Шюсаку Ендо
Море и отрова (5)

IV.

Свидетелите мълчаха за неуспеха на операцията, но мълвата проникваше в аудиториите и в отделенията. Било то в стаята на сестрите, или в някои от лабораториите, съберяха ли се двама-трима души, разговорът непременно се завъртваше около това.

Независимо че семейството на госпожа Табе бе свързано по роднинска линия с професор Осуги, открит протест от тяхна страна не постъпи, но възпитаниците на покойния декан, професорите от Вътрешното отделение недоволствуваха явно срещу Първа хирургия, която, противно на мнението им, бе избързала с операцията. При всички случаи вече нямаше никакви шансове за издигане кандидатурата на Стария в изборите за декан.

На Сугуро всичко това му бе напълно безразлично. Усещаше душата си пуста, а тялото натежало и отпуснато. Не изпитваше вече никакъв ентусиазъм или интерес нито към работата, нито към болните, нито пък към болницата изобщо.

На третия ден след смъртта на госпожа Табе доцент Шибата, сякаш случайно спомнил си, обяви, че предлага операцията на бабата да бъде отложена с два-три месеца.

— Още един смъртен случай и авторитетът на отделението ни ще бъде напълно съсипан — рече той и месестото му лице се разтегна в усмивка. Думите на доцента едва достигнаха до съзнанието на Сугуро. Той нито се зарадва особено, нито пък изпита желание по-скоро да извести старата жена.

Наблюдаваше как в огрения от бледото зимно слънце двор прислужникът продължава да размахва лопатата си и си мислеше докога ли ще копае оня. Пресмятайки, той установи, че вече две седмици старият човек ровеше все на едно и също място. Имаше вид сякаш скрито мъсти на онези, дето му бяха наредили да отсече тополата, или изобщо на целия този свят, та копаеше и зариваше, зариваше и копаеше до безкрайност.

Понякога Сугуро се питаше какво да прави по-нататък. „Това ли значи да си лекар? Това ли е медицината.“ Но при подобни мисли го обземаше вялост, пък и нищо не можеше да измисли. Сега, когато всеки момент очакваше да го мобилизират, вече изпитваше пълно безразличие към всичко.

Понякога обаче чувството за пустота внезапно се сменяше с яростен гняв. Старата жена той удари именно в такъв момент.

Един ден по време на преглед тайно от останалите болни остави до възглавницата на бабата бучка гликоза. Видя, че с крайчеца на окото си Мицу Абе го забеляза, но той даде вид, че нищо не се е случило. Не беше за пръв път да оставя по някоя и друга бучка на женицата. На следващия ден Сугуро случайно се отби в общата стая. Старата жена бе закрила лице с тъничките си ръце и спеше. А подарената от него жълтеникава бучка гликоза се въргаляше непокътната на пода. „Съвсем се е разглезила. Мисли си, че стига да ме помоли, винаги съм готов да й дам.“ Сугуро знаеше, че за бабата гликозата беше скъпоценност, която тя можеше да размени срещу нещо за ядене от някой друг болен. И затова силно се раздразни.

Същия ден следобед извикаха в лабораторията всички болни от общата стая, за да им направят кръвна картина. Мицу Абе се появи, но бабата я нямаше.

— Защо я няма? — попита Сугуро.

— Ами, тя рече, че нещо не й е добре.

Сугуро нахлу в опустялата обща стая. Бабата седеше отпуснато върху разбърканите завивки на леглото си. Беше с гръб към вратата и хванала с две ръце парчето гликоза, гризеше като мишка. При вида на приведения й гръб и жълтеникавите й редки разбъркани косици Сугуро изпита неудържимо отвращение.

— Защо не дойде?

Старата жена притисна с ръце устата си и само измуча.

— Нали беше казано всички да дойдат?

Извън себе си от ярост, Сугуро дръпна грубо ръцете й и тя падна на мръсния юрган. Тогава той стовари дланта си върху ужасеното лице на бабичката.

Напоследък Стария рядко се появяваше. Вместо него два пъти седмично с визитациите се захвана доцент Шибата. В бившата стая на госпожа Табе дюшекът бе смъкнат от леглото на земята. По пода се въргаляха няколко парчета от вестник с мръсни следи от обувки по тях.

Може би защото след неуспеха на операцията Стария никакъв не се мяркаше, в стаята на сестрите и в болничните помещения настъпи пален хаос. Разбитият прозорец и коридорът бяха потънали в прах. Санитарките изобщо не си гледаха работата, а болните бяха престанали да се съобразяват с реда и не спазваха часа за почивка.

— Цяла Япония и Първа хирургия са се обърнали надолу с главата — говореше насмешливо Тода и подскачаше от крак на крак, за да се стопли в ледената лаборатория. — Да става каквото ще. А ти по-бързо ставай практикант в армията и се спасявай от това проклето място.

— Да става каквото ще ли? — запримигва Сугуро. — На мен лично вече ми е все едно. Ами ти защо не си уреждаш да постъпиш в армията.

Системата беше такава, че ако медиците — аспиранти постъпеха по собствено желание в армията, след кратка служба ставаха военни лекари-практиканти.

— Кой? Аз ли? — Тода се подсмя с обичайната за него ехидност.

— Или искат да те вземат като прост войник?

— Ще мисля, като му дойде времето. Войнишка смърт напълно ме задоволява.

— Защо?

— Да не би да не е все едно. Дошло е време, когато всички мрат.

Наскоро след това Сугуро отново бе свидетел, как пред входа на Втора хирургия докараха с камион американски военнопленници. Пазеха ги пак две войничета с пистолети на коланите. Американците, стиснали по картоф във всяка ръка, тъкмо се качваха обратно в камиона, когато Сугуро мина покрай тях. Работните дрехи, в които ги бяха навлекли, висяха като торби върху високите им с прекалено дълги крайници фигури.

За разлика отпреди, този път той не изпита никакъв интерес или любопитство. Сред пленниците имаше и мъже на средна възраст с дълги кафеникави бради, имаше и съвсем млади момчета. Видът им не събуди нито състрадание, нито пък омраза. Отмина ги с пълно безразличие, както обикновено се разминава човек с хората на улицата, без в съзнанието му да остане нечие лице. Какво особено имаше в това, че те бяха военнопленници, а той не беше такъв. Самата мисъл за това го уморяваше.

Седмица след случката с американските военнопленници един ден точно по обяд над Фукуока се разрази дълга и страшна бомбардировка, първата след относителен период на затишие. Този път вражеските самолети бяха повече от всякога. В болницата всички се скриха в мазето. Онези от болните, които можеха сами да се движат, слязоха самостоятелно, по-тежките случаи пренесоха на носилки. Факултетът бе на около осем километра извън града, но от тежкия тътен прозорците дрънчаха. Чуваше се ясно и тракането на зенитните оръдия. Ревът на бомбардировачите Б–29 кънтеше в сивото небе чак до мръкване.

Привечер самолетите се загубиха най-после на юг към морето, натам, откъдето се бяха появили. От покрива на болницата се виждаше пушекът, който се издигаше от четирите краища на града. Гореше и универмагът. На моменти пушекът изтъняваше и тогава се виждаха лумналите пламъци на пожарите.

Подмамени, може би, от пушека, от хоризонта на изток допълзяха огромни черни облаци. Заваля студен дъжд, примесен с пепел. Той продължи през цялата нощ. Същата вечер на всички в болницата раздадоха по пет мънички твърди хлебчета като специален порцион от армията. Сугуро беше нощен дежурен, затова остана да прекара нощта в лабораторията. Без да си свали ботушите, той загърна краката си с одеяло, захлупи се на масата и заспа.

Беше още тъмно, когато сестрата го събуди. Умряла бе старицата. Той бързо изтича в общата стая. До леглото на мъртвата гореше свещичка, пред която бе свела глава Мицу. Останалите болни от стаята или не бяха разбрали, или им беше безразлично. Всички лежеха сврели глави под завивките.

Сугуро запали лампата. Бабата лежеше бездиханна, обърната на една страна. От отворената й уста се стичаше слюнка. В лявата си ръка стискаше нещо. Като разтвори с усилие пръстите й, от нея изпадна малко кораво парченце хляб. От онзи, който бяха раздали на болните предната вечер. То се търкулна на пода. Сугуро си спомни как с цялата си длан бе ударил тази злощастна женица, когато я завари да гризе сама в опразнената стая бучката гликоза. Цялото му същество се разтърси от мъка.

— Дали знамето е стигнало до момчето й — тихичко пророни Мицу.

Още тогава, когато написа на знамето „Пълна победа“, Сугуро предчувствуваше смъртта на старата жена. Но не допусна, че тя ще угасне така от само себе си, а не на операционната маса. Преживеният през бомбардировката страх и студеният дъжд през нощта я бяха довършили.

Дъждът продължи и на другия ден. Сугуро, изглежда, беше простинал, защото главата силно го болеше. Трупа на бабата положиха в ковчег. Сковал го бе набързо прислужникът, който копаеше на двора. После той и още един носач го отнесоха нанякъде. Сугуро бе залепил лице на стъклото на прозореца и ги наблюдаваше, как го носят през двора в дъжда.

— Къде ли ще я заровят?

— Откъде да знам. С това и твоите илюзии свършват. Защото да си привързан, значи да храниш илюзии — рече зад гърба му Тода. — Привързаността е празна илюзия, да знаеш.

Сугуро се замисли какво го свързваше толкова дълго време със старата женица. И му се стори, че най-после е разбрал. В това време, когато всички мрат, както казваше Тода, той се бе мъчил да изтръгне от смъртта една душа, неговата първа болна. А сега я отнасяха в мокрия дървен ковчег. „Отсега нататък да става каквото ще и с тая война, и с Япония, и с мен, и с всичко на света“ — помисли Сугуро.