Чарлз Фрейзър
Студена планина (2)

Нейната земя

Ейда седеше на верандата на къщата, която сега вече беше нейна, с дъска за писане в скута. Потопи перото на писалката си в мастило и написа:

Трябва да знаеш, че въпреки дългото ти отсъствие, светлината, в която виждам нашите прекрасни отношения е такава, че аз никога няма да скрия нищо от теб. Нека не те измъчват подобни страхове. Знай, че считам общуването между нас в духа на пределната откровеност и прямота за наш взаимен дълг. Нека винаги го правим с открити сърца.

Тя духна върху листа, за да изсуши мастилото, после внимателно препрочете написаното. Не се доверяваше на почерка си, тъй като колкото и да се стараеше, не умееше да изписва красиво луничките и ченгелчетата. Буквите, които излизаха изпод ръката й, бяха ъгловати и плътни като руни. А самото писмо й хареса още по-малко от краснописа. Тя го смачка на топка и го хвърли сред чемшира.

— Звучи твърде общо и надуто — каза си на глас.

После зарея поглед към зеленчуковата градина, където плодовете на фасула, тиквите и доматите бяха не по-едри от палец, въпреки че сезонът за растежа им бе в разгара си. Листата им бяха изядени до жилките от бръмбари и гъсеници. Сред редовете, задушавайки зеленчуковите растения, нагъсто се извисяваха бурени, чиито имена Ейда не знаеше и с които нямаше нито сили, нито желание да се бори. Оттатък гинещата градина се простираше царевичната нива, обрасла в смрадлика, висока човешки бой и други плевели. Утринната мъгла се вдигаше и постепенно откриваше далечните планини отвъд полето и пасищата. Бледите им очертания на хоризонта повече напомняха призраци, отколкото истински планини.

Ейда чакаше гледката да се проясни. Мислеше си, че ще изпита облекчение да види поне едно нещо такова, каквото трябва да е, защото се измъчваше като гледа как всичко пред погледа й тъне в запуснатост. След погребението на баща си Ейда бе занемарила фермата. Вярно, че доеше кравата, която Монро бе нарекъл Уолдо, без да го е грижа за пола й, и хранеше коня Ралф, но почти не вършеше нищо друго, тъй като не знаеше кое как се прави. Бе оставила пилетата да се грижат сами за себе си, в резултат от което бяха измършавели и подивели. Кокошките бяха напуснали курника, спяха по дърветата и снасяха, където им хрумне. Вбесяваха Ейда с нежеланието си да го правят на определените места. Налагаше й се да претърсва всяко кътче из двора, за да намира яйцата, а откакто кокошките бяха започнали да се хранят с насекоми, вместо с отпадъци от кухнята, й се струваше, че яйцата им са придобили странен вкус.

Храненето се бе превърнало в проблем и за Ейда. Бе вечно гладна. Цяло лято бе карала на мляко, пържени яйца, салата и дребни доматчета от изоставените без грижи растения, които бяха обрасли в собствените си издънки. Дори масло не можеше да си осигури, тъй като колкото и да биеше млякото, не се получаваше нищо, освен рядка каша. Копнееше за купа пилешко с кнедли и прасковен пай, но нямаше идея как да осъществи желанието си.

Ейда хвърли последен поглед към далечните планини, все още едва видими и бледосинкави, стана и тръгна да търси яйца. Провери из бурените край оградата, разгърна високата трева край ствола на крушата в страничния двор, претършува задната веранда, прерови прашните рафтове под навеса. Нищо.

Сети се, че червената кокошка в последно време бе започнала да се навърта около чемширите от двете страни на предното стълбище. Приближи се до храста, където бе захвърлила писмото, разгърна гъстите клони и надникна между тях, но не видя нищо. Загърна стегнато полата си около бедрата и пропълзя на четири крака във вътрешността на храстите. Клонките дращеха ръцете, лицето и шията й. Пръстта под ръцете й бе суха и покрита с птича перушина, стари кокоши изпражнения и твърдите сухи листа на чемшира. В средата се отвори празно пространство. Гъстите листа отвън просто скриваха нещо като малка ниша.

Ейда седна изправена и огледа земята и клоните, но откри само счупена черупка с изсъхнал жълтък с цвят на ръжда в едната половинка с неравни ръбове. Тя се намести между два клона и се облегна на стеблото. Скривалището миришеше на прах и на курник. Дневната светлина едва проникваше вътре. Всичко й напомняше за детските игри в пещерите от чаршафи, провесени от масите, или в палатките от килими и въжета за простиране на пране. Най-хубави бяха тунелите, които издълбаваха с братовчедка си Луси дълбоко в купите сено във фермата на вуйчо й. Когато валеше, прекарваха в тях по цял ден, сгушени и сухи, като лисици в бърлогите си, шепнейки една на друга съкровени тайни.

С познато от детството приятно вълнение и затаен дъх тя осъзна, че е добре скрита и че ако някой влезе през портата и тръгне към верандата, изобщо няма да забележи, че е там. Ако някоя от жените от църквата мине на задължителното си посещение, да види как е, може да си седи неподвижно тук, докато я викат и чукат на вратата. Няма да се показва дълго, след като чуе захлопването на портата. Но едва ли някой щеше да я потърси. Посещенията се бяха разредили в резултат на безразличието, с което се отнасяше към тях.

С известно разочарование Ейда погледна през плетеницата от клонки към бледосиньото небе. Искаше й се да завали, за да се почувства още по-защитена, докато капките шумолят по листата. Ако някоя все пак проникнеше вътре и издълбаеше малък кратер в праха, само щеше да подсили задоволството й, че е суха, докато вън се излива порой. Искаше й се никога да не напуска скривалището си, защото като си помислеше за положението, в което се бе оказала напоследък, просто се чудеше как е било възможно човешко същество да бъде възпитано по-непрактично предвид изискванията на живота.

Бе отрасла в Чарлстън и по настояване на Монро бе получила по-високо образование, отколкото се считаше за разумно за една жена. Бе се превърнала в негова начетена събеседничка, жизнена и грижовна дъщеря. Привличаха я както изкуствата, така и политиката и литературата. Бе готова да отстоява предимствата на всяко от своите влечения. Но какви способности всъщност притежаваше? Какви дарби? Добро владеене на френски и латински. Малко старогръцки. Умения да шие. Да свири на пиано, макар и не блестящо. Способността вярно да пресъздава пейзажи и натюрморти с молив или акварели. Бе прочела и доста книги.

Това бяха качества, които безспорно заслужаваха уважение. Но никое от тях не й вършеше работа сега, когато бе изправена лице в лице с факта, че притежава близо триста акра равнинна и планинска земя, къща, хамбар и стопански пристройки, но няма ни най-малка представа какво да прави с тях. Доставяше й удоволствие да свири на пиано, но това не стигаше, за да компенсира неумението й да оплеви градината, без да изтръгне половината зеленчукови растения заедно с бурените.

Докривя й при мисълта, че малко практически умения в производството и приготвянето на храна биха й били по-полезни в този момент от живота й, отколкото задълбочените познания върху принципите на перспективата в рисуването. През целия си живот обаче баща й я бе държал настрани от заниманията с физически труд. Доколкото си спомняше, той винаги бе наемал достатъчно работници, понякога свободни негри, друг път обезземлени бели с добро име или роби, като в последния случай заплащаше надниците им направо на собственика. През почти всичките шест години от мисията им в планините Монро бе наемал едно семейство — бял мъж и жена полуиндианка — да се грижат за всичко, като единственото задължение на Ейда бе да изготвя седмичното меню. Така — както винаги — тя разполагаше със свободата да запълва времето си с четене и шиене, рисуване и музика.

Сега обаче тях ги нямаше. Мъжът бе равнодушен към отцепването на южните щати и се считаше за късметлия, защото бе прекалено стар да се записва като доброволец през първите години на войната. Но тази пролет, когато армията във Вирджиния страдаше от отчаян недостиг на жива сила, той започна да се тревожи, че могат да го мобилизират и малко след смъртта на Монро тайно замина с жена си, с намерението да прекоси планините и да премине в териториите, контролирани от федералните, оставяйки Ейда на произвола на съдбата.

Оттогава тя всеки божи ден отново и отново откриваше колко ужасяващо неподготвена е в изкуството на оцеляването, останала сама във фермата, която баща й бе управлявал повече като идея, отколкото като средство за препитание. Монро никога не бе се интересувал от досадната материя на земеделието. Казваше, че щом е в състояние да купува царевица и брашно, защо му е тогава да отглежда повече, отколкото могат да изядат? Щом може да купува бекон и пържоли, защо му е да се главоболи с отглеждането на свине? Ейда го бе чула веднъж да казва на един от наетите работници да купи дузина овце и да ги отведе на пасището под предния двор, където да се смесят с млекодайните крави. Човекът бе възразил, изтъквайки, че крави и овце не бива да пасат заедно. „За какво са ти овце? — бе попитал той. — За вълна? Или за месо?“. Отговорът на Монро бе: „За красота“.

Но само с красота трудно се живее и ето че чемширът предлагаше усещането за защитеност, така необходима на Ейда. Тя реши да не напуска скривалището си, докато не се сети за най-малко три убедителни причини да го направи. Но след няколко минути размисъл стигна само до една: не искаше да умре сред чемшировите храсти.

В този миг червената кокошка влетя през листата с полуотворени и отпуснати до земята крила. Кокошката се настани на клонка до главата на Ейда и започна сърдито да кудкудяка. След нея се появи и черно-златистият петел, който винаги бе плашил Ейда със злобата си. Имаше намерение да качи кокошката, но като видя Ейда на това необичайно за нея място, се сепна. Наклони глава и втренчи блестящото си черно око в нея. Направи крачка назад и започна да рие праха. Бе достатъчно близо и Ейда забеляза мръсотията, натрупала се между люспите на жълтите му крака. Кехлибарените му шпори бяха дълги колкото човешки пръст. Златистият шлем от пера върху главата и шията му се накокошини и изду. Перата бяха толкова лъскави, че сякаш бяха намазани с масло. Петелът разтърси глава, за да ги прибере на място. Черното му тяло бе със синкав оттенък като керосин във вода. Жълтият му клюн се отваряше и затваряше.

„Ако тежеше шейсет кила, можеше като нищо да ме убие на място“, помисли си Ейда.

Тя се опря на колене, махна с ръка и извика: „Къш!“. Петелът се хвърли към лицето й, плющейки с криле и извивайки се във въздуха така, че първо я достигнаха шпорите. Ейда протегна ръка, за да се предпази и една от шпорите одраска китката й. От удара петелът падна на земята, но бързо се изправи и отново я нападна с разперени криле. Ейда запълзя като рак, за да се измъкне от храсталака. Петелът посегна крак и шпората му се закачи за полата й. Тя изскочи от чемшира и хукна из двора заедно с петела, увиснал на полата й на височината на коляното. Птицата кълвеше прасците, дращеше с шпората на свободния си крак и биеше с криле. Ейда заудря петела с ръка, докато се откачи и падне, после побягна към къщата и се затвори вътре.

Седна в креслото и прегледа раните си. На китката й имаше петно кръв. Тя го избърса и с облекчение забеляза, че просто е одраскана. Полата й бе изцапана с пръст и кокоши изпражнения и бе скъсана на три места. Повдигна я и огледа краката си. Бяха накълвани и нашарени с драскотини, но от никоя не течеше кръв. Лицето и врата й пареха от досега с клонките на чемшира. Тя попипа косата си и установи, че е разрошена и разпиляна. „Ето докъде стигнах — каза си тя. — Ето какви са последствията дори от търсенето на яйца в света, в който живея“.

Стана от креслото, качи се в стаята си и се съблече. Напълни мраморната мивка с вода от каната и се изми с лавандулов сапун и кърпа. Прокара пръсти през косата си, за да я почисти от чемширените листенца и после я остави просто да падне на раменете й. Бе се отказала и от двете популярни тогава прически — или на две големи букли, падащи от двете страни на главата като ушите на хрътка, или опъната стегнато върху черепа и вързана на тила на конска опашка. Нямаше нито желание, нито търпение за тия неща. Можеше спокойно да си ходи рошава, като изтървана от лудницата, защото понякога минаваше седмица или десет дни, без да се види с някого.

Отвори скрина, за да извади чисто бельо, но не намери такова — от доста време не бе прала. Взе си от долната част на купчината непрани дрехи, опитвайки се да убеди сама себе си, че от дългото стоене са станали по-чисти от тези, които току-що бе съблякла. Отгоре навлече някаква що-годе чиста рокля и се запита как да убие времето до вечерта. Какво се бе случило, та вместо да мисли как да прекара деня приятно или полезно, сега се пита просто как да го прекара?

Нямаше желание за нищо. Всичко, което бе свършила през месеците от смъртта на Монро бе да подреди нещата, дрехите и книжата му. Дори това й се стори като тежко изпитание, защото в стаята на баща й я обземаше странно чувство на боязън и не бе посмяла да влезе там много дни след погребението. Вярно, че през това време често бе заставала на прага и надничала вътре, привлечена от стаята така, както човек изпитва неустоимо желание да застане на ръба на висока скала и да погледне надолу в бездната. Водата си стоеше в каната до мивката му, докато се изпари от само себе си. Когато най-накрая събра кураж да влезе, тя седна на леглото и заплака, докато сгъваше скъпите бели ризи и черните костюми. Събра, подреди, надписа и прибра в чекмеджета книжата на Монро: проповедите, ботаническите бележки и тетрадките с интересни цитати. Всяка малка задача отприщваше нов порой от сълзи, после се заредиха еднообразни дни, които по нищо не се различаваха едни от друг, докато накрая стигна до онова състояние, в което неизбежният отговор на въпроса „Какво свърши днес?“ е „Нищо“.

Ейда взе книга от нощното шкафче, качи се във всекидневната на горния етаж и седна на мекото кресло, което бе дотътрила от спалнята на Монро и наместила така, че светлината от прозореца да пада върху него. Бе прекарала по-голямата част от изминалите три дъждовни месеца, седнала на това кресло с книга в ръце, увита в одеяло, за да се предпази от хлада, който цареше в къщата дори през юли. Книгите, които чете това лято бяха най-различни, попаднали в ръцете й напосоки, повечето модерни романи или каквото намереше в кабинета на Монро. Заглавия като „Меч и наметало“ от Лорънс^[1] и други подобни. Четеше ги и на другия ден не помнеше за какво се е разказвало в тях. Когато попадаше на други, по-сериозни, нещастните съдби на обречените им героини само помрачаваха и без това унилото й настроение. В един период всички книги, които измъкваше от лавиците, я плашеха със сюжетите си, описващи грешките на злочести тъмнокоси дами, завършващи дните си наказани, в изгнание или в самота. Бе преминала от „Мелницата“^[2] направо на кратка и разтърсваща повест от Хоторн^[3] на почти същата тема. Очевидно Монро не бе я дочел, тъй като страниците след трета глава не бяха разрязани. Предположи, че Монро е сметнал книгата за прекалено мрачна, но Ейда я възприе като практическо ръководство за живота в раждащия се нов свят. Но която и да бе книгата, всички герои в нея определено водеха по-пълноценен живот от нея.

Отначало просто й харесваше да чете на удобното кресло край прозореца, но с времето откри, че гледката през него предлага известно облекчение след напрежението от тези безрадостни истории, защото като вдигнеше очи от книгата, съзираше полето и мъгливите хълмове, които се издигаха на вълни към сините хребети на Студената планина. Гледката от креслото предлагаше всички форми и цветове, отговарящи на състоянието й в момента. През цялото лято пейзажът остана мрачен и мъглив. Влажният въздух, нахлуващ през прозореца бе изпълнен с аромата на гниене и растеж, а окото откриваше в него същата проблясваща плътност, като при гледане на голямо разстояние през телескоп. Влагата, натежала във въздуха действуваше върху зрението като некачествени очила, изкривяващи, уголемяващи и смаляващи разстоянията и височините, променяйки ежеминутно усещането за тежестта си. Прозорецът научи Ейда да различава всички форми на видимата влага — лека мараня, гъста мъгла в долините, късчета облаци, провиснали като парцали на рамото на Студената планина, сивкав дъжд, по цели дни изливащ струите си право надолу като върви, спуснати от небето.

Да харесва тази облачна, хълмиста земя, откри тя, е общо взето по-трудно и по-сложно, отколкото да се наслаждаваш на спокойствието в Чарлстън по време на вечерната си разходка край Батъри, откъдето в далечината се вижда форт Съмтър, с големите бели къщи зад гърба ти и шумоленето на листата на палмите, раздвижвани от морския бриз. Докато словата, които нашепваше този полупланински пейзаж, бяха по-грубовати и не толкова тихи. Долчинките, билата и върховете изглеждаха труднопроходими и недостъпни — добро място за скривалище.

Книгата пред Ейда този ден бе приключенски разказ от пограничните райони, чийто автор бе Симс, жител на Чарлстън и приятел на Монро, когото Ейда бе срещала много пъти, при идванията му в града от плантацията си в Едисто. Бе се сетила за Симс, тъй като отдавна не бе получавала писмо от приятелката си в Чарлстън, която веднъж мимоходом й бе споменала за голямата скръб, завладяла го след смъртта на съпругата му. Само опиатите му помогнали да не полудее, беше писала тя, и това не излизаше от мислите на Ейда.

Тя започна да чете, но колкото и вълнуващи да бяха описаните в книгата събития, мисълта, че е гладна не излизаше от ума й. След като търсенето на яйца се бе провалило, тя още не бе закусвала, макар да наближаваше пладне. След още няколко страници сложи книгата в джоба си, слезе в кухнята и затършува из килера с надеждата да открие нещо годно за ядене. Цели два часа се мъчи да запали пещта и да опече хляб от пшенично брашно със сода — единствената подкваска, която откри. Когато хлябът се опече, приличаше на зле оформена питка. Кората му бе твърда, а вътрешността клисава и с дъх на сурово брашно. Ейда отхапа малко, отказа се и го захвърли на двора за храна на пилетата. За обяд изяде само чиния с дребни доматчета и краставици, нарязани и поръсени с оцет и сол. Въпреки че тази салата й хареса, имаше чувството, че е гълтала само въздух.

Остави мръсната чиния и вилица на масата. Взе шала си, намачкан на топка на дивана, поотърси го и го уви около раменете си. Излезе на верандата. Небето бе безоблачно и синьо, макар и леко замъглено, поради което изглеждаше като покрито с тънък блед воал. Зърна златисто-черния петел край хамбара. Ровеше земята, кълвеше разровеното място, после сърдито обикаляше в кръг. Ейда тръгна към портата и излезе на улицата. Напоследък движението по нея бе толкова намаляло, че между коловозите бяха израсли високи богородички и класица. Покрай оградите се простираше ивица от ситни жълти и оранжеви цветчета. Ейда се приближи и докосна едно от тях, за да види как се отваря и семенцата му се изсипват на земята.

— Устенца — каза тя на висок глас, щастлива, че е открила нещо, на което може да даде име, било то и измислено от нея.

Измина около миля по улицата, после излезе от Блек Коув и зави по пътя към реката. Докато вървеше, набра букет от най-различни диви цветя, които грабваха погледа й — метличина, камилка, равнец. Като стигна реката, пое срещу течението, за да стигне до църквата. Това бе главният път в района и колелетата на често преминаващите каруци бяха издълбали дълбоки следи в него. На по-ниските места копитата на конете, кравите и свинете го бяха превърнали в кално мочурище и пешеходците бяха утъпкали обиколни пътечки, за да не затъват до колене в тинята. Клоните на крайпътните дървета се огъваха под тежестта на зелените листа в края на лятото. Изглеждаха уморени от буйния растеж и клюмнали, макар и не от суша, тъй като лятото се бе случило дъждовно и тъмната река течеше дълбока и пълноводна.

След петнайсет минути Ейда стигна до малката църква, за която се бе грижил Монро. В сравнение с внушителните каменни църкви в Чарлстън, по архитектурата си тази напомняше повече на капан за птици, но пропорциите й — наклонът на фронтона, съотношението между дължината и ширината, местоположението на простичката камбанария — безспорно се отличаваха с пестеливо изящество. Монро се бе привързал към църквата, може би защото строгата й геометрия съответстваше на простите импулси, които го движеха в последните му години. Често пъти, докато вървяха с Ейда към църквата, той казваше: „Ето как говори Господ на тукашното наречие“.

Ейда изкачи хълма, насочи се към гробището зад църквата и застана пред гроба на Монро. Черната купчина пръст все още не бе обрасла в трева. Още нямаше и надгробен знак, тъй като Ейда не бе харесала местните стилове — или плосък речен камък, или дъбова дъска с името и датите, надраскани плитко на повърхността. Бе поръчала гранитен надгробен камък от столицата, но поръчката се бавеше. Сложи цветята в горния край на гроба и махна предишния букет, вече увехнал и подгизнал от влага.

 

 

Монро бе починал през май. Късно следобед същия ден Ейда се бе приготвила да излиза с кутия акварелни бои и блок, за да нарисува новите цветове на рододендрона край потока. Преди да излезе, се спря да поговори с Монро, който четеше книга, седнал на брезентов походен стол под крушата. Изглеждаше уморен и каза, че няма сили дори да дочете страницата, защото му се спи, но я помоли да го събуди, когато се върне, защото не искал да остане навън във влажната вечер. Каза още, че вече е прехвърлил възрастта, когато може сам да стане от толкова нисък стол.

Ейда отсъства по-малко от час. Като влезе през портата, видя, че Монро лежи абсолютно неподвижно. Устата му бе отворена и тя си помисли, че е задрямал и че по време на вечерята ще трябва да го смъмри, задето се е оставил да лежи в такава неприлична поза. Тръгна към него, за да го събуди, но като приближи, забеляза, че очите му са отворени, а книгата е паднала на земята. Измина последните три крачки тичешком, хвана раменете му и го разтърси, но още щом го докосна, разбра, че е мъртъв и че плътта в ръцете й е напълно безжизнена.

Ейда хукна да търси помощ по пряката пътечка, която пресичаше хълма и се спускаше към крайречния път близо до фермата на Суангърови. По тази пътечка те бяха най-близките им съседи, бяха от паството на баща й и Ейда ги познаваше, откакто бяха дошли в планините. Стигна до къщата им, задъхана и разплакана. Докато Еско Суангър впрегне конете в двуколката и докато се върнат с Ейда по обиколния път, заваля дъжд. В долината вече притъмняваше. Монро бе напълно мокър, а лицето му бе обсипано с цветчета от кучешки дрян. Водните бои, които Ейда бе захвърлила под крушата, се бяха превърнали в абстрактна цапаница в розово и зелено.

Прекара нощта у Суангърови, без да мигне и без да плаче, съжалявайки, че не си е отишла преди Монро, макар да знаеше, че в природата си има ред: първо умират родителите, после децата. Но това бе жестоко, защото не предлагаше кой знае какво утешение и защото спазването му означаваше, че щастливците в един момент се оказват сираци.

Два дни по-късно Ейда погреба Монро на могилката над източния ръкав на река Пиджън. Утрото бе ясно. Откъм Студената планина духаше свеж вятър и раздвижваше всичко наоколо. Въздухът бе изненадващо сух и всички цветове и очертания на предметите изглеждаха свръхестествено ярки. Четиридесет души, облечени в черно, почти изпълваха малката църква. Ковчегът бе положен без капак на две дървени магарета пред амвона. Лицето на Монро се бе смъкнало. Гравитацията бе изсмукала бузите и очните гнезда, а носът му изглеждаше по-остър и по-дълъг, отколкото приживе. Изпод единия полуотворен клепач проблясваше смътната белота на очната ябълка.

Ейда, затулила уста с шепа, се наведе и тихо каза нещо на човека от другата страна на пътеката между скамейките. Той се надигна, бръкна в джоба си и извади две монети. После се приближи до ковчега и сложи по една и върху двете очи на Монро, защото ако покриеше само отвореното, трупът щеше да заприлича на пират.

Опелото бе изцяло импровизирано, тъй като в околността нямаше друг ръкоположен свещеник от тяхната вяра, а всички други от различните разновидности на местния баптизъм бяха отказали да го отслужат, за да си отмъстят на Монро заради нежеланието му да повярва в един Бог, изискващ сурови ограничения по отношение търпението и милостта Му. Всъщност Монро бе проповядвал, че Бог изобщо не е като нас и не е склонен да ни подлага на мъки, докато кръвта ни избликне и изцапа бялото Му одеяние, а по-скоро гледа и на добрите, и на лошите люде с кротко и недоумяващо състрадание.

Така че трябваше да се задоволят със словата на няколко души от паството. Един след друг те се качваха на амвона и заставаха с наведени глави, за да не гледат хората в очите, особено Ейда, която седеше на първата скамейка на женската страна. Траурната й рокля, боядисана предния ден в черно със зеленикав оттенък като перата на главата на паток, все още миришеше на боята. В студената й скръб лицето й бе бяло като оголено сухожилие.

Мъжете говореха смутено за учеността на Монро и за другите му прекрасни качества. За това как още с пристигането си от Чарлстън бе пръснал ярка светлина в душите на миряните. Припомниха милосърдните му дела и мъдрите съвети, които бе давал. Еско Суангър бе един от ораторите, който се изразяваше малко по-добре от останалите, макар и не по-малко притеснено. Говори за Ейда и сполетялата я ужасна загуба, за това колко ще липсва на всички тук, когато се върне у дома в Чарлстън.

След това застанаха около гроба, докато шестимата мъже, които бяха изнесли ковчега от църквата, го спускаха с въжета в земята. Когато опря в дъното, някой прочете последна молитва, споменавайки неуморната и енергична служба на Монро за благото на църквата и миряните, както и изненадващата внезапност, с която бе изпаднал във вечния сън на смъртта. В тези прости събития той като че съзираше послание към живите, предупреждаващо ги колко преходен е животът и че това е урок, изпратен им от Бог.

Стояха и гледаха как заравят гроба. Ейда извърна глава и се взря към завоя на реката, защото моментът бе непоносимо тежък. Когато притъпкаха пръстта и оформиха могилката, хората тръгнаха да се разотиват. Сали Суангър хвана Ейда за лакътя и я поведе надолу по хълма.

— Можеш да останеш у нас, докато се приготвиш за връщането си в Чарлстън — каза тя.

Ейда се спря и я погледна.

— Няма да се връщам в Чарлстън.

— Господи! — възкликна мисис Суангър. — Че къде ще идеш?

— Ще си остана тук, поне засега — отвърна Ейда.

Мисис Суангър зяпна от учудване, после се овладя.

— И как ще живееш?

— Не знам.

— Но поне днес няма да оставаш сама в онази голяма мрачна къща. Ела да обядваш с нас и остани колкото искаш.

— Благодаря — каза Ейда.

Остана у Суангърови три дни и се върна в празната къща, уплашена и самотна. След три месеца страхът някак отшумя, но това не я утешаваше много, тъй като гледаше на новия си живот просто като на прелюдия към онази възраст, когато ще е гаснеща в уединението си старица.

 

 

Ейда си тръгна от гроба и се спусна по хълма към пътя, откъдето реши да продължи нагоре край реката и да се прибере в Блек Коув по пряката пътечка. Освен че бе по-кратък, този маршрут имаше предимството, че минава покрай пощата. А също и покрай фермата на Суангърови, където може би щяха да я поканят да обядва.

По пътя срещна бабичка, която караше пред себе си рижо теле и двойка пуйки, шибайки ги с върбова пръчка, когато се отклоняваха. После я застигна мъж с лопата в ръцете, който крачеше бързо, приведен напред. Върху лопатата имаше купчинка живи въглени. Мъжът се ухили и без да спира, обясни през рамо, че е оставил огъня си да угасне и е ходил да си вземе назаем. След това Ейда видя друг човек под орехово дърво, окачил на един от клоните му пълен олюляващ се чувал. На дървото бяха кацнали три гарвана, които мълчаливо го наблюдаваха. Човекът бе як. Грабнал дръжка от мотика, той с все сила бъхтеше чувала, който изпускаше облаци прах. Говореше му, ругаеше го, сякаш единствено той бе виновен за окаяния му живот. Чуваше се глухото тупване, задъханото му дишане и мърморене, стърженето на песъчинките под краката му, когато се наместваше, за да замахне отново. Ейда го загледа и отмина, после се спря, върна се и го попита какво прави. „Вършея боб“, отговори той. Даде да се разбере, че мрази всяко зрънце в чувала. Че го е садил и отглеждал с омраза. Че е забивал коловете и е плевил редовете с омраза, че с омраза е гледал как цъфти, как връзва и се налива. Че го брал, проклинайки всяка шушулка, до която се докосват пръстите му, че ги е хвърлял в кошницата като мръсотия, полепнала по ръцете му. Вършеенето била единствената част от целия процес, която му доставяла удоволствие, дори по-голямо от самото ядене.

Когато Ейда стигна до воденицата, маранята още не беше се вдигнала, но на нея й стана топло. Свали шала си, сгъна го и го пъхна под мишница. Воденичното колело се въртеше, изливайки водата в улея с шумен плисък. Когато Ейда сложи ръка върху дръжката на вратата, усети как цялата постройка вибрира от движението на колелото, зъбните колелета, оста и воденичните камъни. Тя надникна вътре и с достатъчно силен глас, за да надвика скърцането и стенанията на машинариите, извика:

— Мистър Пийк?

Вътре миришеше на суха царевица, старо дърво, влажен мъх и падаща вода. Бе сумрачно и малкото светлина, идваща от двете малки прозорчета и вратата падаше на снопове из въздуха, изпълнен с прашинки от смляната царевица. Воденичарят се подаде иззад воденичните камъни. Избърса ръце една о друга, при което от тях се отдели още едно облаче прах. Когато дойде до вратата, Ейда забеляза, че косата, веждите, миглите и космите по ръцете му са покрити със сивкаво царевично брашно.

— За пощата ли идваш? — попита той.

— Ако има.

Воденичарят влезе в пощата — малка пристройка, залепена до воденицата. После се показа с писмо в ръката, като внимателно го огледа отпред и отзад. Ейда го мушна между страниците на книгата в джоба си и се отправи към фермата на Суангърови.

Завари Еско край плевнята. Приведен, той поправяше колело от каруца, набивайки с тежък чук клина, който бе издялал от акациев клон. Като видя Ейда да идва, той остави чука и се облегна на каруцата, като се хвана за ритлата с две ръце. Нямаше голяма разлика между цвета и твърдостта на ръцете му и тези на дъските на ритлата. Ризата му бе мокра от пот и когато Ейда дойде по-близо, тя усети миризмата му на влажен глинен съд. Еско бе висок и слаб, с малка глава и буйна прошарена коса, стърчаща нагоре като гребена на синигер.

Появата на Ейда бе добър повод да зареже работата. Той я придружи до къщата през портичката в оградата, откъдето се влизаше в двора. Еско бе използвал оградата за връзване на коне и острите краища на коловете бяха изгризани от скучаещите животни. Дворът бе гол и пометен, без нито един храст или цвете за украса, само с половин дузина дъбови дървета и покрит кладенец — новост в този край, изобилстващ на течаща вода, тъй като в мястото, което си бяха избрали за живеене, такава нямаше. Къщата бе голяма, някога боядисана в бяло, но боята се лющеше на парцали колкото човешка длан и спокойно можеше да се каже, че прилича на петниста кобила, макар че скоро съвсем щеше да посивее.

Сали седеше на верандата и нижеше грахови зърна на върви. Пет дълги наниза вече висяха от гредите над нея, окачени да съхнат. Сали бе закръгленичка, кожата й бе гладка и лъскава като лоена свещ, а побеляващата й коса бе боядисана с къна с цвета на шарките по гърба на муле. Еско придърпа стол за Ейда, после изнесе отвътре друг за себе си. Започна да чисти грах. Никой не споменаваше за обед и Ейда погледна покритото с тънка пелена от облаци небе. С известно разочарование установи, че яркото петно, където се намираше слънцето, показва, че пладне отдавна е превалило. Суангърови сигурно отдавна бяха обядвали.

Седяха мълчаливо, като единствените звуци бяха пукането на шушулките, съскането на връвта, която Сали промушваше с игла през зърната, и часовника над камината вътре, който тиктакаше със силата на кокалчета на пръсти, потропващи по сандък. Еско и Сали работеха дружно, случайно докосвайки ръце, когато едновременно посягаха към кошницата с грах. И двамата се трудеха тихо и бавно, без да си пречат, докосвайки всяка шушулка като нещо, изискващо безкрайна нежност. Макар и да имаха деца, те бяха запазили онази романтика в брака си, присъща на бездетните двойки. Като че така и не бяха довършили докрай предбрачното ухажване. Ейда им се радваше, но не виждаше нищо необичайно в непринудените им отношения. Тъй като бе прекарала целия си живот с вдовец, тя нямаше изградена в съзнанието си представа за това какъв трябва да е един брак и какви жертви изисква ежедневието на семейния живот.

Заговориха за войната, за мрачните перспективи сега, когато федералните войски бяха стигнали чак до планините на север и за отчайващото положение във Вирджиния, ако трябваше да се вярва на вестникарските репортажи за окопната война при Питърсбърг. И Еско, и Сали имаха съвсем смътна представа за събитията и знаеха със сигурност само две неща: че не одобряват войната и че Еско е вече на възраст, когато се нуждае от помощник във фермата. По тези и по много други причини биха се радвали войната да свърши час по-скоро и момчетата им да се завърнат у дома. Ейда попита имат ли писма от синовете си, които бяха на фронта. Отговориха й, че не са получавали нито ред от много месеци и че даже не знаят в кой щат са.

Суангърови се противопоставяха на войната от самото начало и доскоро симпатизираха на федералните, като повечето жители на планината. Но Еско се бе разочаровал и от двете страни, боеше се и от едните, и от другите, сега, когато федералните вече изкачваха планините на север. Тревожеше се, че скоро ще дойдат и ще почнат да търсят храна, ще грабят каквото си поискат и ще превърнат хората в просяци. Неотдавна бе ходил до столицата, където навсякъде се говореше, че Кърк и войските му вече за започнали да опустошават крайграничните области. Нападнали някаква ферма на разсъмване и я оплячкосали — отвели всичкия добитък и задигнали всяко късче храна, което им попаднала пред очите, като за сбогуване подпалили хамбара с царевица.

— Те са освободители — каза Еско. — А нашите са същата стока, че и по-лоши. Тийг и неговото опълчение вилнеят като банда мародери. Правят си собствени закони, каквито им отърва, и не са нищо друго, освен шайка страхливци, дето гледат как да изкръшкат от армията.

Там чул как опълченците изхвърлили едно семейство от собствения му двор по обед. Оуенсови от Айрън Дъф. Тийг ги обвинил, че са привърженици на федералните и членове на бандата „Червена лента“ и че за наказание имането им трябва да се отнеме. Първо претършували къщата, после тръгнали из двора, мушкайки сабите си в земята, за да проверят дали някъде не е копано скоро. Теглили един бой на стопанина, после и на жена му. Обесили двете кучета птичари едно след друго и когато това не развързало езика на мъжа, завързали ръцете на жената на гърба й и я вдигнали за тях с въже, окачено на клон на дърво. Вдигнали я, докато пръстите на краката й почти се отделили от земята. Мъжът обаче не проронвал и дума и тогава те я свалили и затиснали пръстите й с ъгловия камък от оградата. Но и това не накарало мъжа да проговори.

Децата хленчели, а жената лежала на земята с ръце под камъка и крещяла, че мъжът й бил скрил сребърния сервиз и златните прибори. Не знаела къде ги бил заровил, знаела само, че го е направил. Отначало го замолила да им каже, после замолила за милост. Тъй като Оуенс отказвал да говори, тя ги замолила да го убият пръв, та поне да се порадва, докато го гледа как умира.

Тогава един от ония — белокосият Бърч — им рекъл да спрат и да си ходят, но Тийг насочил пистолет към него и казал: „Никой не може да ми нарежда какво да правя с такива като Бил Оуенс, жена му и децата му. По-скоро ще премина към федералните, отколкото да живея в страна, където не мога да въздам заслуженото на предателите.“

— Накрая — продължи Еско, — не убили никого и не намерили среброто. Просто загубили интерес и си тръгнали. Жената зарязала мъжа си, дошла в града с децата и сега живее при брат си и разправя тая история на всеки срещнат.

Еско млъкна, приведе се напред, опрял лакти на коленете си с отпуснати надолу длани. Като че изучаваше дъските на пода или преценяваше, доколко са износени ботушите му. Ейда знаеше от опит, че ако не си беше в къщи, щеше да се изплюе между краката си и после удивено да зяпне плюнката си.

— Тази война е друга работа — каза той след малко. — Потта на всеки от нас си има цена. Собствениците на памукови плантации в равнината ни я крадат ежедневно, но понякога си мисля, че един ден ще им се наложи сами да си берат проклетия памук. Просто искам момчетата ми да се върнат у дома и да ги гледам как копаят земята, докато аз си седя на верандата и извиквам „Браво, момчета“ всеки път, когато тоя часовник удари половин час.

Сали кимна и каза:

— Стига си приказвал за тия работи.

Преминаха на други теми. Ейда слушаше внимателно как Еско и Сали обсъждат признаците за тежка зима, които бяха открили. Сивата катерица неуморно тършува из дърветата, бързайки да натрупа колкото може по-голям запас. Плодовете на киселеца са покрити с дебел восъчен слой. Широки черни ивици по гърба на гъсениците. Цветовете на белия равнец, разтрошени между пръстите, миришат остро на падащ сняг. Глогът е отрупан с червени плодчета, ярки като кръв.

— Има и други знаци — каза Еско. — Лоши.

Той помнеше цял куп местни знамения и поличби. Някакво муле било родило близо до Каталох. В Балсам се родила свиня с човешки ръце. Някакъв човек от Коув Крийк се кълнял, че като заклал овцата си, сред вътрешностите й не намерил сърце. Ловджиите от Биг Лоръл разправяли, че един бухал проговорил с човешки глас, и макар не всички да били единодушни по въпроса, повечето потвърдили, че когато бухалът проговорил, на небето се появили две луни. Вече трета година броят на вълците през зимата бил необичайно голям, а зърнената реколта през лятото — слаба. Всичко това предвещавало тежки времена. Според Еско, макар че досега са оставали настрани от злините на войната, те скоро щели да се изсипят и върху техните глави.

Настъпи мълчание, после Сали попита:

— Е, ще пътуваш ли?

— Не — отвърна Ейда.

— Още не си готова да се прибереш у дома?

— У дома? — учуди се Ейда, тъй като цяло лято бе живяла с чувството, че няма дом.

— В Чарлстън, искам да кажа.

— Не. Още не съм готова.

— Имаш ли вести от Чарлстън?

— Не. Но подозирам, че писмото, което току-що взех от мистър Пийк, ще изясни въпроса за парите. Изглежда е от адвоката на баща ми.

— Дай да видим какво пише — каза Еско.

— Не смея. Пък и от него ще разбера само, че имам пари, за да живея. Но то няма да ми каже къде ще бъда, да речем, след година, нито пък какво ще стане с мен. А това са нещата, които най-силно ме вълнуват.

Еско потри ръце и се засмя.

— Аз май съм единственият човек наоколо, който може да ти помогне — каза той. — Говори се, че ако вземеш огледало и го сложиш над кладенец, ще видиш в отражението на водата бъдещето си.

След малко Ейда вече стоеше, наведена над обраслия в мъх кладенец в не съвсем лицеприятна и удобна поза — извит назад гръб, издадени бедра, разтворени крака за по-голяма устойчивост. Държеше малко огледало над лицето си, обърнато така, че да вижда в него отражението на водата.

Ейда се бе съгласила най-вече от любопитство и за да се поразсее. Тъжните й мисли бяха обърнати към миналото от толкова дълго време вече, че тя на драго сърце, при възможността да им се опълчи, прие — да погледне напред и помисли за бъдещето, макар да не очакваше да види нещо друго освен водата на дъното на кладенеца.

Тя понамести крака, търсейки по-стабилна опора в отъпканата пръст на двора, после се опита да погледне в огледалото. Небето бе обвито в бяла пелена, проблясваща като перла или друго сребърно огледало. Тъмните корони на дъбовете наоколо го обрамчваха, повтаряйки дървената рамка на огледалото, в което надничаше Ейда, за да разбере какво я очаква в живота занапред. Яркият кръг на водата в дъното на тъмния комин също приличаше на огледало. То отразяваше блясъка на небето, нащърбено тук-там по краищата от папрата, израсла между камъните.

Ейда се помъчи да съсредоточи вниманието си върху огледалото в ръката си, но небето непрекъснато привличаше погледа й. Бе като омагьосана от светлините и сенките, от удвоените отражения и рамки, идещи от толкова много посоки, че умът се объркваше. Различните образи се преплитаха и сливаха, докато накрая й се зави свят и си помисли, че всеки миг ще полети с главата надолу в кладенеца и ще се удави, а последното, което ще види, ще е ярък кръг светлина, не по-голям от пълна луна.

Главата й се завъртя и тя протегна свободната си ръка, за да се хване за ръба. В миг всичко си дойде на мястото и в огледалото наистина се появи картина. Приличаше на снимка с недобро качество, размазани зърнести изображения и слаб контраст. Това, което виждаше, бе кръг ярка светлина, заобиколен от листа на дървета. Може би път, някаква просека сред дърветата, нанадолнище. В средата на кръга — тъмен силует на ходещ човек, но твърде неясен, за да се каже дали приближава или се отдалечава. Така или иначе — изпълнен с твърда решимост. Дали трябва да го последвам или да чакам да дойде при мен?, запита се тя.

После замайването се върна. Колената й се огънаха и тя се свлече на земята. Всичко около нея се завъртя. Ушите й пищяха, а в главата й ечаха откъси от химна „Пътникът странник“. Помисли, че ще припадне, но светът изведнъж спря да се върти и застина неподвижен. Огледа се, за да провери дали някой е видял падането й, но Сали и Еско бяха така дълбоко погълнати от работата си, че не забелязваха нищо друго. Ейда се изправи и тръгна към верандата.

— Видя ли нещо? — попита Еско.

— Май не — отвърна Ейда.

Сали я изгледа изпитателно, понечи да продължи да ниже зърната, после се отказа и рече:

— Изглеждаш бледа. Добре ли си?

Ейда се опитваше да слуша, но не бе в състояние да се съсредоточи върху думите на Сали. Тъмният силует бе още пред очите й, а бодрите слова на химна продължаваха да звучат в ушите й. „Аз крача през света към приказна страна, където няма мъка, болест и война“. Бе сигурна, че силуетът има важен смисъл, макар да не можеше да го свърже с определен човек.

— Видя ли нещо или не? — опита Сали.

— Не съм сигурна — отговори Ейда.

— Изглежда пребледняла — каза Сали на Еско.

— Просто така говорят хората — каза Еско. — Самият аз съм го правил много пъти, но никога не съм виждал нищо.

— Да — каза Ейда. — Не видях нищо.

Но не можеше да пропъди силуета от главата си. Гора. И път през нея. Просека. Един мъж върви. Чувството, че трябва да го последва. Или да го чака.

Часовникът удари четири пъти, глухо и прозаично като удари на чук по мотика.

Ейда стана да си върви, но Сали я накара да седне. Протегна ръка и докосна с опакото на дланта си бузата й.

— Нямаш температура. Яла ли си днес?

— Да, хапнах.

— Но не много, нали? Ела с мен, ще ти дам нещо.

Ейда я последва вътре. Къщата миришеше на сушени билки и нанизи чушки, висящи на редове от тавана на коридора, готови да подправят различните вкусотии, сосове, туршии и лютеници, с които Сали бе прочута. Над огнището, около вратите и огледалата имаше украса от червени ленти, а колоната на стълбището бе боядисана на червени и бели ивици.

В кухнята Сали извади от бюфета гърненце с къпиново сладко. Отворът му бе запечатан с пчелен восък. Подаде го на Ейда и каза:

— Да си намажеш филия за вечеря.

Ейда благодари, без да споменава за злополучния си опит да опече хляб. На верандата тя покани Еско и Сали да се отбият, ако минават край дома й с двуколката. После си тръгна с шала и гърненцето в ръце.

Пътеката, пресичаща Блек Коув започваше на не повече от петстотин метра нагоре по пътя от фермата на Суангърови и се изкачваше по стръмното над реката. Отначало вървеше през сечище, обрасло с издънки от дъб, див орех и топола, после по билото, където дърветата бяха огромни и се смесваха със смърч и ела и няколко тъмни балсамови дървета. Земята там бе покрита с паднали стволове в различен стадий на гниене. Ейда вървеше, без да спира, откривайки, че крачи в ритъма на „Пътникът странник“ и продължава да си припява на ум. Бодрите и въодушевяващи стихове повдигаха духа й, макар да се страхуваше да вдигне глава, за да не види някой тъмен силует, застанал на пътя й.

На върха седна да си почине на стърчащ над земята камък, откъдето се виждаха реката и пътя, а вдясно — бяло петънце сред морето от зеленина: църквата.

Обърна се и погледна в обратната посока, към Студената планина, сивкава и далечна, после към Блек Коув. От разстояние къщата и нивите й не изглеждаха запуснати, а свежи и добре поддържани. Заобиколени от нейната гора, нейните хълмове, нейния поток. Но тъй като всичко тук растеше невероятно бързо, тя знаеше, че ако реши да остане, ще й трябва помощ, в противен случай нивите и двора скоро ще потънат в бурени и храсталаци и накрая къщата ще изчезне сред тях като двореца на Спящата красавица в къпиновия гъсталак. Тя обаче се съмняваше, че ще може да наеме свестни работници, тъй като всички здрави мъже бяха на война.

Ейда мислено проследи границите на своята ферма. Като се върна в изходната точка, откри, че включената в тях земя е доста обширна. Как се бе случило така, че стана нейна собственичка, за нея все още бе загадка, макар да бе в състояние да назове всяка стъпка от пътя дотук, предначертан от съдбата.

Бяха пристигнали с баща си в планините преди шест години с надеждата, че охтиката, която бавно разяждаше дробовете на Монро и го караше да цапа по пет-шест носни кърпи на ден с кръв, ще отшуми. Лекарят в Чарлстън, дълбоко вярващ в силата на хладния чист въздух и движението, им бе препоръчал известен планински курорт с чудесни условия и лековити извори на гореща минерална вода. Но Монро заяви, че няма да се чувства добре на подобно тихо и спокойно място, пълно с богаташи и техните безброй болести. Вместо това откри планинска църква от неговото вероизповедание със свободно място за свещеник, убеден, че работата там ще се окаже по-лековита от минералните бани.

Веднага се качиха на влака до Спартънбърг, главния железопътен възел в щата. Неугледно градче в подножието на планините. Наеха стаи в нещо подобно на хотел и останаха няколко дни, докато Монро намери мулетари да откарат багажа им през Блу Ридж до селището Студена планина. Докато бяха там, Монро купи карета и кон. Както винаги, му провървя в сделката. Попадна на човек, който тъкмо лъскаше нов и изящен кабриолет, покрит с няколко слоя черен лак. Освен това човекът имаше и силен шарен кон, подходящ за него. Монро без колебание реши да ги купи, извади пари от портфейла си, преброи ги в жълтеникавата мазолеста длан на майстора и след няколко минути стана притежател на един напълно подобаващ на провинциален проповедник екипаж.

Като уреди това, се отправиха на път, без да изчакват багажа. Най-напред спряха в Бривърд, малко градче, в което нямаше хотел, а само пансион. Тръгнаха оттам в синкавия сумрак, час преди зазоряване. Беше прекрасна пролетна утрин и докато прекосяваха градчето, Монро каза:

— За вечеря трябва да сме в Студена планина.

Конят с радост се завтече по пътя. Стъпваше изящно, теглейки бързо леката карета, а блестящите спици на двете високи колела приятно свистяха.

Цялата сутрин се изкачваха. Пътят бе плътно ограден от двете страни от шубраци и се виеше в безкрайна поредица от остри завои, докато възлизаха по склона на тясна долина. Синьото небе се превърна в малък отрязък над главите им. На няколко пъти пресичаха реката, а веднъж минаха толкова близо до един водопад, че студените му пръски намокриха лицата им.

Ейда не бе виждала други планини, освен скалистите Алпи, и остана възхитена от странния горист пейзаж, в който всяка пукнатина и канара се бе превърнала в дом за какви ли не растения, нетипични за голата и песъчлива равнина. Върховете на дъбове, кестени и ели се сливаха в зелен балдахин, който скриваше слънцето. Избуялите по земята отдолу азалии и рододендрони образуваха подлез с височината на каменна стена.

Но неравните издълбани подобия на пътища я смущаваха. Изглеждаха толкова жалки в сравнение с широките и удобни шосета в равнината, че сякаш бяха прокарани от скитащ добитък, а не от хора. На всеки завой пътят се стесняваше и Ейда си помисли, че скоро съвсем ще изчезне и че ще останат да се лутат из пустошта, дива и непроходима като онази, която се появила, когато Бог за пръв път произнесъл думата гора.

За разлика от нея, Монро бе в чудесно настроение за човек, доскоро храчел кръв. Оглеждаше се като осъден на смърт, на когото са обещали помилване, ако запомни всяка гънка на терена и всеки нюанс на зеленото. От време на време подплашваше коня като започваше да рецитира стихове от Уърдсуърт^[4], колкото му глас държи. Когато след един завой спряха, за да се насладят на гледката на далечната обвита в мараня равнина, която бяха оставили зад гърба си, той се провикна:

— Няма по-прекрасна гледка на земята! Без душа е онзи, който би я отминал, без да се трогне от величието й!

По-късно следобед, когато небето се изпълни с облаци, гонени от източния вятър, минаха през горичка от балсамови дървета, после пътят ги изведе край пропаст. Оттам стремглаво се спускаше край бучащите води на ръкав на река Пиджън. Пред тях, на повече от две хиляди метра височина, се извисяваше снагата на Студената планина с връх, забулен от тъмни облаци и валма бяла мъгла. Между пропастта и планината се простираше непристъпна местност от канари и проломи. Тук Монро отново се сети за любимия поет и извика:

— Умопомрачителната и главозамайваща гледка на бучащия поток, препускащите на воля облаци, небесата, врявата и покоя, мрака и светлината — всички те са дело на един ум, черти на едно и също лице, цветове на едно дърво, букви на великия Апокалипсис, символи и знаци на Вечността, на първото, последното и средното, на безкрайното.

Ейда се разсмя и целуна Монро по бузата, като си мислеше: „Бих го последвала дори в Либерия, ако поиска.“

Монро погледна тъмните облаци и вдигна покривалото на каретата от восъчно платно, черно и ъгловато върху рамката си от подвижни ребра като крило на прилеп. Ново-новеничко, то пукаше, докато Монро го опъваше.

Той дръпна юздите и потният кон се втурна напред зарадван, че изкачването е свършило. Не след дълго обаче пътят стана толкова стръмен, че се наложи Монро да постави спирачката, за да не се блъсне каретата в задницата на коня.

Заваля дъжд и притъмня. Не се виждаше нито луна, нито блещукането на прозорче на някоя къщичка. Селището Студена планина бе пред тях, но те не знаеха колко далеч. Караха в мрака, доверявайки се на усета на коня с надеждата, че няма да пропаднат в някоя бездна. Липсата дори на колиби показваше, че са още далеч от селото. Очевидно не бяха преценили добре разстоянието.

Дъждът падаше косо и ги шибаше в лицата, тъй че покривалото не им помагаше много. Конят вървеше с приведена глава. Пътят непрекъснато се разклоняваше, но указателни стълбове нямаше. Монро хващаше натам, накъдето смяташе, че е правилната посока.

Доста след полунощ стигнаха до пуста църква, издигаща се на хълм над пътя и реката. Влязоха вътре и легнаха да спят на пейките в подгизналите си дрехи.

Утринта бе мъглива, но светла, което показваше, че мъглата скоро ще се вдигне. Монро се изправи сковано и излезе навън. Ейда го чу да се смее и да казва:

— Всемогъщи Боже, благодаря ти.

Тя отиде при него. Монро стоеше пред църквата, смееше се и сочеше надписа над вратата: „Съборна църква на Студената планина“.

— Напук на съдбата, сме си у дома — каза той.

Ейда бе обзета от чувство на дълбок скептицизъм. Всичките им приятели в Чарлстън бяха изразили мнението, че планините са най-нецивилизованата част от творението, че нравите там са груби и примитивни — мрачна и дъждовна пустош, където мъжете, жените и децата растат в недоимък като скотове и се отдават на насилие, без и да помислят да се въздържат. Че само по-заможните мъже носят бельо и че всички жени кърмят бебетата си, без дори да са чували, че в цивилизования свят това го вършат дойки. Осведомителите на Ейда твърдяха, че само една стъпка дели начина на живот на планинците от този на дивите племена в джунглата.

През седмиците след пристигането им, докато обикаляха с Монро настоящите и бъдещи членове на паството, Ейда откри, че тези хора наистина са особени, но не в смисъла, който влагаха приятелите им от Чарлстън. Бяха докачливи, сдържани и доста затворени. Често се държаха като обидени, макар нито Ейда, нито Монро да разбират защо. В много къщи ги посрещаха с подозрение. На верандите излизаха само мъжете, които понякога ги канеха да влязат, понякога — не. А често бе по-лошо да те поканят вътре, отколкото да стърчиш неловко на двора, тъй като тези посещения плашеха Ейда.

В къщите цареше полумрак, дори в слънчеви дни. Където имаше кепенци, си стояха затворени. Където имаше завеси, си стояха дръпнати. Вътре миришеше особено — не на мръсно, а на готвено, на животни и на хора, които се потят от работа. В ъглите бяха подпрени пушки. Пушки висяха окачени и над огнищата и вратите. Монро говореше много, първо се представяше, после започваше да разяснява възгледите си за мисията на църквата, излагаше теологическите си теории и приканваше хората да посещават молитвените сбирки и службите. Седнали на грубовати столове с права облегалка, те го слушаха, като през цялото време гледаха в огъня. Много от тях ходеха боси и без да се стесняват, протягаха крака пред тях. Все едно си бяха сами у дома. Гледаха огъня, без да проронят и дума. Лицата им не трепваха и по никакъв начин не откликваха на приказките на Монро. Когато ги притиснеше с пряк въпрос, те дълго мислеха, понякога отговаряха с къси откъслечни фрази, а най-често просто го зяпваха мълчаливо, сякаш погледът им съдържаше всичко, което имаха да кажат. В къщите се криеха и други хора. Ейда ги чуваше да трополят из стаите, но никога не се показваха. Предполагаше, че това са жените, децата и старците. Изглежда смятаха света отвъд долината си за толкова ужасен, че се бояха да не се заразят от досега с чужденци и считаха всички, освен най-близките си роднини, за врагове.

След посещенията Ейда и Монро си тръгваха набързо и докато се отдалечаваха по пътя с кабриолета, той говореше за невежеството им и кроеше планове как да го победи. Ейда се предаваше на усещането, породено от въртенето на колелетата, от скоростта на отстъплението и от смътната завист към хората, които изглежда и пет пари не даваха за приказките на Монро. Явно бяха стигнали до коренно различни изводи за живота и си го живееха изцяло съобразно с тях.

Най-големият провал на Монро като мисионер се случи по-късно същото лято заради Еско и Сали. Някой си Майс каза на Монро, че Суангърови са изумително невежи. Според Майс, Еско бил почти неграмотен и си бил останал за цял живот само с познанията за първодеянията на Бог в „Битие“. Сътворението на светлината било последното, което бил научил. А Сали Суангър била още по-зле. И двамата гледали на Библията само като на магическа книга и я използвали единствено за гадания като циганите. Пускали я да падне отворена, после тиквали пръст някъде по страницата и се опитвали да разгадаят смисъла на така посочената дума. Смятали я за пророческа и постъпвали според тълкуванието й, като по заповед от самия Бог. Ако Господ рече „Отиди там“, те отивали. Ако рече „Чакай“, те чакали. Рече ли „Убивай“, Еско грабвал секирата и тръгвал да търси някоя ярка. Но въпреки невежеството си били добре, понеже фермата им включвала обширна долинна земя, толкова черна и плодородна, че раждала сладки картофи, дълги колкото ръката ти, без да правиш нищо друго, освен да плевиш от време на време. Биха били полезни като членове на паството, стига Монро да успее да ги убеди.

Тогава Монро и Ейда отидоха у Суангърови. Поканиха ги в гостната. Еско седеше прегърбен, докато Монро се опитваше да го въвлече в религиозна дискусия. Но Еско почти нищо не сподели за себе си и религиозните си вярвания. Монро не откри у него следи от други вярвания, освен култ към животните, дърветата, камъните и природните стихии. Монро стигна до извода, че Еско е съхранил у себе си древната келтска душевност и че малкото мисли, които ражда главата му, сигурно са на галски език.

Попаднал на такава уникална възможност, той се опита да му разясни високия смисъл на истинската вяра. Като стигнаха до Светата троица, Еско се оживи и каза:

— Три в едно. Като крак на пуйка.

Тогава, убеден, че Еско наистина не е схванал нищо от същността на проповедта му, Монро го запозна с историята на Исус Христос от божественото му раждане до кървавото разпятие. Не пропусна нито един от най-известните моменти, опитвайки се да разказва простичко, като същевременно вложи цялото красноречие, на което е способен. Когато свърши, се облегна и зачака реакцията на Еско.

— Казваш, че това се е случило преди някое време? — попита Еско.

— Преди две хиляди години, ако това може да се нарече „някое време“.

— Е, доста си е — съгласи се Еско. Той погледна опуснатите си длани. Раздвижи пръсти и ги огледа с любопитство, сякаш пробваше как работи някаква нова машинария. После добави: — И този човек слязъл от небето, за да ни спаси?

— Да — каза Монро.

— От лошотията ни?

— Да.

— И въпреки това са постъпили с него по този начин? Нахлузили му трънен венец и го разпънали?

— Да, така е.

— Но ти каза, че тая история се е случила преди две хиляди години?

— Почти.

— Доста време, наистина.

— Да, доста време.

Еско се ухили, сякаш бе решил трудна главоблъсканица, изправи се, потупа Монро по рамото и каза:

— Е, не ни остава друго, освен да се надяваме, че не е вярна.

Вечерта у дома Монро отново започна да крои планове как да просвети Еско в правата вяра и да го спаси от езичеството. Изобщо не му мина през ум, че е станал за смях и че Еско се е обидил, като е разбрал, че Монро го смята за невежа, още щом прекрачил прага на дома му. И, разбира се, дори не допускаше, че вместо да му затръшне вратата в лицето, да го залее с леген мръсна вода или да му покаже дулото на пушката си, както биха постъпили други обидени негови съселяни, Еско, като добър човек, просто бе решил да се позабавлява като засипе Монро с щедри количества от невежеството, което оня бил дошъл да търси.

Еско не се похвали пред никого с това, което бе направил. Всъщност и пет пари не даваше дали Монро е разбрал истината или не, която бе, че той и жена му са баптисти. Не друг, а самият Монро разгласи случката, разпитвайки за имената на други, тънещи в невежество миряни. Стори му се странно, че хората приемат историята за смешна и че го спират в магазина или на пътя и го молят да я разказва. Чакаха нетърпеливо да стигне до последната реплика на Еско както повечето хора, когато някой разправя познат анекдот. Ако Монро я пропуснеше, друг я цитираше вместо него, за да не остават нещата недовършени. Това продължи докато накрая Сали го съжали и му каза, че са го взели на подбив, като му обясни и защо.

Дни наред след това Монро бе сърдит на цялото село заради лошата шега. Започна да се съмнява, че някога ще си намери мястото тук, докато накрая Ейда не каза:

— Мисля, че след като получихме урок по почтеност, трябва да променим поведението си.

След това всичко се изясни. Отидоха у Суангърови, извиниха им се и оттогава станаха приятели и редовно обядваха заедно, в отговор на което Суангърови зарязаха баптизма и се присъединиха към неговата църква.

През тази първа година Монро запази къщата им в Чарлстън и те живяха във влажната къщичка край реката, предназначена за приходящите свещеници, която през юли и август така силно миришеше на плесен, че вътре едва се дишаше. После, когато се видя, че климатът се отразява благоприятно на здравето му и че местните най-после за започнали да проявяват търпимост към него и че някой ден може и да го приемат сред себе си, той реши да остане за постоянно. Продаде къщата в Чарлстън и купи фермата от семейство Блек, които най-неочаквано тръгнаха да се местят в Тексас. Монро хареса живописното място и равната долинна земя, повече от двайсет акра от която бяха разчистени и разделени с ограда на ниви и пасища. Хареса му гористата местност, просечена от възвишения и клисури, простираща се до подножието на Студената планина. Хареса му водата от извора с чистия си неутрален вкус на камък, която изтичаше толкова студена, че дори лете зъбите те заболяват, като я пиеш.

Особено му хареса къщата, която издигна там, най-вече заради това, че олицетворяваше вярата му в бъдещето, в което се виждаше жив поне още няколко години. Монро начерта плановете със собствените си ръце, после лично ръководи строежа. Стана хубава къща, покрита отвън с белосани дъски и тъмна дървена облицовка отвътре, просторна веранда отпред, пристроена кухня отзад, огромно огнище във всекидневната и печка в спалнята — рядкост по тия места. Колибата, която предишният собственик бе построил от цели трупи, бе на няколкостотин метра от новата къща нагоре по хълма в посока към Студената планина. Превърнаха я в жилище за наемните работници.

Когато Монро купи фермата, тя бе напълно разработена, но скоро той изостави много от дейностите, тъй като нямаше намерение да я превръща в самозадоволяващо се стопанство. Това не се и налагаше, защото парите от инвестициите му в ориз, индиго и памук продължаваха да текат.

 

 

Но потокът им щеше да секне, както разбра Ейда, след като приключи с проучването на владението си от билото и прочете писмото, което извади от книгата в джоба си. Малко след погребението тя бе писала на приятеля и адвоката на Монро в Чарлстън, за да го уведоми за смъртта и да поиска информация за финансовото си състояние. Писмото бе дългоочакваният отговор на въпросите й. Тонът му бе любезен и предпазлив. Описваше войната, ембаргото, трудните времена и ефектът им върху доходите на Ейда, които щели да останат незначителни, поне до успешния завършек на войната. В случай на поражение, Ейда на практика не можела да очаква нищо. Адвокатът завършваше с предложение да действува като администратор на имуществото на Монро, тъй като Ейда вероятно не се чувства готова сама да изпълни тези задължения. Деликатно се намекваше, че задачата изисква компетентност и познания, каквито Ейда не притежава.

Тя се изправи, пъхна писмото обратно в джоба си и тръгна по пътеката към Блек Коув. В светлината на новината, че настоящето й е достатъчно несигурно и никой не знае какво ли още я очаква занапред, Ейда се запита дали ще намери кураж да потърси някаква надежда. Като излезе на открито, видя, че маранята се е вдигнала. Небето бе ясно и Студената планина изглеждаше толкова близко, че можеше да протегне ръка и да я докосне. Денят отминаваше и след два часа слънцето щеше да се скрие зад планината, за да оповести началото на продължителното здрачаване. Някаква птица, кацнала високо в клоните на дървото, под което минаваше, я заговори. На земята нападаха парченца от черупки.

Като стигна каменната стена, която ограждаше горния край на пасището, спря да почине отново. Мястото бе чудесно, едно от любимите й кътчета във фермата. Камъните бяха обрасли в лишеи и мъх и заради това стената изглеждаше стара, макар да не беше. Някой от по-възрастните Блек я бе започнал, опитвайки се да разчисти полето от камъните, но се бе отказал само след шест метра, откъдето бе продължил с колове. Стената вървеше от север на юг и в слънчевия следобед западната й страна бе затоплена от слънцето. Край нея растеше ябълково дърво. Из високата трева бяха нападали няколко рано узрели плода. Привлечени от сладкия мирис на гнило, около тях жужаха пчели. Оттук се откриваше гледка към края на гората, къпиновия храсталак и две големи кестенови дървета. Това бе най-тихото кътче, в което Ейда бе попадала. Тя седна в тревата в основата на стената и сгъна шала си за възглавница. Извади книгата от джоба си и зачете глава със заглавие „Как се лови дрозд и как лети дроздът“. Забравила света и себе си, погълната от истории за войни и дезертьори, тя заспа под лъчите на залязващото слънце и жуженето на пчелите.

Спа дълго и сънува цветен сън, в който седеше в чакалня на железопътна гара сред тълпа от други пътници. В средата на помещението имаше стъклена кутия с човешки кости — също като онези, които бе виждала в анатомичната сбирка на музея. Докато чакаше влака, кутията се изпълни със синкаво сияние, което се засилваше като пламък на газена лампа, когато удължаваш фитила. Ейда с ужас видя, че костите се покриват с плът и след малко стана ясно, че това е баща й.

Останалите пътници ужасени се отдръпнаха към стените на помещението, но Ейда, макар също изплашена, се приближи до кутията, сложи ръка върху нея и зачака. Монро обаче не се възстанови докрай. Остана си просто едно оживяло тяло с тънка като пергамент кожа. Движенията му бяха бавни, но трескави, като на давещ се човек, който се мъчи да излезе на повърхността. Той доближи устни до стъклото и заговори на Ейда настойчиво и тревожно. Сякаш искаше да й каже най-важното нещо, което знаеше. Но Ейда чу само мърморене, дори след като долепи ухо до стъклото. После задуха вятър, предвещаващ буря, и кутията изведнъж се изпразни. Влезе кондукторът, който започна да кани пътниците във влака. Ейда разбра, че крайната му спирка е Чарлстън в миналото, и че ако се качи, ще пристигне в детството си, двайсет години по-рано. Пътниците се настаниха и започнаха шумно и весело да махат през прозорците, заливайки се в смях. От някои купета долитаха песни. Ейда остана сама на перона. Влакът потегли.

Събуди се под нощното небе. Ръждивият маяк на Марс тъкмо се плъзгаше под линията, очертана от короните на дърветата на запад. Това й подсказа, че полунощ е превалила — бе си отбелязала в тетрадка мястото, където се намираше планетата рано вечер. Високо в небето грееше полумесец. Нощта бе суха и леко прохладна. Ейда се загърна в шала. Никога не бе нощувала сама в гората, но установи, че не е толкова страшно, колкото си бе мислила, въпреки тревожния сън. Луната хвърляше нежна синкава светлина над гората и полето. Студената планина представляваше само тъмно петно върху небето. Единственият звук бе далечният зов на пъдпъдък. Не почувства желание да се прибира у дома.

Тя махна восъчния капак на гърненцето със сладко, мушна пръсти вътре и сложи няколко къпини в устата си. Сладкото бе приготвено без много захар и вкусът му бе свеж и тръпчив. Ейда седя часове наред, наблюдавайки движението на луната по небето и яде, докато сладкото свърши. Мислеше за баща си, за съня и за тъмния силует в кладенеца. Макар да изпитваше дълбока обич към Монро, тя си даде сметка, че видът му в съня я е уплашил. Не искаше той да се връща при нея, нито пък тя да го последва веднага.

Дочака разсъмването. Първата дрезгава светлина плахо се появи на изток, после се засили и планините се очертаха тъмни като нощта. Мъглата по върховете им се вдигна, очисти формите им и се разсея в топлината на утрото. Силуетите на дърветата из пасището сякаш бяха нарисувани с роса. Когато Ейда се изправи и тръгна към къщата, мирисът на нощ все още се усещаше под двете кестенови дървета.

Като се прибра, Ейда взе дъската за четене и тръгна към любимото си кресло. В стаята цареше почти пълен мрак, с изключение на сноп златиста утринна светлина, който падаше върху коленете й. Снопът бе разрязан на две от средната пречка на прозореца и бе изпълнен с танцуващи прашинки. Ейда сложи лист хартия под един от лъчите и набързо написа писмо на адвоката, в което му благодареше за предложението, но го отклоняваше с довода, че е достатъчно образована, за да управлява едно имение, състоящо се от почти нищо.

През часовете на нощното си бдение тя отново и отново запрехвърля в главата си перспективите, които се очертаваха пред нея. Те не бяха много. Ако се опита да продаде фермата и се върне в Чарлстън, малкото пари, които се надяваше да получи от продажбата в тези трудни времена, когато купувачи почти липсваха, едва ли щяха да й стигнат за дълго. След време ще й се наложи да се прикрепи към някои от приятелите на Монро в деликатно замаскирани паразитни отношения като учителка или преподавателка по музика или нещо такова.

Или да се омъжи. Но мисълта да се върне в Чарлстън като отчаяно търсеща съпруг стара мома я отвращаваше. Представяше си какво ще бъде. Как похарчва повечето от парите си за подходящи тоалети и как договаря условията на женитбата си със застаряващи неудачници, представители на някои слоеве на обществото в Чарлстън — няколко нива под най-горното — когато всички мъже приблизително на нейната възраст са на война. Как казва на някого, че го обича, а всъщност има предвид, че той просто се е появил в момент на неотложна нужда. Не, не можеше, дори в отчайващото си положение, да си представи брак с такъв човек, без да изпита чувството, че се задушава.

Ако се върне в Чарлстън при тези унизителни условия, очакваха я малко съчувствие и огромен порой от клюки, защото в очите на мнозина щеше да бъде жена, която лекомислено е пропиляла няколкото бързолетни години на ухажването, когато младите дами са достигнали върха на светското си образование и мъжете коленичат пред тях в израз на уважението си, докато цялото общество внимателно следи как вървят към венчилото, като че изначалната морална сила на Вселената е изцяло насочена в тази посока. На времето приятелите и познатите на Монро бяха останали озадачени от факта, че Ейда не проявява особен интерес към този процес.

Тя не бе направила почти нищо да промени нещата, тъй като в изолираните от останалия свят дамски салони след празничните обеди, където омъжените и сгодените се преценяваха една друга с безпощадна критичност, тя твърдеше, че се чувства толкова отегчена от ухажорите — всички от които се интересуваха единствено от търговия, лов и коне — че се чуди дали да не закове на портата си надпис „Забранено за мъже“. Разчиташе, че подобни изказвания ще предизвикат догматичното неодобрение или на някои от по-възрастните, или на някоя от дебютантките, стремяща се да получи благоволението на онези, които поддържат схващането, че най-висшето призвание на омъжената жена е безпрекословно да се подчинява на волята на мъжа си. Бракът е краят за жената, твърдяха те. И Ейда отговаряше: „Наистина. Тук ще се съглася с вас, при условие, че няма да разискваме надълго и нашироко смисъла на предпредпоследната дума от вашето изречение.“ После се наслаждаваше на настъпилото мълчание, докато всички присъстващи брояха отзад напред, за да открият въпросната думичка.

В резултат от това поведение сред познатите им се заговори, че Монро е създал чудовище, същество, неспособно да се впише в обществото. Затова малцина се изненадаха, а мнозина се възмутиха от отговора на Ейда на две предложения за женитба, когато бе на деветнайсет години: тя ги отхвърли безцеремонно, обяснявайки по-късно, че и на двамата кандидати не им достига размах — размах на мисълта, на чувствата, на отношението към света. Това, плюс факта, че и двамата мажеха косата си с брилянтин, сякаш за да компенсират по някакъв показен начин липсата на блестящ ум.

За много от приятелите й отхвърлянето на предложение за женитба, направено от състоятелен мъж без видими външни недостатъци, бе ако не немислимо, то най-малкото непростимо, и през годината, преди да заминат за планините, много от тях се отказаха от нея, намирайки я за прекалено рязка и ексцентрична.

Дори сега при мисълта да се върне в Чарлстън й се повдигаше, а и гордостта й я отхвърляше. Нищо не я теглеше натам. Във всеки случай, не и семейството. Нямаше други близки роднини, освен братовчедката Луси, нямаше обични лели или благи баба и дядо, които да се зарадват на завръщането й. Липсата на роднини я измъчваше, особено като виждаше, че родовите връзки между планинците са толкова силни и дълбоки, че не можеха да изминат и километър по пътя край реката, без да срещнат някой сродник.

Но макар и чужда в този край, сините планини я задържаха тук. Откъдето и да погледнеше, единственото, което й вдъхваше надежда за покой бе фактът, че може да разчита само на това, което вижда около себе си. Планините и желанието й да разбере дали ще може да живее с обикновените неща тук, като че ли обещаваха един по-спокоен и съдържателен живот, макар да не бе в състояние да си го представи дори приблизително. Беше лесно да се каже, както Монро често бе повтарял, че за да постигнеш удовлетворение трябва да следваш пътеката, по която те води собствената ти природа. Тя вярваше в това. Но ако човек няма и ни най-малка представа каква е природата му, тогава става трудно дори само да стъпиш на тази пътека.

И тъй, докато онази сутрин седеше край прозореца и съвсем сериозно и загрижено се питаше какво да прави, тя видя, че някой идва по пътя. Когато дойде по-близо, Ейда разпозна фигурата на момиче, ниско и мършаво като пиле, но с несъразмерно широк ханш. Ейда излезе на верандата и седна в очакване да разбере какво искат от нея.

Девойката дойде при нея и без да иска позволение, направо седна на шезлонга, като стъпи с ходила на пречките му. Започна да се люлее. Тялото й бе яко като тежка шейна, с ниско разположен център на тежестта, с възлести и крехки крайници. Носеше рокля от домашнотъкан плат с квадратно деколте и синкав цвят, който се получава от шикалките на амброзията.

— Старата госпожа Суангър каза, че имаш нужда от помощ — каза тя.

Ейда продължаваше да я оглежда. Беше тъмнокожа, с плетени украшения по врата и ръцете. Крехък гръден кош. Черна и груба като конска опашка коса. Широк нос. Големи тъмни очи, все едно без зеници, с изненадващо бели очни ябълки. Боса, но с чисти крака. Ноктите на пръстите на краката й бяха бледи и сребристи като люспи на риба.

— Госпожа Суангър има право. Наистина ми трябва помощ — каза Ейда. — Но става дума за тежка работа. Оран, садене, жътва, цепене на дърва и тъй нататък. Тази ферма трябва да се самоиздържа. Струва ми се, че това по-скоро е мъжка работа.

— Първо — отвърна момичето, — ако имаш кон, мога да ора цял ден. Второ, старата госпожа Суангър ми разказа за затрудненията ти. Не забравяй, че годните за работа мъже ги няма. Жестока истина, но така стоят нещата.

Ейда скоро научи името й — казваше се Руби и макар външно да не вдъхваше доверие, тя убедително твърдеше, че може да върши всичко в една ферма. И най-важното, Ейда откри, че Руби я развеселява. Бе сигурна, че има добро сърце. И макар да не бе прекарала и ден от живота си в училище и не можеше да чете и да напише дори името си, на Ейда й се стори, че вижда у нея искрица, ярка и плътна като онази, която се получава при удар между стомана и кремък. Имаше и още нещо: също като Ейда, Руби бе загубила майка си още при раждането. Това стана основата за сближаването им, макар иначе да нямаха много общо. Не след дълго, за своя собствена изненада, Ейда установи, че е склонна да я наеме.

— Не съм работила като работничка или слугиня, защото чувам лоши работи за тоя вид работа. Но Сали ми каза, че ти трябва помощничка и както виждам, е права. Искам да кажа, че можем да се разберем.

Сега ще трябва да говорим за пари, помисли си Ейда. Монро никога не бе се допитвал до нея по въпросите на наемането на работна ръка, но бе останала с впечатлението, че обикновено работниците не се пазарят.

— Точно в момента и вероятно още някое време парите ще са проблем — каза тя.

— Не става дума за пари — отвърна Руби. — Както казах, не съм много склонна да се главявам на работа. Просто казвам, че ако ще ти помагам, и на двете трябва да е ясно, че всяка сама ще си изхвърля нощното гърне.

Ейда се засмя, но изведнъж си даде сметка, че това не беше казано на шега. Руби настояваше на равенството. От гледна точка на Ейда това бе странно. Но като се замисли, си каза, че тъй като никой не се реди на опашка за работа и тъй като цяло лято така или иначе сама бе изхвърляла нощното си гърне, искането бе напълно справедливо.

Докато договорят и останалите условия, черно-жълтият петел мина край верандата, спря се и ги зяпна. Разтърси глава, при което червеният му гребен се преметна от едната на другата страна на главата му.

— Мразя тази птица. Опита се да ме накълве.

— Аз не бих държала зъл петел — каза Руби.

— Тогава как да се отървем от него?

Руби я погледна с огромно недоумение. После стана, слезе от верандата и с едно светкавично движение сграбчи петела, пъхна го под мишница и с дясната си ръка откъсна главата му. Той се замята под ръката й и след малко се укроти. Руби хвърли главата в храстите край оградата.

— Ще е жилав, тъй че най-добре да го сложим да ври още сега — каза Руби.

Към обед месото на петела започна да се отделя от костите, а в жълтеникавия бульон се варяха топки тесто, колкото котешка глава.