Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Woods Are Dark, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dune (2016)

Издание:

Ричард Леймън. В тъмните гори

Американска. Първо издание

Редактор: Светозар Георгиев

Корица: Michelangelo Miani / via Agentur Thomas Schück (Germany)

ISBN: 954–825-127–2

История

  1. — Добавяне

„Ако пропуснете романите на Р. Леймън пропускате истинско удоволствие!“

„Стивън Кинг“

„Р. Леймън знае как да зашемети читателя.“

„Таймс“

Първа глава

Нийла О’Хеър намали скоростта на спортната си открита кола, тъй като на това място тесният път правеше завой. Вечерното слънце се бе дотолкова снижило отзад, че вече не се виждаше. Пътят чезнеше под тъмния воал от сенки, хвърляни от високите дървета. Нийла свали слънчевите си очила и ги подаде на седящата до нея Шери.

— Сложи ги в жабката, моля те.

Шери изпълни молбата й и каза:

— Господи, умирам от глад! Няма ли скоро да попаднем на някой ресторант „Макдоналдс“?

— Май има един сандвич в найлоновия плик.

— Сандвич?! Покорно благодаря. По-скоро бих…

Тя зяпна от изненада.

Нийла го видя също и натисна спирачката. Приятелката й насмалко да си блъсне главата в стъклото, ако не бе протегнала ръка.

Пред тях нещо безкрако се влачеше по пътя, помагайки си със силните си космати ръце.

— Каква е тази шибания? — прошепна Шери.

Без да отговори, Нийла само поклати глава в изумление.

После то ги погледна.

Стиснала здраво волана, Нийла втрещено гледаше. Опитваше се да отгатне какво всъщност виждат очите й. Но каквото й да бе то, лицето му бегло напомняше на човешко.

То свърна от първоначалната си посока и се завлачи към колата.

— Да се махаме! — изкрещя Шери. — Бързо! Дай заден ход!

— Но какво е това? — попита Нийла.

Хайде!

Нийла даде на заден ход, но бавно, колкото да пази дистанция между тях и съществото, което се опитваше да ги достигне. Не можеше да отдели поглед от подпухналото му лице.

— Прегази го! — изпищя Шери.

Нийла поклати глава.

— Не мога. Това е човек. Мисля, че е човек.

— Кой го е грижа? За Бога, мини през него и да се измитаме оттук!

Съществото седна и забалансира на торса си. Ръцете му се оказаха свободни. Втренчи зъл поглед в Нийла.

— Ох, Господи! — смотолеви Шери.

То затършува в нещо като джоб на мъхестата си дреха. Извади оттам отрязана човешка ръка и я метна към Нийла. Въпреки че Нийла светкавично се наведе, ръката падна точно върху главата й, откъдето тя тутакси я бутна. Ръката изчезна между седалките.

Тогава безногото същество с припрени движения напусна пътя и потъна в гората.

Нийла погледна надолу към ръката и видя извитите й пръсти с лакирани нокти, както и бялата ивица върху безименния пръст. Без съмнение допреди време там е имало брачна халка. Нийла се отдръпна, надвеси се над вратата и повърна на пътя. Обърна се към приятелката си.

— Трябва да се отървем от нея! — каза й Шери.

— Аз…

С бясно движение Шери хвана ръката за пръстите и я запокити надалеч извън колата. После с погнуса затърка длан в късите си панталони.

Нийла натисна газта.

Докато караше, прехвърляше в главата си отново и отново случилото се. Необходимо й бе да го осмисли, но колкото и да се съсредоточаваше, не смогваше да го проумее по приемлив начин. Станалото подхождаше на кошмарен сън, но не и на спокойно пътуване.

Тя се зарадва, когато пред тях се показа градче. Не кой знае какво градче, но все беше нещо, като се имаше предвид, че по тези места селищата бяха рядкост.

— Може би тук има полицейско управление.

— Да не би да мислиш да спираш?

— Трябва да кажем на някого!

— Изповядай се пред отец Хигинс. По дяволите! Да се махаме колкото се може по-надалеч!

— Не можем така просто да забравим за това!

— Да го забравим! Всеки път, щом затворя очи, виждам отново и онова отвратително, зло… — Шери рязко тръсна глава, сякаш да отпъди картината от съзнанието си. — Господи, та аз едва ли някога ще го забравя! Но едва ли е нужно да се мотаем наоколо и да вдигаме шум за случката, нали? Нека я запазим за нас, иначе само ще си създадем усложнения!

Междувременно бяха вече прекосили половината градче. Пред тях се показаха смесен магазин, ресторант и мотелът „Слънчев лъч“, както гласеше светлинният надпис на фасадата му.

— Защо не поспрем да вечеряме? — предложи Нийла.

— По-добре е да продължим.

— Хайде, хайде, късно е вече. Пък и нали преди малко каза, че умираш от глад?

— Загубих си апетита.

— Моля те! Много ми се иска да изляза от тази кола и да се отпусна малко. А и няма да е зле да премислим случилото се, да го пообсъдим. Пък и кой знае след колко време ще попаднем на друг ресторант!

— Ти наричаш това ресторант?

— Ами че това е точно кръчма по твоя вкус! Вероятно е пълна с мръсни лъжици и типове.

Шери се поусмихна.

— Добре. Но при условие, че ще си траем за урода.

Нийла вкара колата в постлания с пясък паркинг. Загаси мотора и каза:

— Да вдигнем гюрука. Скоро ще се стъмни.

Вдигнаха гюрука и прозорците, после заключиха вратите. Преди да поемат към входа на ресторанта, Нийла се протегна. Беше се вдървила от дългите часове, прекарани зад волана.

Повдигна се на пръсти. Изви в полудъга гръбнака си. Изпита удоволствие от разтягането на мускулите си. Движението опъна роклята върху гърдите й. Усещането от натиска на плата върху циците й се понрави. Спомни си, че от дълго време не й се бе случвало да почувства поривистия допир на мъжка длан или език върху тях. Може би в Йоземайт щеше да й се усмихне късметът в лицето на някой як планинец.

И един за Шери. Не съм егоистка.

— Отново започвам да се чувствам човек — подхвърли тя на Шери, докато крачеха към ресторанта.

Шери отвори вратата. Влязоха.

На Нийла й хареса топлината, от която бяха обгърнати, когато се озоваха в помещението. Познатите миризми я накараха да замечтае за топли сандвичи със сирене и пържени картофи.

— На бара ли ще седнем? — попита тя, виждайки, че две от високите столчета са свободни. Останалите шест или седем бяха заети.

— Нека седнем на маса — отвърна Шери и я изненада.

Обикновено Шери предпочиташе местата пред бара, където можеше да завърже разговор със седящите до нея непознати.

Но явно тази вечер не беше в настроение за това.

Седнаха в едно сепаре една срещу друга. Шери за миг погледна Нийла, после сведе поглед.

— Я се вземи в ръце, скъпа! — каза Нийла.

— Как ли пък не!

— Не се дръж така, моля те!

— А как би трябвало да се държа?

— Бъди сърцатото момиче, което всички познаваме и на което се възхищаваме.

Шери не реагира дори с усмивка. А Нийла се нуждаеше от тази усмивка. Никога досега не се бе чувствала толкова разстроена и самотна. Сега съвсем не беше най-подходящото време и Шери да изпада в мълчание и униние.

— Ще помогне ли, ако кажа, че съжалявам за всичко?

— Не е твоя вината за каквото и да било.

— Моя беше идеята за пътуването.

— Да, но уродът не беше твоя идея.

— Това е така. Но все пак, ако си бяхме останали вкъщи…

— Карай, забрави!

В този момент до тях се изправи сервитьорката.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате — каза тя.

Остави на масата чаши и им подаде менюто. След като се отдалечи, те се вглъбиха в четене на предлаганите от заведението ястия. Обикновено обсъждаха заедно поръчката си — решаваха да поделят порция пържени картофи или се отказваха от храна въобще. Предпочитаха млечен шейк и за двете. Сега запазиха мълчание.

Сервитьорката се завърна.

— Направихте ли избора си?

Нийла кимна.

— Аз искам един „Теркбургер специал“ и чай с лед.

С мрачно и безизразно лице сервитьорката записа желанието й.

Никой ли не може да се усмихва тази вечер, се запита Нийла.

Стоящата пред нея трябваше да е щастлива като гургулица с масивния пръстен, който носеше на ръката си.

— Сандвич с кайма, пържени картофи и пепси — каза на свой ред Шери.

Жената кимна. Прибра менюто и се отдалечи.

Смръщвайки вежди, Шери се загледа подире й.

— Обърна ли внимание на пръстена й? — попита Нийла, като по този начин се надяваше да разсее мрачната обстановка.

— Можех ли да го пропусна? Та той щеше да ме ослепи!

— Мислиш ли, че е фалшив?

— Изглеждаше ми истински. Не съм експертка, пък и оставих лупата си вкъщи.

Нийла се засмя. Видя наченка на усмивка и на устните на Шери.

— Изглеждаше като брачен пръстен — каза тя.

— Но беше поставен не на ръката и не на пръста, на които трябва да се намира. Може би с течение на времето й е отеснял.

— На нея? Но тя е само кожа и кости!

— Възможно е да е само приятелски подарък — подхвърли Шери. — Само да ми падне такъв приятел, който да снася мангизи! Ако бях на мястото на това момиче, щях да се измета от тази дупка за две секунди. Ще го хвана здраво за ръката и ще запраша заедно с него към големия град.

Докато сервитьорката поднасяше вечерята, двете се втренчиха в ръката й.

— Какво мислиш? — попита Нийла, щом момичето се отдалечи.

— Мисля, че е истински.

Нийла захапа своя теркбургер. По брадичката й се стече сос. Отри го с опакото на дланта си и се пресегна за салфетка.

— Голяма вкуснотия! — възкликна тя.

— И моят е супер — каза Шери.

От двете страни на сандвича й висяха парченца лук.

— Да, но лукът придава лош дъх на устата.

— Нали не смяташ да ме целуваш? — попита Шери.

— Не и тази нощ.

— Жалко. А аз толкова се надявах!

— Със сигурност ще умиришем палатката. Ще е по-добре да спим под открито небе.

— Ами ако завали? — попита Шери с пълна уста, която правеше гласа й неясен.

— Тогава ще се измокрим.

— Това няма да ми хареса.

— За предпочитане е пред палатка, обгазена с лук.

— Така ли? — Шери изсипа малко от своя лук в чинията на Нийла. — Ето ти и на теб малко. За застраховка.

Нийла със смях напъха лука в теркбургера си и пак го заръфа.

Скоро чиниите им бяха празни. Нийла си помисли, че трябвала се върнат в колата. Никак не й се искаше.

— Какво ще кажеш за по един десерт? — попита Шери, чийто вид издаваше, че също не гори от желание да си тръгнат.

— Добра идея.

Сега не беше време за съображения относно калориите. А и Нийла никога не я беше грижа за тях. Каквото и да ядеше, фигурата й оставаше все така стройна. Все пак обилните десерти й насаждаха чувство за вина. Но тази вечер си струваше да преживее това чувство. Не й се завръщаше в колата.

Поръчаха си по една мелба. Започнаха да ги ядат бавно, отгребвайки поред ту от сладоледа, ту от топлия гъст сироп, ту от разбития крем с орехи.

— Това ще добави някой и друг сантиметър към бедрата ми — каза Шери.

Тя беше малко по-висока от Нийла, с широки рамене, големи стърчащи гърди и яки бедра. Без да е дебела, беше достатъчно едра, така че някой и друг допълнителен сантиметър върху бедрата й едва ли беше от значение. Но Нийла реши да й спести подобна забележка.

— Така и така тази седмица ще хвърлим излишните килограми — каза тя.

— Най-добрият начин да прекараш почивката е да си поразвъртиш задника насам-натам.

— Нямам нищо против това.

— Не се и съмнявам. А най би ми харесало, ако Робърт Редфорд се отбие някоя нощ към бивачния ни огън. Аз го шашвам със своя ум и чар и той ме отмъква със себе си. Но с моя късмет сигурна съм, че ще си падне по теб.

— Тогава ще си го поделя с твоя милост.

— Обещаваш ли?

Изядоха мелбите. Поръчаха си кафе.

И след малко, помисли си Нийла, ще трябва да излезем, да отидем при колата и пак да поемем по тесния тъмен път през горите.

Не можем да стоим тук цяла нощ.

Сервитьорката затвори масивната дървена врата на заведението. През прозореца се виждаше, че навън е паднал мрак. Застланият с пясък паркинг се открояваше като сиво петно. Оттатък пътя светлинната реклама върху фасадата на мотела пръскаше призрачна светлина. Неголям надпис сочеше свободни места.

Погледите на Нийла и Шери се срещнаха.

— В никакъв случай! — каза Шери.

— Знам. И аз не искам да оставаме. Всъщност нито ми се тръгва, нито ми се остава.

— Ще се почувстваме доста по-добре, след като се отдалечим на няколко километра оттук.

Нийла кимна в знак на съгласие.

— Но преди да предприемем каквото и да било, моя милост ще посети леля си — добави Шери.

По време на краткото й отсъствие Нийла си поръча още едно кафе.

Шери се върна и Нийла на свой ред отиде до тоалетната. Оказа се чисто и приятно място. Такава трябва да бъде, помисли си Нийла, щом ресторантът се управлява от богати хора.

Когато Нийла се върна при масата, Шери бе вече оставила бакшиш за сервитьорката. А Нийла плати сметката на касата — беше неин ред.

Тя купи две пакетчета с ментолови бонбони за из път.

Сервитьорката изсипа дребни монети в шепата й и каза:

— Радвам се на такива редки гости!

Шери протегна ръка към топката на бравата и опита да я завърти. Топката не помръдна. Опита отново.

— Хей, госпожице! — подвикна тя на сервитьорката.

Главите на всички седящи на бара се обърнаха към тях.

— Хей, госпожице! Вратата е заяла!

Посетителите втренчиха погледи в тях. Неколцина от по-младите се усмихнаха, но на повечето погледите бяха мрачни.

— Не е заяла, миличка, а е заключена.

Нийла усети как стомахът й се сви на топка.

— А какво ще кажете да я отключите?

— Опасявам се, че не мога да направя това.

— Тъй ли? И защо, по дяволите?!

— Защото вие, двечките, ще останете тук.

И усмихвайки се, сервитьорката се обърна към посетителите на бара. Нийла изведнъж си даде сметка, че до един те бяха същите, когато влязоха преди толкова часове в ресторанта.

Четирима от тях мълчаливо слязоха от високите столчета, на които седяха.