Георги Полской
Рицари на фалшивите банкноти (5)

ПРЕСТЪПНИЦИ НА ДЪРЖАВНА СЛУЖБА

Историята познава много случаи, когато фалшивите пари са били оръдие на външната политика на капиталистическите държави. Подправени монети на вражески държави се сечели в големи количества още от началото на средновековието по време на честите войни. Известният руски учен професор М. И. Боголепов пише в книгата си „Държавният дълг“ за някои от кралете, които така се увлекли да фалшифицират монети, че влезли в историята като фалшификатори на пари.

Още през 1517 г. чешкият крал наводнил полския пазар с фалшиви полски пари и това чувствително разстроило икономиката на Полша.

По време на Седемгодишната война (1756—1763 г.) пруските войски под командуването на Фридрих II нахлули в територията на Полша и Литва. Те заграбили богати трофеи, но най-ценни сред тях били инструментите за сечене на литовски монети. Като узнал за неочакваната находка, Фридрих побързал да арестува и постави под строга охрана всички, които по някакъв начин били разбрали за нея. След това възложил на трима авантюристи-фалшификатори да започнат сечене на литовски монети. Дали им сребро, но при условие да го използуват „икономично“. Тройката започнала да прави пари, които само изглеждали сребърни. Монетите трябвало да изглеждат като минали през много ръце и затова излишният блясък на повърхността им отстранявали с помощта на тъй наречения винен камък. Освен това продължавали да секат монетите със същата дата, с която били и истинските. Никак не е чудно, че търговците, които снабдявали пруската армия, вземали тези пари без колебание. Предполага се, че „светата троица“ е направила повече от 400 милиона фалшиви пари.

На свой ред англичаните в стремежа си да раздразнят прусаците направили огромно количество немски сребърни пари. Скоро станало ясно, че тези монети са фалшиви — те съдържали значително повече сребро от истинските. Това бил единственият случай в историята, когато фалшификаторите направили такава грешка.

В Полша и Швеция едновременно усилено фалшифицирали руски пари. Руските царски чиновници също не останали назад и организирали фалшифицирането на холандски парични знаци. По-късно, непосредствено преди руско-японската война, в Далечния изток руските власти открили огромно количество фалшиви рубли. Минало много време, преди да се разбере, че тези пари се печатат не в Петербург, а в Токио. Станало ясно, че подготовката за война с Русия се водела в Япония на всички равнища и започнала много преди нападението на Порт Артур.

И все пак с фалшифицирането на пари на държавно равнище за пръв път сериозно се заела Англия.

През 70-те години на XVIII в. отношенията й със североамериканските колонии рязко се влошили. Английският парламент почувствувал, че богатите колонии се изплъзват от ръцете му и предприел решителни мерки, за да запази позициите си в Новия свят. Въведени били строги ограничения, които пречели за развитието на манифактурното производство в колониите. Това не се харесвало на богатите фабриканти. Увеличаването на данъците болезнено се усещало от бедняците. Облагането с данъци изобщо се смятало за несправедливо, тъй като колониите нямали свои представители в парламента. През 1764 г. в Лондон бил издаден закон, който забранявал да се печатат книжни пари в колониите. Това решение се отразило много зле върху доходите на фермерите, занаятчиите и фабрикантите. Чашата на търпението преляла и от другите „драконовски мерки“ на английското правителство. Избухнала войната против британския колониален гнет.

В тези бурни години, когато били позволени всички средства, фалшивите пари се оказали важно оръжие за Англия в борбата й срещу въстаналите колонии в Новия свят.

Войната за независимост, която продължила цели 8 години, започнала на 19 април 1775 г. със сражението при Лесингтън. Всяка от тринадесетте колонии трябвало сама да въоръжи армията си и да й осигури всичко необходимо. Но войниците били лошо облечени и нередовно ги снабдявали с пари и боеприпаси. Въпреки високия боен дух те воювали трудно. Снабдяването се затруднявало от инфлацията и от недостига на много материали. Икономическото положение на колониите било крайно тежко и точно това решили да използуват в Лондон.

През октомври 1775 г. членът на континенталния конгрес Самюел Адамс получил тайно донесение от представителя на колоните в Лондон Артър Ли. Американският агент с тревога съобщавал, че случайно успял да узнае за заговор, който се готвел в някои провинции. Артър Ли писал: „Възможно е в близко време да Ви се наложи да се сблъскате с предателство в редица провинции. Доктор Чарч е организирал заговор и е привлякъл на своя страна някои хора, между тях и зет си — печатаря Флеминг. Те ще се опитат да обезценят континенталните парични знаци, като пуснат в оборот много фалшиви пари. Успях да узная това от авторитетен източник в министерството, което е във връзка с тях…“

Доктор Чарч… Но това е генералният директор на всички болници на континенталната армия! Да, да, Бенджамин Чарч, уважаван в колониите човек. Скоро Самюел Адамс разбрал за него и други неща. Оказало се, че доктор Чарч отдавна е под подозрение. Започнали да го следят, след като установили, че той води тайна кореспонденция с командуващия британските войски генерал Гейдж и с много други англичани. Арестът на предателя вече нищо не можел да поправи — в Лондон били възприели неговата идея да залеят Америка с фалшиви банкноти и да разстроят още повече и без това разклатената финансова система на разбунтувалите се колонии. Това бил случай в историята, когато с помощта на огромно количество фалшиви пари една държава се опитала да пречупи гръбнака на финансите на друга държава.

В Лондон разбирали, че трябва да се бърза. И ето че през един бурен януарски ден на 1776 г. от пристанището Плимут отплувал за Новия свят линейният кораб „Феникс“. В края на януари той пристигнал в Ню Йорк. На борда имало всичко необходимо за направата на клишета и за печатане на фалшиви пари по подобие на онези, които били пуснати в оборот от континенталния конгрес на 10 май 1775 г. От кораба изнасяли парите в чували за брашно.

През ранната пролет на 1776 г. по неизвестни причини „Феникс“ напуснал пристанището на Ню Йорк. Въпреки това потокът от фалшиви банкноти не намалял, а се увеличавал с всеки изминат ден. Разузнаването на колонистите се опитвало да намери адреса на нелегалния монетен двор. Най-сетне усилията му се увенчали с успех. По време на разпит на 26 юни 1776 г. някой си Исраел Янг казал под клетва, че неговият познат Томас Вернон по заповед на губернатора на Ню Йорк Уилям Трайон търси фалшификатор, който да може да направи клишета. След известно време Вернон доложил на губернатора, който се намирал постоянно на борда на английския линеен кораб „Дюшес ъв Гордън“, че е намерил такъв квалифициран фалшификатор в лицето на Хенри Доукинс. Когато довели Доукинс на борда на кораба, не могли да преговарят с него, защото той се изхитрил да се напие и по време на срещата с губернатора само бърборел несвързано и ръмжал. Изпратили го да спи. През нощта той незабелязано изчезнал от кораба и доказал, че бил не само изкусен фалшификатор, но и добър актьор.

Скоро английският губернатор организирал на борда на кораба печатане на континентални пари без помощта на Вернон. Помогнал му собственикът на нюйоркската печатница Джеймс Ривингтън, който му изпратил опитен майстор и необходимото оборудване. Потокът фалшиви монети продължавал да се увеличава. На 14 април 1777 г. в „Ню Йорк газет“, „Уикли меркюри“ и редица други вестници било публикувано съобщение, което станало историческо. То предупреждавало жителите на града за голямото количество фалшиви пари, които се появили в колониите. Според съобщението те били „толкова изкусно и прецизно направени, че няма никакъв риск да ги ползувате, тъй като е почти невъзможно да се отличат от истинските“.

Успехът на британската финансова диверсия се дължал и на това, че през 1776 г. английските войски успели да превземат в Пенсилвания една хартиена фабрика и доставили на тайния си „монетен двор“ голямо количество хартия. Станало невъзможно да се различат фалшивите от истинските пари дори и по качеството на хартията. Англичаните успели да привлекат на своя страна и филаделфийския майстор-гравьор Джеймс Смизер, който малко преди войната направил няколко клишета за монетните дворове на колониите. Когато англичаните били принудени да напуснат Филаделфия и да се оттеглят към Ню Йорк, Смизер тръгнал заедно с тях. Върховният изпълнителен съвет на Пенсилвания: издал специална листовка, в която Смизер се обвинявал в предателство и държавна измяна. „Но чувството за патриотизъм винаги се притъпява, когато става дума за пари“ — справедливо забелязва Лин Глезер в книгата си за американските фалшификатори на пари.

Кой разпространявал фалшивите пари? По време на война гова бил много опасен бизнес. И все пак англичаните успели да склонят на това шайка от мошеници. Имената на някои от тях дори останали в историята на американската държава. За един от тях — Стефан Холенд, бъдещия губернатор на щата Ню Хемпшир Джон Ленгтън възкликнал: „Да бъде проклет! Надявам се да го видя обесен. Той ни причини повече загуба, отколкото биха могли десет хиляди души.“

Полковник Стефан Холенд (по това време всеки, който пожелаел, можел да се представи за „полковник“) преди войната бил преуспяващ търговец. Когато избухнала освободителната война, той преминал на страната на англичаните и заедно с преданите му хора се заел да разпространява фалшиви пари. Не може да се каже, че Холенд нито веднъж не е попадал в ръцете на властта, напротив. Ала всеки път успявал да избяга при съвсем невероятни обстоятелства. Например веднъж го арестували и го задържали в затвора, докато бъде изяснено всичко около неговата „дейност“. Впрочем това не бил затвор, а обикновена барака без прозорци. Веднъж часовоят, който току-що бил застъпил на пост, видял как от затвора излиза красиво облечена девойка. Тя бавно тръгнала по прашния път към гората, като кокетно въртяла чадърчето си. Часовоят разбрал, че е измамен, едва когато „девойката“ неочаквано възседнала появилия се от гората кон и заедно със съучастниците си се понесла в галон.

Как получил Холенд женските дрехи? Как се свързали с него съучастниците му? Това никой не можал да обясни. Много по-късно съвсем случайно станали известни някои обстоятелства от неговата дейност. През тези години върлувала епидемия от едра шарка, която не пожалила и един от партньорите на Холенд. Той починал по време на поредната си „командировка“. Неговият слуга, млад човек, си спомнил, че малко преди смъртта си господарят му ровел в градината. Слугата отишъл там и под един камък намерил чувал с писма. Момчето ги занесло в полицията, и пред удивените полицаи се разкрила картината на предателството на много видни колонисти, връзките им с англичаните и най-вече с Холенд. Впрочем голяма част от бандата, както и самият Холенд успели да избягнат възмездието на американската Те-мида.

Само веднъж на колонистите като че ли провървяло — те успели да арестуват английския фалшификатор капитан Канингхем. Скоро обаче и той избягал. Този потомък на стара дворянска фамилия така се пристрастил Към новия бизнес, че след връщането си в Англия се заел отново със същата професия — започнал да подправя фунт-стерлинги. Скоро обаче бил разкрит и обесен в Лондон на 10 август 1791 г.

Всички усилия на колонистите да прекъснат потока фалшиви пари останали без резултат. Тогава решили да блокират крайбрежието и да задържат всички английски кораби. Резултатът не закъснял.

На 9 август 1776 г. на разсъмване от американската фрегата „Диана“ забелязали на хоризонта вражески кораб. Бързоходна-та фрегата започнала преследване, но успяла да догони английския кораб „Гленкерн“ едва привечер. Ето част от донесение го на капитана на „Диана“ Самюел Никълсън: „На борда на «Гленкерн» имаше човек, който при разпита си призна, че са му поверили за съхранение сандък, чието съдържание не му е известно. Когато в Англия му връчвали сандъка му казали при евентуална среща с неприятеля да изхвърли сандъка зад борда. При пристигането си в Ню Йорк той трябвало да занесе сандъка на едно лице. Когато нашата лодка се приближи, този човек успя да хвърли сандъка в морето. Взехме мерки, за да намерим и извадим сандъка. След дълго търсене успяхме да го намерим и го вдигнахме на борда. В него открихме материали и оборудване за подправяне на нашите парични знаци“.

Подобни находки били намерени на още няколко английски кораба: „Блек Снейк“, „Морнинг Стар“ и други.

Неволно възниква въпросът, защото местните власти не са публикували листовка с указание как да се различават фалшивите пари от истинските, както се нрави в такива случаи? В американската литература се твърди, че властите не искали да правят това от страх, че англичаните ще отстранят забелязаните неточности във фалшивите пари. Това е повече от наивно твърдение. Истинската причина за странното мълчание на властите е другаде. Фалшивите пари били направени толкова добре от англичаните, че било много трудно да се различат от истинските и властите разбрали, че в страната циркулират фалшиви пари само по изобилието парични знаци в оборота.

Оставало последното средство — пълното изземване на паричните знаци с определени стойности и замяната им с нови. Това било направено в края на 1778 г. Но тогава хаосът се увеличил, защото истински банкноти често се предавали… като фалшиви, а правителството още не било успяло да напечата нови пари и се наложило да се чака повече от два месеца. Това предизвикало паника сред част от населението, която се увеличила, след като английските агенти разпространили слухове, че и новите пари са фалшиви. Много хора повярвали. Доверието в книжните пари било загубено. И досега в САЩ се е запазила поговорката: „По-евтино от континенталните“.

Войната за независимост завършила с победа на колонистите. На 30 ноември 1782 г. Англия и САЩ сключили предварителен мирен договор, а за край на войната официално се смята 3 септември 1783 г., когато във Версай бил подписан мирният договор, според който Англия признавала независимостта на САЩ. Причините за поражението на Англия били много, но тук няма да стане дума за тях. Важно е да се отбележи друго — благодарение на „финансовата диверсия“ Лондон за малко не успял да постави на колене разбунтувалите се колонии.

1811 година. Много събития вълнували парижаните в това далечно време. Сред тях било и знаменитото „дело за нечистата сила“.

Жителите на Париж често се заглеждали в полуразрушената къща на изоставеното място встрани от Монпарнас. Всяка нощ чак до зазоряване в прашните прозорци мигали светлинки, мяркали се някакви сенки, носели се тайнствени шумове. „Нечиста сила в нашия град“ — казвали суеверните хора и боязливо заобикаляли зловещата къща. Някой се сетил да съобщи за „нечистата сила“ в полицията. И какво мислите? Всичко било точно така. Нещата наистина се оказали нечисти. В тази къща се печатали фалшиви пари. И силата била налице — изпитали я префектът на столичната комисия и неговите прекалено старателни подчинени. В тази къща по лично нареждане на император Наполеон Бонапарт и под ръководството на някакъв роднина на личния му секретар се печатали фалшиви руски банкноти. Наполеон смятал по този начин да нанесе допълнителен удар на Русия този път на нейната икономика. Монетният двор на Наполеон не се ограничавал само с печатане на фалшиви рубли — там се правели и австрийски книжни пари. С тяхна помощ се заграбвали огромни ценности от Австрия и Русия. Русия пострадала много от тази диверсия.

Подправените банкноти, предимно на стойност 25 рубли и по-рядко 50 рубли, били широко разпространени в Русия по време на похода на Наполеон от 1812 г., но не останали дълго в оборот, защото открили в тях груби правописни грешки. Вместо „государственная ассигнация“ било напечатано „государственная ассинация“, а в някои екземпляри се срещало „холячей“ вместо „ходячей“. Подписът на истинските банкноти бил с мастило и затова бил малко размазан, а на фалшивите — бил литографски и много ясен. Трябва да се признае, че фалшивите банкноти били направени толкова умело и на такава хубава хартия, че едва ли биха предизвикали подозрение, ако не били тези грешки. Благодарение на качеството на хартията те са се запазили по-добре и са достигнали до нас в по-голямо количество от истинските пари.

Интересно е, че същата тази печатница по време на похода вървяла след Наполеон с обоза и продължавала да работи. Последната й спирка било полуразрушеното здание, близо до Преображенското гробище в Москва. Наистина тук тя не работила дълго — руснаците бързо прогонили пълчищата на Наполеон. Според известния руски историк и професор М. Боголепов това бил своего рода филиал, а „монетният двор“, който печатал руски пари, бил във Варшава.

Когато се изследват различни исторически източници, се установява, че в действителност са съществували два филиала на варшавския „монетен двор“. Във февруарската книжка на списание „Русская старина“ от 1902 г. са публикувани спомените на К. Мартенс „Из записките на стария офицер“. Той взел активно участие в Отечествената война от 1812 г. и заедно с руската армия влязъл в изоставената от французите Москва. „Движейки се по улиците на втората столица на Русия“ — пише К. Мартенс — „в един от полуизгорените домове намерихме добре устроена фабрика за фалшиви пари с необходимите машини и инструменти и много готови банкноти. Те бяха направени толкова майсторски, че беше почти невъзможно да се различат от истинските“.

Преображенското гробище, в района на което според професор Боголепов е бил филиалът на варшавския „монетен двор“, тогава се намирало далече зад пределите на града. Затова има основание да се предполага, че наистина е имало два филиала — в самата Москва и в предградията й. Впрочем не е толкова важно колко са били „монетните дворове“ на Наполеон. По-съществено е да се определи вредата, която враговете са нанесли на икономиката на страната. Оказало се, че тя е много голяма.

След войната правителството на Русия заменило банкнотите от 25 и 50 рубли с нови. Оказало се, че иззетите асигнации били със 70 милиона рубли повече, отколкото били пуснати в оборот от руската хазна. За онова време цифрата била направо фантастична.

Имало и други опити да се разпространяват в Русия подправени банкноти, но вече не на такова високо равнище, както при Наполеон. Известни са много случаи, когато поданиците на чуждите държави правели това на свой риск, без да преследват някакви по-далечни политически цели. Главната задача, която преследвали те, била чисто меркантилна — да натрупат капитал. Но тази дейност едновременно нанасяла вреда на финансите на страната и косвено била в полза на враговете на Русия.

Примери на такъв „бизнес“ има много, но тук ще се спрем само на два случая, в които фалшификаторите на рубли са чужденци.

В майската книжка на списание „Русская старина“ от 1902 г. е публикуван дневникът на известния френски дипломат от времето на Екатерина II — Карберои. За нас е интересен разказът му за някоя си мадам Шампаньоло.

…През влажната есен на 1770 г. на петербургското пристанище спряла голяма четиримачтова холандска ладия. Веднага след като спуснали трапа, измъчените от дългото и тежко пътуване пасажери започнали да слизат на брега. Кочияшът на граф П. Чернишев бил един от последните. Вероятно той вече бил „отпразнувал“ пристигането си в родината, защото по средата на трапа залитнал, паднал във водата и се удавил.

Младата му жена — французойка, не тъгувала дълго. Няколко дни след погребението на нелепо загиналия си мъж тя се появила в Москва и през 1771 г. се омъжила за някой си Пиер Туайли. След една година починал и той и хубавичката вдовица отново не страдала дълго. Офицерът Шампаньоло — французин на руска служба, не останал безразличен към своята симпатична съотечественица и без да дочака края на траура, се венчал за нея. След известно време Шампаньоло излязъл в оставка и заминал със съпругата си за Петербург, където започнал да дава под наем мебелирани стаи. С това завършва официалната им биография и започва тайната.

Госпожа Шампаньоло два пъти пътувала в Холандия „на почивка“. Скоро петербургските власти получили секретно писмо от „доброжелател на Русия“, в което пишело, че госпожа Шампаньоло съвсем не си почива в Хага. Напротив, тя бързо установила връзка с банда международни фалшификатори на пари и се заела да проучва въпросите, свързани с фалшифицирането на руски банкноти.

Полицията започнала тайно да следи квартирата на Шампаньоло в Петербург, а с прислугата и целия обслужващ персонал се водели „откровени“ разговори. Успели да разберат, че от Холандия всеки момент се очаква някаква важна пратка за семейство Шампаньоло, но какво ще съдържа тя никой не знаел.

През това време в Министерството на външните работи пристигнало донесение от посланика на Русия в Хага княз Голицин. Той съобщавал, че по негови сведения в Холандия е организирано производство на руски фалшиви банкноти. Посланикът пишел, че според него това не е политическа диверсия от страна на холандското правителство, а резултат от дейността на банда международни фалшификатори, с които била установила връзка и госпожа Шампаньоло година и половина по-рано, по време на първото си пътуване в Холандия. Посланикът уверявал, че неговата информация е напълно достоверна, тъй като я получил от гравьора, който правил клише го за почагане на руските пари. Той намеквал и за това, че гравьорът развързал езика си едва след като получил от посланика голяма сума истински пари.

Ето защо когато на 13 октомври 1776 г. на петербургското пристанище акостирал белоснежният платноход от Хага, там вече го очаквали представители на властите. Сред документите за различните стоки били намерени четири известия за колети на името на госпожа Шампаньоло. Според документите пратките за госпожата съдържали дантели. След кратко съвещание представителите на петербургските власти решили да отворят четирите колета пред свидетели. Както могло и да се очаква, в тях били намерени не дантели, а пачки фалшиви руски банкноти на обща сума повече от 12 милиона рубли, колосална за онова време. Рублите били конфискувани и бил съставен акт, подписан от свидетели, В колетите вместо пари била поставена стара хартия и всичко било внимателно зашито. Не е ясно защо властите постъпили така. Та нали по този начин изчезнала главната улика против госпожа Шампаньоло.

Всъщност фалшификаторката все пак била арестувана и изправена пред генерал-прокурора княз Вяземски. Той я разпитал внимателно дали в това мръсно дело не е замесено правителството на Холандия или на някоя друга държава. Госпожа Шампаньоло категорично отхвърлила това предположение. Опитният генерал-прокурор бил настойчив в желанието си да разкрие участието на някоя чужда държава, тъй като познавал и други такива случаи.

Опасенията на княз Вяземски не се оправдали и било решено госпожа Шампаньоло, нейната майка и брат й да бъдат екстрадирани от Русия. На следващия ден след разпита, 17 октомври, на същия красив кораб, с който пристигнали колетите, те напуснали страната.

Нашата история познава много примери за това, как от чужбина в Русия били прехвърляни фалшиви пари. Тези случаи обаче не винаги завършвали така безобидно, както авантюрата на госпожа Шампаньоло.

И. А. Никотин, чиновник по специалните поръчения при управителя на северозападния край в средата на миналия век, генерал-губернатора Назимов, пише в своите спомени, публикувани в списание „Русская старина“ от февруари 1902 г.; „Струва ми се, че нито един край в Русия не може да претендира, че е имал повече случаи на фалшифициране и търговия с фалшиви ценни книжа. Лично аз съм водил около 15 следствия и това никак не е лесно …“ Положението в страната след Кримската война било близо до катастрофа и затова, както отбелязва Никотин, „търговията с фалшиви пари вървяла добре“. Но според автора производството на местните „монетни дворове“ не можело да се сравнява с продукцията, която се получавала от чужбина в една фабрика за сукно.

На 11 септември 1859 г. Никотин бил поканен на секретна аудиенция при генерал-губернатора Назимов. Той го запознал с едно писмо, което пристигнало от Петербург. В него се съобщавало, че има сведения за това, че в управлявания от Назимов край са се появили много добре направени банкноти — фалшификати от 10 рубли. Към писмото била приложена и една фалшива асигнация. Назимов и събеседникът му дълго разглеждали банкнотата, но не открили нищо подозрително — всичко било на мястото си. Въпреки това трябвало да се търси източникът, който замърсявал финансовите канали на страната. Задачата била трудна, но чиновникът но специалните поръчения се надявал да я разреши. Той започнал да търси в две направления. Първо, установил връзка с хора, които в миналото били замесени във фалшифициране на пари и, второ, наредил на всички началници иа пощенски станции да установят кой води кореспонденция с чужбина и кой получава задгранични пратки.

Резултатът не закъснял. Полицейският началник Фогел, който се специализирал в борбата с фалшификаторите на пари, доложил на Никотин, че някои неща са го насочили към белгийския поданик Сиес, директор на Крайшуанската фабрика за сукно във Вилейска околия на Виленска област. Името на този господин фигурирало в списъка на лицата, които получавали пратки от чужбина. Наистина като директор на фабрика за сукно той можел да води кореспонденция и дори да получава пратки от чужбина, но колетите би трябвало да тежат десетки пуда, а те тежали най-много половин пуд…

Започнали да следят кореспонденцията на Сиес, но за лош късмет по това време той не получавал никакви пратки. И когато Никотин започнал да се пита дали е избрал правилния път, неочаквано пристигнало анонимно писмо. Авторът съобщавал, че на името на Сиес от Белгия пристигат пратки с фалшиви банкноти от 10 рубли, но без номера. Сиес със специален печат слагал на банкнотите същите номера, както и на парите, Които в момента се намирали в обръщение. Той правел това така умело, че не могло да възникне никакво съмнение в тяхната истинност.

Никотин решил да побърза. Този анонимен сигнал можел да стане известен на Сиес и той да предприеме всички необходими мерки за предпазливост и да унищожи всякакви улики. Затова Никотин тръгнал спешно от Вилно. „Пристигнах във фабриката късно вечерта“ — спомня си той — „и направих обиск в дома му в присъствието на местния пристав и свидетели и в края на краищата намерих металически цифри, които много приличаха на онези, които поставят на банкнотите от 10 рубли“.

Господин Сиес бил дълбоко възмутен от обиска Той обвинил Никотин в нарушение на международното право, като изтъквал австрийското си поданство и заплашвал, че ще се оплаче на царя от своеволието на местната администрация. Никотин се правел, че не чува тирадите му. Протоколът за обиск бил подписан от свидетелите, пристава и Никотин, а претендиращият за екстериториалност Сиес изпратили под конвой във Вилно. Местният художник нарисувал акварелен портрет на Сиес и той бил приложен към изпратените в Брюксел документи с молба да се провери дали Сиес е наистина лицето, за което се представя.

В това време белгийският поданик продължавал да буйствува и да настоява да го освободят. Той заявил, че цифрите му били нужни, за да маркира тъканите, които фабриката произвежда и че няма нищо общо с фалшивите пари.

Скоро се получил отговор от Брюксел, от който станало ясно, че Сиес не е никакъв Сиес, а избягал каторжник, отдавна търсен от белгийската полиция. Освен това се съобщавало, че скоро в Брюксел е арестуван гравьор, който бил обвинен в направата на клишета за фалшиви руски, белгийски и холандски банкноти. Впоследствие се изяснило, че той е направил и цифрите на Сиес. По-късно от Брюксел пристигнало още едно съобщение — открили книжната фабрика, в която Сиес поръчал две години по-рано хартия с водни знаци. Белгийската полиция искала от своите руски колеги да изпратят Сиес в родината му.

Когато бившият директор на фабриката разбрал за това искане на белгийската полиция, той помолил да му дадат хартия, перо и мастило. След няколко часа Сиес връчил на Никотин молба до царя да му се разреши да получи руско поданство. Той обяснявал това с много причини, включително… и с прекрасния въздух на Русия.

След като получил отказ, Сиес започнал да се преструва на луд. Въпреки всички хитрини престъпникът бил изпратен в Белгия. Там той бил съден и за предишните си престъпления и получил окончателна присъда доживотна каторга.

Разбира се, международните авантюристи от типа на госпожа Шампаньоло и господин Сиес нанасяли вреда на финансите на страната с противозаконната си дейност. Тя обаче не може да се сравнява с вредата от машинациите на чуждите държави, когато самите те влизали в ролята на фалшификатори. Противозаконната им дейност особено се засилила в навечерието на Първата световна война. По това време се появили огромно количество отлично подправени банкноти на стойност 10, 25, 50, 100 и дори 500 рубли. Кой ги печатал? Ако се съдело по качеството на подправените банкноти, безусловно те били направени от специалисти от най-висока класа. Министърът на правосъдието Щегловитов писал на началника на департамента на полицията, че тези фалшификати били отпечатани „на специална хартия с водни знаци по същия начин, който се употребява само за печатане на държавни банкноти и до сега се смяташе, че предотвратява подправянето им.“ И въпреки всичко… Кой печатал тези фалшиви пари? Местните мошеници? Едва ли. В самия монетен двор също имало строга охрана. Тайната би си останала тайна, ако не помогнала една случайност.

По време на знаменитото Брусиловско настъпление през 1916 г. бил пробит фронтът на австро-унгарските войски и много чужди войници попаднали в руски плен. Внимателният разпит на военнопленниците можел да даде важни военно-икономически сведения на руското командуване, но броят им бил повече от половин милион души и затова по-внимателно разпитали главно офицерите. Но при „филтрирането“ на низшите чинове успели да извлекат нещо много ценно — важна държавна тайна.

Сега е трудно да се каже с какво привлякъл вниманието австрийският унтер-офицер Йозеф Бистрая, но фактът си остава факт — умело воденият разпит позволил да се установи следното, съученикът на Бистрая Александър Ердели споделил с него под секрет, че в помещението на Военногеографския институт във Виена има строго охранявана печатница, където се печатат фалшиви руски пари. Така станало известно кой се занимавал с тачи сериозна финансова диверсия.

С развитието на науката и техниката се развивало и изкуството да се фалшифицират пари, въпреки че именно усъвършенствуването на техниката позволявало максимално да се усложнява рисунъкът на банкнотите и така да се затруднява подправянето им.

Ако се вгледаме внимателно в любопитната история на фалшифицирането на пари, ще открием още един порок на бужоачното правосъдие.

Справедливата ръка на закона в края на краищата достигала до такива престъпници като Маккартни, Бойд, Балард и други от техния ранг, но до лицата, които са облечени във власт и са се издигнали във висшите правителствени кръгове на капиталистическото общество тя не могла да се протегне. Престъпленията на тези хора били още по-тежки, тъй като те използували за противозаконни цели държавни служители, държавно имущество и т.н.