Волен Сидеров
Бумерангът на злото (11)

Глава X
Днес Юдея се нарича САЩ

„Ние, еврейският народ, контролираме Америка и американците го знаят“, казва откровено израелският премиер Шарон пред Кнесета. Поглед към стопанския живот, медиите и политиката на САЩ доказва това. Защото Бил Клинтън призна: „Изградихме САЩ с терор.“ Печатът в САЩ е в плен на еврейския монопол. Чрез дялове в световните осведомителни агенции — „Асошиейтед прес“, „Юнайтед прес“ и „Интернешънъл нюз сървиз“, както и чрез CNN, MTV и други наднационални телевизии, няколко магнати-евреи формират и манипулират световното обществено мнение.

Днешните непредубедени и непродажни анализатори на Америка са единодушни, че в момента това е държава, превзета от една главно еврейска (не в тясно етническия смисъл, а в идеологическия) финансово-идеологическа върхушка. Още големият индустриалец Хенри Форд, бащата на съвременното автомобилостроене, проумява този факт и пише през 1920 г. книгата „Световното еврейство“. Тази книга не е превеждана никога на български, нито може да се намери лесно в световните библиотеки. При самото и излизане тя е изкупена и срещу нея се организира бясна кампания от еврейската общност в САЩ. Тази общност вече е много силна като присъствие сред политиците и създателите на общественото мнение, тъй като купува последователно тези два фактора. Устата на Форд е запушена и до края на живота си през 40-те години той не повтаря и опит да преиздаде антиеврейската си книга. Щом Форд може да се уплаши, какво остава за обикновен интелектуалец, журналист или просто логично мислещ човек? Това обяснява защо в САЩ и оттам — в света, има изкривена представа за големите събития на XX век. За това, какво наистина се е случило с цели народи и държави в резултат на интригите на една скрита в сянка олигархия.

Там еврейството се развихря така, както никъде другаде. Днес САЩ е колония на Израел, шегуват се евреите помежду си. А Ариел Шарон, военнопрестъпник от войната на Израел срещу Ливан през 80-те години и пряк виновник за масовите избивания на палестинци в лагерите Сабра и Шатила през 1983 г., е откровен. В реч пред Кнесета в Тел Авив на 3 октомври 2001 г. той казва: „Всеки път, когато правим нещо, вие (обръща се към Шимон Перес), ми казвате, че Америка ще направи така или иначе. Аз искам да ви кажа нещо много ясно: не се тревожете за американския натиск върху Израел. Ние, еврейският народ, контролираме Америка и американците го знаят…“        Всяка година Израел получава между 4 и 6 милиарда долара безвъзмездно от САЩ. Само за 1996 г. Израел е получил $ 5,3 милиарда долара от Щатите. Въпреки тази щедрост основното ядро на днешното еврейство продължава да живее в САЩ, макар че от 53 години има своя родина — Ерец Израел.

Първото, което прави след превземането на новия континент американското еврейство, е да принизи християнството. Това, което е правило в Европа през изминалите векове. Хенри Форд пише през 1920 г., че от началото на XX век евреите в САЩ водят бясна битка срещу всичко, което носи име „християнско“. Въпреки условността на християнското вероизповедание в САЩ евреите там не се примиряват дори с терминологичното присъствие на нищо християнско. През 1890–1900 г. евреите водят битка думата „християнски“ да отпадне от Хартата за човешки права на щата Вирджиния, пише Форд. През 1906 г. се води еврейска борба да отпадне изучаването на „Венецианският търговец“ от Шекспир от учебните програми, защото осмива основната дейност на евреите в средновековна Европа — лихварството и измамите.

По същото време евреи протестират в много градове против четенето на Библията по Коледа. През 1908 г., отбелязва Форд, евреи протестират против „християнското звучене“ на словото на губернатора на Арканзас по случай Денят на благодарността. В Пенсилвания евреи не искат изобщо Библията да се чете в училище. В Ню Йорк има настоявания в събота магазините да не работят. Всички магазини, не само еврейските. През десетилетията по-нататък еврейските искания в САЩ да се заличи всичко християнско ескалират.

В големи градове като Бостън например през 2000 година имаше масови еврейски протести срещу търговци, които аранжират по Коледа витрини, изобразяващи раждането на Христос. Това засягало религиозните чувства на евреите и търговците махнаха макетите на пещерата, в която се е родил Исус.

В днешно време САЩ са държавата, в която християнството не само е поставено на колене, но и открито се преследва под форма на „верски плурализъм“. Победата на юдейския натиск върху християнството е решението на Върховния съд на САЩ от 25 юни 1962 г., което казва, че в американските училища не може да се чете Библията и да се казват християнски молитви.

САЩ са изградени върху терора и произвеждат терор до днес

След падането си от власт през ноември 2001 г. в лекция пред студенти в Джорджтаунския университет експрезидентът на САЩ Бил Клинтън призна: „Тук, в Съединените щати, ние изградихме една нация, която използваше робски труд.“ Откровенията на Клинтън продължават с обобщението, че „Терорът е бил практикуван в самата Америка в продължение на столетия и сега нацията плаща за робството, преселенията и убийствата на коренните жители“.

Не е ясно какво е предизвикало тази изповед на човека, който заповяда хладнокръвно да бъде бомбардирана цяла една суверенна християнска държава — Югославия, през 1999 г. и да бъдат избити над 2000 цивилни, нямащи нищо общо с Милошевич. Да бъдат разрушени 365 православни храмове и манастири, някои от които датираха от XIV век. Да бъдат разрушени десетки мостове на Дунав, което засегна икономиката на няколко съседни страни. „Ние защитаваме нашите ценности“, каза тогава същият Клинтън. Променил ли си е виждането за ценностите оттогава? Дали е разкаяние или нов пристъп на демагогия, продиктуван от тези, които нареждаха през цялото време на Клинтън какво да прави, може би никога няма да стане ясно.

Важното е, че твърдението на бившия щатски президент е истина. САЩ не само са изградени върху терора, те го изнасят по цял свят десетилетия наред. След като става база на „богоизбраните“, управляващата върхушка на Америка си поставя целта да подчини „гоите“, низшите народи и нации. И действа с размах.

Според официалната американска историография „История на американската армия“ и бюлетина на военното министерство на САЩ „Командърс дайджест“ само през XIX век САЩ са водили 120 завладяващи чужди земи войни. Провели са 8600 бойни операции и военни нападения. От 1945 г. до 1972 г., според същия бюлетин, американските въоръжени сили са взели участие в 17 военни конфликта и 19 въоръжени стълкновения извън територията на САЩ.

През 1823 г. е формулирана т.нар. „доктрина Монро“ по името на тогавашния щатски президент. Тази доктрина обявява „Америка — на американците“ и орязва намесата на останалия свят в делата на САЩ. Което позволява на американците през следващите десетилетия да овладяват насилствено двете Америки чак до Огнена земя. Терорът наистина става държавна политика на САЩ. Огромен парадокс е, че днес всеки ученик знае за Щатите, че са първата в света демокрация, която някак си се е родила ей така — като голяма свръхдемократична страна. Фактите показват, че оформянето на днешната държава-континент САЩ е станало основно чрез погазване на човешки права, геноцид, завоевателни войни срещу съседни държави и безскрупулно избиване на цивилно население от различни етноси.

Генерал Андрю Джексън, останал в историята като историческа военна фигура и президент на САЩ, лично е ръководил например наказателните операции в началото на XIX век в щатите Флорида, Луизиана, Алабама и Тенеси. Там се провежда истински геноцид спрямо коренното население — над 20 000 души са избити само в една битка, пише във военните анали на САЩ.

Целият XIX век е за САЩ поредица от завоевателни войни и „наказателни операции“ извън страната, понякога на десетки хиляди километри. Военноморски набези американците правят в Индонезия през 1829–1930 г., в Китай през 1857–1860 г., в Корея през 1871 г., през 1875 г. — в Хавай, когото принудили „да се присъедини към САЩ“ след 20 години, през 1898 г. — във Филипините. Последната колониална агресия била толкова драстична и кървава, че накарала американски общественици начело с писателя Марк Твен да изразят публични протести. Твен с възмущение цитира заповедта на командващия десанта на Филипините генерал Смит: „Убивайте всички по-възрастни от 10 години!“

Латинска Америка е обект на специално внимание на САЩ. Този заден двор на новата Юдея — Америка, е управляван главно чрез морската пехота на САЩ. Схемата е една и съща навсякъде — сваля се всяко правителство, което има и зародиш на мисъл за национално самоопределение и национален възход. Налагат се чрез оръжие неизгодни договори на страните, насажда им се американски монопол върху търговията и експлоатацията на природни богатства и се слагат на власт военни режими-марионетки. За държавни лидери се избират подкупни или садистични типове, за които избиването и ограбването на собствените народи не значат нищо.

Ето как описва „наказателна операция“ в Доминиканската република през 1916 г. един от командващите — я капитан Вайс: „Заехме позиция в покрайнините на селището. Отдалеч се виждаше, че приближава тълпа местни цивилни жители. Хората нещо крещяха, възмущаваха се. Изчакахме да приближат и открихме огън. Виждах как на лицата на местните се изписваше недоумение… Картечниците повалиха първите редици. Преброих 39 трупа. Ние бяхме изпълнили задачата.“

Този типичен за стратегията на САЩ епизод е същност на външнополитическото мислене и днес за американците. Преди няколко години водещият на българското телевизионно предаване „Наблюдател“ Тома Томов интервюира капитана на американски самолетоносач в Средиземно море. „Защо сте тук, каква е мисията ви?“, запита водещият. „Ние сме готови да защитаваме световния ред във всяка точка на земята“, отговори убедено американецът. Той едва ли можеше да каже обаче какво налага редът в държави на десетки хиляди километри от Вашингтон да се поддържа именно от САЩ. Под световен ред върхушката на САЩ разбират насилственото налагане на техните интереси навсякъде. Това световноизвестният професор по лингвистика от Масачузетския технологически институт Аврам Ноам Чомски нарича „петата свобода“. Той пародира Франклин Де-лано Рузвелт, който в Атлантическата харта по време на Втората световна война прокламира четирите основни свободи на западните съюзници: свобода на словото, свобода на религиите, освобождаване на нуждите и освобождаване от страха. Петата свобода, казва Чомски е свободата, която САЩ си определят сами — това е свободата да грабят и експлоатират. Самият Чомски е евреин и е известен с критиките си към системата на управление в САЩ от анархистични позиции. В случая обаче, както и в много свои изобличителни текстове, той изнася истини за двойния стандарт на САЩ спрямо останалата част на планетата, не само Третия свят, но и спрямо западноевропейските съюзници на САЩ.

Красноречива е директивата още на бащата-основател на САЩ — Бенджамин Франклин, който пише през 1754 г., че основателите на новата държава трябва „да отблъсват туземците, за да дадат жизнено пространство на своя народ“. Както виждаме, теорията за жизненото пространство, която обикновено се свързва с Хитлер, е философия на американските бащи на нацията.

Тази линия се поддържа от повечето американски президенти в следващите две столетия. Още в началото на XX век през 1904 г. президентът Теодор Рузвелт, масон, обявява правото на САЩ да се превърнат в „континентална полиция, наблюдаваща реда и доброто управление в страните от Латинска Америка“. Тезисите стават реалност и за няколко години САЩ колонизират Панама и Никарагуа, патрулирайки с ескадра от 5000 морски пехотинци край бреговете им. За държавни глави Вашингтон слага пионки. Марионетката им в Никарагуа например Хуан Естрада признава по-късно, че е получил $ 1 000 000 през 1909 г. от янките, за да продаде интересите на страната си и да сключи неизгоден за нея заем с американски банки. Естрада е сменен с още по-послушния Адолфо Диас, който дава право на ползване от САЩ „за вечни времена“ върху собственото си отечество. Този сюжет се повтаря във всички латиноамерикански държави през целия XX век. Правителствата там се сменят по заповед от САЩ, ако не работят за интересите на щатските банки и компании. Всеки държавник със собствено или националистическо мислене бива свалян с военен преврат и често убиван. Бившият президент на Гватемала Хуан Аревало е преброил повече от 40 такива преврата, извършени с военната и финансовата помощ на САЩ в Латинска Америка само до 50-те години.

Джордж Кенън — един от видните американски дипломати и теоретици на политическата мисъл, казва нещата директно през 1948 г.: „Ако искаме да задържим разликата между нашето богатство и бедността на другите, трябва да оставим настрана идеалистичните лозунги и да се заловим за чистите и прости понятия за власт.“

Това цинично изказване обобщава юдейската идея за надпоставеност на една нация над другите и за липсата на морал в отношенията с други държави. Няма друга държава в света, която да е водила толкова завоевателни войни извън границите си през XIX и XX век, колкото САЩ.

Този двоен стандарт на САЩ обяснява защо тази „демокрация №1“ на планетата поддържа след Втората световна война десетки диктаторски и нямащи нищо общо с демокрацията и пазарната икономика режими. Например кървавата диктатура на Перес Хименес във Венецуела, въвел убийствата и изтезанията като нещо всекидневно в страната си. Лично президентът Айзенхауер го награждава през 1954 г. с орден Legion of Merit за това. Военната диктатура на генерал Чун в Южна Корея също има пълната подкрепа на САЩ. Чун през 1980 г. изби с американска помощ над 2000 души само при една акция. Друг фрапиращ случай за износ на терор от САЩ е Индонезия. Тази държава е оглавена от националистическия лидер Сукарно след Втората световна война и ликвидирането на холандската колониална зависимост.

Сукарно става прекалено независим и САЩ не са доволни от него. Те задействат армията чрез своите инструктори в нея и агентурата на ЦРУ. Едно изследване на RAND Corporation, публикувано от университета в Принстън, сочи, че превратът, извършен на 30 септември 1965 г. от проамериканския генерал Сухарто е подготвен и планиран с американска помощ. Резултатите са ужасяващи. Само за броени дни и седмици са убити около 250 000 души според данни на ЦРУ! Според „Амнести интернешънъл“ те са половин милион! Това са главно безимотни селяни и обикновени хора, обявени за „комунисти“. На американското обществено мнение не му трепва маслинката в мартинито от тези новини. Напротив, убийствата биват възхвалявани и насърчавани от щатската преса. Например тиражното списание „Ю Ес Нюз енд Уърлд Рипорт“, собственост на американския евреин Джералд Левин, отразява клането в Индонезия с патетичната статия „Индонезия — надеждата там, където никога не я е имало“. В статията се описват светлите перспективи пред държавата в която току-що са избити половин милион души.

Друг водещ американски вестник „Ню Йорк Таймс“, собственост на американския евреин Артър Сулцбергер, описва възторжено как администрацията на Джонсън е „очарована от новите впечатляващи перспективи, които се откриват пред Индонезия“.

За да сме наясно защо водещите американски медии пишат така и възхваляват масовите убийства, трябва да знаем кой ги притежава.

Свободната преса е химера в САЩ

Какво би казал един американски издател, ако разбере, че в един среден български град с по-малко от 100 000 жители излизат четири-пет вестника, издания на различни собственици, които се борят в конкурентна битка с по 500–1000 бройки тираж? Невъзможно, би възкликнал американецът, няма логика. Няма логика, но е факт. В САЩ би трябвало да излизат тогава по 1000 различни вестника в градове като Сан Франсиско, продължава разсъждаващият подредено човек. Колкото и да е парадоксално обаче, Америка има „по-малък коефициент“ на свободата на словото, ако нещата се измерват чрез издателското многообразие. Само в 50 американски града излизат повече от един всекидневник. Което значи, че в тези градове излизат два вестника — един сутрешен и един вечерен. Обикновено те са на един и същи собственик. Така е със: сутрешния „Нюз“ и вечерния „Таймс“ в Хантсвил, Алабама, сутрешния „Хералд Пост“ и вечерния „Нюз“ в Бирмингам, Алабама, сутрешния „Риджистър“ и вечерния „Прес“ в Мобайл, Алабама, сутрешния „Юнион“, вечерния „Нюз“ и неделния „Рипъбликън“ в Спрингфилд, Масачузетс, утрешния „Пост Стандарт“ и вечерния „Хералд Джърнъл“ в Сиракюз, Ню Йорк. Всички тези издания са на братя Нюхауз, които ги издават чрез холдинга си „Едвънс Пъбликейшънс“.

Империята на еврейските братя „Нюхауз“

Братя Нюхауз са собственици на 26 големи всекидневника, обхващащи половин Америка. Тяхно е и най-голямото американско издателство „Рендъм Хауз“ с всичките си филиали. Братята притежават и „Нюхауз Бродкастинг“, включваща 12 тв станции и 87 кабелни телевизии. В империята им влизат неделното издание „Парад“ с 22 милиона тираж, най-големите списания като: „Ню Йоркър“, „Вог“, „Мадмуазел“, „Гламор“, „Венити Феър“, „Брайдз“, „Джентълмен“, „Куотърли“, „Хауз енд гардън“ и „Селф“.

Нюхауз са наследници на руския евреин Самюел Нюхауз, емигрант от Русия от края на XIX в. Старият Самюел умира през 1979 г. на 84 г. и оставя империята си на двамата си сина Самюел и Доналд. Компанията им „Едвънс Пъбликейшънс“ се изчислява на $ 8 милиарда.

Днес всеки репортер знае, че в САЩ раздават награди за журналистика „Пулицър“. Кой е патронът на тази награда? Йосиф (Джоузеф) Пулицър е унгарски евреин, роден в Унгария и емигрирал съвсем млад неговорещ английски в САЩ. Той въвежда нов начин на правене на новини и вестник в Сейнт Луис, където се заселва за десетина години. Там той започва като репортер във вестник, излизащ на немски език (Пулицър още не владее добре английски). През 1878 г. Джоузеф вече оглавява „Сейнт Луис поуст диспач“. Той превръща вестника в това, от което днес се оплакват българските критикари на печата след 1989 г. у нас — булевардни и близки до тълпата издания. Водещото става не статията с поучения, както е било дотогава, а скандалната новина, разследването. Пулицър въвежда т.нар. „кръстоносен поход“ срещу видни обществени фигури. За първи път става ясно, че печатът е сила, която може да сваля политици и да диктува обществени нагласи. През 1883 Пулицър купува изпадналия в банкрут „Ню Йорк уърлд“. Негов пръв конкурент е „Хералд“ на един друг мощен издател — Бенет, който също си служи със сензационни и скандални прийоми. Пулицър печели битката с иновации — ново графично оформление, едри заглавия, много илюстрация. Първият брой прави революция — разказва за буря, опустошила щата Ню Джърси, има интервю с осъден на смърт и репортаж от екзекуция в Питсбърг. През 1887 г. Пулицър достига тираж 250 хиляди за „Ню Йорк уърлд“ (а го е купил с 15 хиляди тираж). Страниците му са нараснали от 8 на 12 през седмицата и 32 в неделя. Рекламата заема вече значителна част от обема. Джоузеф Пулицър умира през 1911 г., оставяйки състояние от $ 20 милиона.

Трите кита на американската преса — вестниците „Ню Йорк Таймс“, „Уолстрийт джърнъл“ и „Уошингтън поуст“, са в еврейски ръце

Обикновено тези вестници ги цитират като Библията, когато се търси авторитетност на изданието. „Ню Йорк Таймс“ оформя либералното обществено мнение в Щатите. Неговите рецензии за културния живот имат стойност на кралски указ. Вестникът е основан през 1851 г. от Хенри Реймънд и Джордж Джонс. След смъртта им е купен от богатия еврейски издател Адолф Окс. Днес неговият зет Артър Сулцбергер е издателят на „Ню Йорк Таймс“. Главен редактор е Макс Франкел, заместил Аби Розентал.

Фамилията Сулцбергер владее още 33 вестника, сред които „Бостън Глоуб“, купен през 1993 г. за $ 1,1 милиард, 12 списания с тираж над 5 милиона всяко, 7 радио- и тв станции, кабелни телевизии и книгоиздателски фирми. Системата на „Ню Йорк Таймс Нюз Сървиз“ продава на 506 други издания новини, статии и снимки.

„Уошингтън поуст“ е основан през 1877 г. от Стилс Хатчисън, по-късно купен от Джон Маклин. След Голямата депресия обаче вестникът фалира и е купен от Юджин Майер, партньор на известния международен измамник и спекулант, станал милионер през Първата световна война, Бернард Барух. Днес основният пакет акции на вестника е собственост на дъщерята на Юджин Майер — Кетрин Майер. През 1979 г. тя прави сина си Доналд издател на вестника. Компанията „Уошингтън поуст“ е холдинг, издаващ и други големи заглавия като списанието „Нюзуик“, второто по големина в САЩ. Заедно с „Ню Йорк Таймс“ „Уошингтън поуст“ издава пък „Интеренешънъл хералд трибюн“ — най-тиражния световен вестник на английски. „Уолстрийт джърнъл“ излиза в тираж 1,8 милиона. До 1994 г. това е най-тиражният вестник в САЩ, докато „Ю Ес Ей тудей“ на групировката „Ганет“ го надскача. „Уолстрийт джърнъл“ се издава от корпорацията „Дау Джонс“, издаваща още 24 всекидневника. Президент на „Дау Джонс“ е Питър Кан — евреин. Той е и издател на „Уолстрийт джърнъл“.

Големите американски списания са три — „Тайм“, „Нюзуик“ и „Ю Ес нюз енд уърлд рипорт“. „Тайм“ излиза в 1,4 милиона тираж и е собственост на Джералд Левин, мощен медиен магнат, притежател и на редица телевизии, също евреин. „Нюзуик“ е собственост, както стана ясно по-горе, на Кетрин Майер. „Ю Ес нюз енд уърлд рипорт“ е притежание на Мортимър Цукерман, евреин, естествено, който е и главен редактор. Цукерман закупи преди 8 години и „Ню Йорк дейли нюз“ от наследниците на Максуел. Основните вестникарски магнати имат дялове и в световните осведомителни агенции — „Асошиейтед прес“, „Юнайтед прес“ и „Интернешънъл нюз сървиз“. Общо четири-пет еврейски вестникарски групировки владеят печата в Щатите. Напоследък все повече сливания на големи медийни корпорации карат някои наблюдатели да мислят, че монополизмът в печата е реален факт в САЩ. Днес в тази страна се издават 1574 вестника, от които само 324 нискотиражни вестници са горе-долу независими.

Най-мощният инструмент за промиване на мозъци — телевизията, е монопол на трима души — евреите Айзнер, Левин и Ротщайн. CNN отдавна не е собственост на Тед Търнър, а на Левин.

Когато в България се заформи медиен скандал, коментарите винаги опират до сравненията с Америка. САЩ е разглеждан като еталон на информационната демокрация. Дори фактът, че у нас медийният пазар е несравнимо по-малък, се разглежда винаги като отрицателен фактор. Но дали понякога хаотичният артистизъм и дребният, накъсан на много интереси свят на медиите в малките държави като нашата не дава по-добра възможност за това, за което журналистите винаги бленуват и никога не доживяват да видят — пълната свобода на изказ и липсата на табута. Ако се вгледаме в собствеността на големите американски медии, ще видим, че монополизмът и уедряването на капитала там са довели нещата до една тотална и перфектна схема за контрол върху общественото мнение. Контрол, построен не върху политическата принуда, както беше в тоталитарните държави, а върху икономическата мощ, която прави една днешна щатска мултимедийна компания по-силна от бившите политбюра в съветския блок, за които нямаше пречки при налагането на волята им. ТВ пазарът е загърбил конкуренцията. Ако Ленин живееше днес в САЩ, щеше да перифразира себе си и да каже: „Телевизията е най-мощното средство за превъзпитание на масите.“ До 1976 г. в Щатите положението се владее от трите гиганта — Си Би Ес, Ен Би Си и Ей Би Си. През същата година обаче започва бумът на кабелната тв. Групировката „Тайм Инкорпорейтид“ завладява развлекателните програми и ги предлага по кабела на десетки милиони американци. През 1990 г. в САЩ вече има 495 основни кабелни мрежи, а филиалът на Ей Би Си — ESPN (Ентъртеймънт енд спортс програминг нетуърк) с президент Стивън Бернщайн държи 61 милиона абонати. Чии са тези гиганти? „Кепитъл Ситиз Ей Би Си“ (фирмата, притежаваща Ей Би Си), е купена през 1995 г. от Майкъл Айзнер, американец от еврейски произход. Той е президент и на компанията „Уолт Дисни“. Империята „Дисни“ включва в себе си няколко други тв компании: „Уолт Дисни Телевижън“, „Тъчстоун Телевижън“ и „Буена Виста Телевижън“. В този холдинг влиза и кабелна мрежа с 14 милиона абонати и две компании за видеопродукция. Към „Дисни“ влиза и „Мирамакс Филмз“, огромна филмова къща, управлявана от братя Вайнщайн. Купувайки Ей Би Си, Айзнер създава империя с оборот $16,5 милиарда. Основните градове в САЩ — Ню Йорк, Чикаго, Лос Анджелис, са обхванати от нея. 225 дъщерни тв станции из цяла Америка също влизат в мрежата. Така на практика един собственик се оказва оформител на общественото мнение на около стотина милиона американци. „Кепитъл Ситиз Ей Би Си“ има 1 милиард долара годишна печалба само от печатна продукция. Тя владее фирмите „Феърчайлд“ (издания за жената), „Чилтън“ (автопериодика) и издателската група „Дайвърсифайд Пъблишинг“. „Тайм Уорнър“ е вторият гигант на тв пазара. Нейният президент се казва Джералд Левин. Филиал на „Тайм Уорнър“ е HBO (Ейч Би Оу) — най-голямата в света кабелна мрежа за развлекателни програми. Към това влизат и „Уорнър Мюзик“ с шеф Дени Голдбърг. Издателското направление на „Тайм Уорнър“ включва най-големите списания в САЩ и света: „Тайм“, „Спортс Илюстрейтид“, „Пийпъл“, „Форчън“. Това направление се оглавява от Норман Перлщайн. Как Търнър бе погълнат от Левин? Си Ен Ен е световноизвестна сателитна телевизия. Тя минава за много мощна, но всъщност се нуждае от капитали, за да поддържа световната си слава и Тед Търнър се опитва да приобщи Си Би Ес. 20% от Си Би Ес обаче са купени преди това тайно от същия Джералд Левин чрез сънародника му Лоурънс Киш. Така Левин блокира щенията на Търнър и накрая принуждава „Търнър Бродкастинг Систъм“ да се слее, но в подчинено положение с „Тайм Уорнър“. След което Левин купува и Ен Би Си за $3,5 милиарда в съдружие с Айзнер. Така Левин става едноличен владетел на огромна империя, включваща най-мощната информационна телевизия — Си Ен Ен, и необозрими възможности за оформяне на вече не само американското, а световното обществено мнение. Третата по мощ тв компания е „Вайаком“, оглавявана от Самнер Ротщайн. Тя има годишен доход колкото българския външен дълг — $10 милиарда. „Вайаком“ произвежда и продава програми на трите най-големи тв компании в САЩ, притежава 12 тв станции и 12 радиостанции. В собствеността и влиза и „Парамаунт Пикчърз“, една от най-големите студии за игрални филми. На „Вайаком“ принадлежат също Ем Ти Ви, „Шоутайм“ и „Никлодеон“.

Ротщайн притежава 76% от „Вайаком“, което прави $3 милиарда. Чак четвърта по мощ е „Нюз Корпорейшън“ на Рупърт Мърдок. Той е собственик и на телемрежата „Фокс“ и на киностудията „Туенти Сенчъри Фокс“. Мърдок стъпи вече и в България, след като купи втория национален канал на БНТ. Той е притежател на най-авторитетния лондонски вестник „Таймс“, както и на сателитния канал „Скай Телевижън“. Разнообразието е привидно. Оказва се, че най-големият тв и изобщо медиен пазар — американският, е собственост на двама-трима магнати-евреи, които придобиват по-голяма власт от най-смелите мечти на класическите диктатори. От тях зависи какво ще гледат и с какво ще израстват стотици милиони американци. На практика това, което е същност на нормалния пазар — конкуренцията, отсъства от американската медийна територия. Днес трите кита на телевизията в САЩ — Ей Би Си, Ен Би Си и Си Би Ес, са притежание на преплетени един с друг, броящи се на пръстите на едната ръка собственици. Това са Майкъл Айзнер, Джералд Левин и техни креатури. Към тяхната собственост влизат и фирмите за производство на филми и развлекателни програми, така че кръгът се затваря — едни и същи хора имат и каналите, и програмите, които текат по тях. Неизброените дотук две други големи медийни компании — Ем Си Ей и „Юнивърсъл Пикчърс“, са притежание на Едгар Бронфман, който е и президент на фирмата „Сийграм“ за производство на алкохол, както и председател на Световния еврейски конгрес. Дали при това положение българският медиен хаос не е за предпочитане, питат се днес феновете на свободата на словото и журналистиката. В него поне няма такава концентрация на интереси, което все още позволява една, колкото и парадоксално да звучи, недопустима свобода на изказа за САЩ. Това се потвърждава на практика. През 1999 г. един читател на Интернет-изданието на българския вестник „Монитор“ писа от Щатите по повод една статия за двойния стандарт на САЩ и Запада: „Такъв материал не може да излезе в САЩ.“ Както и да приемем тези думи, те дават материал за размисъл.

Най-добре обобщава нещата обаче един от шефовете на „Ню Йорк Таймс“ през 20-те години, Джон Суентън (John Swainton), който споделя пред колегите си на един банкет тъжната истина за своя занаят: „Свободна преса няма! Вие, скъпи приятели, знаете това и аз — също. Нито един измежду вас не би се осмелил честно и открито да каже своето мнение. Занаятът на журналиста е по-скоро да руши истината, направо да лъже, да обръща нещата, да клевети, да пълзи в краката на Мамона и отново и отново да продава съвестта си, своята родина и раса срещу хляба, който всекидневно печели. Ние сме инструменти, ние сме крепостните на финансово силните зад кулисите. Ние сме марионетките, които подскачат и танцуват, докато ония дърпат конците. Нашите умения, знания и способности и дори собственият ни живот принадлежат на тях. Ние не сме нищо друго, освен проститутки.“ (цитатът е по „Nation Europa“, 1968 — 11.2).