Клей Харви
Черен шепот (34)

32.

В девет вечерта вече бях напълно готов за излизане, облечен с черния шлифер, а под него — светлочервената вратовръзка, която подчертаваше тъмночервените нишки във вълнения плат на сакото ми. Ризата ми беше синя, а панталоните — кожени, с дебел колан. Разбира се, не бях забравил моя деветмилиметров „Кар“, напъхан в скрития джоб в панталоните, пришит допълнително, специално за пистолета. Бяхме в моята къща. Канехме се да посетим коледното парти, организирано от местния литературен клуб, когато Хедър неочаквано заговори, възбудено и изплашено:

— Сигурен ли си, че е разумно да постъпим така? Нали онази умопобъркана убийца е още на свобода? Може би се навърта някъде наблизо, а онзи ужасен човек — Хектор, вероятно е потеглил към нашия град. Няма ли да бъде по-безопасно за нас двамата и за двете деца, ако не излизаме навън?

— Несъмнено. За да е гарантирана безопасността на Уеб, май ще е най-добре да го тикнем зад решетките. В най-луксозната килия в градския затвор. Сержант Макдъфи с радост ще ни се притече на помощ и лично ще му избере най-уютната килия. Ако пък се намеси полковник Макелрой, не е изключено да ни уреди да преспим зад стените на Форт Нокс^[1]. На Кълън сигурно много ще му допадне там…

— Тайлър?

— Да, мадам?

— Млъкни!

— Работата е в това, че не искам да превръщам живота на четирима ни в някакъв ад. Двама от хората на Аксел дежурят пред къщата, да не говорим, че са подбрани сред най-добрите охранителни фирми в цялата страна. На горния етаж ще бъде баща ми, а Етъл — на долния. В зоната лейтенант Фанър непрекъснато държи не една, а две патрулни полицейска коли. Лично шерифът ми обеща, че тези патрулиращи екипи няма да оставят без надзор нашата къща. Освен това, излизаме само за два, най-много три часа. С нас всичко ще бъде наред. И с децата също.

Качихме се на горния етаж, за да си кажем „Довиждане“ с децата, които слушаха музика в стаята на Кълън, докато играеха на карти. В момента печелеше Уеб. Аз намалих звука от касетофона, с което веднага спечелих неодобрителния възглас „Татко! Моля те!“, изтръгнат от устните на моя невръстен потомък.

— Нали се разбрахме какво трябва да правиш? Нямам намерение отново да споря с теб — сурово рекох аз.

Синът ми изпъшка недоволно, след което се сопна на Уеб, просто така, без причина, вероятно за да му припомни кой е старшият в детската стая.

— Ако огладнеете, в трапезарията на долния етаж сме оставили плодове. Не е нужно да се тъпчете със сандвичи.

Кълън само кимна послушно.

— Ако пък ви хрумне да включите видеото, намалете звука. Етъл пак ще получи главоболие, макар да зная, че вие двамата никак не се трогвате от нейните страдания. В момента тя чете някаква книга във всекидневната. И да не сте посмели да измъквате видеокасетите от шкафа. Ще гледате само тези, които са тук, в детската стая.

— Окей, папа. — Изглеждаше хладен като мраморна статуя, с червени петна по лицето.

Надвисна тягостна тишина. Уеб се доближи до Кълън и замря, но беше явно, че поддържа, макар и мълчаливо, протеста на моя син.

— Кълън! Не ми говори с такъв тон!

— Съжалявам — кисело промърмори той.

— Ще ти повярвам, че наистина съжаляваш само ако — след като се прибера у дома — намеря непокътнати сандвичите в хладилника. И ако не открия касетата с „Дивашката банда“ във видеокасетофона. Нали помниш какво се случи миналата седмица?

— Но това беше каубойски филм. Помислих си, че…

— Вече ти забраних да пипаш касетите в моя шкаф. Те не са за деца!

— Добре. — Кълън отново сведе глава.

Уеб се почеса по крака и свъси вежди.

— Има ли още нещо? — попита Кълън и вдигна очи към мен, но си остана на пода с кръстосани крака. Което на неговия език означаваше: „Кога най-после ще ни оставиш на мира?“.

— Само това.

Наведох се към него и го целунах по челото.

Хедър вече беше целунала Уеб, така че можехме да потегляме. Докато слизахме по стъпалата, едното от двете момчета отново усили звука от касетофона и горният етаж се изпълни с мелодията на месата, съчинена преди толкова много години от Георг Фридрих Хендел. Вълшебни звуци, които сега достигаха до нас благодарение на молитвения хор от сектата на мормоните.

— Защо просто не скриеш тези касети някъде, и то така, че Кълън да не може да ги намери? — допита ме Хедър, когато се настани зад волана на своето порше, докато аз оставях пистолета „Глок-19“ и двата допълнителни пълнителя в жабката. В краката ми, на пода на колата, се спотайваше една карабина „Бенели“.

— Невъзможно е да скрия нещо така, че той да не го открие. Освен ако не го заключа в сейфа. Пък и как ще се научи кое е подходящо за него и кое — не?

— И какво толкова ще стане, ако детето изгледа този филм?

— „Дивашката банда“? Не съм сигурен дали няма да се стресира от жестоките сцени. После ще ги сънува с месеци. Същото е както никога да не оставям нещо отровно в къщата, за да не го намери синът ми. По-силните лекарства, като тиленол например, държа под ключ. На Кълън отдавна му е обяснено в никакъв случай да не посяга без разрешение към лекарствата, дори и към аспирина за деца, а винаги да пита или мен, или баща ми, или Етъл. Вече не е на три години, така че е крайно време да се научи кое е позволено и кое не, а не да бъде непрекъснато следен от бавачка. Иначе какво ще прави, когато стане на тридесет години?

— Той ще порасне, Тайлър.

— Естествено. Но как ще научи кое е разумно и кое не? Да не говорим колко е важно човек да умее сам да се грижи за себе си, за своята собствена безопасност. Трябва да учим децата как да се справят с неизбежните проблеми, пред които ще ги изправи животът.

Хедър помълча около минута, преди да промърмори:

— Хм, не съм сигурна, че трябва да се съглася с всичко това.

— Не си и длъжна. Свободна си да възпитаваш Уеб така, както на теб ти се струва, че е най-добре.

Тя ме удостои с един кос поглед и хладно процеди:

— Очевидно моите възгледи относно възпитанието на подрастващите са валидни само когато се касае за моя син, но не и за Кълън, така ли?

— Не, не исках да кажа това. Само се опитах да ти обясня как уча сина си да бъде дисциплиниран и честен, с твърда воля и способност да обмисля всяка своя стъпка. Никога да не приема наготово чужди твърдения и преценки. Сцената преди малко е само един пример как се старая да приуча Кълън да взема по-разумни решения. Подходът ми се основава на простата човешка логика, на моя опит, а не на случайни хрумвания или на нещо, което съм прочел в книгите за бъдещи родители.

— Предпочитам да прекратим този спор! — отсече тя.

— Чудесно! В края на краищата, не го започнах аз, нали?

Останалата част от маршрута изминахме в мълчание.

Когато пристигнахме, заварихме около тридесетина гости. Помещението беше празнично осветено, със съответната украса. Хедър веднага се впусна в оживен разговор с дамите от председателството на клуба и набързо забрави за присъствието ми. Но аз, все още раздразнен от спора ни в колата, не се опитах да й попреча да си бъбри до насита с почитателките на литературата в Грийнсбъро.

За щастие, не след дълго зърнах фигурите на Джейсън Патерсън и Адам Колби, надвесени над внушителната купа, пълна с пунш. И двамата стискаха празните си чаши в ръце с явното намерение да ги напълнят. Интересно, за кой ли път тази вечер повтаряха това свещенодействие? Джейсън пръв ме забеляза, но успя да прикрие изненадата си, като чевръсто се протегна към комплекта от свободни чаши на масата, за да ми подаде най-близката.

— Много се радвам, че поне тук не съм длъжен да се размотавам с пистолет, затъкнат в колана над пъпа ми. Много е досадно да се опира дуло на пистолет в ребрата на мъж, който е решил да се поотпусне.

— Къде си захвърлил пистолета си?

— Как къде? Досетих се, че миналата година бях пъхнал в гардероба един ластичен бандаж. Сложих си го и набутах пистолета отстрани. Сега се опира до дясната ми бедрена кост, но нали не подпира корема ми…

— Какво искаш да кажеш с това „отстрани“? — ухилих се аз.

— Ами… по-точно казано… отзад — смотолеви Джейсън.

— Най-точно обаче щеше да бъде, ако беше признал, че е залепен за задника ти.

— Както се е издокарал с тези тесни панталони, няма да му е много лесно да го извади, когато се стигне дотам — намеси се Адам и се засмя, възхитен от собственото си остроумие.

— Никак не е смешно да те цапардосат два пъти в един и същи ден. Още повече, че второто нападение можеше да бъде избегнато.

— И аз мога да помогна на Джейсън, ако той изпадне в беда, макар че не нося пистолет — засегна се Адам.

— Не искам никой да се грижи за мен — протестира Джейсън.

— А как ще се справиш, ако този твой защитник не е някъде наблизо? — ехидно подметнах аз и посочих с кимване към Адам.

— Стига, момчета! Успокойте топката — отново ни прекъсна Джейсън. — Така доникъде няма да стигнем. Нали и двамата сте загрижен за едно и също — как да опазите задника ми от нежелани посегателства. Следователно, всички сме от един отбор.

Несъмнено Джейсън бе прав, затова зарязах спора и се запътих към противоположния край на салона, за да поздравя един стар приятел и доста по-младата му приятелка.

Докато отпивах от пунша и лениво се заяждах с Адам Колби, Кълън пропълзял под леглото, с фенерче в ръка, за да вземе видеокасетата с „Отровна стръв“, която предвидливо бил измъкнал още сутринта от моя шкаф.

Кълън още не е бил изпълзял обратно изпод леглото, когато кръвта шурнала от гърлото на Джонатан Бари — един от най-добрите охранители в екипа на Макелрой, дежурен тази вечер в задния двор на къщата.