „май съм позастаряла“ в сравнение с миналото лято. Разбира се, че съм. Вече съм на двадесет и осем. След дванадесет години ще съм на четиридесет. А как ще понасям живота на четиридесет, Анн, ако дотогава не пусна свои корени?

— Не бих обръщала внимание какви ги дрънка една стара глупачка.

— О, така ли? Но твоят нос не е като моя. След още десет години ще стана кривоноса като татко. Предполагам, че няма да ти пука и ако десет години чакаш един мъж да ти направи предложение, а той просто не го прави?

— Е, за това вече би ми пукало.

— Е, точно в това ми е затруднението. О, знам, че си чувала за нас с Джим Уилкокс. Стара история е това. От години все край мен се навърташе, но така и не спомена за женитба…

— Обичаш ли го?

— Разбира се. Винаги съм се преструвала, че не го обичам, но, както ти казах, вече няма място за преструвки. А той не се и доближи до мен след тоя януари. Вярно, скарахме се, но и друг път сме се карали, стотици пъти. Досега винаги се е връщал, а този път не дойде… Няма и да дойде. Не желае. Виждаш ли оная къща насреща, през залива, дето блести на лунната светлина? Предполагам, че е там… А аз съм тук… И цялото пристанище е помежду ни. И така ще си остане завинаги. Просто… просто е ужасно! И аз не мога нищо да направя.

— Дали пък няма да се върне, ако изпратиш да го повикат?

— Да пращам да го викат?! Как можа да помислиш, че ще направя такова нещо?! По-добре да умра. Ако иска да дойде, нищо не може да го спре. Ако пък не иска, то и аз не го ща… Не, искам го! Искам го! Обичам Джим… И искам да се оженим. Да си имам собствен дом, да стана „госпожа“ и да запуша устата на леля Мишкоедка. Как ми се ще да съм Барнабас или Сол, само за няколко мига, колкото да й мина път! Ако още веднъж ме нарече „горкичката Нора“, ще я замеря с кофата за въглища! Но в крайна сметка тя просто изрича на глас онова, което си мислят всички. Мама отдавна се е отчаяла, че изобщо ще се омъжа, и ме е оставила на мира. Но останалите направо ме тормозят. Мразя Сали. Знам, че съм отвратителна, но я мразя. Ето, тя се сдобива с добър съпруг и с хубав дом. Не е честно тя да има всичко, а аз — нищо. Не е нито по-добра, нито по-умна, нито много по-хубава от мен — просто има повече късмет. Сигурно си мислиш, че съм ужасна… Не че ме интересува какво си мислиш.

— Мисля, че си много, много уморена след всичките тези седмици на подготовка и напрежение, и че нещата, които винаги са ти тежали, сега изведнъж са станали прекалено тежки.

— Значи ме разбираш. Да, така е, винаги съм смятала, че ще ме разбереш. Искаше ми се да станем приятелки, Анн Шърли. Харесва ми смехът ти. Винаги съм си мечтала да мога да се смея така. Не съм чак такава намусена, каквато изглеждам. Това е заради веждите ми. Всъщност смятам, че точно те стряскат и отблъскват мъжете. Никога в живота си не съм имала истинска приятелка. Но, разбира се, винаги съм имала Джим. С него сме… приятели още от деца. Знаеш ли, когато исках да се видим, поставях запалена свещ на прозорчето на тавана, и той веднага пристигаше с лодката си. Къде ли не сме ходили заедно. Никога не съм излизала с друго момче. Но вече всичко свърши. Той просто се умори от мен и беше доволен да се оправдае с някакво си скарване, за да се отърве. О, дали утре няма да те намразя, задето ти разказвам всичко това?

— Че защо?

— Според мен винаги намразваме хората, които ненадейно са ни предизвикали да им признаем тайните си — печално каза Нора. — Но на сватба сякаш нещо му става на човек. Пък и нали не ми пука! За нищо не ми пука… О, Анн Шърли, толкова съм нещастна! Просто ме остави да си поплача на рамото ти. Утре цял ден ще ми се налага да се усмихвам и да изглеждам щастлива. Сали си мисли, че не пожелах да й стана шаферка от суеверие. Нали знаеш — „три пъти шаферка — никога булка“. Не е заради това! Просто нямаше да понеса да застана там и да я чуя как казва „Да“, като знам, че никога няма да имам възможност да го кажа на Джим. Направо ми иде да изпъна врат и да завия. Иска ми се да съм булка — да си имам и чеиз, и ленено бельо с монограми, и хубави подаръци… Дори и вечната сребърна купа за масло от леля Мишкоедка — подарява ги на всяка сватба. И разни отвратителни съдини с капаци като купола на катедралата „Св. Петър“. Бихме си сервирали в тях закуската, единствено за да може Джим да се пошегува с тях… Анн, струва ми се, че полудявам…

Когато момичетата се върнаха в къщата, хванати за ръце, танците бяха приключили. Хората се настаняваха за нощта. Томи Нелсън отнасяше Барнабас и Сол към обора. Само леля Мишкоедка още седеше на един диван, замислена за всички ужасни неща, които се надяваше да не се случат в утрешния ден.

— Надявам се никой да не стане и да изрече причина, поради която те не бива да бъдат бракосъчетани. Това пък се случи на сватбата на Тили Хатфийлд.

— Гордън няма да има тоя добър късмет — обади се шаферът.

Леля Мишкоедка го фиксира със смразяващо кафяв поглед:

— Младежо, женитбата съвсем не е шега!

— Обзалагам се, че не е — отвърна непокаялият се. — Здрасти, Нора! Кога ще имаме възможност да потанцуваме и на твоята сватба?

Нора не отговори. Само се доближи до него и хладнокръвно го зашлеви първо по едната, после и по другата буза. И то съвсем не на шега. После тръгна нагоре по стълбите, без да се обърне.

— Това момиче е с прекалено опънати нерви — изкоментира леля Мишкоедка.

17

Съботната сутрин премина във вихрушка от неща, които трябваше да се свършат в последния момент. Анн, загърната в една от престилките на госпожа Нелсън, прекара сутринта в кухнята, като помагаше на Нора за салатите. Нора беше цялата на тръни, очевидно, както бе предсказала, се разкайваше за признанията си от предишната вечер.

— Сега цял месец ще сме капнали от умора — сопна се тя. — Пък и татко всъщност не можеше да си позволи цялата тази показност. Но Сали си беше наумила да има, както тя се изрази, „хубава сватба“, и татко се предаде. Винаги я е глезил.

— Злоба и ревност — подметна леля Мишкоедка, ненадейно надниквайки от килера, където докарваше госпожа Нелсън до истерия.

— И е права — горчиво си призна Нора. — Напълно права. Наистина съм злобна и ревнива. Но все едно, не съжалявам, задето снощи зашлевих Джъд Тейлър. Съжалявам само, че не му разбих и носа… Е, ето че привършваме със салатите. Изглеждат красиво, нали? Когато се чувствам нормално, обичам да изпипвам нещата. И в крайна сметка заради Сали се надявам, че всичко ще премине добре. Предполагам, че вътре в себе си я обичам, макар и точно сега да ми се струва, че мразя всекиго, и най-вече Джим Уилкокс.

— Надявам се поне младоженецът да не зачезне точно преди церемонията — долетя откъм килера траурният глас на леля Мишкоедка. — Така направи Остин Крийд. Просто забравил, че точно този ден ще се жени. Семейство Крийд винаги са били разсеяни хора, но според мен с това отидоха твърде далеч.

Двете момичета се спогледаха и се разсмяха. И лицето на Нора се измени изцяло — направо просветна… проблесна… сякаш го облъхна повей от сребрист смях… Но точно в този момент някой влезе да каже, че Барнабас е повърнал на стълбите, най-вероятно преял с пилешки дробчета. Нора изтърча да оправя белята, а леля Мишкоедка излезе от килера с надеждата, че сватбената торта нямало да изчезне, както станало преди десет години на сватбата на Алма Кларк.

До пладне всичко беше безупречно готово: масата бе сложена, пейките — красиво обвити, навсякъде бяха поставени кошници с цветя, а в голямата северна стая на горния етаж Сали и трите й шаферки трептяха в пълния си блясък. В жълто-зелената си рокля и шапка Анн се оглеждаше в огледалото и мечтаеше Гилбърт да може да я види така.

— Прекрасна си! — малко завистливо каза Нора.

— Самата ти изглеждаш прекрасно, Нора. Тази сиво-синя шифонена рокля и красивата шапка подчертават блясъка на косите ти и синия цвят на очите ти.

— Но никой не го е грижа как изглеждам — горчиво отбеляза Нора. — Моля те, Анн, напомняй ми да се усмихвам! Не бива да изглеждам като мъртвешка глава на празненството. В крайна сметка трябва да изсвиря и Сватбения марш — Вера е с ужасно главоболие. А настроението ми е по-скоро за Погребалния марш, както предсказа леля Мишкоедка.

Самата леля Мишкоедка, която цяла сутрин се навърташе наоколо и се пречкаше в краката на всички, облечена в поизвехтял халат и износено домашно боне, сега бляскаво се появи, цяла в червеникавокафяво, и скастри Сали, че единият от ръкавите й бил по-къс и че се надявала фустата на никоя от девойките да не се подаде изпод роклята, както се случило на сватбата на Ани Крусън. Госпожа Нелсън влезе и направо ахна — така прекрасна беше Сали в сватбената си рокля!

— Хайде де, Джейн, я не ставай сантиментална! — успокои я леля Мишкоедка. — Остава ти още една дъщеря, и както е тръгнало, при теб и ще си остане. Сълзите не носят късмет на сватба. Е, надявам се поне никой да не вземе да се гътне като стария чичо Кромуел на сватбата на Робърта Прингъл — точно насред церемонията. После булката цели две седмици лежа на легло от уплаха.

С тези вдъхновяващи думи за изпроводяк сватбеното шествие се понесе надолу по стълбите към звуците на Сватбения марш, който Нора свиреше някак твърде бурно; и Сали и Гордън бяха бракосъчетани, без никой да падне и да умре, нито пък да забрави пръстена. Сватбеното шествие наистина беше хубаво, и дори леля Мишкоедка поне за малко спря да се безпокои за вселената. Малко по-късно обяви на Сали:

— Е, в крайна сметка дори и да не си особено щастлива като омъжена, няма и да си по-нещастна.

Единствено Нора продължаваше да гледа смръщено откъм стола пред пианото, но и тя отиде при Сали и яростно я прегърна, като едва не смачка сватбения й воал.

— Е, и това приключи — мрачно отбеляза Нора, след като обядът и сватбеното тържество приключиха и повечето гости си тръгнаха.

Огледа стаята, която изглеждаше опустяла и в пълен безпорядък — столовете бяха безразборно разместени, по пода се търкаляха един избелял, омачкан корсаж, откъснато парче дантела, две изпуснати носни кърпички, трохи, наронени от децата, а на тавана се тъмнееше петно, просмукало се от спалнята за гости на горния етаж, където леля Мишкоедка бе разляла каната с вода на пода.

— Трябва да разчистя тази бъркотия — разярено продължи Нора. — Много от младежите ще чакат ферибота, а някои ще останат и за неделята. Ще палят огън на брега и ще танцуват на скалите под лунните лъчи. Можеш да си представиш колко ми се танцува на лунна светлина. Иска ми се само да си легна и да се нарева.

— Къщата изглежда доста запусната след сватбата — съгласи се Анн. — Но ще ти помогна да разчистим, а после ще пием чай.

— Анн Шърли, да не мислиш, че чашата чай е панацеята за всичко? На теб по ще ти прилича да си стара мома, отколкото на мен. Нищо де, нищо лошо не искам да кажа — навярно съм си такава по природа. А мисълта за тия танци на брега ми е по-противна и от самата сватба. Джим винаги идваше на нашите танци на брега… Знаеш ли, Анн, реших да замина да уча за медицинска сестра. Знам, че ще мразя работата си — да пази господ бъдещите ми пациенти! Но няма повече да се мотая в Съмърсайд и всеки да ме дразни, че съм била зарязана. А сега да се заемем с тази купчина мръсни чинии и да се престорим, че това ни харесва.

— На мен ми харесва. Винаги съм обичала да мия чинии. Забавно е да почистваш мръсните неща и отново да им придаваш блясък.

— О, ти си направо за музея! — отсече Нора.

Додето луната изгря, всичко бе подготвено за танците на брега. Младежите напалиха голям огън от съчки, водите на пристанището се пенеха и проблясваха под лунната светлина. Анн очакваше да й е много забавно, но само щом съзря лицето на Нора, слизаща по стъпалата с кошница сандвичи в ръце, веселието й се изпари.

„Колко е нещастна… Нищо ли не мога да направя за нея?!“

В главата й се зароди една идея, а тя винаги следваше внезапните си импулси. Влетя в кухнята, запали един фенер, изкачи се по задната стълба до тавана и го постави на прозореца откъм пристанището. Дърветата го закриваха от очите на танцуващите.

„Може пък да го види и да дойде. Нора, предполагам, ще побеснее, но няма да има никакво значение, стига той да дойде. А сега да отрежа парче от сватбената торта за Ребека Дю.“

Но Джим Уилкокс не дойде. Анн скоро се отказа да го чака и сред веселието на вечерта забрави за него. Нора се скри някъде, а леля Мишкоедка като по чудо си легна. Към единадесет часа веселбата привърши и уморените любители на лунната светлина се заизкачваха към спалните. На Анн така й се спеше, че не се и сети за фенера на тавана. Но към два часа леля Мишкоедка се промъкна в стаята и освети със свещ лицата на девойките.

— Господи боже, какво става? — задъхано рече Дот Фрейзър и седна в леглото си.

— Ш-шт! — предупреди леля Мишкоедка, очите й без малко щяха да изхвръкнат. — Струва ми се, че в къщата има някой. Сигурна съм, че има! Чухте ли този шум?

— Котка ли мяучи или лае куче? — изкикоти се Дот.

— Нищо подобно — сурово отсече леля Мишкоедка. — Знам, че там някъде край плевнята наистина лае куче, но не това ме събуди. Чу се удар — силен, ясен удар.

— Спаси ни, Господи, от духове и… — промърмори Анн.

— Госпожице Шърли, никак не е смешно! В тази къща има крадци! Ще повикам Самюъл.

Леля Мишкоедка изчезна и момичетата се спогледаха.

— Вярвате ли, че… А всичките сватбени подаръци са долу в библиотеката — започна Анн.

— Каквото и да е, аз ставам — каза Мейми. — Анн, забеляза ли лицето на леля Мишкоедка? Тя държеше свещта толкова ниско, че сенките идваха от долу нагоре, и как само бяха провиснали всичките ония фъндъци коса… Същинска вещица!

Четирите девойки се измъкнаха по халати в коридора. Леля Мишкоедка се зададе, следвана от д-р Нелсън по пижама и пантофи. Госпожа Нелсън, която не успя да открие халата си, подаваше ужасено лице от вратата на спалнята.

— О, Самюъл, не поемай никакви рискове! Ако са крадци, може и да стрелят!

— Глупости! Не вярвам да има нещо — успокои я докторът.

— Казвам ти, че чух удар — развълнувано каза леля Мишкоедка.

Към веселбата се присъединиха двама от младежите и шествието предпазливо запристъпва надолу по стълбата, водено от доктора и завършващо с леля Мишкоедка, със свещ в едната ръка и ръжен в другата.

Откъм библиотеката определено се дочуваха звуци. Докторът отвори вратата и влезе.

Барнабас, който се бе изхитрил да се вмъкне незабелязан в библиотеката, докато Сол го отнасяха към плевнята, седеше на облегалката на канапето и учудено примигваше. По средата на стаята, оскъдно осветена от мъждукаща свещ, стояха Нора и някакъв младеж. Младежът прегръщаше Нора и държеше пред лицето й голяма бяла носна кърпа.

— Той я упоява с хлороформ! — изпищя леля Мишкоедка и изпусна ръжена, който падна с оглушителен трясък.

Младежът се извърна, изпусна кърпата и неловко се огледа. При това беше доста хубав младеж, с пъстри кафяви очи, къдрава червеникавокестенява коса и упорито вирната брадичка.

Нора смачка кърпата и закри лицето си с нея.

— Джим Уилкокс, какво означава всичко това? — попита докторът с нарастваща неумолимост.

— Самият аз не разбирам какво означава — начумерено отвърна Джим Уилкокс. — Знам само, че Нора ми сигнализира. Видях светлината чак в един часа, когато се прибрах от масонския банкет в Съмърсайд, и веднага доплавах.

— Не съм ти сигнализирала! — избухна Нора. — За бога, татко, не гледай така! Не бях заспала. Седях до прозореца си — още не бях се съблякла — и видях някакъв човек да се изкачва откъм брега. Като наближи къщата, познах Джим, и изтичах долу. И… и се блъснах във вратата на библиотеката, и си разкървавих носа. Той просто се опитваше да спре кръвта.

— Скочих през прозореца и преобърнах оная пейка.

— Нали ти казах, че чух удар — победоносно каза леля Мишкоедка.

— А сега Нора твърди, че не ми била сигнализирала, така че просто ще ви освободя от нежеланото си присъствие, с извинение пред всички, които се чувстват засегнати.

— Колко неприятно, наистина — да си нарушиш спокойствието посред нощ и да преплаваш целия залив, за да гониш някаква си дива гъска^[8] — ледено изрече Нора, докато търсеше чисто местенце по носната кърпа на Джим.

— Точно така, гъска! — съгласи се докторът.

— Я по-добре сложи резето долу на задната врата — нареди леля Мишкоедка.

— Аз поставих свещта на прозореца — срамежливо призна Анн. — А после я забравих…

— Как си посмяла! — кресна Нора. — Никога няма да ти го простя!

— Да не сте полудели всички? — раздразнено ги прекъсна докторът. — За какво е целият този шум в крайна сметка? За бога, Джим, затвори тоя прозорец! Такъв вятър духа, че направо ще измръзнем до кости. Нора, дръж главата си назад и носът ти ще се оправи.

Нора ронеше сълзи от ярост и срам. Примесени с кръвта по лицето й, те я правеха ужасяваща гледка. На Джим Уилкокс явно му се щеше земята да се разтвори и той меко да кацне долу в мазето.

— Виж какво, Джим Уилкокс! — войнствено подхвана леля Мишкоедка. — Сега единственото, което можеш да направиш, е да се ожениш за нея! Тя никога няма да си намери съпруг, щом се разчуе, че сме ви заварили тук в два часа посред нощ.

— Да се оженя за нея ли?! — разярено извика Джим. — Та аз цял живот съм искал единствено това — да се оженя за нея! Никога нищо друго не съм искал!

— А защо не си ми го казвал досега? — властно попита Нора, като извърна лице към него.

— Как да ти го кажа?! Та ти години наред се държеше с мен презрително, смразяващо и подигравателно! Хиляди пъти правеше всичко възможно да ми покажеш колко ме презираш! Мислех, че изобщо няма смисъл да те моля. А миналия януари ми каза…

— Ти ме подтикна да ти го кажа!

— Аз да съм те подтикнал?! Това ми хареса! Ти започна кавгата, само и само да се отървеш от мен…

— Не съм. Аз…

— При това, какъвто съм си глупак, пак се втурнах да дойда тук посред нощ, само защото си помислих, че си поставила стария ни сигнал на прозореца и че ме искаш! Да те моля да се омъжиш за мен?! Е, добре, ето, моля те — и веднъж завинаги приключвам с това! А ти можеш да се позабавляваш да ми откажеш пред цялата тази тълпа. Нора Едит Нелсън, ще се омъжиш ли за мен?

— О, разбира се! Разбира се! — викна Нора така безсрамно, че дори Барнабас се изчерви.

За миг Джим я изгледа, сякаш не вярваше на ушите си, после се хвърли към нея. И вече нямаше значение спрял ли е носът й да кърви, или не.

— Май всички сте забравили, че вече е неделя сутрин — обади се леля Мишкоедка, самата тя току-що спомнила си този факт. — Бих изпила чаша чай, ако има кой да направи. Не съм навикнала на такива демонстрации. Надявам се само, че горкичката Нора най-сетне действително здраво го е хванала. Поне дотолкова акъл има.

Отидоха в кухнята, госпожа Нелсън слезе и направи чай за всички, с изключение на Джим и Нора — тях ги оставиха усамотени в библиотеката, с Барнабас за надзирател. Анн се видя с Нора чак на сутринта — но това беше една съвсем различна Нора, подмладена с десетина години и разцъфтяла от щастие.

— На теб го дължа, Анн! Ако не беше поставила свещта… Макар че снощи, през ония две минути и половина, направо ми идеше да ти отрежа и двете уши!

— Как можах да проспя всичко това! — скръбно въздъхна Томи Нелсън.

Но последната дума пак беше на леля Мишкоедка:

— Хубаво, хубаво, надявам се само да не прибързат със сватбата и после да съжаляват за свободата си…

18

Откъс от писмо до Гилбърт

Днес учебната година приключи. Сега — два месеца в „Грийн Гейбълс“, сред росните дъхави папрати край потока, под ленивите шарени сенки по Пътеката на влюбените, из дивите ягоди в ливадата на господин Бел и сред тъмната красота на елите в Омагьосаната гора! Самата ми душа полита на криле.

Джен Прингъл ми донесе букет момини сълзи и ми пожела весела ваканция. Някой уикенд ще ми дойде на гости. А казват, че нямало чудеса!

Но малката Елизабет е безутешна. Поисках и тя да ми дойде на гости, но госпожа Камбъл не „смята, че това е препоръчително“. За щастие, не казах нищо на Елизабет и й спестих това разочарование.

— Вярвам, че ще съм Лизи през цялото време, докато ви няма, госпожице Шърли — обяви тя. — Просто ще се чувствам като Лизи.

— Но я си помисли само как ще се забавляваме, когато се върна — утеших я аз. — Разбира се, че няма да си Лизи. У теб не съществува личност като Лизи. Пък и нали ще ти пиша всяка седмица, малка Елизабет?

— О, госпожице Шърли, наистина ли? Никога в живота си не съм получавала писмо. Колко ще е забавно! А и аз ще ви пиша, стига да ми дадат пари за марка. Ако пък не ми дадат, знайте, че все едно ще си мисля за вас. Нарекох катеричката в задния двор на вас — Шърли. Не ми се сърдите, нали? Отначало си мислех да я нарека Анн Шърли, но после сметнах, че ще бъде непочтително. Пък и „Анн“ някак не звучи за катеричка. Освен това може и да е мъжка. Катеричките са много милички, нали? Но Жената казва, че изяждали корените на розовите храсти.

— Как смее! — избухнах аз.

Запитах Катрин Брук къде ще прекара лятото и тя отсече:

— Тук. Къде другаде мислиш?

Почувствах, че може би трябва да я поканя в „Грийн Гейбълс“, но просто не можах. Все едно, не вярвам, че би дошла. Пък и вечно е недоволна от всичко — би било пълен провал. Но само като си помисля как през цялото лято ще остане сам-самичка в оня евтин пансион, направо сърцето ми се свива…

Онзи ден Дъсти Милър домъкна жива змия и я пусна на пода в кухнята. Ребека Дю щеше да пребледнее като платно, стига да можеше.

— Това вече беше последната капка — рече тя.

Но тия дни Ребека Дю е малко избухлива, защото през цялото си свободно време почиства розовите храсти от някакви големи сиво-зелени бръмбари, които издавя в буркан с бензин. Според нея на този свят имало прекалено много буболечки.

— Някой ден направо ще ни изядат — мрачно предсказва тя.

Нора Нелсън ще се омъжва за Джим Уилкокс през септември. Съвсем скромно — без суетня, без гости, без шаферки. Сподели с мен, че това бил единственият начин да се избегне присъствието на леля Мишкоедка, а тя просто нямало да допусне леля Мишкоедка да присъства на сватбата й. Аз обаче ще присъствам, нещо като неофициално. Нора твърди, че Джим никога нямало да се върне, ако не бях поставила онази свещ на прозореца. Той възнамерявал да продаде магазина си и да заминат на Запад. Само като си помисля колко са двойките, които май аз съм събрала!…

Сали разправя, че двамата повечето време се карали, но те ще са по-щастливи да се карат помежду си, отколкото да се разбират с някого другиго. Все пак не смятам, че ще се карат… Не много. Мисля, че неразбирателството е причината за повечето беди на тоя свят. Ето, ние с теб колко време вече…

Лека нощ, възлюбени мой. Сънят ти ще е сладък, ако в него има поне мъничко влияние от пожеланията на

Твоята Собствена

P. S. Последното изречение е буквален цитат от едно от писмата на бабата на леля Чати.

Бележки

[1] Дагеротип — фотографско изображение върху метална пластина. — Бел.пр. ↑

[2] Игра на думи с правописната грешка: angel — ангел; angle — ъгъл. — Бел.пр. ↑

[3] Много популярни английски имена. — Бел.пр. ↑

[4] Хенри Лонгфелоу (1807 — 1882) — американски поет класик. — Бел.пр. ↑

[5] Самюъл Пийпс (1633 — 1703) — английски политик, прочут с дневниците си. — Бел.пр. ↑

[6] Ярд = 0,9144 м. — Бел.пр. ↑

[7] Вид леко вино с билки. — Бел.пр. ↑

[8] Игра на думи: „wild-goose chase“ — лов на диви гъски и едновременно преследване на празни мечти. — Бел.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Луси М. Монтгомъри Анн от къщата на върбите (3)

Метаданни

Данни

Анн от къщата на върбите

Информация

История

Сваляне / Връзки

3

4

5

6

7

8

9

10

11

12

13

14

15

16

17

18

Луси М. Монтгомъри
Анн от къщата на върбите (3)