Лийси Харисън
Чудовището на нашата улица (7)

Седма глава
Прозорец към света

Франки се събуди с лице, притиснато към клетката на глитератите, но този път не те се нуждаеха от утехата й. Заплахата от Хисет бе отминала, след като Дюс отново я бе вкаменил. Бурята също утихна малко след като пуснаха тока. И така, сега лъскавите плъхове спяха кротко, сгушени един в друг като донати, опаковани за вкъщи, в прозрачна кутия. Този път Франки се нуждаеше от утеха. Веднъж предадеше ли се в полицията, това означаваше, че може никога вече да не види родителите си; никога няма да иде на бал или да учи в колеж; никога няма да кара кола или да лети със самолет. Никога няма да стане изпълнителен директор на Sephora или да отиде на почивка на Бахамите. И най-вече, тя никога нямаше да получи топяща шевовете целувка от Ди Джей — като онази, която получи от Брет.

Да, решението да се предаде май дойде малко прибързано, подтикнато от силното чувство на благодарност към приятелите й, които се промъкнаха през прозореца и така изразиха своята подкрепа. Но щом те рискуваха живота си за нея, не биваше ли и тя да рискува своя за тях? На първо място, вината за лова на чудовища бе именно нейна. А и саможертвата й ще спре издирването на полицията и РАД ще получат обратно своята свобода. Тоест, ако считаха, че прикриването на кожата, зъбите, козината, люспите, змиите, потта и невидимостта можеше да се нарече „свобода“. Със сигурност не това Франки наричаше свобода.

— Искате ли малко ирония? — оплака се тя, докато връщаше клетката на глитератите на стоманената маса до леглото. — Борих се за свобода, а сега имам по-малко, отколкото когато започнах. И както изглежда, ще става още по-зле.

Те свиха розовите си нослета.

— Благодаря — Франки опита да се усмихне. — И аз ви обичам.

— С кого говориш? — попита баща й, като влезе, без да почука. Изглеждаше, че „правото й на усамотение“ бе прибавено към растящия списък с неща, които й бяха отнети, наред с общуването с погледи, социалния живот, общуването с родителите, мобилния телефон, училището, телевизията, музиката, гардероба с дрехи, интернет, украсата на стаята, ваниловите свещи и чистия въздух.

Франки скри новия си телефон под одеялото.

— С плъховете — каза тя. — Доста е самотно тук.

Виктор не отговори. Вместо това прекоси стаята в износените си чехли и бялата престилка и събра инструментите си.

— Какво правиш? — попита Франки. Дали предложението на Клео да я разглоби, докато всичко отшуми, не се е просмукало някак през стената в подсъзнанието му по време на зареждането?

— Ще конструирам семейно куче — отвърна той и тръшна инструментите на масата.

Франки бързо събра завивките си (и контрабандния телефон) и ги стовари в далечния ъгъл до прозореца. Времето навън бе слънчево. Имаше надежда.

— Наелектризиращо! Ще ти помагам — предложи тя.

— Няма нужда — каза той на купчината от метални джаджи пред себе си. — Предпочитам да работя сам днес. — Той включи окото на Циклопа, без да вдигне тежките си клепачи и да я погледне.

— Мога да боядисам козината му или нещо друго — не отстъпи тя. — Какво ще кажеш за розово на зелени сърца? Ще бъде свежо, а?

Виктор въздъхна шумно и прокара ръка през косата си.

— Татко — помоли се Франки, като подръпваше грубия бял ръкав на престилката. — Погледни ме!

Влезе Вивека с димяща чаша кафе за съпруга си.

— Баща ти трябва да работи сам днес. — Боса и увита в черен плюшен халат, тя изглеждаше, сякаш бе болна от грип. Сияйната й кожа бе посърнала. Теменужените й очи бяха зачервени. Черната й коса бе разрошена. Тя леко сложи чашата до съпруга си. Зажадняла да си спомни предишния живот, Франки се приближи към Вивека и вдъхна с отчаяние да улови аромата на гардения. Но сладкият аромат бе изчезнал.

— Защо трябва да работи сам?

— Майсторенето му помага да се освободи от стреса — обясни майка й, без да вдига очи.

— Стресът, който аз причиних?

Точно като при Виктор, очите на Вивека огледаха лабораторията… масата… инструментите… готови да се спрат върху всичко друго, но не и Франки.

— Така ли?

Те сведоха поглед.

— Така ли? — Тя пусна искри. Болката й отекна в голите стени. Родителите й мълчаха. — Кажете ми нещо! Скарайте ми се! Обвинете ме за неприятностите, които причиних! Кажете ми, че вече не ме обичате! Само кажете нещо!

Страхът и разочарованието се сляха и се усукаха вътре в нея като двойна спирала от ярост, която се изви до сърцевината на съществото й, разтърсвайки самите му основи. Неспособна повече да владее себе си, с един замах Франки бутна инструментите на Виктор на пода. Чу се градушка от дрънчене.

Виктор не помръдваше. Вивека потърка челото си. Франки хлипаше.

Най-сетне Вивека погледна дъщеря си в очите.

— Как може да си помислиш, че не те обичаме, Франки? Чувстваме се по този начин именно защото те обичаме.

Думите й силно разтърсиха Франки.

— Залогът е голям и… — Тя положи ръка върху ръката на Виктор. — Ние сме учени, а наука за това как да те опазим няма и се чувстваме объркани и неспособни да се справим. И…

— Вече няма нужда да се тревожите — каза Франки и се усмихна смело. Тя вдигна разпилените инструменти и ги струпа на купчина пред баща си. — Ще се предам сама.

— Нищо подобно! — изрева Виктор и юмрукът му се стовари върху масата. Купчината издрънча.

— Франки, скъпа, какво се опитваш да докажеш? — попита Вивека и ледът в очите й се разтопи.

— Нищо не се опитвам да докажа, мамо — отвърна Франки, като се подготвяше за поредната реч за търсенето на промяна и свобода. Но се възпря от страх да не прозвучи като Бъфи^[1] в седмия сезон. Някога интересната убийца можеше до смърт да отегчи вампирите със своите самодоволни проповеди. За Франки поне те бяха достатъчни да си направи от DVD-тата поставка за лакове за нокти. — Искам просто да постъпя правилно.

— Решението ти е благородно — каза Виктор. Той положи длан върху масата и погледна Франки. — Но ако наистина искаш да постъпиш правилно, ще спреш и ще помислиш, преди да предприемеш нещо. Не само за себе си или мисията си, а и за хората, които може да нараниш по пътя.

— Точно това искам да направя — не отстъпваше Франки. — Като се предам, ще помогна на всички и така ще сложа край на цялата история.

— Но това няма да помогне на теб, а ще те изложи на голяма опасност — отвърна Виктор. — А това ще нарани и нас.

Този път Франки отмести поглед.

— Напълних мозъка ти със знание, равно на петнайсет години — продължи Виктор. — Какво ще правиш с него, решаваш сама. Но, моля те, избирай разумно. Да се предадеш, може и да е достойно, но е безразсъдно.

Вивека кимна.

— Искаш ли да оставим баща ти на спокойствие да прави кучето. Сигурна съм, че докато стане готово, той ще…

Матираният прозорец се отвори и затвори с трясък.

— Не възразявате, че ви прекъсвам? — попита момчешки глас.

— Били?

— Да — отвърна той плахо.

— Били Файдин? — попита Виктор, който очевидно го познаваше от срещите на РАД.

— Да, ъъъ, здравейте, господин и госпожо Щайн. — Били взе един от чаршафите на Франки от купчината до прозореца и се уви в него. — Ето тук съм. — Фигура подобна на буритос^[2] се затътри към тях. — Знам, че не бива да се промъквам така в чужда къща, и искам да ви кажа, че никога не бих направил нещо лошо и непристойно.

Франки се засмя.

— Не исках да привличам внимание върху къщата, като позвъня на вратата, а вие отворите на някой невидим. Но трябваше да говоря с вас — обясни Били. — С всички ви.

Виктор повдигна гъстите си вежди и се вторачи с очакване.

— Знам как да спра Франки да не се предава — каза Били.

„О, не!“

— Ти откъде знаеш, че тя ще се предава? — попита Вивека.

— Ами, аз…

— Сигурно е влязъл през прозореца, когато съобщих на вас — изрече Франки бързо.

— Така е — потвърди Били. — Трудно ми беше да се промъкна, затова чух някои неща. Качих няколко килограма през лятото, особено в бедрата. Може и да не сте забелязали — този чаршаф ме прави по-слаб, но…

Виктор се почеса по главата.

— Ако си ни чул сега, как толкова бързо успя да измислиш…

— Та какъв е планът ти? — попита Франки, за да сложи край на разпита.

— Боядисайте ме в зелено и ме облечете в сладка рокличка, така че всички да ме помислят за Франки. Аз ще се предам, ще измия боята и ще изхвърля дрехите. Така отново ще стана невидим и ще мога да избягам.

Франки засия:

— Мислиш, че роклите ми са сладки?

— Франки! — скастри я Вивека. — Това не е шега!

Виктор скръсти ръце.

— Ако полицията мисли, че Франки е избягала, няма ли да продължи да я издирва?

— Не и ако оставя шепа болтове и конци след себе си. Така ще си помислят, че не е издържала и се е разглобила сама — отвърна Били. — За Франки остава само да махне кичурите си, да носи грима, пак да се облича като мъж и да се върне в „Мърстон“. Нормитата никога няма да разберат, че тя е тази, която се целува с… Искам да кажа… според тях Франки Щайн е просто едно нормално момиче. Не мистериозното зелено чудовище, което си загуби главата на танците.

— Хм! — Виктор се замисли над предложението на Били.

Вивека въздъхна:

— Не знам. Родителите ти какво мислят? И без това всички ни винят, че сме изложили децата им на опасност. Това е безотговорно.

— Няма страшно. Те нямат нищо против. Вече…

Франки сръчка увития в чаршаф буритос.

— Да, имате право — поправи се Били. — Първо ще поискам разрешението им. Но просто да знаете, татко ми позволи да се вмъкна в кухнята на KFC, за да науча кои са седемте тайни подправки. А мама веднъж ме накара да проследя касиерката на Асоциацията на родителите и учителите, за да разбере дали краде от касата. Така че те нямат нищо против, когато е за добра кауза.

— И ти би направил това за нас? — попита Вивека.

— При едно условие — каза Били.

— Какво? — обади се Виктор.

— Да позволите на Франки да се бори.

Франки се усмихна. Добре знаеше какво иска да каже той.

— Моля?

Били пристъпи към родителите й.

— Франки иска да промени нещата. И тя е единственият човек с достатъчно смелост да го направи, когото някога съм срещал. Отдавна чакам някого като нея. И не само аз, всички. Да я оставим да го направи.

— Това е война, която не може да бъде спечелена — каза Виктор. — Повярвай ми! По едно или друго време всички са опитвали. И всички сме губили.

— При цялото ми уважение, сър, нашите родители са загубили. Не ние — отвърна Били. — Но ние израснахме с ужасните истории на вашето поколение и затова се страхуваме да отстояваме себе си. Но ето, появи се Франки. Оставете я поне да опита.

Виктор и Вивека въздъхнаха. Ако и да бяха вдигнали белия флаг на поражението, то въздишката им го отвя.

Франки стисна рамото на Били в знак на признателност. „Кой би предположил, че е толкова мускулест?“ Тя наистина започна да го харесва. Родителите и бяха тези, които трябваше да измислят как да я спасят. Това бе тяхна работа, не на Били. И въпреки това той продължаваше да го прави отново и отново.

— Може би ще ми трябват около два часа, за да направя лицето на Франки. Все още пазя калъпа — рече Виктор.

— Ууу, зловещо! — потръпна Франки.

— Можеш да вземеш и перуката, която нося в лоши дни — предложи Вивека.

— Толкова ли е лесно да ме замените? — попита Франки малко засегната.

— Ни най-малко — Виктор заобиколи масата и прегърна дъщеря си. Миришеше на кафе и спокойствие. — Точно затова ще направим всичко необходимо.

— Значи сте съгласни? — попита Били.

— Стига да ни държите в течение за всяка ваша стъпка — отстъпи Виктор. — Ако ще се „борите“, трябва да премисляте нещата и да сте търпеливи, защото, трябва да ви предупредя, това ще е една много дълга и изтощителна битка.

— Наелектризиращо! — извика Франки и прегърна всички едновременно. — Този път няма да ви разочаровам. Обещавам — изведнъж тя се откъсна и се спусна към прозореца.

— Къде отиваш? — попита баща й.

— Да си взема телефона. Трябва да пратя съобщение на Мелъди и да й кажа за плана. Тя ще трябва да отведе Франки-Били при Бека и…

— Ти откъде имаш телефон? — прекъсна я Вивека.

Франки се спря и се обърна към увития в чаршаф буритос с мегаватова усмивка.

— Появи се от нищото.

За първи път от цяла вечност родителите й се усмихнаха.