Клей Харви
Черен шепот (30)

28.

На следващата сутрин, докато чаках да ме посети лейтенант Фанър, пропилях цял час, за да проверя издръжливостта на нервната си система, преглеждайки днешните издания на местната преса. Журналистите бяха във възторг от драмата в училищната сграда. Събратята им от радиостанциите също отделиха много минути на събитията. За щастие, Фанър най-после се появи и попречи на телесната ми температура да се вдигне над точката на кипене. Възможно ли бе лейтенантът да е знаел предварително, че ще ме завари порядъчно изнервен от статиите във вестниците? Поради тази причина ли бе донесъл — и то доста предвидливо — картонена кутия с току-що изпечен ябълков пай?

— Какво е това? Десерт? — изненадах се аз, когато вдигнах капака на картонената кутия.

— А ти какво си помисли? Че е някакъв препарат за дезинфекция?

— Въпрос на мнение — усмихнах се аз и налях кафето в чашите. Ароматът му за миг надделя над апетитното ухание на пая, който неволно ме принуди да преглътна нетърпеливо. — Нали лекарите ни съветват, че е най-здравословно да консумираме само овесени ядки?

— Да, за да имаме зъби по-здрави от зъбите на глиганите.

— Много бих искал да имам такива зъби — замислено промълвих аз и посегнах към ябълковия пай.

Фанър се ухили, седна до мен и си взе едно солидно парче.

— Първо да ликвидираме десерта, а после ще се занимаем с останалото. Нали и ти така предпочиташ?

— Не хапваш ли вече нещо сладко на закуска?

— Ето това е интересна тема за дискусия.

— Може би по-полезно ще бъде, ако дискутираме относно Хилари Илоиз Хармън.

— Това да не е приятелката на Кълън от училището?

Той кимна, докато дъвчеше. Беше достатъчно възпитан, за да не заговаря с уста, пълна с ябълков пай. Както винаги, лейтенант Джон Т. Фанър и днес беше спретнат и елегантен, макар че в момента, по изключение, беше гологлав. Беше оставил меката си шапка на закачалката в коридора, заедно с палтото си от туид.

— И шапката ти ли е италианска? Също като вратовръзката? — полюбопитствах аз.

Той кимна между поредните хапки.

Прекратихме размяната на закачливи реплики и се посветихме мълчаливо на достойнствата на ябълковия пай. Едва когато приключихме с десерта и протегнахме ръце към чашите с уханно колумбийско кафе, Фанър реши да се върне на загадката, наричана Хилари Илоиз Хармън. Макар че въпросната личност, както побърза да ме информира моят гост, се подвизавала и под името Хармъни Кехил.

— Много малко ни е известно за нея. Макар че от нейните дарби преди години се е възползвало Централното разузнавателно управление. Но тя се престаравала в работата си, а дори и за момчетата от ЦРУ не е приемливо да осакатяват преследваните лица.

— Затова ли тя дори за миг не се е поколебала, преди да се втурне в училището, за да отвлече моя син?

— Точно така. Има доста неясноти в досието й. Въпреки че знаем името й, не сме съвсем сигурни, че това име не е само псевдоним.

— Не проверихте ли в архивите на ЦРУ?

Той поклати едрата си глава.

— След като от ЦРУ са й заявили, че повече не се нуждаят от услугите й, от ФБР два пъти са я проучвали предвид предстоящи задачи, изискващи добре тренирани лица, при това жени. И двата пъти тя е посочвала различни имена.

— Ами пръстовите отпечатъци?

— Възможно е някой да е сменил дактилоскопичните картони в полицейските картотеки с фалшиви.

— Тогава откъде измъкнахте тези сведения за нея?

— От ФБР ни изпратиха файл с данни за здравното й осигуряване. Има още нещо характерно за нея, което обаче никак не е успокоително. Тази дама винаги действа с характерен за нея почерк, като определено има предпочитания към акции с летален изход.

— Значи не се шегува? Тогава какво ли още можем да очакваме от хора като нея?

— Вече със сигурност може да се твърди, че твоят син Кълън е имал страхотен късмет.

Кимнах замислено, забил поглед във френския прозорец. На моравата пред верандата една катеричка яростно се бореше с орех, който бе докопала отнякъде. Явно орехът се бе оказал прекалено костелив дори за острите зъби на зверчето.

— Искам да знам повече за тази загадъчна личност.

— Тя е висока между метър и шестдесет и два и метър и шестдесет и девет. Теглото й е в диапазона от петдесет и четири до шестдесет и пет килограма.

Изсумтях недоволно.

— Хм… доста широк интервал. Жената, която бягаше по-бързо дори от газела, докато я гонех до петите до ъгъла на училищната сграда, не тежеше повече от петдесет и четири-пет килограма.

— Работата е там, че според нашите сведения тази особа била доста опитна в маскировката и дегизировката, дори знаела как да променя външността си така, че да изглежда с няколко килограма по-лека, отколкото е всъщност. Или по-тежка, в зависимост от обстоятелствата.

Не можех да не се удивя каква самодисциплина е нужна, за да се постигне подобно съвършенство.

— Може ли да ми разкажеш още нещо от впечатленията си от първата ти среща с мадам Хармън? — сепна ме гласът на Фанър.

— Безстрашна е. Притежава изключително бързи реакции, но в същото време може да бъде и доста предпазлива. Понечи да ме гръмне, без да се поколебае дори за миг, но веднага щом осъзна, че рискува да бъде заклещена в ъгъла на коридора, до масивния корпус на климатизатора, също толкова бързо и без никакво двоумене реши да се оттегли от сцената на бойните действия. Да се осмели да проникне посред бял ден в сградата на училището, когато е пълно с деца и учители… Не мога да не призная, че за това се изисква доста дързост, интелект и безмилостност. Но нали може всичко да се очаква от човек, който е избрал като своя професия отвличането и убийствата на деца…

— Само че имам едно възражение — прекъсна ме Фанър.

— Какво?

— Не можем да твърдим със сигурност, че тя е имала намерение да посегне на живота на твоя син. Само е нападнала и ранила двама възрастни от училищния персонал.

— Не мога да допусна, че е проникнала в сградата на училището с единствената мисъл да го заведе на площада, за да послуша с него коледните песни на детския хор.

— Съгласен съм с теб. Но не забравяй, че отвличанията и убийствата невинаги вървят ръка за ръка. Тази личност е заподозряна досега в двадесет и едно убийства, но сред жертвите й няма нито едно дете.

— Е, няма що! С тези думи много ме успокои! Както и фактът, че нейният партньор вече е извън играта. Нали тя още се крие някъде и лекува раните си, преди отново да излезе на арената?

— Да, имаш основания да си разтревожен. Защото, според нашите сведения, Хилари Илоиз Хармън е много упорита и издръжлива, с една дума — способна на всичко. Има още една подробност — винаги носи противокуршумна жилетка.

— Чудесно! Може да си помисля дали пък да не я наема като детегледачка и бодигард на моя Кълън.

През следващите няколко минути лейтенант Фанър ме запознаваше с това, което се бе случило с баща ми или поне с това, което подчинените на лейтенанта бяха успели да установят със сигурност.

— И така, според твоите заключения Макелрой и Дейв по чиста случайност са се озовали в онази напрегната ситуация — прекъснах го аз в един момент.

— Поне така изглежда. Според нашите предположения, баща ти по някакъв начин е усетил, че някой го следи или поне се опитва да проникне в къщата. Така може да се обясни защо замерихме пушката му на пода в коридора. При аутопсията на убития терорист е открита прясна подутина под брадичката му, вероятно получена от силен юмручен удар. Баща ти умееше ли да се боксира?

— Да, при това доста добре.

Фанър се ухили иронично.

— Да не би да го знаеш от собствен опит?

— Разбира се, нали съм негов син — приветливо му се усмихнах аз. — Е, ако ще говорим сериозно, един от братята на баща ми беше шампион по бокс и често използваше баща ми за спаринг-партньор. Чичо Дарил веднъж ми каза, че от баща ми на младини е можело да излезе великолепен професионалист. Ако Оди наистина е успял да цапардоса онзи тип под брадичката, нищо чудно тя да се е подула като домат, да не говорим, че е видял звезди посред бял ден.

Фанър се замисли над моите младежки спомени.

— Това обяснява защо баща ти е имал време да измъкне пушката от шкафа. Както и причините, поради които той е припаднал. Страхувал се е и едновременно с това е бил обзет от яростен гняв. С една дума, бил е подложен на силен стрес вследствие комбинацията от няколко стресиращи фактора.

— Макелрой ми спомена още нещо, което е доста любопитно — продължи лейтенантът. — Когато позвънил на вратата откъм предната веранда, той се озадачил, след като никой не му отворил в продължение на няколко минути. Опитният военен веднага заподозрял, че нещо не е наред и заобиколил отзад. Видял колата на баща ти и решил да влезе в къщата, без да чака специална покана. Което му навлякло доста главоболия. Освен него, на сцената се появил и Дейвид Майкълс. Той също бил поканен от баща ти да присъства на обяда, но по всяка вероятност е пристигнал малко след полковника. Дейвид се приближил към предната врата, но чул изстрел отвътре и веднага изритал вратата. Това може би е спасило живота на Макелрой, защото нахлуването на Дейвид Майкълс е отвлякло вниманието на убиеца.

— Разсеял се е само от трясъка при повалянето на вратата от ритника на Дейв? Що за професионалист е бил този тип, след като го отвличат от работата такива незначителни шумове? — Опитвах се да внеса непринудена нотка в иначе тягостния разговор.

— И така, Дейвид се втурнал нагоре по стъпалата, сподирян от куршумите на убиеца. При разпита той ни обясни, че си е припомнил къде баща ти е криел стария си револвер — в един от скриновете в спалнята си. Майкълс наистина намерил револвера в този шкаф. А когато усетил, че стъпките на нападателя приближават спалнята, Дейвид залостил вратата с най-близкия шкаф.

— В същото време Макелрой се окопитил, изправил се и поел нагоре по стъпалата, по следите на нападателя. Разменил няколко изстрела с противника, след което полковникът отстъпил и се върнал на долния етаж. Според нашите предположения, именно тогава е бил ранен в гърдите.

— И докато убиецът е бил зает със стрелбата срещу полковника, Дейвид Майкълс е отместил шкафа, запречващ вратата на спалнята, показал се е в коридора и е застрелял нападателя.

— Но не в гърба, нали?

— Не. Това е установено е абсолютна точност. Петте рани са отпред, не много далече от сърцето, във формата на грозд с големината на лимон.

— Лимон ли? Вероятно нападателят въобще не е имал време да натисне спусъка!

— Да. Предполагам, че твоят приятел Дейвид е много добър стрелец, нали?

— Няма да намерите по-добър от него, лейтенанте.

— Включително тук присъстващите?

— Е… — скромно наведох аз глава.

Фанър се усмихна и продължи разказа си.

— Убитият е Виктор Бовил или поне това име е записано в неговото разрешително за шофиране. Издадено е от Флорида.

Мълчаливо зачаках следващите думи на лейтенант Джон Т. Фанър, но той не каза нищо повече.

— Има ли още? — наруших аз мълчанието.

Той поклати глава.

— Не може да няма още сведения!

— Е, мога да спомена данните за ръста и теглото на убития, както и да разкажа за предпочитанията му към татуировките на доста необичайни места по тялото.

Неволно се усмихнах при тези думи на лейтенанта.

— Нещо забавно ли казах?

— Не, но си спомних за една приятелка, която също се върна от Флорида със сувенир за цял живот. Но не, това няма никаква връзка със случая. Не взехте ли отпечатъците на убиеца, който едва не отне живота на баща ми?

— Моля ви, господин Ванс, не желая да се съмнявате в моите способности. За съжаление обаче, оказа се, че Виктор Бовил се е подложил на една от онези свръхмодерни и сложни операции, при които повърхността на пръстите се обработва със специални химикали, така че дактилоскопичната идентификация става невъзможна.

— Тогава данни за зъбите му?

— И тях ги проверихме. Но няма нито мостове, нито дори пломби.

— Така е, като си мие човек зъбите най-редовно, още от раждането! — рекох аз и свих устни в кисела гримаса. — Напомня ми с нещо за събитията от миналата пролет и онези типове в банката. Когато повалих първия си противник, в следващия миг си помислих, че полицаите до един час вече ще знаят дали е страдал от хроничен запек и дали има леля в Кливланд.

Събеседникът ми безпомощно разпери ръце.

— Какво мога да отговоря на тези думи? Правим каквото можем.

— Както обикновено, макар че няма как да бъдете упрекнати в стремеж към съвършенство. Още кафе, лейтенант Фанър?

— Благодаря, не. Тази сутрин ми се струпаха доста главоболия. Е, да не досаждам повече. Предай поздравите ми на баща ти. И на полковник Макелрой. — Той стана, готов да поеме към вратата, но внезапно се спря.

— Когато твоите помощници или да кажем… източниците, от които черпиш информация, узнаят още нещо по случая, ще ме уведомиш, нали?

— Да, разбира се. Непременно — обещах аз и излязох след него в коридора. Взех шапката му от закачалката и му я подадох.

Той я постави там, където й беше мястото, обърна се към мен, за да ми хвърли на сбогуване един изпитателен поглед, след което излезе навън.