Уитни Грасия Уилямс
Оправдани лъжи (8) (Част втора)

Епилог

Заключителна пледоария (юрид.): Крайното резюме на адвокат от името на клиента, след като всички доказателства са били предоставени и от двете страни.

Андрю (Е… тогава се казвах Лиъм А. Хендерсън)

Преди шест години

Ню Йорк

Имаше нещо в този град, което отново ми даваше надежда. Беше в оптимизъма, който витаеше във въздуха, в мигащите светлини, които светеха по-ярко от всеки друг град, и в мечтателите, които ден след ден изпълваха улиците и не се отказваха, докато не спечелят. Нямаше друг град като този и нищо не можеше да ме примами да напусна границите му.

Увих ръка около кръста на жена ми, докато слънцето се скриваше в далечината. Стояхме на Бруклинския мост и се усмихвахме, защото бях привлякъл още един важен и богат клиент във фирмата ми.

— Мислиш ли, че един ден вестниците ще разкажат истината за първия ти случай? — Тя насочи светлозелените си очи към мен. — Или мислиш, че ще продължат да я покриват?

Въздъхнах.

— Ще я покриват. Съмнявам се, че правителството иска хората да разберат, че някакво хлапе, което току-що е завършило право, е разкрило един от заговорите им. Ще бъде обида за организацията им.

— Значи нямаш нищо против да те принизят до защитник на някакво си дело, което ще се проведе след десет години? Има адвокати, които не получават признание и след двеста години, Лиъм. Всичко това устройва ли те?

— Защо да не ме устройва? — Целунах я по челото. — Нямам нужда от вестниците, за да си набавям клиенти. Хората вече познават името ми.

— Не бъди толкова скромен. — Тя поклати глава и прошепна: — Името ти трябва да бъде сложено на всеки билборд в града. Шибани задници…

Усмихнах се и затегнах хватката си около кръста й, след което тръгнахме обратно към колата. От всички хора, които влизаха в живота ми, само Ава Санчез беше вечна.

Тя беше единствената жена, която бях обичал някога, и от деня, в който я направих своя на сватбата ни преди три години, се заклех, че това никога няма да се промени.

— Мислех си — каза тя, докато се настаняваше на седалката до шофьора, — че може би следващия уикенд тримата с Кевин може да отидем на среща за необвързани.

— Защо ни е да ходим на срещи за необвързани?

— Заради Кевин. Нуждае се от свой собствен живот. Уморих се от това да виси около нас през цялото време. Достатъчно лошо е, че всички работим заедно във фирмата ти, но трябва ли да прекарваме и всеки уикенд заедно?

Смеейки се, подкарах надолу по улиците към дома, който споделяхме. Това беше първата ми покупка след случая с правителството, и Ава беше настояла да купим най-скъпата.

„Защото го заслужаваш — беше ми казала. — Никога не се глезиш и не си позволяваш скъпи неща… и това е единственото нещо, което не разбирам в теб, Лиъм. Толкова си мил към всички, но към себе си…“

Паркирах колата пред дома ни и незабавно излязох и отворих вратата на Ава, която, както обикновено, прошепна:

— Обзалагам се, че ще изкрещи първо за теб.

В секундата, в която влязохме вътре, познатият сладък глас изкрещя:

— Татеееее!

Пуснах ръката на Ава и се наведох към дъщеря ми — Ема Хендерсън, която се хвърли в разтворените ми обятия. Тя беше най-добрата част от деня ми, най-добрата част от живота ми и един поглед към нея бе достатъчен да ме накара да се усмихна с усмивка, която не слизаше от лицето ми.

Целунах челото й, докато тя не спираше да бърбори несвързано за това какво са правили през деня с детегледачката й, което ме накара да се усмихна към сините й очи, които се взираха в моите.

Сега съм наясно, че тогава бях прекалено сляп и щастлив, за да го видя, но през следващите месеци животът ми щеше да се разпадне толкова бързо и неочаквано, че щях да пожелая никога да не бях съществувал. Лъжите, които щяха да бъдат разкрити, щяха да бъдат толкова унищожителни и разрушителни, че целият ми живот щеше да рухне около мен. Но най-лошата част — частта, която щеше да ме пречупи — беше, че така и не разбрах, че този момент с „дъщеря ми“ щеше да бъде последният хубав спомен от Ню Йорк, който щях да имам.