Стивън Канел
Да яхнеш Змията (12)

10.
Обновен Китай

Зан Фу Хай се върна на централната гара в Пекин. Изчака да мине десет вечерта, после крадешком тръгна по релсите, търсейки товарен влак, който ще тръгне на юг. Откри дълга редица вагони в глух коловоз, на които имаше табелки, отбелязващи направлението. Не бяха прикачени за локомотив, но щяха да пътуват транзитно за Шанхай. От другите работници във фабриката за коприна Фу Хай беше чувал, че триадата, която организира прехвърлянето на имигранти, е „Чин Ло“ и китайският й клон се намира в Гуанджоу или Кантон, главния град на провинция Гуандун. Вагоните щяха да тръгнат на юг, за Шанхай, не точно в необходимата му посока, но трябваше да замине. Мъдростта на Учителя учеше: „По-добре да направиш мрежа, отколкото да стоиш на брега на езерото и да мечтаеш за риба“.

Вагоните бяха заключени и той се чудеше как да влезе вътре, когато някой извика на развален мандарински, примесен с кантонезийски.

— Хей, ти, махай се оттам!

Фу Хай се обърна и видя снажен мъж с гневно изражение, който вървеше към него. Беше в мръсен работен комбинезон и без риза, макар че февруарската нощ беше много студена.

— Какво правиш тук? — изръмжа мъжът, когато се приближи до нето. Беше трийсетина сантиметра по-висок и много по-тежък.

— Аз… Търся…

— Опитваш се да разбиеш вагона, нали? Ще трябва да повикам милицията.

— Не. Моля те, недей. Нямам документи. Разрешителното ми беше отнето безпричинно от домоуправителката.

Фу Хай знаеше, че трябва да избяга. Човекът беше твърде едър и силен, за да се бие с него.

Мъжът протегна ръка и неочаквано го хвана за ризата. Фу Хай долови миризмата на въглища и масло от дрехите му.

— Имаш ли пари? — попита непознатият.

— Защо?

— Може да сключим сделка. Да ти позволя да се качиш. Работата ми е да пазя някой да не открадне нещо от вагоните или да не се опита да се вмъкне вътре, но ключовете са у мен — ухили се мъжът и оголи зъбите си, които бяха станали кафяви от дъвченето на захарна тръстика.

— Аз… аз… Колко ще ми струва? — попита Фу Хай, като се зачуди дали да вярва на този човек.

— Колко имаш?

— Мога да ти платя петнайсет юана.

— Ще ми дадеш сто, иначе веднага ще те заведа в милицията.

Сто юана беше цяло състояние. Два месеца работа във фабриката за коприна. Фу Хай имаше само около шейсет юана. Тези пари трябваше да му стигнат чак до Гуанджоу. Но тъй като бе уплашен, извади парите и ги даде на пазача, който бързо ги преброи.

— Това ли е всичко?

— Да — отговори Фу Хай.

Мъжът сгъна банкнотите и ги пъхна в джоба си. Приближи се до товарния вагон, извади ключ и отключи катинара, извади веригата и отвори вратата, за да може Фу Хай да влезе.

— Сега ще я заключа, защото преди влакът да потегли, проверяват вагоните. Но ще се върна и ще отключа.

Фу Хай се качи в товарния вагон. Беше убеден, че не може да вярва на този човек, но преди да успее да каже нещо, вратата се затвори и големият катинар изщрака.

Фу Хай се ядоса на себе си. Бе допуснал мъжът да вземе всичките му пари и да го заключи във вагона. Сега беше съвсем безпомощен. Пазачът можеше да повика милиция. Беше постъпил глупаво и необразованият грубиян го надхитри. Съдейки по акцента му, Фу Хай разбра, че човекът не е ходил на училище. Подобно на мнозина китайци, мъжът явно е бил принуден да работи, за да помага за издръжката на семейството си, преди да научи мандарински, както повеляваше Културната революция. Сигурно щеше да предаде Фу Хай на милицията. Щяха да го изпратят в трудов лагер. Щеше да умре там ей така, за нищо. Никога нямаше да отиде в Америка, нито да измъкне любимата си сестра от ужасната портиерска стая.

Той огледа вагона и видя, че е пълен с дървени сандъци с батерии. После седна на пода и се хвана за главата. Замисли се за семейството и за живота си като дете, преди баща му да бе обвинен като враг на революцията.

Спомни си деня, в който Червените войници за пръв път дойдоха в калиграфското ателие на баща му. Фу Хай беше шестгодишен. Те обвиниха Зан Уей Дон, че е пренебрегнал едно от „Четирите големи“, изисквани задължително от революцията. Това включваше свободно изразяване на мнението, открито споделяне на възгледите, участие в големи дебати и писане на лозунги. Червените войници казаха, че на един от лозунгите баща му не е написал името на председателя Мао с големи червени букви, както изискваше правителството. Зан Уей Дон заяви, че лозунгът не е писан от него. Опита се да им обясни, че никога не би нарушил правилата на революцията. След грубо блъскане и викове, заповядващи му да признае вината си, капитанът каза, че е решил да прояви снизходителност. Нямало да арестува Уей Дон. Вместо това той накара подчинените си да сложат ръцете му на дървената маса. Докато Фу Хай гледаше, червените войници удряха с дървените си палки ръцете на баща му. Уей Дон викаше и молеше за милост. Въпреки болката се опитваше да им каже, че е калиграф и ръцете му трябват, за да изхранва семейството си. Но те не му обърнаха внимание и го биха, докато той загуби съзнание.

„Мама е скъпа и татко е скъп, но председателят Мао е най-скъп от всички.“

Ръцете на баща му заздравяха, но станаха безполезни. Той вече не можеше да държи четката. Това беше началото на края на хубавия живот на семейство Зан в Пекин. Тяхната „купичка с ориз“ се счупи. Нямаха препитание. Оттогава всичко тръгна наопаки и лошият късмет неотлъчно преследваше Фу Хай.

Фу Хай спеше дълбоко на дървения под на товарния вагон, когато усети, че влакът се разтресе. Сепна се, събуди се и веднага разбра, че локомотивът се е закачил за вагоните. Зачака снажният мъж да отключи вратата, но онзи тип не се върна. След пет минути влакът бавно потегли от огромната сива гара.

Час по-късно Фу Хай още стоеше прав. Влакът излизаше от Пекин, оставяйки зад гърба си новите строежи и широките улици. Той се чудеше как ще излезе от вагона, докато колелата тракаха на път за Шанхай. Накрая седна, облегна се на сандъците с батерии и заплака.

Когато слънцето изгря, през процепите на стария вагон Фу Хай видя, че минават през поля, засети с памук, царевица и дини. Той долови миризмата на влажна почва и съзря насекоми, кръжащи над окъпаните от росата зелени лехи.

Времето, прекарано в заключения вагон, започна да му харесва. В известно отношение затворничеството беше успокояващо. Не можеше да излезе, но пък и никой не можеше да влезе. Скриваше се зад укреплението от дървени сандъци всеки път, когато влакът спреше. Знаеше, че щом пристигнат в Шанхай, излизането от вагона ще бъде трудно, затова започна да мисли как да се измъкне. Накрая реши да опразни един от големите сандъци с батерии и да се скрие вътре, но те бяха заковани. Нещо повече, нямаше как да изхвърли батериите навън. Той се замисли отново, после легна по гръб и започна да рита дъските на вагона. Работеше трескаво. Краката го заболяха от ударите. Тънките платнени обувки не му осигуряваха почти никаква защита, но процепът стана достатъчно широк. Сетне близо час Фу Хай вади гвоздеи от един от сандъците. Започна да рита капака с подутите си крака, разхлаби го и го натисна надолу, после стисна със зъби главата на гвоздея. Дръпна с всичка сила и успя да го извади. За два часа махна още шест гвоздея. Когато приключи, няколко от зъбите му бяха счупени. Оголените нерви изтръпваха от студения въздух. Устата му се разкървави. Най-сетне успя да махне капака и бавно започна да изхвърля батериите през дупката, която бе направил в дъските на вагона. Опразни сандъка и се скри вътре.

В четири следобед влакът стигна до река Янцзъ или Чанцзян, известна като Безкрайната река. Фу Хай погледна през процепа и видя огромното й корито и буйните кафяви води. Няколко часа пътуваха по течението.

Фу Хай гледаше със страхопочитание покрайнините на Шанхай, докато влизаха в този исторически град. Забеляза, че цели квартали от града са разрушени. Къщите в колониален стил от началото на века бяха съборени, за да отстъпят място на нови строежи. Покрай релсите бяха струпани чакъл и стара мазилка. По-нататък строяха високи, бетонни сгради. Сякаш Китай изяждаше миналото си, сдъвкваше старото и изхвърляше модерни паметници от бетон и стъкло.

Влакът се носеше през зелените оризища на провинция Цзянсу, където хората насила бяха принуждавани да се преместват, за да освободят пространство за новите строежи.

Фу Хай познаваше един нещастник от тази провинция, който бе изпратен в Хотан, защото през 1952 година поставил под съмнение преразпределението на земята. Правителството взело къщата му. Останал без дом. Не му платили нищо за отнетата собственост. Когато заявил, че е притежавал повече от четири декара, му казали, че е „земевладелец“ и „класов враг“. В онази част на Цзянсу четири декара бяха максималната площ земя, която човек можеше да притежава. И заради това провинение мъжът бе изпратен в Хотан. В Китай решенията не се обжалваха. Най-добре беше да разбереш това и да не се изправяш срещу сила, която лесно може да те смачка.

Влакът най-сетне намали и спря на шанхайската гара. Празненствата по случай китайската Нова година вече бяха започнали. В далечината небето беше озарено от фойерверки. Фу Хай се надяваше, че веселбата ще му помогне. Знаеше, че трябва да смени влака. Това беше рисковано. Беше чувал, че на гарите по крайбрежието патрулира народната въоръжена милиция, която трескаво търси бегълци. Не ги искаха в Източен Китай и ги арестуваха веднага щом ги видеха. Натоварваха ги на автобуси и ги закарваха в центрове за задържане.

Уплашен, Фу Хай чакаше в дървения сандък. Най-сетне отвориха вратата на вагона. Някакъв човек преброи сандъците с батерии, като потропваше върху тях, за да се увери, че са пълни. Във вагона се качи друг мъж и Фу Хай го чу да казва, че трябва да побързат, защото новогодишните празненства вече са започнали. Двамата слязоха, без да заключат. Пътникът се измъкна от сандъка, отвори вратата на вагона и скочи между релсите. Трябваше му влак, който да го закара в Гуанджоу. Знаеше, че не може да се разхожда насам-натам. Окъсаните му дрехи и платнените му обувки щяха да го издадат. Нямаше пари, за да подкупи някого, ако го хванеха. И тогава видя влак, на който можеше да се качи. На вратата пишеше, че е за провинция Гуандун. Беше натоварен с железни пръти — твърде тежки, за да бъдат откраднати, затова веригата не беше сложена на вратата. Фу Хай успя да се вмъкне в товарния вагон.

В десет часа прикачиха локомотива, а малко след полунощ влакът потегли на юг, далеч от фойерверките, озаряващи небето на Шанхай.

На железните пръти бяха залепени етикети, на които пишеше, че са произведени в стоманодобивния завод в Шанхай. Несъмнено щяха да бъдат използвани в строителството. Бяха дълги около шест метра и бе невъзможно да се лежи на тях. Фу Хай беше свикнал с неудобствата и успя някак да се настани, като често трябваше да се подпира с крака, защото се свличаше надолу. Влакът се тресеше, скърцаше и продължаваше напред.

Минаваха покрай оскъдно осветени гари. Фу Хай едва разчиташе табелите. Сутринта видя красивия, залесен с върби град Ханчжоу в провинция Чжецзян, където, обграден в разкош, Мао Дзедун беше прекарвал летата. Провинция Чжецзян беше центърът на производството на ориз, мляко и мед. Докато ръцете на бащата на Фу Хай бяха счупени в името на революцията, Мао и незаконните му съпруги живееха на километър и половина от мястото, където минаваше влакът, във вила със зелен покрив, охлаждана от мощни руски климатични инсталации, намираща се край опасано с върби езеро.

„Мама е скъпа и татко е скъп, но председателят Мао е най-скъп от всички.“

На другата сутрин влакът спря в Кантон или Гуанджоу. Фу Хай изтръпна от страх, когато стражите на Народната въоръжена милиция тръгнаха покрай вагоните, удряйки по дървените врати с палките си.

— Отвори! Знаем, че си там — викаха те.

Фу Хай нямаше къде да се скрие. Сви се в ъгъла, опитвайки се да се дръпне далеч от слънчевата светлина, процеждаща се през процепите. Чу, че вратата се отвори и някой се качи във вагона. Изведнъж се озова лице в лице с мъж в униформа. Вгледа се в него и видя, че войникът не е на повече от осемнайсет години. Младежът посегна към електрошоковата си палка и Фу Хай изскочи от укритието си, хвърли се върху него и го повали на пода. Двамата се претърколиха на дъските и войникът започна да крещи. Фу Хай измъкна палката от ръцете му и го удари по главата, врата и слабините. Младежът изохка и се сви на кълбо. Беше зашеметен, но не бе изпаднал в безсъзнание.

— Тихо — изсъска Фу Хай.

Не искаше да го удря отново, но не желаеше и заради мекото си сърце да прекара в затвора остатъка от живота си. Хвърли палката и хукна да бяга. Не знаеше накъде се е отправил, нито имаше план за бягство. Тичаше напосоки. Задъха се. Евтините му платнени обувки изобщо не предпазваха подутите му крака.

Накрая видя две дървени сгради, разделени от тесен път. Мина между тях и като по чудо излезе от гарата и хукна по тясна, прашна улица с тухлени стени от двете страни. Отгоре беше опъната бодлива тел.

Съзря малка постройка, направена от бетон и стари тухли, една от „стоманодобивните пещи“, останали от катастрофалния „Огромен скок напред“ през периода 1958 — 1960 година. Поредната налудничава идея на Мао Дзедун, който искаше да индустриализира Китай за една нощ. Вместо това трийсет милиона души умряха от глад.

Фу Хай се умори. Не можеше да тича повече. Вмъкна се в стоманолеярната. Сърцето му лудо биеше. Устата му кървеше и счупените зъби го боляха. Още усещаше електрошоковата палка в ръката си. Спомни си как Сяо Жи, любимата му сестра, която сега изглеждаше два пъти по-възрастна, отколкото беше, шепнеше: „Трябва да тръгваш. Те ще дойдат за теб“. „Не се тревожи, сестричке. Ще отида в Америка и ще изпратя хора да те доведат там. Ще започнем нов живот“ — бе обещал той.