Димитър Мантов
Цар Симеон (16)

2.

Рядко има ранен пролетен дъжд с гръмотевици — но тъкмо това се случи тази година и в престолнината не закъсняха да заговорят: според гадателните книги това означава смърт на велик мъж. Може би ще умре император Роман Лакапин, най-големият враг на българското царство? Или и тримата императори ще отидат в земята, покосени от незнайна болест?

Всичко това достигна до царя — с преувеличения, на които са способни само угодниците и ласкателите.

 

 

… Не желая ничия смърт. Плътта, животът на която е като сън, също има свои радости и нека всеки ги изживее, докато му е съдено.

И като се разхождаше из дворцовата градина, той търсеше в съзнанието си думи, които успокояват. Но напрежението, което се увеличаваше в навечерието на новия поход — в двореца, в престолнината, в цялото царство, се предаваше и на него, и той се питаше: защо сега, когато съм на върха на силата си, започвам да се съмнявам във всяка следваща стъпка?

Дворцовите книжовници го възхваляваха като „велик между царете“, „всемогъщ владетел“. Но имаше и „непребродими вечни векове“, за които напомняха същите тия книжовници, имаше и грехове, за които някога и някъде трябва да даваш отчет, имаше и едно потрепване на сърцето, което от време на време като че ли замираше в гърдите му.

Покоище търсеше самодържецът. Казваше си: най-сетне ще падне Цариград и там някъде край Босфора за мене ще се намери тихо кътче. И нека в това покоище мишките свободно да шетат, нека паяците безшумно да плетат мрежи в ъглите, нека по диадемата и по украсения със скъпоценни камъни прадядовски меч се стели прах — тъкмо това години наред най-много липсваше на царя.

Липсваше му и друго: чистотата и искреността на детската молитва — защото и в молитвите към всевишния той вплиташе страстите и вълненията си.

… Да застанеш в средата на Кръглата църква, която е в средата на престолнината и на преславското поле, така както Велики Преслав е средището на царството (и както Цариград ще бъде!), и там, под високия купол да усетиш как херувими разперват над тебе криле и да видиш с лъчезарен детски поглед как сводът се разтваря и бог Саваот те приютява в топлата си прегръдка…

Но кога ще застане сред Кръглата църква съвсем сам? Там сега се разливат гласовете на псалтове и на свещеници със златоткани одежди, които възнасят славословие за великия сред царете…

И царят се луташе из двореца и не знаеше коя врата да открехне. Синовете му имат свой живот, в който той, царят-отец не може да проникне. Петър е добър и умен, но вижда само едната страна на нещата. За него има само добро или зло, само черно или бяло, не може да допусне дори за миг, че съществува добро, което причинява злини, и зло, което е начало на добро. Такива хора са великолепни като изпълнители на чужди замисли.

… Отиде си и Николай Мистик. Когато главният ти враг умре, нещо умира и в самия тебе. Това Петър също не може да разбере.

Помнеше целувката на патриарха по челото си — тогава целият потръпна. Устните на стареца бяха сухи, той дишаше шумно и говореше с шепот — какво, сега не можеше да си спомни, навярно думи на молитва или псалом, или просто пожелание за мир — защото патриархът все за мир говореше и пишеше в посланията си — мир, който ще спаси империята от рухване. За империята се грижеше той, за тримата императори, за гръцката вселенска църква, за себе си…

Но един ден великият сред царете ще мине през Златната врата и ще се появи на Триумфалния път — и този ден е близък, съвсем близък!

 

 

… Къде е Иван?

Той се занимава само с коне и лов, не го свърта нито в двореца, нито в престолнината.

А Венеамин?

Нямаше го в неговата горница и царят тръгна да го търси. Откри го в дворцовата градина — седеше на един от ниските зидове с книга в ръце, а над него плющяха гълъбови криле и наоколо се носеше аромата на момина сълза.

На седемнадесет години сам царят беше правил същото — запълваше дните си с четене, а нощите — със здрав, упойващ сън, но сега кроткият вид на сина му го подразни — защото и той като Иван не търчи по горите? Или защо като Петър не обикаля близки и далечни манастири?

Като видя баща си, момъкът затвори книгата, която четеше, и сложи отгоре ръце. Този жест накара царя да приближи и да протегне ръка. Но Венеамин продължаваше да седи с ръце върху ръкописа.

— Дай! — ниско рече царят-отец и едва тогава момъкът, като се изправи, му подаде книгата.

… Видение Исайево. Ангелът възвежда Исайя на небето.

„… И се възкачихме аз и той на твърдта, и видях там велика битка. И рекох на ангела: «Каква е тази война, и завист, и битка?». И той ми отговори: «Това е войната на дявола и не ще престане, докато не дойде онзи, който ще го убие с духа на своята сила».“

Царят прелистваше книгата. На едно място прочете:

„… Не скърби, нито бъди печален.“ Той повтори думите на глас.

Венеамин стоеше мълчалив пред него, извил встрани глава.

— И това доживях — въздъхна царят, — в двореца да проникнат еретически книги!

— Отче, прости…

— Не прощавам! — повиши глас царят и захвърли книгата в краката на сина си.

 

 

… Не скърби, нито бъди печален. Но защо да скърбя, защо да бъда печален? — ядосваше се на себе си царят. Не можеше обаче да прогони тия думи от съзнанието си.

Дни наред прочетеното от видението на Исайя го преследваше с откъслечни изрази.

„… Каква е тази война, и завист, и битка?… Войната на дявола… И не ще престане, докато не дойде онзи, който ще го убие с духа на своята сила.“

И изведнъж — както се разхождаше из градината и се любуваше на пролетните цветя, гърдите му се сковаха — не можеше да си поеме дъх, усещаше как кръвта бие в слепите му очи, а сърцето му ту затуптява, ту там, в гърдите зейва страшна празнина.

Телопазителят, който го намери проснат върху обраслите с трева плочи, така се развика, че скоро се струпаха неколцина придворни, дойде и презвитер Григорий, който беше един от лечителите на царя — с билки, както отец Йоан Екзарх.

Някой се досети и от горницата, където съхраняваха походните вещи на владетеля, донесоха сгъваемото му легло — внимателно го положиха на него и го завиха с дългия вълнен плащ, с който бе паднал върху плочите.

 

 

… Защо не се вижда нито един планински връх? Искам да гледам надалече, тук ще се задуша!

Това там не е ли Черни връх?

Още ли го наричат така? Защо все още има черни имена в моето царство?

… Ме гнорѝзите? Познавате ли ме? — на гръцки и български питаше той хората около себе си, които виждаше само като тъмни сенки.

— Пресветли царю, познаваш ли ме? — надвесен над него повтаряше презвитер Григорий.

… Познавам ви, всички ви познавам. Толкова години за вас късам частици от себе си. Не, не говоря право — и за вас, и за себе си…

Причастието се разля по брадата на царя, презвитер Григорий избърса устните му с копринена кърпа, разтвори тънък ръкопис и отново се надвеси над умиращия:

— Пресветли царю, събери сили, помоли се с молитвата на свети Кирил…

Царят мълчаливо кимна със затворени очи.

… Защо бягат поданици на царството ми в империята? Роман Лакапин казва, че били двадесет хиляди. Георги Сурсувул твърди, че не са повече от пет хиляди. Но и петстотин или петдесет да са — нали са българи?

— Ме гнорѝзите? Познавате ли ме?

— … Господи, боже мой, който си създал всички ангелски чинове и безплътни сили; който си разперил небето и основал земята, и воичко що съществува си привел от небитие в битие… — четеше молитвата на свети Кирил презвитер Григорий, но до царя думите достигаха в обратен ред:

— … от битие — в небитие…

Някой високо каза:

— Донесете походния трон!

А когато донесоха трона и го поставиха под разлистения стар бряст, няколко души внимателно пренесоха царя на него. Стана му по-добре — можеше да си поеме дъх.

Вече можеше да вижда върховете на планината.

Ето, оня е Черни връх!

Някой се изкачва бавно нагоре, нещо познато има в наведеното напред слабо тяло.

Приятелю Иоане! — искаше да викне царят, но езикът му не се превърташе и по челото му се появи пот.

А Йоан Екзарх продължаваше да възлиза бавно нагоре. Той знае накъде върви — завидя му царят и му се поиска да тръгне и той, но не можеше дори да си помръдне ръката.

… Ще се сети ли някой да преименува този Черен връх — и да го наричат всички, така и да остане в потомството — Царев връх?

И защо са нарекли това хубаво цвете с такова тъжно име — момина сълза?

Отец Йоан внезапно се обърна и махна с ръка:

— Ела, аз съм вече тук!

— Къде си… къде? — чу царят слабия си глас.

— Отвъд болките и страданията, отвъд всичко!

Дъхът на момината сълза целия го изпълни, той простря ръце напред, после внезапно ги отпусна и застина така — с длани върху подлакътниците на походния трон.

Над Черни връх се появи тъмен, градоносен облак.