Шюсаку Ендо
Море и отрова (6)

V.

През оная нощ, когато бабата издъхна, Сугуро бе спал в лабораторията. Вероятно там се беше простудил. Чувствуваше, че има температура и усещаше огромна слабост. Работеше до Тода на масата в лабораторията и главата му се пръскаше от болки, и му се гадеше.

— Май те е прихванала туберкулозата на бабичката, а? Я се виж какъв си пребледнял — рече му Тода.

Сугуро се погледна в огледалото. Наистина лицето му беше бледо и подпухнало, а погледът му мътен. Малко по-късно една сестра надникна и каза:

— Доктор Шибата ви вика и двамата в кабинета си.

Сугуро си спомни, че това бе същото момиче, което по време на операцията проверяваше кръвното на госпожа Табе.

— Какво, вика ли ни? Сега, веднага?

— Да, нареди веднага да отидете.

— Мен такава глава ме боли.

Но Сугуро с усилие превъзмогна слабостта в тялото си и тръгна с Тода. Когато влязоха във втора лаборатория, освен доцента и Асай там завариха пълничък с червендалесто едро лице военен лекар. Той изгледа двамата аспиранти, стана, сбогува се набързо и излезе от стаята.

В мангала със синкав пламък тлееха сребристи въгленчета. На масата лежаха торбички с тютюн и чаши с медицинско вино.

— Сядайте, ей там. Оня си забрави тютюна.

Доцентът размахваше равномерно крака и въртящият се стол под него поскърцваше.

— Тода, Сугуро, запалете, де. От тютюна на военния.

Асистентът Асай стана от стола си, отиде до прозореца и се загледа навън. И Тода и Сугуро разбраха, че двамата се канят да им кажат нещо, но се чудеха още откъде да подхванат.

По месестото лице на Шибата се разля усмивка и той се обърна към Тода.

— Колега Тода, тема на работата ти беше „Индукционно лечение на каверни“, нали? И как, върви ли? В такова време е толкоз тежко да се занимава човек с научна работа. Освен труда на Моналди, едва ли нещо ново си намерил.

Тода не отговори, а се протегна към масата и си взе от тютюна. Сви цигара и я запали. Разнесе се специфична миризма. От нея или от миризмата на горящите въглени на Сугуро просто му призля и почувствува пристъпи на гадене.

— Колега Сугуро, аз май загубих.

— А? — Сугуро едва намери сила да се обади. Тресеше го и главоболието му бе станало нетърпимо. — Какво загубихте?

— Ами оная от общата стая взе, че умря, преди да съм успял да я оперирам. А се бях наканил да опитам един нов способ.

— И сега се чувствувате сякаш ви се е изплъзнал дивеч, нали? — иронично попита Тода.

— Не, по-скоро нещо като нещастна любов. А, доценте? — обади се от прозореца Асай със сладникавия си женски глас.

Сугуро едва понасяше миризмата на въглищата в мангала и с огромни усилия се сдържаше да не повърне. „Ох, да казват най-после, каквото имат да казват!“ — съвсем отмалял мислеше той.

Но доцентът бе свел поглед и въртеше върху дланта си една чаша.

— Абе все едно Стария… може и утре дори да ви извика на разговор, та… Всъщност… — започна най-после той. — Тук дълго обсъждахме ще се съгласите ли и вие двамата да вземете участие, или… — доцентът спря и отново започна да върти чашката върху дланта си.

Сугуро изтри с ръка лепкавата пот от челото си. Въглищата в мангала се разгоряха и в стаята се размириса на развалена риба.

— Всъщност става дума за нещо изключително. Като лекари… с една дума, в тоя смисъл, шанс, за който може само да се мечтае. — Доцентът въртеше чашата върху дланта си, а столът под него скърцаше равномерно. — Вие се досещате естествено, че след въпросната операция Стария загуби преднина пред професор Кандо от Втора хирургия. Сега не би било зле да си подадем с тях ръце и да действуваме дружно с военните от Западния военен окръг… Затова няма защо напразно да отказваме дружелюбното им предложение и да обиждаме чувствата им… Разбира се, ако не желаете, то си е ваша работа. От Втора хирургия ще вземат участие заедно с професор Кандо петима, от наша страна Стария, ние с асистента Асай и вие двамата също, ставаме пет души.

— Някаква операция ли имате предвид? — попита Тода.

— Аз не ща да оказвам давление върху вас. Просто, ако не желаете да участвувате, трябва да запазите тайна. На всяка цена. Иначе става опасно.

— Ама за какво става дума?

— За вивисекция на живи американски военнопленници.

 

 

В мрака на нощта Сугуро отвори очи. В далечината бучеше морето. Вълните с грохот се разбиваха върху брега и отново с глух тътен отстъпваха назад.

„Защо ли ме въвлякоха в тая история с военнопленниците“ — събуден напълно, започна да мисли. Всъщност никой не го беше въвлякъл. Наистина, ако тогава в стаята на доцент Шибата пожелаеше да откаже, можеше да го направи. Но той мълчаливо се бе съгласил, защото се бе повлякъл по Тода, може би. Или защото така силно го болеше този ден главата и му се гадеше неудържимо. Въглищата тлееха в мангала, а от цигарата на Тода се разнасяше ужасна миризма.

— Колега Сугуро, какво решаваш? — Асай бе тикнал глава до сами лицето му и очилцата му без рамки проблясваха. — Имаш пълната свобода сам да решаваш. Наистина.

След това в стаята се бе върнал пълният военен лекар и бе рекъл с усмивка.

— Тия дяволи най-невъзмутимо са убивали с бомбите си. Западният военен окръг ги е осъдил на смърт. Безразлично е всъщност къде ще бъдат убити. Даже този вариант е къде-къде по-добър за тях. Ще ги упоите с етер и тъй ще си умрат, без да разберат дори.

„Все едно — мислеше си Сугуро. — Приех, може би, защото въглените тлееха. Или цигарата на Тода беше виновна. Това или онова, все едно. Няма какво да мисля толкова сега. Трябва да се опитам да заспя. И да мисля, нищо няма да излезе. Не мога сам оправи този свят.“

Потъваше в сън, но отново скачаше. Отваряше очи и пак се унасяше, сънуваше се залюлян върху вълните на черното море като малка безпомощна тресчица.

От този ден Тода и Сугуро отбягваха да се погледнат в очите. Насочеше ли се разговорът им към опасната тема, един от двамата веднага го променяше. Не бяха споделяли взаимно защо са приели всеки за себе си предложението на доцента. В лабораторията само рядко разменяха по някоя и друга тема и всеки мълчаливо се захващаше за работата си.

В деня преди операцията асистентът Асай тайно им раздаде документите с описанието на опитите. Предвиждаше се да бъдат използувани трима пленници и вивисекцията да се ръководи от Първа хирургия.

Целта на опитите бе следната:

1. В кръвта на първия пленник да се вкара физиологичен солен разтвор. Да се провери какво е допустимото количество до настъпване на смъртта.

2. Да се установи максималното количество въздух, инжектиран във вените на втория пленник, до пълното му умъртвяване.

3. Да се установи в каква степен могат да бъдат изрязани белите дробове на третия пленник до настъпване на смъртта.

Хирурзи: професор Хашимото, доцент Шибата.

Първи асистент: Хироши Асай.

Втори асистент: Цуйоши Тода.

Трети асистент: Джиро Сугуро.

Опитът с първия пленник бе особено важен за военновременната медицина. В кръвта на ранени бе преливан подобен разтвор в състав 85 грама готварска сол на 100 грама дестилирана вода. Считаше се, че в човешкото тяло могат да бъдат прелени два-три литра, но точното количество не бе установено.

И при втория случай неизвестните бяха твърде много. Резултатите от опити със зайци показваха, че при вкарване само на 5 куб.см. въздух в кръвоносните съдове настъпва незабавно смърт. Но неизвестно бе какво е допустимото количество при човека.

Третият опит бе от особено значение за белодробната хирургия. Професор Секитучи от университета Тохоку и професор Осава от Осакския имперски университет бяха открили особено надежден метод за изрязване на белите дробове. Оставаше да се разреши проблемът за степента, до която бронхиалните тръби могат да се изрежат без опасност за живота на болния.

Сугуро внимателно прегледа проектите за опитите. Дойде му наум, че идеята за първите два случая бе не на Стария, а на доцент Шибата. И в съзнанието му бавно изплува отпуснатото месесто лице на доцента.

Беше в навечерието на първия опит. В лабораторията Сугуро без особена нужда подреди чекмеджето и се зае да разтребва масата. Тода пушеше и втренчено го наблюдаваше.

— Аз вече ще взема да си тръгвам — наруши мълчанието Сугуро.

— Така ли — с пуст глас отвърна Тода.

— Довиждане.

— Я чакай малко… — извика му Тода.

Сугуро вече бе хванал дръжката на вратата.

— Кво?

— Седни за момент.

Сугуро се върна и седна, но не проумяваше какво да каже. Каквото и да кажеше, щеше да е лъжа, и безспорно Тода щеше да му се присмее.

— Цигара? — Тода отвори целулоидната табакера и му предложи една от своите саморъчно свити цигари. Сугуро взе една, запали я и без да пророни дума, се втренчи в горящия й край.

— И ти си един идиот — избърбори Тода.

— А?

— Още имаш шанс да се откажеш, ако искаш.

— М-м.

— Не се ли отказваш?

— М-м.

— Дали има бог?

— Бог?

— Абе, странен разговор, няма що. Човек не може да се отърве от туй, дето му е писано. Съдба ли се вика, как ли? От нея може да те избави само онзи, дето го наричат бог.

— Не знам. Не разбирам — тихо отвърна Сугуро и остави загасналата цигара на масата. — Вече ми е все едно има ли бог, няма ли бог.

— Може и така да е. Тя май оная бабичка ти беше нещо като господ, а?

— Може би.

Сугуро стана, взе торбата за въздушна тревога и излезе в коридора. Този път Тода не го спря.