Уитни Грасия Уилямс
Оправдани лъжи (4) (Част втора)

Глава 3

Отговорност (юрид.): Правни отговорности за нечии действия или бездействия.

 

Седмица по-късно…

Андрю

Имаше само едно нещо в Дърам, което не можеше да се сравнява с Ню Йорк — съда. Адвокатите в Ню Йорк наистина вземаха работата си насериозно. Внимателно обмисляха проучванията си цяла нощ, полираха защитата си до съвършенство и представяха своите дела с гордост.

В Дърам „адвокатите“ не правеха и едно шибано нещо, и в моменти като този, когато слушах как един млад и неопитен прокурор се злепоставя, тези дни започваха да ми липсват.

И днес не обръщах голямо внимание на процеса. Бях твърде зает да мисля за Обри и за това колко пъти се бяхме изчукали в офиса тази сутрин.

Бяхме си казали обичайните „Добро утро, господин Хамилтън“ и „Здравейте, госпожице Евърхарт“ поздрави с вперени един в друг очи, докато тя оставяше кафето ми. Беше отворила съблазнителна си уста да каже още нещо, но в следващия момент ръцете ми бяха в косата й, докато придърпвах секси задника й срещу бюрото ми.

Тласках безмилостно в нея отзад, докато масажирах клитора й, а когато тя се срина на килима, раздалечих краката й и погълнах вагината й.

Когато ставаше въпрос за Обри, бях напълно ненаситен, и пет секунди около нея бяха достатъчни, за да ме изпратят отвъд ръба.

Нямаше смисъл да продължавам да броя колко пъти я бях изчукал.

— Както виждате — гласът на защитата преряза мислите ми, — дами и господа съдебни заседатели, всички доказателства, които представих, ще докажат…

— Възразявам! — Бях се наслушал на глупостите му. — Ваша Чест, последния път, когато проверих, това беше доказателствено изслушване, а не съдебен процес. Защо е позволено на госпожица Клейн да държи реч на несъществуващите съдебни заседатели?

Съдийката свали очилата си и поклати глава.

— Госпожице Клайн, господин Хамилтън е прав и няма как да не се съглася с него. Приключихте ли с вашата презентация на доказателствата? Ограничавате заключителното изявление за пред журито?

— Да, Ваша Чест — каза тя, като изду гърди, сякаш току-що бе направила презентация по делото на века.

— Господин Хамилтън — съдийката погледна към мен, — смятате ли да ме изненадате днес, като опровергаете всяко едно от представените доказателства?

— Не, Ваша Чест.

Това изслушване беше загуба на време, и тя го знаеше, както и аз.

— Виждам. — Тя си сложи очилата отново. — Записът не е достатъчен и докато защитата не представи убедителна и доста по-голяма колекция от доказателства, процес няма да има.

Тя удари чукчето си и се изправи.

Госпожица Клайн се приближи до мен и протегна ръка.

— И така, ще подам жалба, ще открия повече доказателства и ще ви видя на процеса, който ще получа, нали?

— Питате ме или ми казвате?

— Вашият клиент е извършил най-високата степен на измама, господин Хамилтън. — Тя скръсти ръце. — Някой трябва да плати за това.

— Едва ли, щом вие водите делото, нали така? — Прибрах папките в куфарчето. — Ще очаквам следващия ви ход. И да, определено трябва да откриете повече доказателства, след като съдията ясно даде да се разбере, че тези, които имате, не са достатъчни.

— Означава ли това, че трябва да обжалвам? Мислите ли, че мога да спечеля делото?

— Мисля, че трябва да се върнете в шибания правен факултет и да внимавате повече. — Подиграх й се. — Или това, или направите услуга на клиентите си и им намерете по-добър адвокат.

— Имате предвид някой като вас?

— Никой не е като мен — присвих очи. — Но всеки друг би бил по-добър от вас.

— Винаги ли сте толкова груб с противниците си, господин Хамилтън? — Тя се усмихна. — Имам предвид, чувала съм истории, но вие сте наистина…

— Наистина какво?

— Интригуващ. — Тя пристъпи по-близо. — Вие наистина сте интригуващ.

Примигнах и погледнах към нея. Ако я бях срещнал в Data-Match, би била достойна за една нощ, но никога не смесвах работата с удоволствието.

— Не съм сигурна дали се срещаш с някоя — каза тя, — но мисля, че между нас има много общи неща, и…

— Какво точно общо има между нас, госпожице Клайн?

— Ами… — Тя пристъпи още по-близо и погали рамото ми. — Гледахме се по време на съдебното заседание, и двамата имаме престижни кариери, и двамата имаме страст към правото, която лесно може да се прехвърли към други неща. Нали така?

Отстъпих назад.

— Госпожице Клайн, взирах се във вас по време на съдебното заседание, защото се опитвах да проумея как може някой да се появи в съда и да бъде толкова неподготвен, непрофесионален и напълно досаден. И двамата имаме престижни кариери, но ако продължавате да представяте случаи като този, който представлявахте днес, в рамките на шест месеца ще бъдете на интервю за позицията секретарка в моята фирма. — Игнорирах ахването й. — И ако страстта ви към закона е подобна на онази, с която се чукате, то тогава нямаме абсолютно нищо общо.

— Ти… — Тя поклати глава и отстъпи назад, а лицето й почервеня. — Не мога да повярвам, че ми каза всичко това.

— А аз не мога да повярвам, че ми предложи секс.

— Просто те пробвах. Исках да видя дали си заинтересован да излезеш с мен.

— Не съм — казах, отбелязвайки, че не съм възбуден дори малко. — Свободен ли съм да напусна съдебната зала, или искаш да ме пробваш за нещо друго?

— Ти си задник! — Тя се обърна и грабна куфарчето си от пода. — Знаеш ли, в името на клиентите ти се надявам, че си много по-мил — добави и излезе от залата.

Исках да й кажа, че всъщност изобщо не съм мил с клиентите си. Не се примирявах с ничии глупости и след като не бях губил нито един случай, откакто се преместих в Дърам, не ми се налагаше.

Погледнах часовника си и осъзнах, че всички съдилища бяха излезли в обедна почивка. Не исках да срещам госпожица Клайн на паркинга, така че реших да изчакам известно време, преди да си тръгна.

Пъхнах ръце в джобовете си и се усмихна на дантеления плат, който се отърка в лявата ми ръка. Извадих го и се усмихнах на черната прашка на Обри от тази сутрин.

Взех телефона от куфарчето, за да й пиша за това, но тя вече ми беше писала първа.

„Тема: Фетиш към подмокрени гащички

Не съм сигурна дали не си разбрал вече, но оставих прашките си в джоба ти. Исках да знаеш, че го направих за твое добро и че ще пазя тайната ти.

Откакто ме изчука в тоалетната на художествената галерия, забелязах, че имаш склонност да се взираш в бикините ми, преди да ги свалиш.

Прокарваш пръсти по тях, сваляш ги със зъби, а след това отново се взираш в тях. Искам да те уверя, че няма проблем и ще задоволявам фетиша ти към бикините ми. Сигурна съм, че ги слагаш върху лицето си през нощта, и ако ти трябват повече, не се колебай да ме уведомиш.

Обри“

„Тема: Отговор: Фетиш към подмокрени гащички

Знам, че пъхна прашките си в джоба ми тази сутрин. Правиш го вече цяла седмица.

Противно на твоите неоснователни и глупави предположения, не си ги слагам на лицето и не спя с тях. Обаче трябва да призная, че имам фетиш към вагината ти и ако си заинтересувана от това да я сложиш върху лицето ми, то чувствай се свободна да ме осведомиш.

Андрю“

В продължение на няколко минути се взирах в екрана на телефона, очаквайки отговор, но тогава осъзнах, че днес е сряда и Обри ще види имейла късно вечерта.

Излязох навън и се качих в колата. Не исках да се връщам във фирмата, а беше твърде рано да се прибирам вкъщи.

Форсирах колата и подкарах надолу по улицата в търсене на свестен бар, но докато минавах покрай правния факултет, забелязах залата за танци на Дюк, която беше от другата страна на улицата.

Без да се замисля, направих десен завой и навлязох в паркинга, като следвах знаците „Танцово студио“ и спрях отпред.

Имаше табела на двойните врати на залата, на която пишеше „Частни репетиции: само за танцьори“, но не му обърнах внимание. Последвах слабия звук от клавиши на пиано и струни на цигулка и отворих вратата към великолепния театър.

Ярки прожектори осветяваха сцената и въртящите се по нея танцьори, до един облечени в бяло. Завъртях се и бях готов да си тръгна, когато забелязах Обри, която беше най-отпред.

Със същата лента за глава с пера, която носеше и в художествената галерия, тя се усмихваше по-широко, отколкото някога я бях виждал, и танцуваше така, сякаш нямаше никой друг в залата. Имаше блясък в очите й, който никога не бях виждал в „Грийнууд, Бах и Хамилтън“, и въпреки че не знаех нищичко за балета, беше повече от ясно, че тя е най-добрата танцьорка на сцената.

— Протегнете се, госпожице Евърхарт! Протегнете се! — изкрещя някакъв мъж с посребрена коса. — Още, още!

Тя продължи да танцува, като протягаше ръцете си все по-нагоре.

— Не! Не! — Мъжът тропна с крак. — Спрете музиката!

Пианистът незабавно спря и ръководителят застана пред Обри.

— Знаете ли какви са характеристиките на белия лебед, госпожице Евърхарт? — попита той.

— Да.

— Да? — Той изглеждаше обиден.

— Да, господин Петров.

— Щом е така, то тогава защо не ни просветлите какви са тези специални характеристики…

— Плавни, ефирни, елегантни…

— Елегантни! — Той отново тропна с крак. — Белият лебед е изтъкан от плавни и благородни движения. Крилата му са добре балансирани и грациозни.

Той я сграбчи за лакътя и я дръпна напред.

— Твоите движения са хаотични и груби и танцуваш като гълъб със счупено крило.

Бузите й се обагриха в розово, но той продължи:

— Искам лебед, госпожице Евърхарт, и ако не сте отдадена и сърцето ви е на друго място, като например при другата ви специалност, то тогава ми направете услуга и ме уведомете, за да мога да дам ролята на някой друг.

Мълчание.

— Нека опитаме отново! По мое броене, започнете песента от втората строфа.

Облегнах се на стената и гледах как Обри полагаше усилия и танцуваше така, че всички останали изглеждаха като аматьори до нея. Гледах, докато стария режисьор не забеляза сянката ми и не се развика към „проклетия нарушител“ да си тръгне.

* * *

По-късно същата вечер влязох в кухнята и извадих бутилка бърбън, наливайки си един шот. Беше два сутринта, а аз не можех да заспя. Бях неспокоен, след като открих бележка от Ава пред вратата ми, която гласеше: „Няма да си тръгна, докато не поговорим. Ава.“

Бях я смачкал и изхвърлил, чудейки се кой от „Грийнууд, Бах и Хамилтън“ е бил толкова глупав, за да й даде адреса ми.

Докато поглъщах шота, телефонът ми започна да звъни.

— Два сутринта е — просъсках, вдигайки телефона до ухото ми.

— Ами… — Последва кратка пауза. — Може ли да говоря с господин Хамилтън, моля?

— Аз съм. Не чу ли, като ти казах кое време е?

— Съжалявам, господин Хамилтън. — Тя прочисти гърлото си. — Аз съм Глория Матър от Съвета на надзорниците в Ню Йорк. Съжалявам, че ви се обаждам толкова късно, но не исках да ви безпокоя, докато не разбера онова, за което ме попитахте миналата седмица. Затворничката е била освободена и в момента е под гаранция.

— Наясно съм, че е под гаранция. — Налях още едно питие. — Въпреки това съм сигурен, че напускането на щата е пряко нарушение на условията. Нима в Ню Йорк вече са по-снизходителни към престъпността? Защо оставяте бившите затворници да се разхождат необезпокоявано из света?

— Не, господине, но тя се свърза с надзорника си тази сутрин. Веднага след като ни позвънихте, проверихме проследяващото й устройство, което показа, че е все още в Ню Йорк. Трябва да ви предупредя господин Хамилтън, че изобщо не ни е забавно, когато някой подаде фалшив сигнал. Ако това е някакъв вид…

— Знам какво видях, мамка му. Тя беше тук.

Точно сега не исках да мисля за Ава, затова затворих.

Отправих се към спалнята и легнах в леглото, надявайки се, че алкохолът ще си свърши работата. Лежах повече от час, гледайки стрелката на часовника, която отброяваше секундите, но съня така и не дойде. Мислите за Обри отново започнаха да се прокрадват в съзнанието ми. Мислех си за нещата, които ми беше разказала, когато се срещнахме за пръв път, нещата около сексуалния й живот и изведнъж изпитах желание да чуя гласа й.

Завъртях се и грабнах телефона, превъртайки телефонния указател, докато не стигнах името й.

— Ало? — Тя отговори на първото позвъняване. — Андрю?

— Защо никога досега не си правила свирка на някого?

— Какво? — Тя ахна. — Какво ще кажеш за едно „Добро утро, Обри. Будна ли си?“. Защо не ме попиташ първо за тези неща?

— Здравей, Обри. — Извъртях очи. — Очевидно си будна, така че ще прескоча този въпрос. Защо никога досега не си правила свирка на някого?

Тя запази мълчание.

— Трябва ли да дойда до апартамента ти и да те накарам да отговориш на този въпрос?

— Наистина ли имаш нужда от тази информация и то в три сутринта?

— Отчаяно. Отговори на въпроса.

— Защото никога не съм изпитвала желание да го направя. Едно от момчетата, с които излизах преди, от време на време искаше да му правя, за да се отплатя, но аз просто… не го харесвах достатъчно, за да го направя.

— Хмм…

Последва мълчание.

Не бяхме провеждали подобен разговор от последния път, в който правихме секс по телефона, а това беше точно преди да открия, че истинското й име е Обри, а не Ализа.

— За мен ли мислиш? — попита тя изведнъж.

— Какво?

— За мен ли си мислиш? Никога преди не си ми звънял толкова късно. Самотен ли си?

— Възбуден съм.

Тя се засмя тихо.

— Искаш ли да ти кажа с какво съм облечена?

— Знам с какво си облечена.

— О, наистина?

— Да, наистина. — Сложих ръка зад главата ми. — Днес е сряда, което означава, че си се упражнявала до полунощ, след което си се прибрала вкъщи, взела си душ и веднага след това си потопила краката си в кофа, пълна с лед. И си била гола.

Тя си пое дъх.

— И съдейки по начина, по който дишаш в момента, ще приема, че все още си гола. И причината, поради която ми вдигна още на първото позвъняване, е, защото искаш да се докосваш, докато слушаш гласа ми.

Отново последва мълчание.

— Прав ли съм? — попитах.

— Не… — Гласът й беше тих. — Не мисля, че си възбуден в момента.

— О, повярвай ми, възбуден съм.

— Може би, но мисля, че ми се обади, защото ме харесваш, и защото искаш да чуеш гласа ми, тъй като не сме се чували скоро.

— Обадих ти се, защото пенисът ми е твърд и искам да те накарам да свършиш.

Тя се засмя отново.

— Значи не ме харесваш?

— Харесвам вагината ти.

— Това означава ли, че белите рози и бележката „Той ти крещи, защото знае, че си най-добрата. Не му се връзвай“, които бяха върху капака на колата ми днес не са от теб?

Затворих.