Иън Макюън
На плажа Чезъл (4)

Четвърта част

През кратката година между първата си среща с Флорънс в Сейнт Джайлс и сватбата им в Сейнт Мери на по-малко от половин миля разстояние оттам Едуард често бе канен да прекарва нощта в обширната викторианска вила край Банбъри Роуд. Вайълет Понтинг му даваше стаята на най-горния етаж, наричана в семейството „малката стая“. Тя бе целомъдрено отдалечена от стаята на Флорънс и гледаше към дългата сто ярда и оградена със зид вътрешна градина, а отвъд нея — към земите на някой от колежите или на старчески дом — той така и не си направи труда да разбере. „Малката стая“ беше по-голяма от която и да било стая на къщурката в Тървил Хийт, а може би по-голяма и от гостната. Едната стена бе покрита с обикновени, боядисани в бяло рафтове, изпълнени с издания на „Лоеб“ на латински и гръцки. На Едуард му харесваше да го свързват с подобни сериозни четива, макар да знаеше, че няма да заблуди никого, като оставя екземпляри на Епиктет или Страбон на нощната си масичка. Както навсякъде другаде в къщата, стените на стаята му бяха боядисани в екзотично бяло — във владенията на семейство Понтинг не се намираше и късче от тапет на цветя или на райета, а подовете бяха покрити с голи, необработени дъски. Той разполагаше с целия най-горен етаж на къщата, където имаше и просторна баня, разположена на половин стълбищна площадка, с викториански прозорци от оцветено стъкло и лакирани коркови плочки, което също бе новост за него.

Леглото му беше широко и необичайно твърдо. В единия от ъглите, под чупката на тавана, имаше изциклена чамова маса с чупеща се лампа и боядисан в синьо кухненски стол. Нямаше никакви картини или килими, нито дребни украшения, нямаше списания с разръфани страници или каквито и да било други следи от хобита или проекти. За първи път в живота си той направи частично усилие да не разхвърля, понеже обитаваше стая, в каквато досега не бе живял; стая, в която мислите ти могат да текат спокойно и подредено. Тъкмо тук през една чудесна ноемврийска нощ Едуард написа на Вайълет и Джефри официално писмо, в което изложи амбицията си да се ожени за дъщеря им и не толкова ги помоли за разрешение, колкото самоуверено поиска одобрението им.

И не сбърка. Те изглеждаха възхитени и през един неделен ден отбелязаха годежа със семеен обяд в хотел „Рандолф“. Едуард познаваше света твърде малко, за да се изненада от радушния прием, който му оказа семейство Понтинг. Вежливо прие, като нещо, което му се полагаше в ролята му на сериозен приятел, а по-късно и на годеник на Флорънс, че когато идва на стоп или с влака от Хенли до Оксфорд, стаята винаги ще бъде на негово разположение, че за него винаги ще има място около масата, където ще го питат за мнението му за правителството и за световното положение, че ще може да се движи свободно из библиотеката и в градината с игрището за крокет и разчертания корт за бадминтон. Бе благодарен, но не и учуден, когато прането му се смеси с прането на семейството и на одеялото в края на леглото му започна да се появява спретната изгладена купчинка, дело на чистачката, която идваше всеки делничен ден.

Изглеждаше напълно естествено, че Джефри Понтинг пожела да играе с него тенис на тревните кортове на Съмъртаун. Едуард бе посредствен играч. Имаше приличен сервис, благодарение на височината си, а и от време на време успяваше да забие някоя яка топка от задната линия. Ала около мрежата бе несръчен и глупав — не можеше да разчита на метежния си бекхенд и предпочиташе да гони топките отляво. Малко се страхуваше от бащата на приятелката си, безпокоеше се, че Джефри Понтинг ще го сметне за самозванец, за натрапник, за крадец, възнамеряващ да посегне на девствеността на дъщеря му и после да изчезне, което бе вярно само в първата част. Докато отиваха с колата към кортовете, Едуард се тревожеше и за играта — щеше да е невъзпитано да победи, но щеше също да е пълна загуба на време за домакина, ако Едуард не му окажеше прилична съпротива. И по двете точки безпокойствата му бяха напълно излишни. Понтинг бе от съвсем различна категория — играеше с бързи и точни удари и с невероятна енергичност за петдесетгодишен мъж. Спечели първия сет с шест на едно, втория с шест на нула, третия с шест на едно, но най-впечатляваща бе яростта му, когато Едуард успееше да отскубне някоя точка. Докато младежът се връщаше да заеме позиция, на другия край на корта по-старият играч с негодуващ тон си изнасяше някаква лекция, която, доколкото Едуард успяваше да разбере от своя край, съдържаше заплахи за самонаказание. И наистина, от време на време Понтинг се удряше силно с ракетата по десния хълбок. Той не само искаше победа, и то лесна победа. Той искаше да спечели всички точки. Почти се разкрещя заради двата гейма, които бе изгубил в първия и третия сет, и няколкото неволни грешки. „О, за Бога, човече! Какво чакаш!“ По пътя към къщи в колата бе немногословен и Едуард почувства, че дузината точки, спечелени за трите сета, си бяха своеобразна победа. Ако обаче бе победил истински, можеше и никога да не види Флорънс отново.

Джефри Понтинг се отнасяше, общо взето, приветливо с него, по своя си нервен и енергичен начин. Ако Едуард се случеше в къщата, когато той се връщаше от работа към седем часа, Понтинг обикновено отваряше шкафчето си за напитки и приготвяше за двамата джин с тоник — тоникът и джинът бяха в равни количества. Слагаше и много ледени кубчета, които за Едуард бяха новост. Сядаха в градината и говореха за политика — тоест Едуард изслушваше възгледите на бъдещия си тъст за западането на британската търговия, за споровете в профсъюзите и безумното даване на независимост на различните африкански колонии. Дори когато бе седнал, Понтинг не се отпускаше — пазеше равновесие на ръба на стола си, готов да скочи всеки момент, а докато говореше, подрусваше коляното си или мърдаше пръстите си в сандалите в унисон с ритъма на мисълта си. Бе доста по-нисък от Едуард, но с яка конструкция, с покрити с руси косми мускулести ръце, които обичаше да показва, носейки ризи с къси ръкави дори на работа. Плешивостта му също сякаш подчертаваше по-скоро силата, отколкото възрастта му — загорялата кожа бе опъната и гладка на черепа като издуто от вятъра платно. При определено осветление едрото му лице с малки месести устни, които си почиваха само когато се цупеха, с копчест нос и с раздалечени очи приличаше на гигантски зародиш.

Флорънс сякаш не желаеше да се присъединява към тях за тези градински разговори, а вероятно и Понтинг не я искаше там. Едуард виждаше, че бащата и дъщерята рядко говорят помежду си, освен когато са в компанията на други хора, а тогава разговорите им са маловажни. Но му се струваше, че въпреки това и двамата имат силно усещане за взаимното си присъствие и че разменят погледи, докато другите говорят, сякаш за да споделят скритото си неодобрение от чутото. Понтинг винаги обвиваше с ръка раменете на Рут, но никога — поне пред Едуард — не прегръщаше голямата й сестра. И все пак в разговор Понтинг често си служеше с изрази като „Флорънс и ти“ или „вие, младите“, и го правеше по приятен начин. Тъкмо той, а не Вайълет се развълнува особено при новината за годежа, организира обеда в „Рандолф“ и вдигна половин дузина тостове. През ума на Едуард полунасериозно мина мисълта, че Понтинг някак прекалено бърза да се освободи от дъщеря си.

Някъде по това време Флорънс спомена пред баща си, че Едуард би могъл да се окаже полезен за фирмата. През една съботна утрин Понтинг го откара с хъмбъра до фабриката си в околностите на Уитни, където се проектираха и сглобяваха натъпкани с транзистори научни инструменти. Докато си проправяха път през неразборията от тезгяси, през познатата миризма на метални спойки, той сякаш не бе особено смутен от факта, че Едуард, който силно се впечатляваше от всичко, свързано с науката и техниката, не успя да зададе нито един интересен въпрос. Едуард малко се оживи, когато в една задна стая без прозорци се запозна с плешивия, двайсет и девет годишен директор по продажбите, който имаше диплома по история от университета „Дъръм“ и бе писал докторска дисертация по въпросите на средновековното монашество в Североизточна Англия. На чаша джин с тоник същата вечер Понтинг предложи на Едуард работа като търговски пътник към фирмата, който да осигурява нови покупко-продажби. Трябваше да попрочете едно-друго за продуктите, оттук-оттам за електрониката и съвсем малко за договорното право. Едуард, който все още нямаше планове за кариерата си и лесно можеше да си представи как пише исторически книги по влакове и по хотелски стаи между срещите и съвещанията, се съгласи по-скоро в духа на доброто възпитание, отколкото от истински интерес.

Домакинската работа, която Едуард предлагаше да върши, го привърза още по-здраво към семейство Понтинг. През онова лято на 1961 година той многократно окоси различните морави — градинарят им отсъстваше по болест, нацепи към десет кубика дърва за склада с горивото и редовно караше втората кола, един Остин 35, до бунището с излишните вещи от неизползвания гараж, който Вайълет искаше да преустрои в библиотека. В същата тази кола — никога не му разрешиха да взима хъмбъра, — откарваше Рут, сестрата на Флорънс, у приятели и братовчеди в Тейм, Банбъри и Стратфорд, а след това я прибираше. Беше шофьор и на Вайълет — един път я отведе на един симпозиум за Шопенхауер в Уинчестър и по пътя тя го подложи на строг разпит за интереса му към хилиастките^[1] култове. Доколко гладът и социалните промени са повлияли на възникването им? И не можело ли движението да се възприеме като ранна форма на социализъм от руски тип поради антисемитизма си и нападенията над Църквата и търговците? И още един провокативен въпрос: ядрената война не била ли модерният еквивалент на Апокалипсиса от Книга Откровение? И хората не били ли принуждавани от историята си и от чувството си за вина да мечтаят за собственото си унищожение?

Той отговаряше нервно, чувствайки, че подлагат на проверка интелектуалната му издръжливост. Докато говореше, се движеха из покрайнините на Уинчестър. С периферното си зрение я видя как изважда пудриерата си и разкрасява мършавото си бяло лице. Бе силно впечатлен от бледите й, прилични на върлини ръце, и от острите й лакти и отново се зачуди дали наистина можеше да бъде майка на Флорънс. Ала сега бе длъжен да се съсредоточи, както и да шофира. Каза й, че според него разликата между тогава и сега е по-важна от приликата. И по-точно разликата между една ужасна и абсурдна фантазия, съчинена от един мистик след Желязната епоха и после разкрасена от лековерните му средновековни последователи, от една страна, и от друга — рационалния страх от едно възможно и ужасяващо събитие, което можем да предотвратим.

Тя му отвърна с тон на остро порицание, че не я е разбрал напълно, с което всъщност приключи разговора. Не ставало дума за това дали средновековните последователи на култове бъркали за Книга Откровение и за края на света. Разбира се, че бъркали, но и вярвали дълбоко, че са прави, и действали според убежденията си. По същия начин и той искрено вярвал, че ядрените оръжия могат да унищожат света, и действал съобразно с това. Било напълно без значение, че той грешал, че всъщност подобни оръжия предпазвали света от войни. Това било в крайна сметка целта на ядреното възпиране. Той като историк несъмнено бил научил, че през вековете масовите заблуди имали общи теми. Когато осъзна, че тя оприличава подкрепата му на Кампанията за ядрено разоръжаване с членството в хилиастка секта, Едуард любезно прекрати разговора и последната половин миля изминаха в мълчание. При друг случай той шофира на Вайълет до Челтнъм и обратно. В Челтнъм тя изнесе лекция на шестокласниците от Лейдис колидж за ползата от оксфордското образование.

Междувременно неговото собствено образование бързо напредваше. През това лято яде за първи път салата с поливка от лимон и олио, а на закуска — кисело мляко — славен продукт, за който знаеше от една книга за Джеймс Бонд. Готвенето на притиснатия му от задачи баща и режима от пайове и пържени картофки през студентските му години трудно биха го подготвили за странните зеленчуци — патладжаните, зелените и червените чушки, тиквичките и сладкия грах, които редовно му се сервираха. Бе учуден, дори леко объркан, когато при първото му посещение Вайълет му поднесе най-напред купа с недоуврял грах. Трябваше да преодолее известно отвращение, не толкова към вкуса, колкото към лошата слава на чесъна. Рут не можа да спре да се смее в продължение на няколко минути, докато накрая не й се наложи да излезе от стаята, когато той нарече франзелата „кроасан“. Още в началото впечатли всички в семейство Понтинг, когато заяви, че никога не е ходил в чужбина, с изключение на Шотландия, където е изкачвал планините Мънро на полуостров Кнойдарт. За първи път в живота си опита мюсли, маслини, пресен чер пипер, хляб без масло, аншоа, недопечено агнешко, сирене, различно от чедър, гювеч, френски колбаси, френска рибена чорба, цели ястия без картофи и най-странното от всичко — някаква розова рибена паста — тарама салата. Вкусът на много от тези неща бе леко отблъскващ и те по някакъв неопределен начин си приличаха едно с друго, но той бе твърдо решен да покаже известна изтънченост. Макар че понякога, ако ядеше прекалено бързо, дори му се повдигаше.

Някои от новостите, към които бързо се пристрасти, бяха прясно смляното филтър кафе, портокаловият сок на закуска, патешко конфи, пресни смокини. Не си даваше сметка колко особено бе семейство Понтинг — преподавателка от Оксфорд, женена за успешен бизнесмен, като при това Вайълет, която бе някогашна приятелка на модната авторка на готварски книги Елизабет Дейвид, успяваше да съчетава поддържането на домакинство на гребена на кулинарната революция с четенето на лекции пред студенти за монадите и категоричния императив. Едуард поглъщаше тези домашни обстоятелства, без да осъзнава екзотичния им разкош. Приемаше, че животът на оксфордските преподаватели поначало е такъв и за нищо на света не искаше да се покаже впечатлен.

Всъщност бе запленен, живееше като насън. През онова топло лято желанието, което изпитваше към Флорънс, бе неделимо от декора — огромните бели стаи и безпрашните дъсчени подове, затопляни от слънчевата светлина, хладният зелен въздух на обраслата градина, който нахлуваше в къщата през отворените прозорци, уханните цветове на Северен Оксфорд, масите в библиотеката, отрупани с нови книги с дебели корици, последните произведения на Айрис Мърдок (тя бе приятелка на Вайълет), на Набоков, на Ангъс Уилсън и първата му среща със стереограмофона. Една сутрин Флорънс му показа откритите, бляскави оранжеви електронни лампи на усилвателя, които се подаваха от една елегантна сива кутия, и високите до кръста му високоговорители и му пусна убийствено силно симфонията „Хафнер“ на Моцарт. Началният октавен скок го порази с дръзновената си яснота — пред него изведнъж се разкри целият оркестър, при което той размаха юмрук и извика, че я обича, без да се интересува кой може да го чуе. Казваше го за първи път в живота си — на нея или на когото и да било друг. Тя му върна с гримаса същите думи и се засмя, възхитена, че най-после го е видяла развълнуван от класическо музикално произведение. Той прекоси стаята и се опита да танцува с нея, но музиката запрепуска и се разбуни и те набързо спряха, прегърнати и погълнати от водовъртежа й.

Как можеше да не си признае вътрешно, че в бедното му откъм емоции съществуване това бяха необикновени изживявания? Успяваше все пак да не мисли много по въпроса. Не бе интроспективен тип и фактът, че обикаляше из къщата й с постоянна ерекция, или поне така му се струваше, някак притъпяваше или ограничаваше мислите му. По негласните закони на дома й му бе разрешено през деня да се изляга на леглото й, докато тя се упражнява на цигулката, при положение, че вратата на стаята й остава отворена. Предполагаше се, че чете, ала единственото, което можеше да прави, бе да я гледа и да се възхищава на голите й ръце, на кариоката през косата й, на правия й гръб, на сладкото накланяне на брадичката й, когато подлагаше инструмента под нея, на извивката на гърдите й, очертаващи се на фона на прозореца, на това как краят на памучната й пола се въртеше около потъмнелите й от слънцето прасци при тегленето на лъка, на малките мускулчета в същите тези прасци, които се вълнуваха, когато тя се движеше и поклащаше. От време на време Флорънс въздишаше, недоволна от някоя въображаема неточност на тона или фразирането, и неспирно повтаряше цели пасажи. Друг показател за настроението й бе начинът, по който обръщаше страниците на нотите — понякога преминаваше към поредното упражнение с рязко, отривисто движение на китката, а друг път вършеше това спокойно и бавно, най-сетне доволна от себе си или пък в очакване на нови удоволствия. Бе силно впечатлен от способността й да забравя за присъствието му — тя имаше дарбата да се съсредоточава напълно, докато той бе способен да прекара цял ден в някакво гранично състояние между скука и възбуда. Можеше да измине и час, преди тя да даде вид, че си е спомнила за присъствието му, и въпреки че се обръщаше и му се усмихваше, никога не отиваше при него на леглото — оставаше до статива или от жестока професионална амбиция, или по силата на някакъв друг неписан домашен закон.

Разхождаха се по Порт Медоу край Темза — нагоре по течението, до „Костура“ и „Пъстървата“, за да изпият по бира. Когато не говореха за чувствата си — Едуард започваше да се пресища от подобни разговори, — обсъждаха амбициите си. Той й разказваше истории за полузабравени фигури, прекарали известно време в обкръжението на велики личности или самите те добили кратка известност. Описваше й дивото препускане на север на сър Робърт Кейри, как пристигнал в двора на Джеймс с окървавено лице след едно падане от коня и как след всичките си усилия не спечелил нищо. След разговора си с Вайълет Едуард бе решил да прибави към поредицата един от средновековните герои на Норман Кон — самобичуващ се Месия от 1360 година, чиято поява била предречена в пророчествата на Исая, както обявявали самият той и сподвижниците му. Христос бил просто негов предшественик, докато той бил както императорът от „последните дни“, така и Бог. Неговите самобичуващи се последователи му се подчинявали робски и се молели за него. Казвал се Конрад Шмид и вероятно бил изгорен на клада от Инквизицията през 1368 година, след което многобройните му последователи просто се стопили. Едуард предвиждаше отделните истории да не надвишават двеста страници и да бъдат публикувани от „Пенгуин“, а когато цялата поредица е готова, да се продават и като комплект в специална кутия.

Естествено, Флорънс говореше за своите планове с квартета „Енисмор“. Веднъж му разказа как преди седмица ходили в стария й колеж и изсвирили целия втори „Разумовски“ на Бетовен на преподавателя й и той, разбира се, много го харесал. Веднага им казал, че имат бъдеще и че трябва на всяка цена да останат заедно и да работят сериозно. Казал им също да отделят внимание на репертоара си, да се съсредоточат върху Хайдн, Моцарт, Бетовен и Шуберт и да оставят за по-късно Шуман, Брамс и композиторите от двайсети век. Флорънс обясни на Едуард, че не иска никакъв друг живот, че не може да си представи да пропилее годините си на задна позиция в някой оркестър, ако въобще успее да получи някакво място. С квартета работата била изключително интензивна и нуждата от концентрация много голяма, тъй като всеки изпълнител бил като солист, а музиката била толкова красива и богата, че всеки път, когато изсвирвали някое произведение, откривали по нещо ново.

Обясни му всичко това със съзнанието, че класическата музика не означава нищо за него. За Едуард тя бе най-приятна, когато се чуваше тихичко в далечината — поток от недиференцирано мяучене, стъргане и бибипкане, обикновено считан за синоним на сериозност, зрелост и уважение към миналото и изцяло неспособен да предизвика интерес или вълнение. Флорънс обаче мислеше, че победният му вик при увертюрата на симфонията „Хафнер“ е някакъв пробив, затова го покани да отиде с нея в Лондон и да присъства на една репетиция. Той веднага прие — разбира се, искаше да я гледа, докато свири, но преди всичко бе любопитен да провери дали онзи челист Чарлс, когото тя споменаваше доста често, може да му бъде съперник. Ако беше така, налагаше се Едуард да му демонстрира присъствието си.

Поради лятното затишие изложбената зала за пиана до Уигмор Хол даваше на квартета стая за репетиции на номинална цена. Флорънс и Едуард пристигнаха доста преди другите, за да може тя да го разведе из сградата. Той си помисли, че зелената стая, миниатюрната съблекалня, дори залата и куполът едва ли заслужаваха такова благоговейно отношение. Флорънс се гордееше с Уигмор Хол, сякаш самата тя го беше проектирала. Заведе го на сцената и го помоли да си представи възбудата и ужаса на изпълнителя в момента, когато излиза пред компетентната публика. Той не можа, въпреки че не си го призна. Тя му каза, че някой ден ще се случи, била решила — квартет „Енисмор“ ще дойде тук, за да свири прекрасно и да се прослави. Заради тържествеността на обета й той я обикна още повече. Целуна я, след това скочи долу в залата и отиде до третия ред, в самия център, където си обеща, че каквото и да се случи, той ще бъде там на този ден, на същото това място, 9 С, и пръв ще ръкопляска и ще вика „браво“ накрая.

Когато репетицията започна, Едуард седна тихо в един ъгъл на голата стая, обзет от дълбоко щастие. Бе открил, че да си влюбен не е стабилно състояние, че любовта идва на все нови и нови изблици или вълни, на една от които се носеше в момента. Челистът, явно смутен от новия приятел на Флорънс, беше някакъв заекващ тиквеник с ужасно кожно заболяване и Едуард успя да изпита съжаление към него и великодушно да му прости раболепното вторачване във Флорънс, понеже и той самият не можеше да откъсне очите си от нея. Когато започна да се готви за работа с приятелите си, тя изпадна в някакво задоволство, граничещо с транс. Сложи кариоката през косата си и Едуард, в очакване на започването на сеанса, се размечта не само за любене с нея, но и за женене, за семейство и за дъщерята, която биха могли да имат. Мисълта за подобни неща определено бе знак за зрелост. Може би ставаше дума просто за порядъчната версия на една стара мечта да го обичат повече от едно момичета. Дъщерята щеше да е наследила красотата и сериозността на майка си, както и чудесния й прав гръб, и със сигурност щеше да свири на някакъв инструмент — вероятно на цигулка, въпреки че той не изключваше напълно електрическата китара.

Точно този следобед Соня — виолистката, съседка по коридор на Флорънс в общежитието, пристигна, за да свири в квинтета на Моцарт. Най-после бяха готови да започнат. Настъпи най-кратката възможна мобилизираща тишина, на която самият Моцарт би бил способен. Още щом започнаха да свирят, Едуард бе поразен от невероятната сила и жилавост на звука и от кадифеното преливане на разните инструменти един в друг. В продължение на дълги минути се наслаждаваше на музиката, докато не изпусна нишката и не се отегчи, както ставаше обикновено, от това, което му се струваше превзето и еднообразно. Тогава Флорънс обяви прекъсване и тихо съобщи забележките си, после имаше общо обсъждане и всичко започна отначало. Така направиха няколко пъти и благодарение на повторенията Едуард започна да долавя една отчетлива нежна мелодия и мимолетни преплитания между изпълнителите, смели спускания надолу и стремителни изкачвания във висините, така че с нетърпение зачака следващото изпълнение. По-късно, във влака за към къщи, можа да й каже напълно искрено, че музиката го е развълнувала, и дори й изтананика части от нея. Флорънс бе толкова трогната, че даде още едно обещание отново с вълнуващата тържественост, от която очите й сякаш ставаха двойно по-големи. Когато настъпел големият ден за дебюта на квартет „Енисмор“ в Уигмор Хол, щели да изсвирят този квинтет специално за него.

В отговор той отнесе в Оксфорд една подборка от плочи, взети от бащината му къща с намерението да я научи да ги харесва. Тя седна неподвижно, затвори очи и прекалено съсредоточено и търпеливо изслуша Чък Бери. Едуард мислеше, че „Рол овър Бетовен“ няма да й хареса, но на нея пък й се стори много смешно. Опита да каже по нещо положително за всяка песен, но си служеше с думи като „жизнерадостно“, „свежо“ и „искрено“ и той разбра, че просто се мъчи да бъде любезна. Когато й намекна, че всъщност не „усеща“ рокендрола и че няма нужда да се мъчи повече, тя призна, че това, което не понасяла, били барабаните. След като мелодиите били толкова елементарни — най-вече в прости четири четвърти тактове, защо било необходимо това неспирно блъскане и удряне и тракане за спазване на такта? Какъв бил смисълът, след като вече имало ритъм китара, а често и пиано? Ако музикантите искали да им се отмерва тактът, защо не си вземели метроном? Какво щяло да стане, ако квартет „Енисмор“ си наемел барабанист? Той я целуна и й каза, че била най-задръстеното същество в цялата западна цивилизация.

— Но ти ме обичаш! — отвърна му тя.

— Точно затова те обичам.

В началото на август, когато един от съседите от Тървил Хийт се разболя, на Едуард му предложиха временно половин щатна работа като домакин на клуба по крикет на Тървил. Трябваше да е там по дванайсет часа седмично и можеше да ги изработва, когато поиска. Харесваше му да излиза от къщи в ранна утрин, преди дори баща му да се е събудил, и бавно да слиза сред птичето пеене надолу по алеята с липите, сякаш земята бе негова. През първата седмица подготви игрището за местното дерби — голямата игра срещу „Стонър“. Подстрига тревата, прекара валяка през нея и помогна на един дърводелец, който бе дошъл от Хамбълдън, да измайстори и боядиса нов параван за играта. Когато не работеше или не бе зает с нещо в къщи, тръгваше направо за Оксфорд, не само понеже копнееше да види Флорънс, но и за да отложи посещението й в неговия дом, където щеше да се запознае със семейството му. Тревожеше се — чудеше се какво ще си помислят тя и майка му една за друга или как Флорънс ще реагира на мръсотията и безпорядъка в селската къща. Мислеше, че му трябва време, за да подготви и двете жени, но се оказа, че това няма да е необходимо. Когато през един горещ ранен петъчен следобед пресичаше терена, видя Флорънс, която го чакаше в сянката на павилиона. Тя знаеше в кои часове работи, бе взела ранен влак и бе извървяла пътя от Хенли до долината Стонър с карта в ръка и два портокала в платнена чанта през рамо. В продължение на половин час го бе наблюдавала как маркира отдалечения край на игрището. Беше го обичала от разстояние — така му каза, докато се целуваха.

През този прелестен момент от ранния период на любовта им двамата тръгнаха бавно, ръка за ръка, нагоре по великолепната алея, като вървяха по средата й, сякаш за да я вземат само за себе си. Сега, когато бе неизбежна, перспективата за срещата й с майка му и със селската къща вече не му изглеждаше толкова страшна. Сенките, хвърляни от липите, бяха толкова гъсти, че изглеждаха синьо-черни в ярката светлина, а пустият хълм бе покрит с млади треви и диви цветя. Той се надуваше пред нея с познанията си за местните названия и дори откри край пътя една туфа чилтърнска тинтява. Откъснаха си само едно стръкче. Видяха жълта овесарка, зеленика, а после един ястреб се стрелна набързо под остър ъгъл над една трънка. Тя не знаеше имената дори на най-обикновени полски птици, но каза, че имала намерение да ги научи. Захласваше се от радост пред красотата на умело избрания маршрут — пред долината Стонър бе предпочела тесния селски път към затънтения Бикс Ботъм, който се виеше край обвитите в бръшлян развалини на църквата „Сейнт Джеймс“, по гористите хълмове до общинската мера на Мейдънсгроув, където открила необятна шир от диви цветя, после през буковите гори чак до Пишил Банк, където една малка църквица от тухла и камък била разположена с дворчето си тъй красиво на склона на възвишението. Когато му описваше всяко едно от тези места — а той ги познаваше толкова добре, — си я представяше как върви самичка към него в продължение на часове и спира единствено за да сбърчи чело над картата. И всичко това заради него. Какъв подарък му бе направила! Никога не бе я виждал толкова щастлива, нито толкова хубава. Бе привързала косата си назад с парче черно кадифе, носеше черни джинси, гуменки и бяла блуза, от чийто илик стърчеше затъкнато накриво глухарче. Докато вървяха към къщата, тя постоянно дърпаше озеленения му от тревата ръкав за още някоя целувка, макар и да бяха от най-невинните целувки, но поне този път той прие щастливо, или поне спокойно, че няма да отидат по-далеч. След като обели портокала, който й беше останал, за да си го разделят по пътя, ръката й залепна за неговата. Бяха изпълнени с невинен трепет от нейното ненадейно пристигане, животът им изглеждаше весел и свободен и имаха пред себе си цял уикенд.

* * *

Споменът за тази разходка от игрището за крикет до къщата иронично споходи Едуард година по-късно, през първата му брачна нощ, докато ставаше от леглото в полумрака. Усещаше как в него се борят противоположни чувства и се нуждаеше от най-добрите, най-нежните си мисли за нея, иначе му се струваше, че ще се огъне, че просто няма да издържи. Докато прекосяваше стаята, за да вдигне нещата си от пода, краката му се движеха тежко, сякаш бяха втечнени. Обу гащетата си, взе панталоните и дълго ги държа увиснали в ръцете си, загледан през прозореца в посърналите от вятъра дървета, превърнати от тъмнината в безформена сивозелена маса. Високо в небето висеше мътен полумесец, който не пръскаше никаква светлина. Сякаш отведнъж отприщен, плисъкът на вълните, които се разбиваха в брега на равни интервали, нахлу в мислите му и го изпълни с умора — неспирните закони и процеси на физическия свят, на луната, на приливите и отливите, от които той обикновено не се вълнуваше особено, въобще не се влияеха от неговото състояние. Този свръхочевиден факт бе много жесток. Как щеше да се оправи сам и без подкрепа? Как можеше да слезе долу и да застане лице в лице срещу нея на плажа, където мислеше, че е отишла? Панталоните висяха в ръцете му, тежки и нелепи, подобни на два кюнеца от плат, съединени в единия си край, някаква измислена мода, наложена през последните векове. Когато ги обуе, ще трябва отново да стане част от обществото, да се върне към задълженията си и към истинските измерения на срама си, към необходимостта да отиде да я намери. Затова отлагаше.

Както често става с паметта, някои моменти от разходката му с Флорънс към Тървил Хийт се губеха в полусянка от забрава. Навярно при пристигането в къщата бяха заварили майка му сама — баща му и момичетата сигурно са били още в училището. Марджъри Мейхю обикновено се стряскаше от непознати лица, но Едуард нямаше никакъв спомен от запознанството им с Флорънс, нито би могъл да каже как реагира годеницата му на претрупаните и мизерни стаички, на миризмата на канал, която се носеше от кухнята и винаги бе най-непоносима през лятото. Спомняше си само откъслечни неща за следобеда — някои гледки, като от стари пощенски картички. На една от тях през зацапаните, споени с олово стъкла на прозореца на дневната се виждаше дъното на градината, където Флорънс и майка му седяха на пейката с ножици в ръце и екземпляри от списание „Лайф“ и си бъбреха, докато изрязваха страници. На връщане от училище момичетата вероятно бяха завели Флорънс да види новороденото магаренце на някой съсед, понеже на една друга картичка трите се прибираха през селската поляна, хванати за ръце. На третата Флорънс носеше поднос с чай в градината за баща му. О, да, не биваше да се съмнява — тя бе добро момиче, най-доброто, и през онова лято всички от семейство Мейхю се влюбиха в нея. Близначките дойдоха с него в Оксфорд и прекараха един ден край реката с Флорънс и сестра й. Марджъри постоянно питаше за Флорънс, въпреки че така и не успя да запомни името й, а Лайънел Мейхю с целия си житейски опит посъветва Едуард да се ожени за „това момиче“, преди да го е изпуснал.

Връщаше се към тези спомени от миналата година, към гледките от селската къща, към разходката под липите, към лятото в Оксфорд не от сантиментално желание да засили болката си или да й се отдаде, а за да я потуши и да се почувства влюбен, както и за да спре в зародиш нещо, което още не искаше да си признае — едно начално помрачаване на настроението, някакво мрачно осъзнаване, първите капки на отровата, която вече започваше да го изпълва. Гневът. Демонът, който бе потиснал по-рано, когато мислеше, че търпението му се изчерпва. Изкушаваше се да му се поддаде — сега, когато бе сам и можеше да го остави да се развихри. Дължеше го на самоуважението си след подобно унижение. С какво щеше да му навреди една обикновена мисъл? По-добре да приключи с всичко сега, докато стои тук полугол и предаден сред останките от първата си брачна нощ. На помощ му идваше яснотата, настъпваща с внезапната липса на желание. Сега, когато мислите му вече не се смекчаваха или замъгляваха от копнежа, бе способен да регистрира обидата със съдебна обективност. И то каква обида само, с какво пренебрежение се бе отнесла тя към него, когато нададе вик на отвращение и се засуети с възглавницата, каква внезапна промяна — да избяга така от стаята, без да каже дума, зарязвайки го с цялата тежест на срама и провала! Бе положила всички усилия, за да направи ситуацията още по-ужасна и непоправима. Отнасяше се към него с презрение, искаше да го накаже, да го остави сам да разсъждава над своята несполука, без никаква мисъл за собствената си вина. Та нима не се дължеше всичко на движенията на ръката й, на пръстите й? При спомена за онова докосване, за онази сладка тръпка една нова и остра възбуда започна да разсейва мислите му и да го отклонява от огрубяващите го разсъждения, изкушавайки го да започне да й прощава. Но устоя. Бе намерил за какво да се захване и не смяташе да отстъпва. Чувстваше, че му предстои нещо по-трудно и че най-после го е открил, попаднал е на него, като миньор, направил пробив към по-широк тунел — мрачен, но достатъчно просторен проход за набиращата се в него ярост.

Най-после всичко му стана ясно. Какъв глупак е бил, как е могъл да не го види по-рано. Цяла година да страда в мълчаливо терзание, да я желае до болка, да иска толкова малки неща, смешно невинни неща като истинска, пълна целувка и възможността да се опипват взаимно, а мисълта за предстоящата женитба да бъде единствената му утеха. И от какви само удоволствия ги бе лишила и двамата! Дори и да не можеха да се любят преди сватбата, кому бе нужна онази изкуственост, онова мъчително въздържание? Да търпи така безропотно като вежлив глупак! Други мъже щяха да поискат повече или да се отдръпнат. И ако след цяла година усилно въздържание се бе провалил в решителния момент, нима имаше вина? Дотук! Ще отхвърли това унижение, няма да го признае. Скандално е, че тя си позволява да се прави на разочарована, да изхвърча от стаята, когато вината е нейна. Той е трябвало да си признае, че тя не обича целувките и опипването, не й харесва близостта на телата им, не се интересува от него. Че е безчувствена, без абсолютно никакви желания. И никога не може да изпита онова, което изпитва той. Едуард премина нататък с фатална лекота — тя е знаела всичко това, и то през цялото време, как може да не го е знаела? И съзнателно го е измамила. Искала е да има мъж заради приличието или за да достави удоволствие на родителите си, или за да бъде като всички други. Или си е мислила, че това е просто игра. Не го обичаше, не можеше да обича по начина, по който мъжете и жените се обичаха, и го знаеше и го пазеше в тайна от него. Беше непочтена.

Не е лесно подобни тежки истини да се предъвкват на бос крак и по гащета. Едуард обу панталона си и пипнешком намери чорапите и обувките си, после обмисли всичко отново, изглади неточностите, грапавите преходи и свързващите пасажи, които разпръсваха собствените му съмнения. Така усъвършенства защитата си и почувства, че яростта му избликва отново. Тази ярост наближаваше върховия си момент и щеше да бъде безсмислена, ако останеше неизречена. Всичко трябваше да се изясни. Тя щеше да разбере какво мисли и чувства той — щеше да й го каже и да й го покаже. Едуард грабна сакото си от стола и бързо излезе от стаята.