Стивън Канел
Да яхнеш Змията (46)

44.
Щастието от другата страна на дъгата

Правилото при обезвреждане на бомби е: „Липсата на новина е добра новина“, особено когато си имаш работа с ядрен заряд с мощност един килотон. Катастрофата бе предотвратена, когато до експлозията оставаха само няколко минути.

Състоянието на Уилър беше тежко, но нямаше опасност за живота му. Изборът на болницата в Лонг Бийч беше сполучлив, защото там работеха най-добрите хирурзи по огнестрелни рани в щата.

Два дни след като оперираха Уилър и извадиха куршума от гърдите му, лекарите определиха състоянието му само като сериозно и го преместиха от реанимацията в самостоятелна стая на шестия етаж. Той се будеше със спомени за престрелката в канала, но никой в болницата не бе чувал нито за това, нито за бомбата. Не съобщиха за случая и по вечерните новини. Пред вратата му стоеше пазач, който не пускаше никакви посетители, докато не дойде човек от Държавния департамент. Когато Уилър беше достатъчно силен, за да седи и да говори, Лу Фишър отиде при него. Бюрократът с тесните рамене придърпа стол до леглото му и го погледна, като се усмихваше, но без сърдечност.

— Радвам се, че прескочихте трапа — излъга Фишър, който всъщност горещо се надяваше Уилър да умре на операционната маса. Не беше лично, но никой не трябваше да знае колко близо до ядрената катастрофа е бил Лос Анджелис. — Извършихте голямо геройство.

И Уилър мислеше така, но не знаеше какво да отговори.

— Мисля, че трябва да постигнем споразумение, и искам да се уверя в някои неща. Докато бяхте в безсъзнание, версията, която предложихме на пресата, беше, че на летището е имало изтичане на хлор. Счупена кутия по време на разтоварване. Смъртоносният газ се просмуква в атмосферата и така нататък. Направихме разказа колкото е възможно по-скучен и банален. Случката обиколи медиите и бързо заглъхна. Обяснихме, че евакуацията на летището и околностите е била само предпазна мярка.

— Това фактическа или противоречаща на фактите вероятност беше? — иронично подхвърли Уилър.

— Дезинформация.

— Лъжа.

— Вижте какво, да не се отклоняваме от същността на въпроса. Важното е, че ако истината излезе наяве, ще предизвикаме много по-голям смут. Ще има правителствени комисии и политически речи и в крайна сметка няма да излезе нищо добро. Трябва да предотвратим паниката, за да намерим и останалите изчезнали ядрени бомби в куфарчета.

— Много окуражително, но от онова, което видях досега, ми се струва, че едва ли можете да намерите нещо. Какво стана с Уили?

— Уили се опита да напусне Съединените щати и двигателят на самолета му се повреди. Резервоарът му експлодира и той загина. Прочетох документа, който донесохте от Хонконг. Червените в Пекин явно изгубиха избрания си кандидат. Мисля, че с това споразумение можем да ги убедим повече да не се намесват в изборите в Хонконг. Сторят ли го, ще публикуваме документа. ФБР разследва подкупените конгресмени и сенатори. Ще разнищим цялата история. Трябва да знаем дали смятате, господин Касиди, да запазите случката в тайна. Никакви изявления за пресата и телевизията, нито интервюта или издаване на книга.

— А какво ще направите, ако не пожелая да сътруднича? — усмихна се той.

— Това би било жалко и деликатно. Но ние не сме изцяло зависими от сценария. Да предположим, че разкажете какво точно се е случило, тогава губернаторът на Калифорния, кметът на Лос Анджелис, шефът на полицията и всички от федералното правителство, които могат да потвърдят историята ви, ще кажат, че господин Касиди е малко объркан след злополуката. Без подкрепа ще изглеждате като психически неуравновесен.

— Ясно — рече Уилър.

Лу Фишър стана и го погледна.

— Не искам да кажа, че страната не ви е благодарна за участието ви в тази история. Вие помогнахте да бъдат предотвратени нагласени избори в Хонконг и разобличихте влиятелен водач на триада, който бе взел на прицел Съединените щати. Ще бъдете похвален и поздравен. Но не бива да забравяте, че сте само чип от два долара в игра за милиарди.

— Няма да получа медал, така ли?

— Боя се, че не. Между другото, официалната версия за раната ви е, че сте били на яхтата на чичо ви, почиствали сте пушката и без да искате сте се простреляли в гърдите.

— Всички ще повярват. Нищо не мога да правя като хората.

Лу Фишър стисна ръката му.

— Ако мога да ви помогна с нещо, господин Касиди, не се колебайте да ми се обадите.

— Сигурно няма да проявите интерес, ако ви помоля да изясните нещата на майка ми.

— Гледаме да стоим настрана от семейните въпроси — отвърна той, излезе и изчезна от живота му.

Уилър се чудеше какво се бе случило с нелегалните имигранти, с разследването на убийствата на брат му и Анджела и дали са заловили убиеца на Рей Фонг. Предполагаше, че участието на брат му в незаконното прехвърляне на китайци в Съединените щати и подкупите в коридорите на властта вероятно няма да бъдат включени в официалните доклади. Залогът беше твърде голям и той всъщност се радваше на това.

Таниша спеше в болницата, откакто махнаха охраната пред вратата му. Прекарваше дните, седнала на неудобен стол, и играеше карти с него или само държеше ръката му, докато той заспеше.

— Майка ти още ли не е идвала да те види? — попита тя една вечер.

— Не, но ми е изпратила писмо.

Уилър й даде плик, който съдържаше нотариално заверено съобщение, че е изключен от списъка с наследниците на баща си.

— По дяволите. Няма майтап, а? — рече Таниша.

— Животът в Бевърли Хилс е труден — отговори й той.

Рамон Делгадо намери време и един следобед дойде да го види в болницата, като доведе и семейството си. Барманът застана почтително до леглото му. Децата и съпругата му бяха облечени в официалните си дрехи и му се усмихваха стеснително.

— Вече сте добре, господин Касиди — каза Рамон и красивото му лице засия в усмивка. — Скоро очаквам да ви видя в клуба.

Госпожа Делгадо бе сготвила пиле и чили. Рамон бе внесъл тайно бутилка „Ват 69“ — любимото уиски на Уилър. След като семейството си тръгна, той даде шишето на нощната сестра.

Изминаха няколко седмици. Лекарите махнаха дренажите и катетрите и Уилър най-сетне беше изписан. Изведоха го с количка от болницата. Олюлявайки се, той направи двете крачки до жълтата мазда на Таниша и с въздишка се отпусна на предната седалка.

Рик Верба бе успял да убеди детективите от Отдела за вътрешно разследване да прекратят проучването на Таниша. Този безпрецедентен в кариерата му подвиг бе извършен с помощта на шефа на полицията в Лос Анджелис Карл Ледикър. И той, също като Уилър, бе инструктиран от Лу Фишър. Ледикър не можеше да каже на момчетата от Отдела за вътрешно разследване какво е направила Таниша, но вместо това изчисти досието й, без да дава обяснения.

После, две седмици по-късно, Уилър и Таниша седяха в апартамента му, сгушени на дивана пред прозореца, който гледаше към клуба в Бел Бър. От перестите облаци ръмеше дъжд и над зелената морава се бе извила великолепна пъстроцветна дъга. Този дъжд беше най-красивият, който бе виждал. Сякаш капките съдържаха послание, че животът все още има стойност и щастието е някъде от другата страна на дъгата. Той си бе възстановил половината от килограмите, които бе свалил, и започваше да мисли, че отново ще бъде какъвто е бил преди. Но се притесняваше как ще плати наема за мансардата и реши да си намери работа. Двамата с Таниша бяха разгърнали неделния вестник и четяха обявите.

— Ето — каза тя. — „Разпространител на бои търси продавач“.

— Не. Достатъчно съм замаян и без да вдишвам изпаренията от боите по цял ден. А какво ще кажеш за тази? „Търси се рекламен агент на Фолксваген.“

— Имаш богат опит с тази марка коли — отбеляза Таниша, спомняйки си за лудорията му преди петнайсет години.

— Учуден съм, че ми се размина — мрачно изрече Уилър. — Някой трябваше да ми строши фаровете.

Тя остави вестника и сложи глава на рамото му.

— Апартаментът ми е твърде малък, но можем да живеем в къщата на баба ми — рече.

— Мисля, че там не се представих много добре — отговори той, после се вгледа в нея, протегна ръка и погали косите й. — Знаеш ли какво виждам, като те гледам.

Таниша поклати глава.

— Виждам достойнство, сила и благородство. И се чувствам абсолютно нищожество. Искам да бъда нещо голямо за теб. Да се гордееш с мен. Цял живот съм се провалял. Наближавам четирийсетте, а седя тук и чета обявите за работа. Но искам да знаеш нещо, Таниша. Аз ще успея. Ще посрещна предизвикателството. И знаеш ли защо?

— Защо?

— Защото сега имам някого, за когото да го направя. Най-сетне намерих смисъл в живота.

Тя го целуна и се притисна до него, после сложи глава на гърдите му. Двамата седяха в апартамента и гледаха слънцето в късния следобед. Пъстрата дъга постепенно изчезна. Уилър осъзна, че никога не се е чувствал по-щастлив. Скоро щеше да си намери постоянна работа и да предложи на Таниша да се оженят. Знаеше, че тя ще се съгласи. Щеше да се ожени за нея и нито за миг да не й дава повод да съжалява, че е свързала живота си с него.

Тя се сгуши в него и той усети ударите на сърцето и топлината на тялото й. Разбра, че сега, след шест седмици, най-сетне е дошъл моментът. Погледът му се отправи към лавицата със снимки. Някои бяха на родителите му, други — на него с предишните му приятелки. Очите му потърсиха любимата му снимка, на която бяха двамата с Прескот в деня, когато брат му завърши гимназия. Уилър бе прегърнал Прескот; в погледа на брат му се четеше обожание и обич, а в очите на Уилър — решителност да го закриля. Това беше снимка на неизпълнени обещания.

„Уилър, ще ме научиш ли да хващам топката?“

„Ще ми покажеш ли как да карам скейтборд?“

„Можеш ли да убедиш онова момиче да излезе с мен?“

И Уилър заплака за брат си, когото обичаше, но не бе предпазил. Таниша го притисна до себе си, докато риданията разтърсваха тялото му.

Когато слънцето залезе, той най-после се сбогува с брат си.