Уитни Грасия Уилямс
Оправдани лъжи (6) (Част първа)

Глава 7

Прекратяване (юрид.): Временно отлагане или преустановяване на обичайна работа или дейност.

 

Андрю

Бях нарушил много правила в живота си, но да преспя със стажантката ми вероятно беше едно от най-лошите. За това нямаше прецедент, което ме ужасяваше.

В секундата, в която напуснах апартамента на Обри, направих онова, което правя обикновено, когато изчукам някоя, която съм срещнал в интернет — прибрах се, взех си душ, налях си чаша от любимото ми уиски и отворих лаптопа, готов да мина към следващата.

Само че този път не исках да търся друга. Исках да изчукам Обри отново и отново. Исках да я чуя как крещи силно, да усетя тялото й, увито около моето, и да гледам лицето й, докато потъвам дълбоко в нея.

По дяволите, не можех да повярвам! Не можех да си спомня колко жени съм зарязал по хотелите, всяка от която е била повече от добра в секса. Но „повече от добра“ не можеше да се сравнява с Обри, която беше просто невероятна.

Част от мен се чувстваше виновна заради това, че я зарязах веднага след като свършихме, без да й кажа и дума, но трябваше да си тръгна.

Никога не провеждах един от тези „сладки разговори“ след секс.

Никога!

И въпреки че бях изкушен да се върна и да я изчукам отново, трябваше да приема грубата действителност — никога повече нямаше да преспя с нея. Това беше против моите правила.

* * *

— Къде е кафето ми, Джесика? — позвъних й на работното място. — Защо госпожица Евърхарт не ми го е донесла още? Да не би да закъснява?

— Не, господине — звучеше объркана. — Едва седем и половина е.

Погледнах към часовника на стената и въздъхнах, преди да затворя телефона. Бях на ръба и това никак не ми харесваше.

Не успях да мигна през изминалата нощ и нарочно игнорирах съобщението от Обри, което ми беше пуснала посред нощ.

„Не мога да заспя. Не може ли да поговорим за това, което се случи между нас?“

Отговорът беше „не“. Разговорите ни отдавна бяха приключили и нямаше какво повече да обсъждаме.

Говорихме, изчукахме се и това беше краят.

Отворих уебсайта Date-Match, твърдо решен да я разкарам от ума си. Всичко, от което имах нужда в този момент, бе да намеря някоя друга, която щеше да се превърне в следващата капка в морето от безкрайни жени — мимолетен спомен, който едва щях да си спомням, когато отново видех красивото й лице.

Имаше стотици нови жени в сайта, но едва няколко успяха да грабнат вниманието ми. Тези, чийто профилни снимки изглеждаха прекалено хубави, за да са истински, изобщо дори не погледнах втори път.

Докато разглеждах профила на една учителка по математика, някой постави чаша с кафе на бюрото ми.

— Добро утро! — прошепна Обри, но аз не отговорих. Продължих да преглеждам различни профили и се надявах, че ще разбере намека ми да се разкара. Тя въздъхна. — Андрю…

— Господин Хамилтън.

Погледнах нагоре и веднага съжалих, че го бях направил. Днес изглеждаше дори по-зашеметяващо от вчера. Носеше сивата рокля, която бе носила и на интервюто, и която изглеждаше още по-тясна от онзи ден. Косата й се спускаше в нежни къдрици, които лежаха на раменете й, а сините й очи искряха и бяха изпълнени с надежда.

— Може ли да поговорим за секунда?

— Относно работата ти?

— Не.

— Относно моята работа?

— Не.

— Тогава, не. Изчезвай!

— Исках да поговорим за вчера.

Тя замълча и прехапа устни, което незабавно накара пениса ми да се втвърди.

— Вчера беше грешка, момент, за който и двамата трябва да съжаляваме. Уверявам те, че няма да се повтори никога.

— Не това щях да кажа.

— Госпожице Евърхарт — започнах, като се изправих от стола си и се приближих към нея, — двамата с вас работим заедно. Ако бях разбрал за всичките ви нелепи лъжи по-рано, незабавно щях да прекратя всякаква връзка с вас, а после щях да докладвам, че сте откраднали чужда самоличност и я използвате като ваша. Факт е, че сте лъжкиня и за мое огромно съжаление е факт, че ви изчуках, така че няма какво повече да си кажем.

Тя отвори уста да каже нещо, но аз притиснах пръст към устните й и я накарах да замълчи.

— Нищо повече — прошепнах, приближавайки лицето си до нейното. — Разбра ли?

— Ти си… — Долната й устна затрепери, докато се отдалечаваше от мен. — Ти си такъв задник! Не мога да повярвам, че спах с теб!

— Повярвай. Сигурен съм, че ще остана като страхотен спомен в ума ти, тъй като едва ли някога си правила толкова добър секс.

Тя разтърси глава.

— И ти ли си се преструвал в разговорите ни? Нямаш нищо общо с мъжа, с когото говорех нощем, нищо общо…

— Моля ви, спестете ми емоционалните си глупости, госпожице Евърхарт. Очаквам следващата си чаша кафе по обяд. Благодаря!

— Ще има да чакаш! — Тя извъртя очи. — Ще ти я донеса, когато аз искам.

— Искаш да те уволня заради една чаша кафе ли?

— Истината е, че не е желателно аз да ви приготвям кафето, господин Хамилън. — Присви очи към мен. — Не мога да кажа какво ще сложа вътре.

— Само да си посмяла, мамицата му! — пристъпих към нея.

— Това заплаха ли е? — сви тя рамене.

— Не е. Това е шибано обещание!

Притиснах я към стената и впих устни в нейните, увивайки краката й около кръста си.

Пенисът ми беше твърд още преди да ми донесе кафето и точно сега Обри притискаше ръка към ерекцията, която самата тя беше причинила, мърморейки си.

Извадих презерватив от джоба си и го сложих в ръката й, докато облизвах и хапех меките й устни, играейки си с езика й. Ако можех, щях да чукам устата й през целия ден.

Докато разкопчаваше панталона ми, плъзнах ръка под роклята й, отмествайки гащичките й. Веднага щом усетих колко е влажна, простенах.

— Андрю…

Избутах ръцете й, който се бореха с презерватива и си го сложих сам. В секундата, в която го направих, се тласнах дълбоко в нея и покрих устните й с моите, за да заглуша вика й.

Сграбчих ръцете й и ги увих около врата си.

— Винаги готова… — Усетих как се опитва да премести краката си, но стиснах бедрата й и я задържах на едно място. — Кажи пак името ми.

— Да… — изстена тя, когато се забих в нея отново, а после отново и отново. — Да…

— Кажи го! — Стиснах задника й, а стоновете й ставаха все по-силни. — Името ми, Обри. — Отново я целунах. — Кажи името ми!

Тя заби нокти във врата ми, докато женствеността й ме стискаше все по-здраво и по-здраво.

— Ще свър…

Незабавно спрях и просъсках в ухото й.

— Кажи шибаното ми име, Обри!

Ноктите й потънаха в кожата ми.

— Андрю…

Когато устните й произнесоха името ми, отново се тласнах в нея и оргазмът й я стисна в ноктите си. Няколко секунди по-късно я последвах и аз, и когато се опита да зарови глава в гърдите ми, за да заглуши виковете си, я избутах назад.

— Спри с това.

Задъхана, тя не сваляше очи от моите.

— Да спра с кое?

— Да криеш стоновете си от мен.

Останах заровен в нея и я целунах отново. Имах чувството, че останахме преплетени сякаш завинаги.

Колкото и да ми се искаше да й кажа да се разкара от офиса ми, не можех да го направя. Вместо това я целунах по главата и бавно излязох от нея, спускайки роклята й надолу.

След като изхвърлих презерватива, вдигнах една от захвърлените й настрани обувки и й я подадох. Пригладих косата й, която бе разрошена и нямаше и следа от перфектните й къдрици, а тя ми върна жеста, като оправи яката на вратовръзката ми и вдигна ципа на панталоните ми.

После останахме да се взираме един в друг. Нямах представа какво, по дяволите, се беше случило току-що, но на част от мен й харесваше.

— Трябва да се върнеш на работа. — Дръпнах леко балетната пантофка, която висеше от колието на врата й. — Понижена или не, все още ми дължиш доклада „Браунщайн“.

— Каза ми, че не е понижение.

— Взех пример от теб и излъгах. — Извъртях очи и отстъпих назад. — Върни се на работа.

— Добре, господин Хамилтън.

Тя се усмихна и тръгна към вратата.

— И когато се върнеш — добавих, — просто остави кафето ми на тази лавица и си тръгни. Не приближавай бюрото ми и не ми говори.

— Защо не?

— Защото ще те изчукам отново, ако го направиш.

Тя се изчерви и излезе.

Отпуснах се в стола си и разтърсих глава. Два пъти за по-малко от двадесет и четири часа? Господи!

Извадих папката от последния си случай, но не успях да се съсредоточа. Всичко, за което можех да мисля, бе Обри. И преди бях изпитвал това чувство и знаех, че няма да доведе до нищо друго, освен отчаяние. Това, което изпитвах, не беше дълбоко или всепоглъщащо все още, но беше достатъчно истинско и не можех да направя нищо, за да го спра.

През последните шест години избягвах всякакъв вид обвързване или приятелство, но някак си Обри бе успяла да пробие недостъпните стени, които бях изградил. Отгоре на всичко го беше направила с лъжите си — нещо, което не бих простил на никой друг.

Нямах абсолютно никаква идея как да се справя с проблема, който бе за мен като неизследвана територия и нямах никаква представа откъде да започна.

Въздъхнах, взех папката по случая и се принудих да прочета първите няколко страници, за да се успокоя. Без да се усетя, бях потънал в работа си, и единственото, за което можех да мисля, бе това как щях да убедя съдебните заседатели да повярват на глупостите на последния ми клиент.

Преди да успея да се обадя на главния прокурор и да поискам това, което той предлагаше, в замяна на признание за виновен, почувствах как нещо горещо се разлива в скута ми.

Проклетото ми кафе!

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — Пуснах документите на бюрото и се втренчих в изчервената от гняв Обри. — Нарочно ли го изля в скута ми?

— Да — кимна тя, и аз осъзнах, че очите й са пълни със сълзи. — Моята работа е да ти нося кафе, нали така?

— Да не си биполярна, мамка му?

— Не, просто една лъжкиня, както ти каза. Точно като теб, с тази разлика, че аз имах причина да те излъжа.

— Моля?

Сълзите започнаха да се стичат надолу по бузите й.

— Имаш посетител, който те чака на рецепцията.

— Заместничката ти? — попитах сухо. — Защото, кълна се в бога, ако тези петна не се изперат…

— Жена ти.