Димитър Мантов
Цар Симеон (3)

1.

Вече не помня откога стана в мен привичка да отлагам решаването на неприятни или сложни дела — може би след първите десетина години на царуването ми, когато разбрах, че върволицата от просители никога няма да свърши, а нещата, които чакат моето „да“ или „не“, дори само през един ден не могат да бъдат записани и на най-дългия пергаментов списък.

Една от тия отлагани работи е животописът на баща ми. Неколцина книжовници се опитаха да очертаят делата му, но те от славословия нищо не направиха. Едва миналата година ми попадна разказа на кавхан Тодор. Малко преди да умре, той разправял на внука си, който носи неговото име, забравени подробности за първите походи на княз Симеон. Подтикът за това били някои обвинения — към княза и кавхана, че ако не били щастливи случайности, княжеството едва ли не щяло да загине.

Истина е, че след покръстването светецът-княз Борис-Михаил вече не е воювал с ромеите — дълготрайният „дълбок мир“ не само успокоил вътрешно княжеството, но и отворил вратите за разгърната търговия с империята и с други близки и далечни страни.

Истина е също така, че баща ми, веднага след като поел управлението, се заел да доведе докрай онова, което за княз Борис-Михаил било всекидневна грижа в продължение на двадесет и три години — чрез славяно-българския език и славяно-българската книжнина да се създават условия за пълно сливане в едно на българи^[1] и славяни.

Младият, двадесет и осемгодишен княз Симеон напълно изхвърлил гръцкия език от богослужението и след като сложил навсякъде българи за епископи, не оставил в нито един манастир грък-игумен, дори в селата се появили свещеници, славяни и българи — ученици на отците Климент и Наум.

Тъкмо оттук започва и разказът на кавхан Тодор, който сега прелиствам:

„… Ромеите първи започнаха. Нашите сходници^[2] в ромейската столнина ни съобщиха, че всичко започнал бащата на императорската любовница Зоя — Стилиян Зауца, който не само бил от долен произход, но и се отличавал с долни дела. Когато умря Теофано, законната жена на император Леон, Зоя, наричана още «с очи, които изгарят като въглен» зае нейното място, а баща й бе удостоен с нарочно учреденото звание василеопатор. Императорът, подучен от своите съветници, решил да накаже княз Симеон, загдето гони гръцките духовници и наредил българското тържище от Цариград да бъде преместено в Солун. И тогава Стилиян Зауца чрез своя доверен слуга евнуха Мусик уредил закупвачи на митото да бъдат двама гърци от Елада — Ставраки и Козма — търговци и лихвари. Тъкмо тия двамата започнали да налагат на българските търговци в Солун тежки мита. Знайно е, че нашите търгуват със стоки, които пренасят с кораби по Великата река^[3] и по Черно море — и това са стоки не само от Българско, но и прекупвани чак от Моравско, Немско и от Руските земи — и срещу тях внасяха онова, което може да се намери на цариградския пазар, а този пазар е голям и какво ли няма на него. Сега пътят ставаше много по-дълъг, и в Солун, като нямаше представители на българския княз, нашите търговци изцяло бяха в ръцете на ромейските закупвачи и митничари. Отначало по един, по двама, после кажи-речи всички големи търговци, насъбрани заедно, дойдоха в двореца и замолиха княза да направи така, че ромейския император да върне обратно българското тържище в Цариград. Князът обаче виждаше, че е засегната не само търговията ни, но и друго — докато траеше мира в ромейската столнина, лека-полека покрай тържището се бяха заселили много българи — чрез тях научавахме какво става в Свещения дворец, можехме, като не жалим златото, да влияем на някои от висшите ромейски сановници.

Всичко това накара княза да изпрати нарочно пратеничество до императора, който обаче отказа да върне тържището в Цариград.

Така се стигна до войната — първата война на новия тогава княз с ромеите.

Трябва да призная, че в Цариград бързо научиха за настъплението на нашата войска — ромеите имат добра служба със светлинни знаци от стражева кула на стражева кула. След като слязохме в Загоре^[4], ние настъпихме по левия бряг на Тонзос^[5]. После поехме по познатия път за Адрианопол^[6]. Не бяхме подготвени за превземане на крепости и затова отминахме Адрианопол, като оставихме няколко конни дружини да наблюдават тази голяма твърдина. Войската ни — около тридесет хиляди ратници, беше повечето конна. Срещу нас император Леон VI изпрати двадесет хиляди души, сред които преобладаваха пешаците, но това бяха все отбрани воини от ромейската столнина, водени от военачалника Кринит — човек, произхождащ от арменски княжески род.

Есента тъкмо започваше, а знайно е, че добре е походите и войните да начеват, когато пукне пролетта. Но бойното щастие ни осени и в сражението ние, като обхванахме двете крила на ромейската войска, с конните си дружини й пресякохме пътя за отстъпление. И така пленихме много от архонтите^[7] и повечето от наемниците-хазари, на които князът заповяда да отрежат носовете и тъй да ги пратят в Цариград. Но в ратно време несполуката понякога следва сполуката и ние бяхме принудени да спрем похода си към Цариград, защото се получи вест, че маджарите са нападнали нашите владения отвъд Великата река. Този народ, съставен от няколко племена, беше притесняван по различни начини от най-големия си враг — печенегите. Пет години преди това маджарите напуснали старите си живелища и се заселили в Ателкуз^[8]. През лятото на същата тази година, когато ние тръгнахме срещу ромеите, маджарите нападнали Моравия, където плячкосали каквото могли, после опустошили Панония и на връщане към своя Ателкуз ограбили нашите земи. Князът беше поразен, никога не беше очаквал такъв удар в гърба. Върнахме се в Преслав. Чакахме да видим накъде ще потеглят ромеите, които продължаваха да воюват с арабите. Съгледвачи съобщиха, че в устието на Великата река са се появили няколко ромейски военни кораба. Но повече от това не можахме да узнаем. След време се разбра какви ходове предприел император Леон. При нас той изпрати архонта Константинаки с предложение да започнем преговори за мир, а при маджарите със споменатите кораби се появил патриция Никита Склир, който с подаръци и обещания за богата плячка убедил главатарите Арпад и Козан да ни нападнат. Ромеите поели задължение да прекарат със свои кораби маджарите през реката. Пак по същото време василевсът изпратил някой си Анастасий чак в Регенсбург при император Арнулф — той успял да получи уверението на господаря на франките, че няма да напада маджарите, когато те тръгнат срещу нас. И последната мярка на василевса за Новата година била да повика в Цариград прочутият пълководец, патриций и доместик Никифор Фока, който дотогава се сражавал с арабите — и му заповядал да подготви голяма войска срещу нас.

Ние бяхме принудени да се готвим за война и на север, и на юг. По нареждане на княза императорският пратеник Константинаки беше затворен в крепостта Мундрага — от преговорите за мир нищо не излезе. През цялата зима строихме отбранителни съоръжения по реката срещу маджарите — опъвахме дебели въжета и вериги, укрепявахме кулите при бродовете. Но като мислехме, че главният удар ще е от юг, за там отделихме по-голямата част от войската. И наистина, Никифор Фока поведе голяма войска срещу нас, стигна до границата, обаче не навлезе в наша земя. Аз и досега смятам — за разлика от някои княжески венцехвалители, че Фока се оказа по-умен от нас — като не премина границата, той ни принуди да придвижим войската си далече на юг, а в това време патриция и друнгария Евстатий начело на ромейската флота стигнал устието на Великата река. Ромеите успели да прережат въжетата и да скъсат веригите и започнали да прехвърлят маджарите на десния бряг.

Предвождани от сина на Арпад — Лиунтин, маджарите опустошавали нашите селища.

Князът, сепнат както и предната година от този внезапен удар, остави мен с една част от войската край границата, за да спра Никифор Фока, ако тръгне срещу нас — а сам замина към устието на Великата река. Докато той се придвижвал, маджарите разбили войските, които охраняваха още от зимата десния бряг. Там станала страшна сеч, от дружини по петдесетина воини оцелели по двама-трима. Станало и още едно сражение, след което князът бил принуден да се укрие в крепостта Дръстър^[9]. Казват, че той бил като разярен лъв в клетка, защото, докато стоял в крепостта, маджарите опустошавали княжеството, като стигнали чак до Преслав. А в това време на южната граница Никифор Фока не проявяваше никакво желание да ни напада. Изходът бе да се започнат преговори за мир. Наши пратеници се появиха при друнгария Евстатий, който със своите кораби продължаваше да стои при устието на Великата река. Предложението ни беше: маджарите да напуснат княжеството, тогава ще започнем преговорите, като предварителното условие е да бъдат обменени пленниците. Друнгарият бързо съобщи тия условия на василевса, който се съгласи. Маджарите получиха богат откуп за пленените българи и се завърнаха в живелищата си отвъд реката, а към Преслав тръгна императорският пратеник Леон Магистър, който трябваше да води преговорите за окончателен мир. Но князът продължаваше да стои в Дръстър, а Леон Магистър бе задържан в крепостта Мундрага, откъдето пуснаха предишния пратеник Константинаки. Ромейските кораби се завърнаха в Цариград, а също така и войската, която началстваше Никифор Фока. Едва тогава и аз се завърнах в Преслав, където наскоро след това дойде и князът…“

Чета и препрочитам откровението на кавхан Тодор и си мисля: съдбата на владетелите е да носят отговорност не само за своите постъпки, а и за действията на хората, които ги окръжават. Тъкмо това е карало покойния кавхан, когото помня като честен и откровен човек, да не прави преценка на първите войни на баща ми — чувствал се е негов съучастник и е искал да поеме част от неговата отговорност. Така, с прикриване и с притаяване на истината, се създава невярна представа за един или друг човек. В съзнанието на младите, които само слушат за великия цар Симеон, той се възправя като издялан от скала. А баща ми наред с качествата си на велик владетел беше и чрезмерно горд, невинаги се владееше, подаваше се на чувствата си и не всякога пресмяташе постъпките си. Нека ми бъде простено, че говоря тъй за цар Симеон, който остави блясък и слава след себе си. Той имаше велики прозрения на държавник, имаше и сила да води хората след себе си — но, изглежда, беше надхвърлил своето време. Бяха минали само четири десетилетия от покръстването, единството на народа ни, съставен от различни по дух племена, не беше затвърдено — а от хилядите Симеонови воини и от техните семейства се изискваше сила и издръжливост — в името на какво? На християнския бог — ще отговоря аз, който е бог-обединител. А бог ни покровителствува само когато смиряваме гордостта си…

Не беше моят отец от хората, които не си отмъщават. Навярно още в Дръстър е обмислял как веднъж завинаги да се справи с опасността от север. Той едва дочакал оттеглянето на ромеите и изпратил таен пратеник при печенегите — предлагал им заедно да нападнат маджарите. А в това време пишел подигравателни писма до затворения в Мундрага Леон Магистър. Цялата преписка между двамата е съхранена. Ето какво пишел баща ми на императорския пратеник:

„По-миналата година твоят император се показа достоен за учудване, като съобщи за слънчевото затъмнение и времето му; той показа не само месеца, седмицата и деня, часа и минутата му, но така също и колко време ще трае това затъмнение. Казват, че той познава и много други неща по течение на небесното движение. Ако това е истина, то той знае и за пленниците; а като знае, той би могъл да каже дали те ще бъдат пуснати от нас или задържани. И тъй обади едно от двете и ако познаеш нашето вътрешно мнение, като награда както за предсказанието, така и за пратеничеството ще получиш пленниците. Поздрав!“

Докато протакал преговорите, минала зимата, а в началото на пролетта^[10], когато маджарите тръгнали на поход към съседните славяни, печенегите и българите нападнали живелищата им в Ателкуз. Такова голямо клане едва ли е ставало за последните сто години. Колкото маджари оцелели — и тия, които били в поход — след това веднъж завинаги се преселили нагоре покрай Великата река^[11]. Завърнал се от победния си поход, князът се явил в Мундрага и заявил на Леон Магистър: „Няма да сключа мир, ако не получа всички пленници“. Ставало дума за българите, откарани предната година от маджарите и откупени от император Леон. Императорският пратеник съобщил това на своя господар, който приел условието — ромеите продължавали да се сражават с арабите. Кавхан Тодор заминал за Цариград, където получил пленниците. Ромеите сключили примирие с арабите, защото баща ми не изпълнил обещанието си и не им върнал пленниците, а това означавало, че всеки миг може да ги нападне. Така и станало — през лятото той нахлул с многобройна войска по посока към Цариград. Леон VI заповядал на заместника на Никифор Фока — Леон Катаклон да прехвърли войските си през Босфора и да тръгне срещу българите. Нашите и ромеите се срещнали при крепостта Бурдица^[12]. Нашите обхванали фланговете на ромейския боен ред, в тила им се появили конници и станала кървава сеч. Военачалникът Катаклон успял да избяга, но били убити много видни ромеи, сред които неговият помощник патриция и протовестиария Теодосий. Войската ни не била подготвена за обсаждане на крепости, нито пък била толкова голяма, че да заплаши Цариград. Но въпреки това императорът наредил да дадат оръжие на пленниците-араби, защото вече нямало друга войска в ромейската столнина. И все пак князът се явил под стените на Цариград и там бил сключен мирен договор. Князът се заклел, че няма да върши нищо неизносно спрямо ромеите, а ромеите се задължили всяка година да му изпращат в пограничния град Девелт скъпи подаръци. Освен това князът получил и малко земя покрай морето — така се възстановила границата от времето на княза-кръстител. Този мир продължи цели седемнадесет години. А виновниците за преместването на българското тържище били подстригани в монашеско звание…