Михайло Стелмах
Бели лебеди летят (8)

Осма глава

Стелят се, капят листата, превиват се, прегърбват се брезите, плаче и се усмихва през сълзи есента и рони печал над наболялата ми душа. Остана по-малко светлина, помръкнаха моите дни, а нощите са така мъчителни, че се събуждам потънал в сълзи. Мама ги бърше с ръката си, а гласът, й тихо-тихо ме успокоява:

— Не плачи, Михайлик, не плачи, миличък… Всички хора умират. Ето виждаш ли звездите? — показва ми през прозореца, в който надзърта парче изяснено небе. — Хубави са, сякаш от приказка са излезли, но и те умират.

— Не искам звездите да умират — говоря през сълзи и гледам, че на това късче небе отново крадешком налитат облаци.

— Много неща не ни се искат, Михайлик, но животът си върви по свой път: едни го напущат, а други излизат на него и всички очакват нещо по-хубаво за себе си… Спи, синко, спи.

Заспивах на майчините си ръце и в сънищата ми се появяваше един лъкатушен път, по който дядо и баба вече нямаше да минат, и в моите сънища звездите, както и есенните листа, както и хората, падаха на земята.

Дори и горите изгубиха сега своята прелест, сякаш някой беше изтръгнал от тях привлекателността им и тяхната тайнствена красота. Когато намирах гъби, не се радвах както преди и не ги отрязвах с ножчето си — нека си живеят колкото си искат.

Един ден, беше вече следобед, много се учудих, когато видях между дърветата тъничката фигура на Люба. Щом ме забеляза, момичето радостно извика, оправи забрадчицата на главата си й хукна към поляната, където стоях аз.

— Добър ден, Михайлик, добър ден! Знаех си аз, че ще те намеря! — спря тя със светнал поглед и като възрастна ми подаде ръка.

— Какво правиш тука?

— Няма пък да ти кажа.

— Може пък и да кажеш, а? Отиваш във вашата градина, нали?

— Не. — Люба наведе глава и започна да рови с крак опадалата шума. — Тебе търсех, Михайлик.

— Не може да бъде! — с недоверие се взрях в очите на момичето.

— Ето че може… Знам, че на тебе ти е мъчно, а когато има мъка, всички ги боли сърцето. И затова исках да те видя. Дори веднъж отидох до вашата къща, но ме досрамя да вляза.

— Благодаря ти, Люба!

— Недей говори такова нещо — като възрастна рече тя и нацупи устни, а после тайнствено се усмихна: — Михайлик, а пък аз вече си имам сестриче.

— Мъничка ли е?

— Разбира се, мъничка — засмя се Люба, — лежи си в люлката и все си мляска с устни.

— Хубава ли е?

— Хубавичка, само че още не са й пораснали вежди.

— Ами изобщо ли няма вежди? — не мога да повярвам аз.

— Засега изобщо няма, само трапчинки мърдат там, където трябва да растат веждите. Толкова е забавно.

— Хм — не знам какво да отговоря на такова чудо.

— А пък аз вече ходя на училище. При нас в една стая учат две групи — по-малките седят отпред, по-големите — отзад. Учителката ме сложи на първия чин — хвали се и се радва момичето.

— Ами и ти ли нямаш ботушки? — погледнах босите крака на Люба, спомних си за моите и въздъхнах.

— Не, имам, само че ги пазя, защото трябва да ги нося две години. Михайлик, да наминем ли до нашата градина?

— Трябва да вземеш ли нещо оттам?

— Не, просто да видим дупката на язовеца, гнездото на стърчиопашката, изворчето. Искаш ли да ги видим, а?

— Може и да наминем — съгласих се и като се хванахме за ръце, затичахме към градината.

Прекачихме се през потъмнелия стобор, най-напред отидохме при онази череша, на чиито зърна се събираше най-много роса. Спомних си и хубавото лятно утро, и леля Василина, и нейната песен, която така хубаво се носеше между дърветата.

Сега черешата беше наметнала на раменете си червена кърпа и ми се струваше, че и тя иска да потегли от мястото си и да тръгне нанякъде, по свой път.

— Не си ли чул нещо за моята леля Василина? — попита ме Люба, като докосваше с ръце грапавата кора на черешата.

— Не, да не се е случило нещо лошо? — спомних си аз какво казваше някога Люба за сърдития мъж на леля си.

— Ето че не отгатна! — оживи се лицето на момичето. — За нея и за нейния глас писаха много хубаво във вестника. Кой можеше да си помисли само, че за леля ще пишат във вестника!

— Такова време е — повторих думите на чичо Себастиан. — А какво прави сега мъжът на Василина: още ли се кара тя да не примамва с гласа си хората?

— Не, толкова добър е станал, същински мехлем, и все се страхува да не би леля да отиде да пее в града. „По-хубаво — казва — пей ми на мене, а аз ще ти правя крем карамел.“ И прави ли, прави! — звънна смехът на момичето.

На киселицата видяхме опустялото гнезденце, чието дъно беше застлано с вълна, а под киселицата язовецът беше оставил пресни следи.

— Честичко се навърта тука, лакомец такъв — наведе се Люба, изучавайки странната плетеница от следите на язовеца.

Край дупката на лакомеца видяхме купчина сухи листа. Люба се наведе над нея и каза, че я е натрупал язовецът: той не е ленив, а още отрано, преди студовете, полага грижи за зимното си легло.

Ей така до свечеряване непрестанно ромонеше като поточе гласът на момичето и малко по малко отнасяше моята скръб. А привечер двамата — Люба отпред, а аз отзад — се качихме на кобилата и тръгнахме за дома. Под нас се пробуждаше мъглата, а над нас се ронеха листа — златните сълзи на есенната гора. Пред село Люба каза, че нататък вече ще върви пеша.

— А защо не искаш да яздиш?

— Защото не е прилично — засрами се тя.

— Какво не е прилично?

— Някое от децата ще ни види и ще почне да ни закача — „младоженец и младоженка“. Има ги такива безсрамници.

Аз скочих на земята и внимателно свалих Люба. Тя пак ми подаде ръка и тръгна самичка в здрача по тревистата пътечка. А аз все поглеждах нататък, където вървеше и се губеше тъничката като вейчица фигурка…

Днес, кой знае защо, нашите порти бяха широко отворени. Може да е пристигнал някой гост? Но нито на двора, нито под навеса имаше добитък или кола. Отивам до конюшнята, пускам поводите, а в това време някой изотзад ме вдига със силни ръце, а после ме притиска до себе си.

И веднага ме обзеха и уплаха, и радостно предчувствие. От всичко това притворих очи, а когато ги отворих, видях непознато и като че ли познато лице и пак замижах.

— Михайлик, не ме ли познаваш? — все по-силно ме притиска до себе си висок, широкоплещест човек, с късо подстригани мустаци.

— Не, не ви познавам — казвам съвсем тихо и ми става топло-топло на гърдите на този силен непознат и сякаш познат селянин. — Вие откъде сте?

— Михайлик, че аз съм татко ти, погледни ме хубаво — радва се, мъчно му е и ме целува човекът. — Е, позна ли ме?

— Не.

— Ето ти на — чак въздъхва човекът, а очите му овлажняха.

Хем познавах, хем не познавах баща си. Някъде, като че ли от дълбок мрак, в мене отекваше неговият глас, някъде сякаш бях виждал тези очи, но къде — не знам. Но колко хубаво беше в прегръдките на този човек, който с една ръка придържаше босите ми крака, а с другата — главата.

При нас дойде усмихната мама.

— Позна ли те? — запита тя татко.

— Ами не.

— Михайлик, глупчо, та това е татко ти! Защо мълчиш?

А аз не знаех какво да кажа — нито една дума не ми идваше наум. И ей така, безмълвен, татко ме внесе на ръце в къщи, където сега на скрина лежеше шинел, пусна ме на пода, огледа ме, засмя се:

— Та той вече ни е същински ергенин, само че за нещастие не може да говори.

— Аха, не може! Ти още не го познаваш — даде своята характеристика мама.

— Сега сигурно ще го опозная, няма къде да се дене… Утре ще го заведа на училище.

— Ще ме заведете ли? — трепнах и се взрях в бащините си очи.

— Разбира се. Искаш ли да учиш?

— Ох, искам, татко! — прегърнах баща си за краката, а той някак си запремига с очи и сложи ръка на главата ми.

Съседите не ни оставиха да си побъбрим с баща ми. Изведнъж цялата стая се препълни с хора, на масата се появиха скромни подаръци в шишета, а мама сложи сарми от новия ориз и сушени змиорки, които бяхме наловили още с дядо, че като започна онзи селски разговор с безкрайните приказки за земя, за политика, за чужбина, че дали ще ни отвори война Антантата, или няма да ни отвори, та дали още дълго време ще скитат в горите бандити. Вече задрямал, аз долових в просъница думите на баща си:

— Нищо няма да им се удаде, нищо! Щом не можаха да се задържат за гривата, няма да се удържат за опашката!

На следния ден татко ме хвана за ръка, остриган, окъпан, облечен с нова ризка и панталонки, и ме поведе на училище. Когато удари звънецът за междучасие и децата се изсипаха като грахови зърна от стаята, баща ми отиде при стройната русокоса учителка, поздрави я и наведе глава към мене:

— Доведох ви, Настя Василивна, моя ученик. Може би и от него ще стане човек.

— Ще видим — усмихна се Настя Василивна, усмихнаха се и нейните продълговати трапчинки на бузите. — Как се казваш?

— Михайло.

— А искаш ли да учиш?

— Много искам! — така се изтръгна от мене, че учителката се засмя. Смехът й е приятен, нежен и сякаш те повдига нависоко.

— Само че доста много е пропуснал — казва тя на татко.

— Всичко ще настигна, ще видите! — изтървах се аз и умолително погледнах учителката. — Знам да чета…

— Знаеш Да четеш ли? — учуди се Настя Василивна.

— Жена ми каза, че наистина знае да чете и по цялото село шари да търси книжки — застъпи се за мене татко.

— Това вече е добре. Кой те научи да четеш? — с интерес запита учителката.

— Аз сам се научих от големите ученици.

— Хайде, почети ни нещо. — Настя Василивна взе от масата една книга, разлисти я и ми я подаде. — Чети ей на тази страница.

С такава страница никой не можеше да ме изуми: тук буквите бяха едри като врабчета, а моите очи бяха свикнали и на съвсем дребнички като макови зрънца. Изпях набързо страницата, без да се препъвам в точките и запетаите, за да стане веднага ясно на учителката колко зная. От моето четене татко засия, учителката се учуди, а после със смях попита:

— А не можеш ли още по-бързо?

— Мога и по-бързо, дайте — отговорих, защото се досещах, че всичко отива на добре.

— А и по-бавно ли можеш?

— И по-бавно мога — учудих се аз, че защо да се работи по-бавно нещо, което може да се свърши по-бърже.

— Хайде, чети тогава, като внимаваш, че в книгата има и препинателни знаци.

После четох, като обръщах внимание на знаците, и видях как щастливият татко се любува на своя четец.

— А цифрите знаеш ли? — запита учителката.

— И цифрите знам, до хиляда.

— А таблицата за умножение?

— Не, това не знам — въздъхнах аз и забелязах как се натъжи татко.

Но учителката веднага така ни зарадва, че татко като че ли порасна, а аз насмалко не подскочих.

— Панас Демянович, ще се наложи да запишем вашия ученик във втора група.

— Благодаря ви — учтиво отвърна татко. — Запишете го, щом отива за втора.

Учителката ме поведе към онази половина на стаята, където учеше втора група.

— Ето тук ще седиш, Михайло — показа ми тя триместен чин. — Утре ела с писалка, мастило, молив, а книги веднага ще ти дам.

Към къщи аз не вървях, а хвърчах, защото — първо, можех да се похваля на мама, че има веднага ученик не в първа, а във втора група — второ, трябваше да изтичам до гората да набера бъзови зърна, да одера дъбова кора, а после да ги сваря в тенекиена кутия, за да имам на другия ден мастило, с което тогава се пишеше.

У дома ни чакаха мама и чичо Микола. Когато татко каза, че ме приемат във втора група, мама веднага отчаяно повтори своето: „И какво ли ще стане от това дете?“ Чичо Микола каза: „Ще стане също като мене, то си личи и по двама ни.“ В стаята стана весело, а за мене и извън нея светеше слънцето…

Аз се учех добре и сигурно щях да се уча още по-добре, яко имах с какво да се обуя. Когато застудя и първият мраз скова с тънък лед локвичките, аз тичах като опърлен до училището. Вероятно само това ме научи да тичам така, че по-сетне никой в село не можеше да ме надбяга, с което много се гордеех.

Когато се събудих една сутрин, видях през прозореца сняг и съвсем изстинах: как сега ще ида на училище? Тази сутрин в къщи не се тревожех само аз, но и баща ми.

След закуска татко облече киреята от грубо домашно сукно и каза:

— Сняг не сняг, трябва да учиш. Да вървим, Михайло, на училище — взе ме той на ръце, зави ме с полите на киреята си, на главата ми нахлупи заешка шапка.

— Какво ще прави, горкичкият, без ботушки? — жално се намръщи мама.

— Няма нищо — успокои я баща ми. — Сега е такова време, че ботушките не са най-важното.

— А какво?

— Сега най-важното е чистата риза и чистата съвест — усмихна се баща ми. — Така ли е, Михайлик?

— Така е — притиснах се силно до татко и ние двамата излязохме от дома, съпроводени от въздишките на мама.

По пътя хората се чудеха, че Панас носи на ръце сина си в училище, някои ученици сочеха с пръст това чудо, а аз насмалко не заплаках от жал и от тази радост, че баща ми няма да позволи да изоставя учението.

И така в първите дни на зимата татко ме отнасяше на училище, а след часовете отново ме загръщаше в киреята и ме носеше у дома. С това свикнаха и учениците, и учителката, и аз… Ако някой ме запита сега коя е най-хубавата дреха, която съм виждал по всички краища на света, без колебание ще отговоря: киреята на баща ми. И когато срещам понякога в книги или в пиеси думата „кирея“, с трепет си спомням най-скъпите дни на моето детинство.

Веднъж, когато навън имаше виелица, баща ми закъсня и едва привечер, целият в сняг, със скреж по мустаците, но весел, той влезе в класната стая и високо попита:

— Кой е тук безботушко?

— Аз съм! — изскокнах от чина, на който седяха моите съкласници.

— Кой си ти? — сякаш не ме позна баща ми.

— Синът на Панас — отвърнах бодро.

— Дръж тогава! — Татко ми хвърли истински геврек. Подскачам, улавям подаръка и му се радвам, че е дори и с мак.

— На панаир ли сте ходили? — питам, понеже ми е жал да ям геврека.

— На панаир.

— И нещо сте купили?

— И нещо сме купили! — весело и заговорнически ми подмигва татко, а от веждата му прокапа стопилият се сняг. — Ето, виж! — и той разтърси киреята и на пода паднаха истински ботушки.

Отначало се слисах, погледнах ботушките, после баща си и пак ботушките, които миришеха на студено, на катран и на вакса.

— За мене ли са? — попитах тихо-тихо.

— Ами за кого? — засмя се татко. — Обувай се, сине.

Грабнах ботушките, вдигнах ги високо и те блеснаха със сребърни подкови.

Дойдоха ми наум дядовите думи: „Ще вървиш сред хората и ще пръскаш искри…“