Клайв Къслър
Тихоокеански водовъртеж (8)

6.

Една сглобяема военна барака — която приличаше повече на разнебитена канцелария на склад за спасено корабно имущество — беше най-тъжното извинение за оперативна сграда след края на Гражданската война. Покривът от ръждясала гофрирана ламарина и счупените прашни прозорци бяха потънали в гора от плевели. Но на старата врата с излющена боя Пит беше спрян от сержант от морската пехота, въоръжен с автоматичен, 45-калибров „Колт“.

— Документите ви, моля. — Беше повече заповед, отколкото изискване.

Пит подаде личната си карта.

— Аз съм Дърк Пит. Явявам се по нареждане на адмирал Хънтър.

— Съжалявам, но трябва да видя документите ви, сър.

Пит не беше в настроение за проява на любезности. Морските пехотинци винаги го дразнеха — всички надути, жадни да влязат в бой и само чакаха повод, за да запеят химна си.

— Ще покажа документите си на началника и на никого другиго… 

— Имам заповед да…

— Вашите заповеди са да проверявате картите за самоличност от списъка на хора, които могат да влизат в сградата — прекъсна го Пит с леден глас. — Никой не ви е дал разрешение да се правите на герой и да проверявате служебни документи. — Пит посочи към вратата. — А сега, ако обичате…

Пламналият в лице сержант изглеждаше така, сякаш се колебаеше дали да не забие един в устата на Пит. Но след като огледа студеното му изражение, се обърна, отвори вратата зад себе си и му кимна да го последва.

Вътрешността на бараката беше празна, ако се изключеха два прекатурени столове, един прашен шкаф за документи и няколко пожълтели вестници, пръснати по пода. Помещението миришеше на мухъл, от тавана висяха паяжини. Пит изпадна в пълно недоумение, докато сержантът не се спря близо до отсрещната стена на изоставената стая и не тропна два пъти с крак по дървения под. След като чу приглушено потвърждение, той се наведе, повдигна съвършено умело прикрит капак на отвор в пода и направи знак на Пит да слезе по слабо осветено стълбище. После отстъпи настрана и спусна обратно капака, като за малко не удари главата на Пит.

Царството на сенките, описани от Едгар Алън По, помисли си Пит. В основата на стълбището той отметна настрани тежка завеса и се озова в нещо като панаирджийска шумотевица. Пред него са простираше подземен бункер, дълъг близо шейсет метра. Горните флуоресцентни лампи разкриваха няколко оперативни пункта. Целият под, от едната облицована с ламперия стена до другата, беше покрит с дебел бежов килим, върху който бяха подредени бюра, компютри и телетипни машини, извадени сякаш от най-луксозните кабинети по Медисън авеню.

Цял орляк хубави момичета в спретнати военноморски униформи седяха зад повечето от бюрата и със сериозни лица си вършеха работата на видеодисплеите, други грациозно се движеха между редицата от компютри, разположени в средата на помещението, като събираха готовите материали или разпределяха нови. Двайсетима офицери в бели военноморски униформи стояха в отделни групи — едни изучаваха компютърни разпечатки, други нахвърляха бележки със зелен тебешир на черни дъски, които покриваха стените. Сцената приличаше на първокласна приемна на букмейкър. Липсваше само монотонният глас на съобщаващия резултатите от конното състезание.

Адмирал Хънтър видя Пит, изправи се и с лукавата си усмивка тръгна към него, протягайки му ръка.

— Добре дошли в новата щабквартира на Сто и първи отряд, господин Пит!

— Удивително е.

Хънтър нехайно обхвана с поглед стаята.

— Това тук е построено по време на Втората световна. Оттогава не е било използвано. Не можех да гледам как пустее и реших да се нанеса.

Хънтър хвана Пит под ръка и го поведе към отделения с междинни стени кабинет в един от ъглите на бункера. С решителното лице, властното изражение и напрегнатите си очи Хънтър можеше да мине за съвършен прототип на командир на оперативна тактическа група, готова да нападне невидим враг някъде в далечината. А в действителност той беше точно такъв.

— Идвате със закъснение от два часа и трийсет и осем минути — подчерта Хънтър.

— Съжалявам, сър. Движението беше много натоварено.

— Да, казахте ми го и по телефона. Искам да ви поздравя, задето ми се обадихте. Благодарен съм ви, че позвънихте първо на мен. Беше разумна постъпка.

— Съжалявам само, че оплесках работата, като побързах да напусна местопроизшествието.

— Не се безпокойте. Съмнявам се, че щяхме да научим нещо повече от трупа, освен евентуално разпознаване. По-вероятно е вашият преследвач в камиона да е бил някой местен хулиган, на когото са платили да ви прати в гроба.

— И все пак, изглежда, че има нещо…

— Агентите — прекъсна го Хънтър саркастично — рядко забождат за ризите на наемниците си бележки с указания как да извършат операциите си.

— Под агенти имате предвид руснаците ли?

— Може би. Още нямаме доказателства, но нашите разузнавачи предполагат, че руснаците имат организация, която души наоколо и се опитва да научи последното местонахождение на „Старбък“, за да сложат първи ръка върху нея.

— Адмирал Сандекър също спомена за такава вероятност.

— Голяма работа е този човек! — В гласа на Хънтър се долавяше задоволство. — Тази сутрин ми показа личното ви досие. Трябва да призная най-честно, че съдържанието много ме изненада. Получили сте толкова много отличия и медали. Откровено казано, аз ви смятах за ментърджия.

Хънтър взе пакет цигари от бюрото и предложи на Пит.

Негодникът му с негодник, опитва се да ме ласкае, помисли си Пит и рече:

— Вероятно ви е направило впечатление, че не е споменат медала за добро поведение.

Хънтър се вгледа проницателно в него.

— Да, направи ми. — Той запали цигарата си, наведе се над бюрото и натисна бутон на интеркома. — Йейгър, изпрати при мен командирите Денвър и Боланд. — После се обърна и спусна една стенна карта на Северния Тихи океан. — Чували ли сте за Тихоокеанския водовъртеж, майоре?

— Едва тази сутрин.

Хънтър почука с кокалчетата на юмрука си по картата едно място на север от Оаху.

— Тук, в диаметър от четиристотин мили, от 1956 година насам са изчезнали близо четирийсет кораба. Предприетите разширени претърсвателни операции не откриха нищо. Преди това броят на изчезналите плавателни съдове се свеждаше до един-два на двайсет години. — Хънтър се обърна с гръб към картата и се почеса по ухото. — Положихме големи усилия в проучване на района. Вкарахме всяка налична информация в компютъра с надеждата да излезем с правдоподобно заключение. Засега сме само на ниво смътни теории. Голите убедителни факти са ужасно малко и…

Тихо почукване на вратата прекъсна Хънтър и той вдигна глава при влизането на Денвър и Боланд. Двамата изгледаха студено Пит, преди да го познаят.

Пръв реагира Денвър.

— Дърк, радвам се, че се включваш в отбора ни.

Пит се усмихна.

— Както виждаш, този път съм облечен подходящо за случая.

Боланд само кимна и седна.

Хънтър извади носна кърпа от джоба на панталона си и избърса парченце тютюн от езика си. След като го огледа за миг, заговори:

— Нямахме достатъчно време, за да се организираме, господин Пит, но направихме и много от необходимото. Компютрите ни са свързани с всяка охранителна агенция в страната. Разчитам на вас да координирате операцията ни с вашите хора във Вашингтон. Ще ни трябват отговори, и то час по-скоро. Ако имате нужда от нещо, обърнете се към командир Боланд.

— Има едно нещо — рече Пит.

— Кажете го — насърчи го Хънтър.

— Аз съм на най-долното стъпало на йерархията и до тази сутрин изобщо не бях чувал за въпросния водовъртеж. Няма да ви бъда от голяма полза, ако не добия представа какво стои зад този разговор за загадъчния вакуум в морето, който поглъща кораби.

Хънтър го погледна със сериозно лице.

— Моите извинения… Предполагам, че знаете за Бермудския триъгълник.

Пит кимна и едновременно с това смънка утвърдителен отговор.

— Триъгълникът — продължи Хънтър — не е единственото място в света, където се случват необясними неща. Средиземно море също взема своя дял. А макар да е по-малко известен, районът Ромондо, намиращ се в Тихи океан на юг от Япония, е погълнал повече кораби през последните два века от всички океани, взети заедно. Което ни отвежда до последния и най-странен район — Тихоокеанския водовъртеж.

— Лично аз мисля, че това са пълни глупости — вметна Пит рязко.

— О, не знам — намеси се Боланд. — Немалко уважавани учени също предполагат, че има нещо нередно там.

— Значи сте скептик, така ли? — обърна се Хънтър към Пит.

— Аз вярвам единствено в неща, които мога да видя, подуша и пипна.

Хънтър изглеждаше и звучеше примирен.

— Господа, няма никакво значение на какво мнение сме. Важен е фактът и той е: какво ще преследваме, докато аз командвам Сто и първи отряд. Нашата работа е да спасяваме кораби. И точно сега първата ни задача е да открием и извадим „Старбък“. Ние повярвахме на мита за Тихоокеанския водовъртеж, подведени от странните обстоятелства, описани в съобщението на командир Дюпри. Колкото по-бързо изясним загадката за потъването на „Старбък“, докато търсим обяснение за изчезването на други кораби през годините, толкова по-добре за морската индустрия. Ако руснаците или китайците сложат ръка върху подводницата преди нас, това ще разгневи много хора във Вашингтон.

— Особено Министерството на военноморските сили — уточни Боланд.

Хънтър кимна.

— Да, министерството, както и всяка научноизследователска лаборатория и инженерна фирма, които са работили години наред, за да конструират и построят най-усъвършенстваната ядрена подводница, пусната на вода. Хората, които са леели пот за построяването на „Старбък“, няма да останат равнодушни, като научат, че е вързана за някой съветски кей във Владивосток.

— Има ли някаква прилика между изчезването на „Старбък“ и другите потънали кораби и самолети? — поинтересува се Пит.

— Аз ще отговоря на въпроса ви, майоре. — Тонът на Боланд режеше като острие. — Първо, за разлика от Бермудския триъгълник, няма случаи на самолети, изчезнали над Тихоокеанския водовъртеж. И второ, когато няма оцелели хора, спасителни лодки, трупове или плаващи останки, не може да се направи връзка. Единственото сходство между подводницата и другите изчезнали плавателни съдове е, че всички са изчезнали в строго определен район на Тихи океан.

Денвър се наведе и сложи ръка върху ръката на Пит.

— С изключение на капсулата за съобщения, която си намерил край нос Каена, има само още едно друго доказателство, видяно от човек.

— Адмирал Сандекър спомена за нещо такова — каза Пит.

— „Лили Марлен“ — каза тихо Хънтър. — Случай, който е още по-странен и от случая с „Мария Целеста“. — Хънтър отвори едно чекмедже и затършува в него. — Не е много, само няколко страници. — Той подаде една папка на Пит и едновременно с това натисна бутон на интеркома. — Йейгър, донеси ни кафе.

Пит се настани на стола си, погледна надписа на папката и започна да чете:

СТРАННО БЕДСТВИЕ, СПОЛЕТЯЛО „ЛИЛИ МАРЛЕН“

В следобеда на 10 юли 1968 година „Лили Марлен“, някогашен британски торпеден катер, превърнат в частна яхта, напуснал пристанището на Хонолулу и поел по курс северозапад от остров Оаху, за да заснеме бързо една сцена със спасителна лодка за филм, режисиран от Хърбърт Върхъсън, международно известен филмов продуцент и регистриран корабопритежател. Морето било спокойно, само тук-там по небето се виждали облаци, вятърът духал от североизток със скорост приблизително четири възела.

В 20:50 часа на 13 юли постът на бреговата охрана на нос Макапуу и военноморският свързочен център в Пърл Харбър уловили сигнал за бедствие от кораба, последван от координатите на местоположението му. Въздушният аварийно-спасителен отряд в Хикам Фийлд бил вдигнат на крак и от Оаху били изпратени кораби на ВМС и бреговата охрана. След като сигналите за бедствие се подавали в продължение на двайсет минути, настъпило мълчание, нарушено от последните и загадъчни думи от „Лили Марлен“: „Те се появиха от мъглата. Капитанът и първият помощник-капитан са мъртви. Екипажът влезе в бой. Никаква полза. Те са много. Първи загинаха пътниците. Никой от тях, дори жените, не беше пощаден“. Следвали несвързани изречения: „Кораб се вижда на южния хоризонт. О, боже! Дано стигне навреме! Господин Върхъсън е мъртъв. Сега идват за мен. Вече няма време. Те чуват радиото. Не винете капитана. Той не можеше да знае. Те удрят по вратата. Малко време остана. Не разбирам. Корабът тръгна отново. Помощ! За бога, помогнете ни! О, мили боже! Те са…“. Тук съобщението свършвало.

Първият кораб, появил се на мястото на бедствието, бил испанският товарен кораб „Сан Габриел“. Той се намирал само на дванайсет мили, когато уловил сигнала за бедствие от „Лили Марлен“. Всъщност радистът бил този, който видял кораба, преди гласът му да секне. Когато испанският парен кораб се приближил, екипажът му видял, че яхтата изглеждала непокътната и пътувала с бавна скорост, оставяйки тясна диря зад кърмата си. Изведнъж и най-неочаквано „Лили Марлен“ се заковала на място, за да даде възможност на капитана на „Сан Габриел“ да изпрати спасителна група на борда. Групата заварила мъртъв кораб и мъртъв екипаж. Безжизнените тела на пътниците, филмовите работници, корабните офицери и екипажът лежали на купчини по палубите и в кабините. В радиорубката заварили тялото на радиста паднало върху предавателя, чиято червена светлина, показваща, че е включен, все още мигала от пулта.

Офицерът, водещ спасителната група, веднага докладвал по радиото на капитана на „Сан Габриел“. В гласа му се долавял ужас, докато описвал какво са видели. Телата на жертвите били зелени, а лицата им се стопили, сякаш изгорени от невероятно силна топлина. Миризмата, изпълнила кораба, била като на природна сяра. По положението на телата можело да се съди, че е имало жестока битка, преди да загинат. Ръце и крака били извити в неестествено положение, грозно изгорелите лица гледали в посока север. Дори едно малко кученце, очевидно на някого от пътниците, носело следи от същите странни изгаряния.

След кратко съвещание в кормилната рубка аварийно-спасителната група сигнализирала на капитана на „Сан Габриел“, че се нуждаят от влекателно въже. Намерението им било да предявят претенции за спасяването на „Лили Марлен“ и да закарат яхтата и товара й от мъртъвци в Хонолулу.

После, най-неочаквано, преди „Сан Габриел“ да се приближи, мощна експлозия разцепила „Лили Марлен“ от носа до кърмата. Силата от сътресението разклатила „Сан Габриел“ и изхвърлила отломки от яхтата на площ от четвърт миля.

Ужасени, екипажът и капитанът на испанския кораб стояли безпомощни, докато парчетата от „Лили Марлен“ потънали и изчезнали от поглед заедно с цялата аварийно-спасителна група.

След проучване на доказателствата и изслушване на свидетели, комисията за разследване към бреговата охрана приключила делото със заключението: „Може да се счита, че смъртта на екипажа и пътниците, последвалата експлозия и потъването на яхтата «Лили Марлен» са били причинени от стечения на обстоятелства или от неизвестни извършители“.

Пит затвори папката и я остави върху бюрото на Хънтър.

— Това, което имаме тук — рече Хънтър мрачно, — е единственият случай на подаден преди бедствието сигнал за бедствие, както и свидетелски показания за състоянието на хората и екипажа.

— Ще излезе така, че „Лили Марлен“ е била нападната от самата аварийно-спасителна група — каза Пит.

Боланд поклати глава.

— Мъжете от „Сан Габриел“, които са се качили на борда на яхтата, са били обявени за невинни. Радионасочващото устройство установило, че когато е отговорил на сигнала за бедствие, испанският товарен кораб се е намирал на дванайсет мили от местопроизшествието.

— Никакъв друг кораб ли не е бил забелязан наблизо? — попита Пит.

— Знам какво си мислиш — намеси се Денвър. — Но пиратството по бурни морета си отиде заедно с преустановяване изработването на късите закривени саби.

— В съобщението на Дюпри също се споменава за мъгла или гъст облак — настоя Пит. — От „Сан Габриел“ не са ли видели нещо, подобно на мъгла?

— Не — отговори Хънтър. — Първият сигнал за бедствие е бил изпратен в 20:50 часа. В тази ширина винаги е мрачно. Тъмният хоризонт би попречил да се види каквато и да е следа от гъста мъгла.

— Освен това — допълни Денвър, — мъглата в онзи район на Тихи океан през месец юли е по-рядко явление от снежна буря на плажа Уайкики. Малък локализиран облак мъгла се образува, когато застоялият топъл въздух се охлади и втечни — най-често в спокойна нощ, когато се срещне с хладна повърхност. В онези райони условия за подобно нещо не се създават. Ветровете са почти постоянни през цялата година, а морската вода с температура от двайсет и два и двайсет и пет-шест градуса трудно може да се нарече хладна повърхност.

Пит сви рамене и отвърна:

— Това решава въпроса.

— Има и нещо друго — пак се обади Хънтър с все тъй мрачно лице. — Дори „Сан Габриел“ да не е пристигнал на мястото, „Лили Марлен“ при всички случаи е щяла да бъде взривена и да потъне. И тогава е щяла да бъде вписана в графата за загадъчно изчезнали плавателни съдове.

Денвър се вгледа в него.

— От друга страна, ако същества не от този свят са нападнали „Лили Марлен“, то те едва ли биха направили същото и с друг кораб наблизо или пък биха оставили време за оглед на аварийно-спасителна група. Те трябва да са имали някаква цел.

Боланд разпери ръце.

— Ето го, пак почва!

— Придържай се към фактите, командире. — Хънтър изгледа Денвър със смразяващ поглед. — Нямаме време за научна фантастика.

Мъжете се умълчаха; единствено приглушените звуци на апаратурата отвъд облицованите стени нарушаваха настъпилата тишина. Пит разтърка очи, после тръсна глава, сякаш да прочисти съзнанието си. Когато заговори, изричаше думите много бавно.

— Мисля, че Бърдет засегна интересна тема.

Хънтър го погледна.

— Нима сте склонен да вярвате в малки зелени човечета с щръкнали уши, които имат зъб на морски кораби?

— Не — отвърна Пит. — Но вярвам на вероятността, че който или каквото и да стои зад бедствието, те са искали именно испанският товарен кораб да се озове на мястото.

Думите му заинтригуваха Хънтър.

— Да допуснем, че за малък процент от изчезнали кораби обяснението е лошо време, лошо корабоводене и лош късмет. Тогава правим една крачка напред и казваме, че в дъното на останалите загадки стои разум.

— Добре, значи има мозък, който ръководи представлението. Тогава какво той… — Боланд замълча и се загледа в усмихнатия Денвър. — Добре де, какво той е щял да спечели, като се остави на испанците да го заловят насред масовото убийство?

— И защо ще трябва да се отклонява от установената практика? — попита Пит. — Моряците са прословути със суеверието си. Мнозина от тях дори не могат да плуват, а на пръсти се броят онези, които ще нахлузят водолазна маска за лице и апарат за дишане и ще се гмурнат под повърхността. Те прекарват живота си в кръстосване по морската повърхност. И най-дълбоките им страхове и кошмари са съсредоточени във вероятността да се удавят. Моето предположение е, че това е бил предварително подготвен план от страна на наш незнаен злодей, който е искал пътниците на „Лили Марлен“ и екипажът й да бъдат намерени безбожно осакатени и струпани на купчини по палубите. Дори кученцето не е било пощадено.

— Звучи ми като добре разработен план за сплашване на неколцина моряци — не отстъпваше Боланд.

— Не само на неколцина — продължи Пит, — ами на цял флот моряци. С две думи: цялото представление се е разиграло с цел предупреждение.

— Предупреждение за какво? — попита Денвър.

— Предупреждение да се стои далече от точно този район на морето — отвърна Пит.

— Трябва да призная — каза Боланд, — че след случая с „Лили Марлен“ морските плавателни съдове избягват района на Водовъртежа като че ли е чумав.

— Имате един проблем. — Тонът на Хънтър беше странно мек. — Единствените свидетели на място — аварийно-спасителната група — са били взривени заедно с кораба.

Пит се усмихна многозначително.

— Много просто. Идеята е била групата да се върне на борда на „Сан Габриел“ и да докладва на капитана. Нашият „главен организатор“ не е разчитал, че алчност ще се надигне в уродливата глава на капитана. Спасителната група, както си спомняте, избира да остане на кораба и иска влекателно въже, като вероятно вече пресмята как ще изхарчи парите от спасителната операция. Те е трябвало да бъдат спрени точно там, където се е намирал корабът. Ако „Лили Марлен“ е стигнела до пристанище, научното разследване е могло да разкрие някои унищожителни факти. Затова един добър взрив и… яхтата на Върхъсън отива на дъното.

— Привеждате убедителни аргументи — въздъхна Хънтър. — Но дори ако богатото ви въображение почива на истина, за нас първостепенна задача си остава да открием „Старбък“.

— И до това ще стигна — каза Пит. — Съобщението от радиста на яхтата и това от командир Дюпри съдържат едни и същи сърцераздирателни изречения, един и същ умоляващ тон в думите им. Ето какво казва радистът: „Не обвинявайте капитана, той не можеше да знае“. А думите в последната част на съобщението на Дюпри са: „Само ако знаех“. Сходство между двама мъже, подложени на стрес. Не, не мисля така. — Пит замълча, за да даде възможност думите му да бъдат добре възприети. — Всичко води до едно вероятно заключение: последното съобщение на командир Дюпри е фалшиво.

— Взехме това предвид — каза Хънтър. — Съобщението на Дюпри бе изпратено по самолет снощи. Преди един час отделът за изследване на фалшификати потвърди автентичността на почерка на Дюпри.

— Естествено — каза сухо Пит. — Никой не е толкова глупав, че да подправи няколко абзаца от писмото. Предполагам, вие имате експертна проверка на характерните особености в документа. Твърде е вероятно думите да са били отпечатани и после щанцувани така, че да съвпадат с вдлъбнатините, оставени от химикалката.

— Не виждам смисъл в това — обади се Боланд. — Някой трябва да е имал преписи с почерка на Дюпри, за да направи дубликат.

— Имали са корабния дневник, кореспонденцията му и може би личния му дневник. Вероятно затова някои от листовете от съобщението в капсулата липсват. Определени ключови думи и букви са били изрязани и залепени във вид на четливи изречения. После са били преснимани и препечатани.

Хънтър имаше замислен вид, гласът му бе равнодушен, когато заговори:

— Това обяснява странния подбор на думи и несвързаните мисли в съобщението на Дюпри. Но пък не ни посочва къде лежат останките на Дюпри и екипажът му.

Пит се надигна от стола и се приближи до стенната карта.

— С код ли е изпращала съобщенията си „Старбък“ до Пърл Харбър?

— Не, кодовата машина още не беше монтирана — отвърна Хънтър. — И тъй като подводницата се е намирала малко или повече в наши води по време на изпитването, военноморските сили не са имали належаща нужда от свръхсекретни трансмисии.

— Да, наистина е рисковано — вметна Пит — някоя от нашите ядрени подводници да излъчва съобщения в ефира.

— Пълна радиотишина се поддържа единствено когато някоя подводница патрулира или е на пост. Понеже „Старбък“ е бил нов и неизпитан плавателен съд, на Дюпри му е било наредено да докладва местоположението си на всеки два часа само като предохранителна мярка в случай на механична неизправност. Първоначалното изпробване е било предвидено да продължи само пет дни. Така че докато руснаците успеят да прехванат сигналите и да изпратят на мястото кораб, оборудван с електронна шпионска апаратура, „Старбък“ отдавна ще е поел по обратния курс към Пърл Харбър.

Пит продължи да изучава картата.

— Тези червени маркировки, адмирале, какво сочат?

— Това е местоположението на Дюпри според съобщението му.

— А черните символи, доколкото разбирам, са рапортите за последното местоположение на „Старбък“.

— Точно така.

Пит продължи с пестеливи думи:

— Значи най-горната маркировка е последното истинско съобщение на Дюпри.

Хънтър само кимна леко.

Пит се облегна на бюрото на Хънтър и се загледа безмълвно в картата. Накрая се изправи и почука с кокалчетата на ръката си района, отбелязан като рапорта за последното местоположение на „Старбък“.

— Оттук докъде се простира претърсвателният ви район?

— На триста мили ветрилообразно на североизток — отвърна Боланд, намръщен от кръстосания разпит на Пит. — Ще бъдете ли така любезен да ни кажете какво имате предвид?

— Моля ви да имате малко търпение — каза Пит. — Вашите претърсвателни операции са били широкомащабни — над двайсет кораба и триста самолета. Но не сте открили нищо, дори разлив на гориво. Несъмнено е бил използван всякакъв вид детектори — магнитометри, чувствителни дълбокомери, подводни телевизионни камери и други уреди. И въпреки това усилията ви са ударили на камък. Това не ви ли се струва странно?

По лицето на Хънтър се четеше обърканост.

— Защо? „Старбък“ може и да е паднала в някой подводен каньон…

— Или да е заровена под мекия седимент — допълни Денвър. — Да се намери малък плавателен съд в такъв голям район е все едно да се намери монета в езерото Солтънсии.

— Приятелю — усмихна му се Пит, — ти току-що изрече вълшебните думички.

Денвър го изгледа с тъпо изражение.

— Един малък плавателен съд… — повтори Пит. — Не сте могли да откриете един малък плавателен съд.

— Е, и? — Гласът на Хънтър прозвуча ледено.

— Толкова ли не разбирате? Предполага се, че претърсвателната ви площ е била точно в средата на Тихоокеанския водовъртеж. Може да не сте открили „Старбък“, но положително сте се натъкнали на нещо друго. В края на краищата, сте имали близо трийсет други потънали останки, от които да избирате.

— По дяволите! — Самоувереността на Хънтър беше разклатена. — И през ума не ни е минавало да…

— Разбирам мисълта ви — намеси се Боланд. — Но какво доказва това?

— Доказва — отговори Пит, — че сте претърсвали погрешен район. Доказва, че съобщението на Дюпри е било много добре подправено. Доказва още, че последните радиосъобщения за координатите на „Старбък“ са още по-добър пример за измама. Накратко, господа, мястото на вашата изчезнала подводница не е на североизток, а точно по обратния курс — на сто и осемдесет градуса на югозапад.

Хънтър, Боланд и Денвър гледаха Пит като онемели, после бавно по лицата им започна да се изписва израз на просветление.

Пръв заговори Денвър:

— Всичко съвпада…

Лицето на Хънтър засия от въодушевление, което не бе изразявал от месеци насам. Той се вгледа продължително и съсредоточено в стенната карта. После, като се извърна рязко на пети, заби поглед в Боланд.

— Кога най-бързо може да потегли „Марта Ана“?

— С качване на хеликоптера на борда, с дозареждането и последна проверка на детекторите, не по-късно от девет часа тази вечер, сър.

Хънтър погледна часовника си.

— Добре, господа, тя е ваша. Какво ли не бих дал, за да тръгна с вас. Между другото, господин Пит, надявам се, няма да имате нищо против да удължите океанското си плаване?

Пит му се усмихна.

— Не, не съм планирал нищо друго засега.

— Чудесно. — Хънтър си запали цигара. — Кажете ми, как тъй един военновъздушен офицер е станал завеждащ отдел във водеща правителствена океанографска агенция?

— Свалих самолета на адмирал Сандекър и екипажът му над Китайско море.

Хънтър изгледа Пит със странен одобрителен поглед. „От този човек можеш да очакваш всичко“, беше му казал по-рано адмирал Сандекър.