Михайло Стелмах
Бели лебеди летят (4)

Четвърта глава

Грамади облаци обвиваха слънцето; то от време на време простираше по краищата на небето мъгляви светли ивици и тогава земята се държеше за тях като люлка. Наоколо тихо бръмчеше златната дрямка на предесенната степ. Надалече, като по синя река, бавно минаваше приведен над плуга орач, а зад него досами небето вятърните мелници намотаваха на крилата си сиромашкото лято и времето…

Аз и досега винаги с вълнение навлизам в предесенната златна отмала на нивите, и досега още не мога спокойно да гледам последните, посивели от дъждовете вятърни мелници — тези добри души на украинската степ, които векове наред записваха в страниците на облаците и небето горчивата летопис на селската орис.

Понякога ми се струва, че и аз приличам на вятърна мелница, която с основата си е вкопана в черната, напукана земя, а с крилата си полита към небето.

По прашния път се появява най-после изпълнената с достойнство фигура на Петро. След като се е наобядвал, малкият мърморко равнодушно удря с тоягата жилавите стебла на цикорията и те кипват уплашено със сините си цветчета. Сега на мургавото лице на пастирчето са отразени сънлива доброта и ситост. С отпуснат поглед той преброява кравите, които пасат на стърнището, спира поглед на стадото и доволно, макар и с прикрита насмешка, мънка:

— Е, как е, читателю?

— Зле е, ненаситнико!

— Още ли се сърдиш? — Вдовишкият син примирително примигва с ресници, по които се е полепил прах от пътя.

— Не бе, отсърдих се.

— Тогава защо да е зле? — Той вдига едното си рамо и се разтапя в широка усмивка, с която разкрива всичките дребни посинели зъби. — А-а-а, господарска неволя — няма какво да четеш. Отгатнах ли?

— Отгатна — необмислено въздъхнах аз, защото зная, че това ще предизвика само нова насмешка.

— И да четеш, и да не четеш, книжнико, поп няма да станеш — без да бърза, отсича пастирчето наскубани от чужди умувания думи, а после със задоволство потупва с длан дървеното чуканче, с което е закрепил панталоните си. — Това е то, обядвах като хората, без сам да помисля, без да се надявам.

Аз насмешливо сумтя:

— Какво ли нямаше на тази трапеза — и хляб, и вода, и лук, и хрян, и дори ряпа! — Петро пренебрежително, както само той умее, отхвърля всичко това с ръка, с глава, с очи и устни и говори сякаш не на мене, а на някой друг:

— Не се чудете, какво разбира то, горкото, от господарска трапеза?

— Що, що? Ти чак до господарското ядене ли се докопа?

— Защо пък не? — покровителствено се обръща наполовина към мене Петро и отпуснато цеди: — Слушай, и борш с тиганица, и патешко месо, че и сладки курабии ядох!

— Насън ли?

— Не бе, при попа!

— Глупости дрънкаш. — Сега аз вече махам пренебрежително с ръка, защото добре познавам скъперничеството на нашата бледолика попадия, в чиито очи се таеше зеленикава мед, а на езика й имаше злъчка; ниска И широка като камбана, баба попадия от сутрин до вечер шеташе из своите попски имоти и все мърмореше, че сега това не е живот, а само съсипия — разни рушители подяждат и разграбват имуществото й. Наистина, когато у попови са на квартира червени казаци, баба попадия до заминаването им става тиха като въздишка и дори ратайкинята Мариана нарича не „противен на бога плевел“, а „сърце мое“…

— И ти изобщо ли вярваш, че съм обядвал у попа? — Пастирчето с престорено равнодушие ляга по гръб на стърнището, слага под глава преплетени ръце и следи с очи белите облаци, които стелят ли, стелят по нивата нишките на сиромашкото лято.

— Че кой ще повярва на лъжец? Може би ще речеш, че лично попадията те е сложила на почетно място?

— Ех, че си глупак! — доволен се присмива Петро. — Баба попадия я нямаше в къщи — беше отишла чак в Литин на черковен празник. А ратайкинчето Мариана какво ли не сложи на масата, разбираш ли, и… — вдовишкият син се понадига от земята, гласът му става тих, той се смущава — и черноок красавец ме нарече, и каза, че аз… е… съм се разхубавил.

— О!

— Ето ти едно „о“! — Петро нацупва попуканите си устни; сигурно се замисля дали е трябвало да говори какво е казала за него момата; че и ние вече се бяхме научили от по-големите да се отнасяме пренебрежително към това, което говорят жените. — Мислиш, че се хваля пред тебе ли? Много ми е притрябвало!

Не, не мисля, че се хвали. Думите на Мариана дълбока ме засягат. Сега вече със съвсем други очи оглеждам пастирчето, неговия стар, омазнен каскет, бедното му облекло, и като че ли за първи път виждам, че то наистина е хубаво: и веждите му черни като пиявици, и очите му красиви.

Колко е важно понякога някой да изтъкне у човека нещо красиво и да го подскаже на други, по-малко наблюдателни. Гледам през полето в далечината, където сред китки явори и тополи се очертава селото, и топло си припомням упоритата попова ратайкиня Мариана, онази босонога, с две веещи се плитки вихрушка, която всичко върши бежешком, танцува и се смее или пее. Дори когато баба попадия й се кара, ратайкинята се залива от смях, като показва белите си подковки от зъби и трите трапчинки — две на бузите и трета на брадичката.

— Няма за тебе, луда главо с фуста, нито гръм, нито мълния, нито треска, нито пукница, нито тежка мъка!

— Ами добре, че няма! Цял живот да няма, не ще пожаля! — гледа нейде си над баба попадия Мариана, танцува на място и се подсмива.

Попадията се озърта наоколо, въздиша:

— Прости, господи, прегрешения наши, волни и неволни… Запомни ми, невернице, думата: ще те повлекат скоро късоопашатите право в пъкъла, и то само с нови въжета, че старо няма да издържи.

— Ех! Докато си очукат коноп, докато си осучат въжета, аз ще си поживея.

— Ето, да ме убие златният кръст — удряше се с дебелата ръка в едрата гръд попадията, — ако не те хвърлят опашатите, чак на дъното на огнената геена.

— И там, казват, бабо попадийо, имало хора!

— Боже, боже, боже! Какво дрънкаш ти, богопротивна и още отсега си търсиш компания в пъкъла? Млъкни и се махай от очите ми, изроде.

— Къде да се махна, майко, при говедата ли, в зеленчуковата, градина ли или на двора? — смирено пита Мариана, а от ресниците й капят младост и живот.

— Революционерка! — викаше накрая баба попадия, сама се уплашваше от тази дума, веднага се хващаше за сърцето и вдигаше очи към небето: — Прости, господи, прегрешения наши, волни и неволни, прости и отпусти…

А ратайкинята, развявайки пола и коси, вече пъргаво тичаше в обора или в градината. И навред ръсеше по пътечки и пътища безгрижен смях или песен. Всички в село, които познаваха Мариана, я обичаха, желаеха й добро и харен мъж, който да има малко земица и да е добър земеделец.

„Ето кой може да ми помогне да намеря при попа някоя книга, а защо по-рано не се сетих за това?“ — развеселявам се и вече не слушам как пастирчето се е разполагало на поповата трапеза.

— Хайде, тичай да обядваш, че ще изсъхнеш като клечка — казва най-после Петро и вади от джоба единственото си забавление — огниво от пила и кремък чак от Карпатите, където е воювал с австрийците неговият чичо.

Аз хуквам през стърнищата и картофените ниви към Микитовия яз, където имаше големи шарани, докато не ги изтребиха с бомби. Тук сребристо ромони синя-синя вода по долчинката, навеждам се над нея, пия от нейната мелодия и се заслушвам в шепота на тревата. Аз много обичам да слушам как пее водата — напролет тя с рев бушува в цялата долчинка и разпенена от ярост, скъсва бентовете, лете едва-едва посвирва като свирчица, а зиме само понякога в просъница изписка като змиорка и отново заспи.

Знаете ли къде и как се пробужда тя? Тогава идете в ранна пролет при трите яружански яза, където живееше Куция Михайло, и ще видите разпилян като слънце по снега лешников цвят, а под снега неочаквано ще чуете някакво хълцане и глас на чучулига, а после пак хълцане и пак глас на чучулига. И да знаете тогава — събудила се е водата и духа в разпуканата миналогодишна тръстика, а тя пък, глупавичката, още не е разбрала, че идва пролетта и все нещо си въздиша.

Като заобикалям долчинката, където е вдигнало класове късното просо, аз се измъквам на пътя и веднага настигам колата с ритли на грънчаря Терентий. Прегърбен, старият се клатушка на предницата, а зад гърба му са се притиснали черни като скорци малчугани с глинени кончета в ръце. Очите на кончетата са големи, гривите им буйни, преплетени с венци, а опашките им чак до копитата; като видиш такова добиченце, зарадваш му се и ти стане мъчно, че и ти нямаш. А дядо Терентий всеки път измисля ново добиче, за да радва и хората, и своите внучета, макар той лично да се е простил с радостта — хетманците бяха обесили Терентиевия син. Самотно му е сега на стария грънчар и той не се разделя с малките си внучета, води ги дори в далечни села на панаир. А за децата пътят винаги е радостно чудо.

В колата лекичко потропват червени гледжосани паници, по чиито дъна са изписани слънчогледи, цветя и слънце; подхващат ветреца зеленикави и сиви канички, сякаш по тях още не се е разтопил скрежът; издули са се като зелки делви и тенджери, накиприли са се гърнета-близнаци, в които може цял обед да се занесе на добри хора; дебелеят гърнета с широки гърла, в които можем да се поберем и аз, и грънчаровите кльощави дребосъци; цъфтят широки кани, украсени със смешни овнешки главици с пиянски очи, които говорят: може, човече, да кумуваш, но овнешка глава недей напива.

Като огледах цялото това богатство, радостно викнах на стареца:

— Дядо Терентий, дайте ми едно конче!

— А камшик не искаш ли? — обръща се към мене опърленият от огъня и слънцето грънчар.

— А камшик не искам — смея се аз, подсмива се под половин аршиновите си мустаци грънчарят и дружно се смеят грънчарчетата, смехът им е тъничък и се слива в едно, като две нишчици. — Ще ми дадете ли, дядо?

— Порасти малко.

— Ехе, порасти! Същото ми казахте и миналата година.

— Наистина ли го казах миналата година? — хитрува старикът. — Сигурно ще трябва да ти дам, ако помогнеш да въртя колелото.

— Ще помогна, и още как!

— Тогава ела утре.

— А кончето днес ли?

— Също утре.

— И къде ще бъдете?

— В Королевщина. Ако искаш, да те повозя — кани ме той на колата с възлестата си ръка, с набита в нея глина.

— Не бива, страх ме е да не ви почупя паниците.

— Грижливо дете.

— Как си мислите!

Грънчарят пак се подсмива, а аз, доволен от разговора, тичам ли, тичам покрай старите липи към село. Под краката ми се вдига на облаци мек, топъл прах, а над главата ми едва-едва шумолят листата, вече засегнати от студените утрини и прохладната роса. От пътя свивам не към нашата къща, а на пресечката, след която в малка уличка дреме сред люляци попската къща. Насреща ми от големия двор като две кълба се спускат хрътки, а старият тромав пес стои неподвижен като прикован на каменните стъпала и така излайва, сякаш по команда бие барабан.

От градината не тича, а като вихър се носи Мариана. Полата й от червено сукно се върти около леките й боси крака, в плитките й се клатушка къдравко карамфилче. Ето, девойката махна с ръка и на двора най-напред стихва ръмженето, а после се укротява и барабанът.

— О, Михайлик е дошъл у нас! — толкова радостно казва Мариана, сякаш аз съм й най-близък роднина. И очите й, сини със сивкава отсянка, кротко ме озаряват, а ръцете пооправят ризката и каскета ми. После тя поглежда към къщата и тихо ме пита: — Ти, Михайлик, може би си гладен?

— Не, не съм — усещам, че се зачервявам и отмествам погледа си от Мариана.

— Не се срамувай, глупчо — приближават се към мене черните венчета на ресниците й, а под тях се таи и дълбока степна далнина, и такава доброта, която довека не се забравя.

— Не се срамувам, Мариано… Да не помислиш. Обядвах вече и така се наядох с чесън…

— Наял си се с чесън? — смее се девойката. — Ох, мъко моя, намерил с какво да се похвали.

Сега и аз се развеселявам:

— Ами има с какво: главите на нашия чесън са също като моите пестници.

— Само да има и сланина с него.

— И сланина имаме да си застройваме борша.

— Как да не сме богати — опечалява се лицето на Мариана. — Майка ти ли те прати при мене?

— Не… Аз сам дойдох.

— При кого?

— При тебе, Мариано.

— Наистина ли? — Отново искрена радост обзема моминското лице. — Юначага! А пък аз преди малко си помислих и се разтъжих: кой ще се сети за мене и ще ме посети пред празника? Роднините ми живеят много далече — развълнува се и въздъхна девойката и ъгълчетата на устата й станаха тъжни. И защо всички казват, че тя никога не тъжи?

— Мариано, имам една работа с тебе — не знам как да започна.

— Кажи я!

— Можеш ли да ми намериш някаква книжка?

— За цигари ли на някого, или да четеш?

— За мене.

— Ох, не мога да ти помогна, Михайлик: попът държи под ключ всички книжки като пленници — смущава се девойката, смущава се и червеното карамфилче в косите й.

— Като пленници ли? — повтарям.

— Ако не ги заключваше, щях да ти ги изнеса крадешком дори от огъня… Жал ми е, но не може! И как да помогна на моя Михайлик?… Наистина ли си мой? — вече се смеят очите, устата и трите трапчинки на Мариана.

Става ми неловко, не знам какво да кажа и пристъпвам от крак на крак.

— Ама ти не се тревожи, поизчакай без книжка, пък аз ще измисля някоя дяволия за радост на попа или попадията.

Мариана със смях ме хваща за ръка и в надпревара хукваме към широката попска кухня. Там е чисто като на Великден. Пред печката се премятат и си играят котенца, на пейката лежат нощви с втасало тесто, а от господарския шкаф така мирише на сладки ястия, че главата ми веднага се замайва, а под лъжичката се събужда гладът. Мариана се спусна към шкафа, взе от някакъв син, с лилии съд курабии, посипани с истинска захар, и започна да ги пъха в моята торбичка.

— После ще си хапнеш. Хубави са, аз съм ги пекла, аз си ги хваля! И ме почакай малко. — Тя заговорнически сложи пръст на устните си, долепи ухо до вратата, която водеше към стаите, и веднага изчезна зад нея. Скоро се върна, тайнствена и радостна, завъртя се на едно място — само това трябваше на котетата, за да увиснат веднага на полата й.

— Само вие ми липсвахте! — Мариана внимателно люшна закачливците зад печката. — Михайлик, откраднах.

— Какво? — изстивам аз от радостна догадка.

— Ето! — Девойката се полуобръща, изважда от пазвата си книга с платнена подвързия, тържествено ми я подава, а с очи пронизва вратата. — Нека я търсят сега!

— Благодаря, Марианке, много ти благодаря! — вземам аз книгата, без да зная как и къде да я скрия.

— Няма защо. Учи се, Михайлик, учи се, миличък, поне ти да не си такъв неук като нас. А като се изучиш, недей ни забравя — въздиша ратайкинята, маха с ръка пред очите си, сякаш пъди от тях мъката, и прехвърля очи на книгата. — И за колко време можеш да я прочетеш?

— Ами за два дена ще я прочета.

— За два дена? — чуди се Мариана. — А аз сигурно за цял живот не бих могла да я прочета. И какво толкова пишат там умните глави? Почети ми, Михайлик, поне мъничко. — Ослушвайки се, тя слага резе и на двете врати, външната и вътрешната, а аз отварям книгата и пред очите ми причернява.

— Какво става, Михайлик? — изплаши се Мариана. — Оле, може би е нещо неприлично? — Девойката си спомни нещо, пламна и изтръгна книгата от ръцете ми.

— Какво правиш, Мариана? — свивам учудено рамене.

— А ти защо стана такъв, когато погледна в нея? — внимателно прелисти тя няколко страници.

— Защото не е написана по нашенски. — Вземам книгата и гледам чуждо, неразбрано писмо.

— Не е по нашенски ли? Хубава услуга ти направих! — поклати глава Мариана. — Кой с нашата селска наука ще разбере как се пишат тези книги? — Тя се замисли, после смело каза: — Хайде, не се тревожи! Дали ще стигнеш, или не, не зная, но може да потичаш. Да идем сега при попския син и да го помолим за нашенска книга.

И ето ни, стоим и двамата в широката стая пред голямата (на нея човек дори може да спи) маса на попския син, когото революцията наскоро беше изгонила от някакъв институт в Киев. Господарският син, с голяма глава и увиснал нос, внимателно изслуша Мариана, надигна се зад масата и дълго ме оглежда критично с мрачен, присмехулно влажен поглед, спира го на моите нозе и аз започвам да се стеснявам от тях: кални, попукани и издраскани от стърнищата, засрамвам се от своите нескопосани платнени дрешки и от торбичката, която сега пари гърба ми с попските курабии с истинска захар.

— Тъй, тъй. Искаш да станеш много умен, нали? — най-после пита попският син.

Аз усещам коварство и подигравка в неговия въпрос и тихо отвръщам:

— Искам нещо да прочета.

— Сега всички искат нещо, дори ей такива дребосъци — чукна ме с думи и ме укори с поглед попският син, а после повиши тон за Мариана: — Можеш, моме, да си гледаш работата! Или всичката си я вече свършила?

— Че кой може да я свърши всичката?… Прощавай, Михайлик — насърчава ме тя с поглед и с високо вдигнатите си учудени вежди. — Младият господар непременно ще ти даде хубава книжка.

Мариана красиво полюлява снага, излиза плавно от стаята и вече зад полуотворената врата се криви на попския син. За малко не прихнах да се смея, но в този миг изтежко влезе със стар подрасник белогривестият отец. Под подрасника се виждат гащите му и това ме учудва много: не знам защо, и досега не мога да си представя дори, че поповете носят гащи.

— Ето, тате, ни в клин, ни в ръкав, имаме нов читател, моля, приемете го сърдечно — казва синът на баща си и двамата започват да се смеят.

Аз се изчервявам като рак и мълчаливо стоя на едно място, като се разкайвам, че съм дошъл тук. Срам, инат и гордост се борят в мен, а в очите ми напират сълзи. Никога не съм бил ревльо, търпеливо съм понасял и камшик, и пръчка, и плесници, но ето че сега ме заболя, и преля…

Тогава бащата и синът заговориха не на наш език, поогледаха ме пак като малък грешник, после попският син отвори един много широк шкаф и аз видях цяло богатство с потъмнели златни, сребърни, кожени и обикновени корици. Дори не ми се хващаше вяра, че само един човек може да има толкова книжки; вземай от тях ум и радост и недей да се гавриш с онзи, който няма нито една. Попският син, мърморейки нещо, дълго ги рови, най-сетне извади една от тънките, издуха праха от нея и я показа на попа. Той сви рамене, учуди се, но нищо не каза.

— Ето ти една много умна книжка, събирай ум. Като я прочетеш, ще я донесеш! Само не я цапай; преди да четеш, мий си ръцете! — тикна ми книгата попският син.

Как да е, измънках няколко думи и се измъкнах от попските стаи. На каменните стъпала краката ми изведнъж оживяха, а от сърцето и от очите ми се смъкна огорчението. Подскачам и като топка изхвръквам от двора. След мен се носи смехът на попския син и закъснялото джафкане на хрътките и стария пес…

— Боже свети! Да не би сто вълка, синко, да са те гонили или пък нещо е горяло под краката ти? — тревожно ме посреща мама на прага.

Гордо вдигам книгата и само казвам:

— Видяхте ли?

— Докопа все пак някъде! Сигурно от твоите скитания кучетата никъде не са мирясали? — Мама се успокоява, снизходително скръства ръце на гърдите си и унесена в някакви свои мисли, поклаща глава.

Какви ли мисли са й идвали тогава на нея, моята босонога, селска Ярославна, пред чиято човечност, скромност и мъдрост аз и досега прекланям своята вече побеляла глава. Не знам каква щеше да бъде съдбата ми, ако моята грижлива майка не бдеше над нея като молба. И сега още усещам на челото си, до сърцето си спокойствието и топлината от нейните позеленели и попукани ръце. Може би затова имаше толкова много топлина, защото тя не стоеше на повърхността, а в дълбоките пукнатини на майчините ръце…

В първите години след революцията страшна нужда ни натика в старата дядова плевня. Там някак си пригодихме една бедняшка стаичка с две мижави прозорчета. За да изглеждат по-добре, мама посади пред тях малини, а през зимата между рамките поставяше кичури офика. Ако имаше нещо в изобилие в тази колиба, това бяха димът и щурците. Тези дяволски гадинки сякаш бяха допълзели от цялото село върху нашата беднотия и няколко години неуморно стъргаха със своите цвъркала, а нощем на цели орди шареха по всички кътчета. Криехме хляба на тавана, а съседите даже ни пращаха при един вражалец, който умеел да прогонва всякакви гадове.

Доста дълго пести баща ми за една стара кравичка, която сложи в една преградка до стаичката. Когато се будех нощем, често чувах зад стената дълбоки и тъжни въздишки, отначало се плашех, а после отново спокойно заспивах. Но не остана дълго кравата у нас. Когато завърших четиригодишното селско училище, баща ми реши да ме прати да уча при един глух и побъркан обущар, който знаеше да хаби не само кожа, но и хубостта и здравето на своята покорна като Богородица, с големи очи съпруга. Обущарят беше дълбоко убеден, че ако мъжът не бие жена си, утробата й гние.

Мама се изправи като стена между мен и обущарския занаят. Тя молеше, караше се, плачеше, по цели нощи не спеше и на баща ми не даваше да спи, като настояваше да ме изпрати да уча по-нататък — в школата за селска младеж, на двадесет версти от нашето село.

— Ако ти беше поне малко по-умна, щях да те нарека глупачка, а сега просто не знам как! — сърдеше се татко. — С какви средства ще го уча, като ни е налегнала такава немотия! Ако можеше да заложа ръцете си, щях да ги заложа до последния пръст, пък аз ще тръгна по панаирите да прося за парче хляб.

— Нали виждаш, Панасе, как трепере той за наука. Направи нещо, Панасе.

От безсилие и озлобление очите на баща ми се покриваха с лед, а жилите на челото му набъбваха от кръв.

— Поне ти не ме дери жив. Какво да сторя, щом като, където застана, на мизерия стъпвам?

— Тогава продай кравата, Панасе.

— Кравата ли? Какво думаш?… — В стаичката веднага стана тихо. Кой не знае какво значи кравата за едно бедно селско семейство? Дори мама замълча…

После баща ми се помири с мисълта, че ще трябва още да търпи лишения, продаде кравата, а аз отидох да уча…

Но това стана по-късно. А сега в ръцете ми беше поповата книга. И за да не я изцапам, аз грижливо мия ръцете си, избърсвам ги с кърпа от домашно платно и едва тогава с наслада отварям корицата.

— „Космография“ — чета гласно неразбираемото заглавие, обръщам една, друга страница и виждам между нашите букви много чужди и някакви непознати знаци. Радостта ми се изпари. Но си спомням, че това е много умна книга, и с куцане, с препъване започвам от всички страни да се домогвам до нейния труден смисъл. Когато тръгнах за нивата, аз вече с огорчение поставих „Космографията“ в торбичката си. Мама разбра, че нещо не съм на себе си, и се затревожи:

— Да не би у попа да са ти дали библията? Веднага им я занеси обратно… — Майка ми беше чувала някъде, че най-мъдрата и най-тежката книга на света е библията — прочетеш ли я докрай, току-виж, чивиите в главата ти мръднат.

— Не е библия, а космография.

— Космография ли? — попита мама и се успокои. — Добре, тогава чети.

Лесно й беше на нея да каже „чети“, ами аз как да прочета тая космография? До вечерта челото ми се бърчи над книгата като дядовите цървули, но не успявах нищо да разбера. Обаче все пак разбрах колко и какви планети има, какво е разстоянието от земята до луната и слънцето, но непознатите знаци, букви и такива думи като „синуси“, „тангенси“, „астрономия“, „метеорология“ и безброй други ме хвърляха в тежко отчаяние.

Над мене кръжаха далечни планети, за чието съществуване до днешния ден не знаех, а пред очите ми се размазваха мъгляви думи, които криеха от мене големи тайни.

Замаян от такава голяма наука, ставам от изстиналото стърнище. На нивата орачът все така се привежда над плуга, вятърните мелници все така намотават на крилата си сиромашкото лято и времето, но небето над тях е вече без начало и без край и колкото и да вървиш към него, то все ще се отдалечава от тебе… А къде е онзи път, който съединява небето и земята и лети между звездите? За този път аз знаех още от времето, когато се изправих на крака.

— Е, какво? Нищо ли не разбра? — бодна ме подигравателно Петро. — Така е, братче, без камшик не ставаш умник. Хе!

Упорито поклатих глава.

— Ще го разбера. Само отначало е трудно.

Но кой ще ми помогне да се оправя с книгата? На ум си припомням кои са грамотните на моята улица, но те всички могат най-много да напишат писмо и накрая „чакам отговор с горещо нетърпение“. Можеше да ми помогне попът, но аз вече няма да отида при него и да се червя като рак. При псалта също не върви да се пъхам, защото наскоро бях влизал с Петро в градината му. Ненапразно се казва: не го свърта ни в двора, ни в къра…

А защо не отида при председателя на комитета на бедните, чичо Себастиан, който е минал цялата война, неведнъж е бил раняван, после е бил партизанин в Летичевските гори? Та той получава всякакви книжа чак от Виница! Освен това чичо Себастиан много добре познава баща ми, пък и мене на улицата винаги ме забелязва, даже „добър ден“ ми казва.

Вечерта, когато се върнах у дома, настаних кобилата в конюшнята, изскочих през вратата и за всеки случай отвън заговорих на мама:

— Чуйте, трябва да ида в комитета на бедните.

— Къде, къде? — От учудване мама така си обръща главата към мене, че да слуша с едното ухо.

— В комитета на бедните! — казвам важно, но правя една-две стъпки встрани.

— Как, да не би да вземаш думата на селското събрание? — изведнъж се развеселява мама.

Аз разбрах това като позволение и веднага се изпарих от очите на майка ми. Тя казва, че аз мога да правя това като никой друг. Но същото казва за Петро неговата майка.

И тъй, през зеленчуковите градини, в които за радост на врабците още не беше събран конопът, аз се запътих към комитета на бедните, където вечер винаги беше шумно и многолюдно. Там беднотията се срещаше със своите надежди, там слушаше ленинската истина и неведнъж заради нея грабваше в ръце и руската трилинейка, и английски, френски, германски и австрийски пушки.

Явно беше още рано. В помещението на комитета се навърташе само пазачът (той вдигаше прах с метлата и димеше с лула като гърне, която можеше да побере цяла шепа тютюн), а на края на дебелоногата дворянска маса може би спеше или дремеше бившият помощник-писар, бившият селски кмет и бившият председател на околийския изпълнителен комитет Гаврило Шевко. Всичко у него беше вече бившо — даже панталоните на военен комисар и излинялата, опъната с пружина фуражка. И само двестата грама разпръснати навсякъде лунички се държаха на положение — от нищо ни най-малко не се тревожеха. Липсваха само на върха на носа, върху който някой беше метнал мрежа от жилчици, които меняха своя цвят в зависимост от това какво и колко беше изпил човекът.

Като чу шум до вратата, Шевко едва-едва отвори възтесните си, полегати очи и веднага ги затвори с набръчканите си клепачи, материалът на които щеше да стигне за много по-голям човек.

Аз и досега не мога да забравя странното лице на чичо Шевко, който, както казваха хората, доскоро имал голям мерак за власт. Когато Шевко биваше трезвен и бодър, в очите му личаха и бдителност, и предпазливост, и лукавство, а помежду тях проблясваше и пак се скриваше някъде ум. Но достатъчно беше човекът да притвори очи със завеските на клепачите си, и от техните безбройни бръчици победоносно бликваше съвсем неприкрита хитрост. Но на клепачите й беше тясно и тя стръскваше по ноздрите, по устните, по брадичката и властно се подиграваше над всичко и над всички. Фантастична беше и славата на Шевко.

Когато в Киевския цирк се представи новият управник на Украйна, хетманът Скоропадски, и черковните камбани забиха в чест на ясновелможния, а по площади и мегдани по мужишките кожи заплющяха германски и австрийски шомполи, в наше село никой не пожела да стане кмет. Привържениците на Скоропадски държаха хората по цял ден на събрания, но от кметството се отказваха и бедни, и богати — не беше голяма чест да изтръгваш за чужденците зърно, добитък и пари… Най-после освирепелите хетмановци заплашиха, че ще извикат от околийския град държавна стража, а тя знае за каква част от мужишкото тяло са пригодни шомполите. И тогава Шевко чинно излезе от притихналата тълпа и прихлупил очи с клепките си, запита земеделците:

— Чухте ли на какво намирисва?

— На пърлено — отговориха му оклюмани.

— Щом е така, изберете ме за кмет. Ще служа колкото мога.

Събранието веднага извика:

— Искаме Шевко!

И незабавно непредставителната фигура на чичо Шевко със свитка и цървули се качи на входната площадка на общината, където му връчиха печата, тампона за него, мастилница, шише мастило, хартия и други отличителни знаци на властта. След като нареди всичко това на масата, кметът свали наперената си отпред фуражка, махна с ръка и събранието онемя пред такова чудо, че за първи път към него се обърна необикновен господар на селото. А пък и гласът му се оказа не от онези, които пред хора излизат само до носа им, и думите му така се извъртаха, че не може лесно да ги отгатнеш.

— Добри хора, кха, благодаря ви, както се казва, за гласовете и за обичта, без които също така не всеки може да мине. Наистина има всякаква обич: обичал и вълкът кобилата, но оставил от нея само опашката и гривата. И тъй, ако новата власт, както се казва, не налага много данъци, и аз няма да ви дера, че и глупакът може да дере. Мисля, че светлият хетман знае, че сега мужикът нищо няма. Та нека сега отчето отслужи молебен за селянина и за новия кмет, а след молебена търговците да ми донесат ботуши, а на всички ни дванадесет кофи домашна ракия, точно толкова, колкото апостоли е имал бог, а ние ще видим дали кофите имат дъно. Правилно ли, добри хора, разбирам властта и политиката?

— Правилно! — зарева, завълнува се събранието, на което най-много се хареса, че Шевко „има разбиране за селянина“, и бурно завика „ура“ за кмета.

Но кметуването на Шевко не завърши така весело, както започна. Когато хетманците излязоха от селото, Шевко отново показа разбиране за времето и за властта. Това няма да му се забрави и след смъртта. Той веднага каза на хората, че няма да взема от тях нито зърнени храни, ни добитък, ни данъци. Това изненада дори и най-безстрашните, които на всяка власт гледаха като на напаст.

— За такова нещо, човече, сега може да те впишат за вечен помен.

Но Шевко не обърна внимание на предупрежденията.

— Ако трепереш за кожата си, човек от тебе не става.

— А как мислиш да се отървеш?

— Ще почакам, пък ще видим. Както ми се струва, много широко е набъбнала тази власт, дали няма да се пръсне като мехур. Хайде, пък засега нека от всяка къща ми донесат по десет фунта зърно за разни угощения и за моето пиянство.

Тази програма се хареса на всички. Скоро къщата на Шевко беше зарината със зърно и той захвана едни гуляи, без да жали нито чуждата скоросмъртница, нито своето здраве.

Кметуването на Шевко свърши, когато от държавната стража налетяха хайдамаци с германски железни каски, удариха на човека двадесет и пет шомпола, задигнаха му и последната крава и свиня, за да няма на двора му ни квичене, ни мучене.

Шевко търпеливо понесе наказанието. Той знаеше, че над главата му висеше по-страшен облак. След боя стана от окървавената пейка, сам си вдигна гащите и същата вечер, лежейки на пещта, обясняваше на селяните:

— Не се чудете, добри хора: когато властта няма своя глава, тогава показва чуждия задник. За това никога не се е искало много ум…

Кратко време се задържа на чужди щикове съзвездието на дребните джуджета, което, след като докопа властта, забрави, че се намира в двадесетия век. Надъхано със злоба, дамгосано с братоубийство и разпродажба на бащината земя, това „съзвездие“ се качи на бунището на чужди богове не да свети, а да лае и да ръмжи срещу бащината си земя, по която крачеше нова зора със светла мечта.

Когато в Подолието започна да се установява съветска власт, Шевко, като пострадал, се появи на политическия хоризонт на околията. Отначало той стана секретар, а после и заместник-председател на революционния комитет. След известно време бандитите жестоко убиха председателя и на неговото място по някакво чудо изплава Шевко.

И тогава именно в човека изби някаква епилептична склонност към власт. Само председателството вече не го задоволяваше и Шевко започна да заграбва в свои ръце и други постове. Когато трябваше да се избира военен комисар, той сам предложи своята кандидатура. Тогава революционният комитет се състоеше от трима души. При гласуването новият секретар вдигна ръка за Шевко, а заместникът — против. Това положение не смути председателя и той лично гласува за себе си. Същата вечер Шевко умуваше с шивачите как да се облече, та всички да виждат, че той е и военна, и цивилна власт. Шивачите му ушиха такъв брич, че в него свободно се побираха две бутилки водка и мезе. После на Шевко му се стори, че все още му е малко властта. Като разви писмена и устна дейност, той заграби и трета длъжност — стана председател на комитета на бедните и тогава нямаше по-горд от него в цялата околия, а като гуляйджия — в целия окръг. И когато се запиваше, най-често се скриваше при дебелата и кръглолика геврекчийка Стефа. Като си пийнеше повечко, той винаги питаше вдовицата баничарка ли е или геврекчийка.

— Като те спипа съветската власт, всичко ще разбереш, дори къде зимуват раците — незлобиво отговаряше жената, докато сновеше между пещта и нощвите.

— Че аз за тебе не съм ли съветска власт? — мръщеше луничавото си чело Шевко.

— Ама че го измисли! Тю, бре, минал си покрай властта! На лицето ти са изписани разни пиянства и гуляи, а не власт! — не щадеше председателя синеоката геврекчийка и така месеше тестото, че то пищеше в ръцете й.

След известно време Шевко се разпусна докрай и често се случваше писарят да тича с материалите за подпис в къщата на геврекчийката. Шевко хвърляше небрежен поглед върху книжата и винаги питаше:

— А грешки тук няма ли?

— Има, но само съвсем, съвсем мънички — знаеше какво да каже писарят.

— Внимавай, занапред да няма и мънички — поучително казваше председателят и завъртваше подписа си.

Не се мина много и Шевко изгърмя и от трите длъжности. Наистина снемаха го весело, сред смеха на хората и на новата власт — дай боже, ако се случи, така да снемат всекиго от нас… С течение на времето човекът се примири, разбра, че политическата дейност е тежка за неговата прекалено жизнелюбива натура и намери своето призвание в съчиняването на заявления или молби срещу чашка дяволска кръв. А колкото до разните му писания и пития, той и занапред си остана ненадминат в цялата околия…

Усещайки, че аз не се махам от вратата, чичо Шевко пак приповдигна клепачи и в погледа му се пробуди любопитство:

— Чий си ти?

— Панасовият син.

— Аха, Панасов — гласно се мъчи да се сети той. — Онзи ли, от Столарската улица?

— Отгатнахте.

— Здравей тогава!

— Здравейте, чичо.

— Ти каква си се домъкнал тука? Да не искаш да ти пиша някое заявление? — и очите му стават такива, сякаш са ги намазали с мас.

— Не.

— Какво тогава? — Шевко веднага губи интерес към моята особа.

— Една такава работа, че по-добре аз да не говоря, а вие да не слушате.

Чичо Шевко веднага се оживява:

— Я да чуем, я да чуем какво ще кажеш.

— Искам да ми обясните една книжка.

— Книжка ли? — Шевко небрежно свива слаби рамене и вече кисело пита: — Нещо не си разбрал ли?

— Аха.

— С други думи, не ти е стигнало пипето?

— Не ми стигна — покорно се съгласявам.

— Хайде, покажи книжлето, сега ще видим с какво е натъпкана и какво струва твоята глава. — С късите си пръсти, в които са се врязали пожълтели от тютюна, кръгли като медни копейки нокти, Шевко отваря книгата, дълго чете, учудено вдига вежди, в които също са се напъхали лунички, а после спокойно, без нито дума, ми връща книгата и затваря очи с клепачите си.

Аз съвсем не очаквах подобно нещо и смаяно гледам Шевко, после се прокашлям, но той ни мърда, ни шава.

— Е, какво ще ми кажете, чичо? — осмелявам се най-после да го попитам.

— Какво? А ти още ли не си се махнал оттук? — учудват се клепачите и устните на Шевко.

— Не, не съм.

— Можеш да си вървиш. Но като искаш, ще ти кажа едно: тази книжка ще я четеш, след като изядеш повече фурни хляб. Цялата работа е в хляба. Разбра ли?

— Разбрах.

— Тогава хайде със здраве. — Той пак затваря очи, а в ъгъла започва да се кикоти пазачът. Аз отначало го гледам смаяно, а после и аз се смея — че какво друго ми остава да правя. И най-важното — виждам, че и клепачите на Шевко подпухват от смях, но очите му не се отварят. След като престанах да се смея, отидох при пазача и съчувствено го попитах:

— Чухте ли комедията?

— От него още какво можеш да чуеш — добродушно се смее старецът. — Никой не може да отгатне какви бръмбари бръмчат в тази глава.

— Дядо, а чичо Себастиан ще дойде ли скоро?

— Днес той сигурно няма да дойде, защото цял ден е гонил бандити в горите на Кипоров дол. И ранен кон доведе от тях.

— Красив ли е?

— Очи не мож откъсна! Също като на свети Георги Победоносец. Върви му на човека!

— Върви му! Съдбата нито веднъж още не е вдигнала пръст да го заплаши — подигравайки се, тържествено прекрачва прага дългият и гъвкав, щръкнал като изправена водна змия Юхрим Бабенко. Малък каскет покрива малката му глава, в която добрите мисли няма къде да се завъртят. А пък очите на Юхрим са такива, че и смехът не може да скрие стаената в тях злоба.

— Мълчи, раздорнико! — веднага настръхват лицето и косата на пазача.

— Не виждам в това нито смисъл, нито политика, нито параграф. Ние триста години, фактически, мълчахме, трябва да се наприказваме за триста години. Исторически смисъл, нали? — пак така снизходително се подсмива Бабенко, сваля каскета си и издухва невидима прашинка от него. — Дали аз, дядо, не съм ви угодил по някакъв параграф при генералното почистване на комитета на бедните?

— Лигльовска дрънканица.

От тънките устни на Бебенко изчезна и отново се появи насмешката.

— Леле-леле, какви несъвместими сте станали вие в комитета на бедните. Аз зная, че вие с вашата метла естествено сте подчинени на Себастиан, но това не е причина да нямате за него своя мисъл и съображения. Че какво пък казах аз? Фактическо нещо: съдбата не е вдигнала пръст да го заплаши.

— Със смърт, чуваш ли, със смърт го е заплашвала!

— При новата власт това е интересно за биографията и дори изгодно.

— Ама разбираш ли ти, негоднико, че ако се съберат всички куршуми, които са дупчили Себастиан, може супа топчета да се свари?

— Топчета ли? — отначало се учудва Бабенко, а после най-спокойно се любува на каскета си. — Това още не е факт.

— А какво е тогава факт? — съвсем се разсърди старецът и като черен облак се надигна срещу невъзмутимия с военната си куртка и брич Бабенко. — А може би това, че ти си отряза пръста, измъкна се от фронта, а отгоре на това и инвалидна пенсия откачи и ето те сега — замайваш главите на булките със своите вятърничави съображения.

Смехът угасва в очите на Бабенко, те стават кръгли като копчета и с омраза се впиват в стареца:

— Гледайте и вашата много умна глава да не оглупее, ще се намери и за нея метла.

— Не се грижи за моята глава, а за своята моли бога. С хитрост и шарлатанство сега дълго няма да караш. Какво се блещиш? Не си очаквал такъв параграф?

— А вие знаете ли, че аз съм селкор, а? — изтръгва се от Бабенко и той така вдига ръце, сякаш държи вестник.

Но и това не плаши старика:

— Аз зная едно: на тебе не ти е стигнало време да станеш човек.

— Аз ли не съм станал човек?

— Ти. И какъв селкор си, ти? Ти не държиш перо, а лопата, за да копаеш гробове за добрите хора.

Юхрим искаше да притисне с нещо старика, но в това време влязоха, като се смееха, отрупани с оръжие, високите, с весели очи горски Артем и Сергии. С широките си, пропити от миризма на степ и ветрове свитки с островърхи качулки, които лежаха на раменете им, те приличаха на запорожки рицари. До тях наконтеният Бабенко веднага избледня, стана жалък и дребен.

— Какво, Юхриме, люти ли святата истина, а? С хитрувания, явно е, не може да се живее цял живот — смеят се горските, а на раменете им се клатушкат седем пушки, на коланите им висят различни бомби и гранати.

— Охо, какво богатство сте насъбрали! — оживяват очите на Шевко. — Къде го намерихте?

— По чифлиците! — Горските небрежно свалят на пода пушките и започват жестоко да хвърлят в ъгъла бомбите и гранатите.

— Какво правите? — ужасява се Бабенко, а устните му побеляват като краищата им. — Ако избухне някоя?

— Какво, като избухне? Все едно, няма да избие хитрините и глупостите от главата ти. — Сергии хвърля като топка една лимонка в ъгъла, а новоизлюпеният селкор се привежда и изскача като заек от помещението.

След него си плюе на петите Шевко, но при вратата го сграбчва силната ръка на Артем и го връща на мястото му.

— Почакай, човече, най-напред запиши колко такива боклуци сме домъкнали, пък после бягай.

Страхът и умолителният вид смаляват и без това дребната фигура на Шевко, а лицето му става такова, сякаш върху него е духнала смъртта.

— Ама аз, момчета, искам да поживея още някой и друг ден.

— Ще поживееш, ще поживееш, няма къде да вървиш. — Сергии за убедително доказателство слага на масата грамадна бомба и лукаво гледа Шевко. А Шевко трие с ръка потта от челото си, свива се на кълбо, отдалечава се съвсем на крайчеца на масата, трескаво пише нещо и подава хартията на Сергии. Сергии обръща листа наопаки и самоуверено го гледа.

— Всичко ли записа?

— Всичко, всичко!

— Сега може би ще поседнеш с нас, а? — Сергии с ботуша си подритва една попукана граната, която се беше отърколила от ъгъла. — Ще си поговорим за живота.

— Няма време, няма време. — Шевко целият трепере, като поглежда с едното око към гранатата, за миг се изпарява, а подире му еква гръмовит смях.

Аз гледам с възторг горските, иска ми се и на мене да съм такъв безстрашен, да се смея така сърдечно и добродушно като тях.

Пазачът награбва оръжието и го изнася в зимника, където някога се затваряха арестуваните, а горските си свиват дълги цигари и отиват до прозореца.

Над земята вече е паднала звездна вечер, от градините се понася дъх на камшица, слънчогледи, повехнал невен. Горските гледат небето и си разменят малко, но многозначителни думи.

— Не беше леко днес… — замислено си припомня Сергии.

— Не беше — въздиша Артем.

— При скита можехме да загубим главите си.

— И още как…

— Казват, че пак се е появила бандата на Галчевски.

— Все към нашия бряг…

— Виж, интересно е дали живее някой на небето?

— Живее.

— Хм… А ти откъде знаеш?

— Ами ако не живееше, кой щеше да свети там?

— Дали пък хора светят?

— Хора. Откъде без хора ще се вземат светлинките?

— Та и там, на небето ли е такава теснотия като у нас?

— Изглежда, същата е. Помисли си: откъде накъде на месеца Каин ще намуши Авел с вила? Само заради теснотията.

Чудейки се на тези разсъждения, аз тихо излизам навън. Може би е вече късно да ида при чичо Себастиан, но има още една причина да видя отнетия от бандитите кон!… Разбирам, че сам себе си мамя и след кратко колебание хуквам към яза, над който тихо шумолят широко разклонилите се върби. Зад яза пътят поема надясно покрай езерото, а зад него пък живее чичо Себастиан. Минаха на коне горските, познаха ме, засмяха се и пак настъпи такава тишина наоколо, че даже листо не трепва.

Ето я и къщата на чичо Себастиан. На покрива й се тъмнее голямо, рошаво гнездо, в него живеят щъркели, а отдолу — врабци. В двора се виждат вързани за стобора коне, а през отворената врата чувам гласовете на горските и на чичо Себастиан.

— Та това оръжие ли е! — презрително казва Сергии. — Виж, миналата година имаше оръжие като тор. Тридесет каруци измъкнахме от селата.

— Имаше такова нещо — смее се чичо Себастиан. — Случваше се буйната младеж от една махала да се скара с друга махала и започва стрелба не само с пушки, но и с картечници.

— Много желязо натрупахме, а няма с какво да орем — въздъхна чичо Артем.

Аз предпазливо се вмъквам от пруста в стаята и се свивам до вратата. Пръв ме забелязва чичо Сергии и сочи с пръст към мене:

— Ето ти, имаме си и гост! Тебе където не те сеят, там никнеш!

— А защо не — мърморя аз, макар да разбирам, че ми се смеят добродушно. — Добър ви вечер.

— Добър вечер и на тебе, момче — почтително отвръща чичо Себастиан и ме оглежда малко учудено, но приветливо. — Сядай.

— Аз ще постоя, по-голям ще пораста — малко се смущавам от такова внимание към мене.

— Сядай, сядай, няма да изтъркаш пейката. — Председателят на комитета на бедните се изправя зад масата висок, красив, строен, страните му са на петна, опърлени от вятъра, а перчемът му е сякаш от огън изваден. — Как вървят твоите работи, момче? — Така приятно, без капчица насмешка казва той това „момче“, та на мен ми се струва, че днес съм пораснал и за себе си, и за хората.

— Работите ми са наред, чичо Себастиане — отговарям му с достойнство, а горските вече бърчат лица да се разсмеят.

— Татко ти пише ли?

— Пише и пак ти праща поздрави.

— Благодаря, благодаря. Скоро ли ще си дойде?

— Сигурно скоро, ако светът се умири.

Горските едновременно прихнаха, чичо Себастиан присви очи и ги погледна само с ресниците. Но и това бе достатъчно горските да млъкнат, те обърнаха глави към малкото жълтозъбо пиано, същото онова, за което в село знае и мало, и голямо.

Когато започна революцията, селяните се разплащаха с господарите — взимаха им и земята, и всичко, което имаха на земята. А чичо Себастиан не взе от имението нито кон, нито крава, нито плуг, а докара пиано и с това развесели не само своето село, но и цялата околия: кой ли не се смя и не се подиграва с това чудо. Дори родният му баща не изтърпя такъв срам и докуцука, та с патерицата да даде урок на чедото си.

— Твойта мамка! — закрещя старикът още от улицата, щом видя сина си.

— А-а-а, вие ли сте? — засмя се Себастиан. — Добър ден, татко.

— Отгоре на това се и кикотиш, копеле? — вдигна патерицата старецът.

— Ами да плача ли? — свали каскет синът.

— По-добре да бе заплакал, глупако, щом си загубил чивиите на кратуната си. Бе ти да не си ял татул, та от много ум да си оглупял? Кога и кой на този божи свят е видял пиано в наш селянин?

— Тепърва ще видят, татко. Има време! Да ви отворя ли вратата?

— Я недей я отваря, кучи сине, че ще счупя о тебе патерицата — като пепел се тръскаше белият скреж по главата на стареца и гаснеше последният огън в перчема му. — И на какво ви учат болшевиките?

— Все нещичко ни учат.

— Личи си по тебе. До музика ли ни е? Селяшката музика са млатилото и косата!

Себастиан упорито тръсна буйния си огнен перчем.

— Аз, татко, от четиринадесета година до днес на такава адска музика се наслушах, че тази ще ми е като лекарство.

— Лекарство ли? — прекъсна го старецът. — За тебе сега лекарство са сланината и маста. Поне едно хилаво прасенце да беше довлякъл от имението. Но не би, за това ум не ти стигна. Цялото село се смее и на мене, и на тебе.

— Добре, че се смее, стига е плакало! Може би ще послушате малко музика? — кимна с глава към къщата.

Старикът се поозърна и почна да се укротява малко по малко.

— Е, какво, луда главо, все пак научи ли се поне малко да дрънкаш някакви там „танци-манци“?

— Защо ни е притрябвало?

— А нещо можеш ли да свириш?

— Криво-ляво.

— Че кой те научи?

— Революцията!

— Революцията ли?… — замисли се старецът. — Е, да, тя може. Хайде, иди посвири.

— Защо не влезете в къщи?

Старецът огледа крадешком улицата.

— За да не се червя. Ти свири, а аз ще седна на пейката и ще ти се карам, нека видят присмехулниците, че аз съм решително против твоята щуротия.

Като се подпираше с патерицата, старецът седна на пейката. А от къщи скоро се понесе музика и песен за онези метличини, които растат на хълма, за онзи зимзелен, който се стеле в подножието му. И разпозна старецът през мъглата на годините своите далечни, далечни метличини и онзи зимзелен, и младата си жена — които само на младини бе видял…

Ех, пък какъв глас има синът, за него може и без музика да плащат в театрите. Но дали ще изкара дълго без прасе и крава? Ако през войната и революцията ето така бяха надупчили не неговия син, а безчувственото желязо, с него биха могли да пресяват зърното… А за него и досега метличини растат, зимзелен се стеле… Чудни стават хората сега: гледаш го — довчера бил селянин, а днес вече не е селянин… Но какво ще излезе по-нататък от това? Казват, че цяла чужбина събира войска срещу нас и тогава отново ще се затъркалят по пътища и кръстопътища главите на синовете ни, а по селата жалби ще жалеят погребални камбани и вдовици…

Горските се сбогуват с чичо Себастиан и той едва сега ме пита за какво съм дошъл.

— Ами… ако може, искам да видя коня, който сте отнели от бандитите.

— Успя ли да чуеш? — смее се човекът.

— Чух. Казват, че такъв кон е имал само свети Георги Победоносец.

— Чудесен е. Жалко само, че е носил убийци. Сега пък ще повлачи плуга. Щом оздравее, ще те поразходя на него. Искаш ли?

— Ами искам, чичо!

Излизаме от къщата и покрай пезула отиваме в малка градинка, където като тъмна купа лежи раненият кон. Дочул стъпките ни, той тихо и жално изцвили. Шията му беше превързана с бродирана кърпа. Чичо Себастиан помилва коня, каза му няколко думи и изтри сълзите му.

— Плаче, горкият, от болка — съчувствено каза той. — Разбираш ли, Михайло, толкова умен кон е, че ти се струва — още малко и ще проговори.

Вярвам всяка дума на чичо Себастиан. Дори ако беше казал, че е чул как говори добичето, пак щях да повярвам.

— Е, хайде, Михайло, време е да си вървиш. Майка ти сигурно вече очите си е изгледала за тебе. Да те изпратя ли?

— Няма нужда, сам ще вървя.

— Не се ли страхуваш?

— Не се страхувам… Ще ви помоля да ми обясните поне малко една книга.

— Сега ли?

— Ако може, сега…

— Е, щом е толкова спешна работата — подсмива се председателят и отиваме на светло.

В къщи той отваря книгата, отначало се чуди, после се задълбочава в нея, мръщи вежди, така се начумерва, че по страните му се надигат буци.

— Откъде си я взел, такава мъдра?

— От попа — разправям му аз за станалото.

— Аха! — злорадо казва чичо, а лицето му така почервенява, че изчезват дори опалените от вятъра петна по страните му. Обръща още няколко страници, отново се зачита, най-после става от масата, гледа ме в очите и казва: — Михайло, тази книга е за небето. А за нас сега най-важното е да познаваме земята, да я познаваме и да я делим между бедните. А после вече ще се заемем и с небето. Утре занеси книгата на попа и му кажи, че аз съм помолил да ти дава книги, които ти сега можеш да прочетеш. Ще му кажеш още, че аз ще намина у него и утре вечер пак ела при мене. Разбра ли?

— Разбрах.

— Тогава довиждане. — На сбогуване той ми подаде своята голяма жилеста ръка.

Колко години минаха оттогава! Вече бях започнал да забравям тази странна история с космографията, когато от скудоумие поискаха да се подиграят с малкото селско дете. Но всичко това изплава в паметта ми в деня, когато един селски син от нашата родна земя за първи път в историята на човечеството се издигна в космоса… Наистина най-добре се смее този, който последен се смее!