Джойс Върни
Жадувам за твоите ласки (1)

I.

Той не беше на гарата. Не се появи, въпреки че Кейт често се оглеждаше за него. Изключено бе да са се разминали.

Тя остана озадачена на перона сред потока от забързани пътници. Кой знае защо думите на нейната майка се бяха запечатали в съзнанието й като лесно запомнящ се рефрен: „Кой е професор Догън? Не знаеш нищо за него?“ — упрекваше я тя. Изобщо не я успокояваше фактът, че Кейт дължеше на Майкъл Догън — международно признат и уважаван художник — стипендията си за колежа „Тринити“в Дъблин.

„С добрата си подготовка ти имаш възможност за избор на академия по изкуствата — не спираше майка й — и не си длъжна да учиш в този колеж. Кейт, предупреждавам те, познавам Догънови от Уиклоу. Те са смели като всички ирландци — силни и непреклонни… както единият, така и другият — и добави: — Човек никога не може да предвиди, какво биха предприели“.

За щастие майка й не се досещаше, че нейната дъщеря е влюбена за първи път в живота си, и то в женен мъж — не в някой друг, а точно в Майкъл Догън…

Кейт се опита да избегне навалицата по перона. Искаше й се да пие чай, а носеше голям куфар и обемиста папка с рисунки.

— Къде гледате! — изруга един минувач, когото тя неволно блъсна в тълпата. — Защо не внимавате?

Кейт понечи да му отвърне остро, но вместо това измънка някакво извинение. Глупаво бе, че си обу обувки с висок ток, но го осъзна твърде късно.

При първата си среща с Майкъл Догън тя носеше пъстра тениска и избелели от пране дънки. Професорът дойде за фестивала на изкуствата на нейния роден остров Гърнзи, за да ръководи курс по живопис. Кейт рисуваше мистериозна сцена от Средновековието върху една театрална завеса. Мястото й позволяваше да наблюдава скрито чужденеца. Впрочем, той обърна повече внимание не толкова на нея, колкото на рисунката като основна част от завесата.

За официалното откриване на тържеството тя беше облечена в светлосиня дантелена рокля, обгръщаща тялото й като облак. Майкъл се приближи до нея и се представи…

Потънала в спомените си, Кейт се добра до кафенето на гарата и с въздишка на облекчение остави тежкия куфар. Бегъл поглед през прозореца я убеди, че малкото заведение е препълнено. Разочарована, тя подпря внимателно папката с рисунките на стената и отново се огледа. Русите му кичури биха се откроили в забързаната тълпа.

„Ще дойде“ — мислеше си Кейт, като се опитваше да забрави наставленията на майка си. Беше й известно, че Майкъл желае развод.

През една романтична лунна нощ бе й предложил да стане негова жена, но тя поиска време за размисъл до разтрогване на брака му. Възнамеряваха да прекарат медения си месец на остров Джърси, рисувайки заедно.

„Дали за него не е било само флирт? — потъна отново в мисли Кейт. — Та аз идвам в колежа защото той настоя. След малко сигурно ще се появи с разкошен букет и ще се извини за закъснението си“.

Седна на тежкия куфар и започна да търси телеграмата в дамската си чанта.

— Мис Кейт Донели?

Тя трепна уплашено. Чаровен мъж с тъмна коса се приближи, повдигайки вежди. Кейт се изправи, но въпреки високите й токове непознатият стърчеше с една глава над нея.

— Майкъл ли ви изпрати? — попита тя, след като дойде на себе си.

— Да. Помоли ме да ви посрещна. Тук съм от половин час…

— Очаквах него — отвърна Кейт. — Пристигнах отдавна и бих изпила чаша чай.

— Ще изпълня желанието ви! — съгласи се мъжът и я поведе.

Като че ли камък се смъкна от плещите й и малко оставаше да се хвърли на врата му. Настроението й се повиши. Нямаше причини да се страхува. Непознатият назова нейното име, а това несъмнено бе знак, че го изпраща Майкъл. Той взе куфара и посегна към папката й.

— Благодаря, сама ще я нося — настоя Кейт. — Рисунките не са тежки и са много… ценни за мен — допълни тя, следвайки го към изхода.

Папката съдържаше новите й творби, а тя не искаше да ги показва веднага на Майкъл. Застана пред колата на непознатия, докато шофьорът подреждаше нейния багаж със сръчни движения. Неохотно му подаде папката, за която нямаше място върху тапицираните с кожа седалки.

Телефонът в автомобила звънеше непрекъснато, от радиото се долавяше тиха музика.

Мъжът влезе в колата след нея, натисна бутона за автоматично вдигане на стъклата, за да се изолира от уличния шум и вдигна слушалката.

— Задачата е изпълнена! — каза той и затвори телефона.

Кейт протегна ръка да хване слушалката, но не успя. Колата потегли и се вля в уличното движение. Имаше чувството, че я отвличат. Човекът до нея гледаше мрачно и Кейт за момент се усъмни в намеренията му. Естествено това бе плод на въображението й. Но все пак тя не знаеше накъде пътуват.

— Къде е Майкъл? — неспокойно запита Кейт.

— Майкъл е в Америка. Пушите ли?

Непознатият извади пакет цигари от джоба на сакото си и запали. Кейт го погледна недоверчиво.

— Какво означава това? — разтревожи се тя. — Трябваше да ме посрещне тук, в Дъблин?

Автомобилът намали скорост, давайки предимство на автобус от обществения транспорт. В центъра на града се движеше безкраен човешки поток.

— Съжалявам, че ще ви огорча, — отвърна мъжът — но Майкъл замина за САЩ. Той ми е шурей.

Подаде й визитната си картичка. Буквите се мержелееха пред очите й и тя не разчете написаното:

— Благодаря. Но кажете ми все пак, кой сте?

— Тед О’Мейли — представи се той.

Беше чувала това име. Тед О’Мейли бе брат на Диана и зет на Майкъл — управител на тъкачница за туид.

„Студен човек“! — така го бе преценил Майкъл.

За Тед от значение бе само работата. Нищо друго не го вълнуваше. И понеже беше брат на Диана, той се превръщаше във враг за Кейт.

— Искам да говоря с професор Догън! — настоя Кейт.

— Невъзможно е! Както ви казах, той е в Америка. В Лонг Айлънд, за да съм по-точен. Поканен е като гост лектор за зимния семестър.

— Не може да бъде… Аз съм негова студентка, той осигури стипендията ми за колежа „Тринити“. Затова съм тук — промълви Кейт, но бързо осъзна, че Тед би могъл да използва всяка дума срещу нея.

— Доколкото знам, в колежа „Тринити“ работят и други професори, които дори сами почистват четките си за рисуване и са по-сдържани спрямо своите асистентки.

Забележката жестоко оскърби Кейт.

— Искам да сляза! Веднага! — извика тя. — Благодаря за сведението, мистър О’Мейли! Много съм ви задължена!

— Да не прибързваме. Вашият познат остави писмо. То е в кантората ми и скоро ще бъдем там Освен това ви обещах чаша чай.

Безсилна, Кейт се отпусна на кожената седалка и се загледа през прозореца.

„Дъблин. Сега съм в града, за който мечтаех — усмихваше се тя с тъга. — Как бих се радвала, ако ръка за ръка с Майкъл разглеждахме стария град с неговите живописни улици, площади и кейове“.

Автомобилът беше спрял на червен светофар пред затревената площ на Сент Винсент и Тед СГМейли посочи импозантна сграда.

— Пристигнахме! — обясни той.

Кейт погледна тухленото здание, върху което с големи букви пишеше: „О’МЕЙЛИ ДОГЪН ЛТД“. ДЪБЛИН.

Шофьорът паркира пред портала и с кавалерски жест й отвори вратата. Тя пое дълбоко въздух и извади сама папката си от багажника.

Следван от Кейт, Тед мълчаливо премина през просторно мраморно фоайе с изящна дърворезба и скъпи килими. Изкачиха се с асансьор на горните етажи на къщата.

Зад голямо полирано бюро в приемната ги посрещна руса секретарка в елегантен тъмен костюм.

— Тъкмо си тръгвах — обясни тя и стана. — Мога ли да направя още нещо за вас, мистър О’Мейли?

Кейт не обърна внимание на секретарката, която я оглеждаше с нескрит интерес.

— Кажете на Джо да донесе чай! Оттук, мис Донели, — обърна се той към гостенката.

Докато го следваше към обзаведения с масивни мебели кабинет, тя имаше чувството, че е наблюдавана, но не показа признаци на безпокойство. Искаше писмото. Трябваше обезателно, запазвайки самообладание, да го вземе и да си отиде.

Кабинетът не беше просторен, но имаше високи прозорци с изглед към Сент Винсент и оживената улица. Върху голямо бюро бяха натрупани папки и документи, а на едно от креслата съзря мостри от туид. Топлите, хармонично съчетани цветове поразиха Кейт, но тя не изрази мнението си. Колкото по-малко говореше при тези обстоятелства, толкова по-добре бе за нея.

 

На една от стените висеше портрет на белокоса дама с приятна външност. Вероятно бе майката на О’Мейли.

Кейт седна. От мястото си забеляза снимка на симпатична млада жена. Успя да я разгледа по-обстойно, тъй като Тед бе с гръб към нея. Може би е съпругата му или неговата сестра?

На вратата се почука и влезе висок мъж с количка за сервиране, върху която имаше пресни сладкиши и сервиз за чай.

— Това е всичко, Джо. Благодаря! — отсече Тед.

Застана пред бюрото и започна да прелиства папките. Дали не търсеше писмото? Измина безкрайно дълго време в потискащо мълчание, преди да я помоли да сервира чая. Кейт взе тежкия сребърен чайник и напълни двете чаши с позлатен кант. Чувстваше умора след всичко преживяно, а горещият чай силно я примамваше. Сладкишите не докосна, въпреки че умираше от глад.

— Без захар, само с малко мляко — помоли Тед. Погледите им се срещнаха, когато му подаде чашата.

— Какво ви е разказвал моят шурей за брака си, мис Донели?

Кейт едва не изпусна чашата си и веднага я сложи на подноса.

— Мистър О’Мейли, тук съм заради писмото, а не да отговарям на въпросите ви! — намръщи се тя.

— Окей! Неговата версия ми е известна: бедният Майкъл е застанал пред олтара против волята си и се е венчал, преди да разбере какво става. Досега е изпълнявал добре съпружеските си задължения и винаги е зачитал мнението на Диана. Така ли е?

Кейт сложи три бучки захар и продължително разбърка чая си. Тед непрекъснато я наблюдаваше и вероятно му бе направило впечатление треперенето на ръката й. „Дано не разлея нищо“ — С най-голямо удоволствие би плиснала чашата в лицето му, но се въздържа и отпи глътка, за да събере мислите си, преди да отговори.

Чаят беше ароматен и силен — цяла благодат. След малко почувства ободряващото му действие.

— Съжалявам, мистър — невъзмутимо каза тя — това не ви засяга!

Тед се облегна и я загледа с нескрита ирония. При вида на лукавия блясък в очите му я побиха студени тръпки. Не знаеше защо, но винаги, когато я погледнеше, тя настръхваше. Никога досега не беше виждала очи с такъв цвят — стоманеносиви, с невероятна прозрачност. Жестоки, страшни очи… Тръпки я полазиха отново.

— Няма да ми повярвате, мис Донели, но откакто се застъпих за вас, тази история ме засяга пряко — огорчено отвърна той.

Кейт се вцепени:

— Не ви разбирам?

Сестра ми имаше намерение да се разведе — продължи Тед, — а като причина за това да изтъкне вас. Можех да й въздействам.

Между мен и Майкъл не е имало нищо! — защити се тя. — Ние сме само приятели.

— Достатъчен е фактът, че сте прекарали с него една нощ. Става въпрос за 6 срещу 7 август, когато сте били заедно в палатка на плажа.

Ужасена, Кейт изпусна чашата си на дебелия килим. Не знаеше как да отвърне на предизвикателството. Вярно, че бяха една нощ на плажа, за да наблюдават изгрева, но напълно облечени и покрити с топли завивки. Беше тиха нощ, изпълнена с обещания. Майкъл нежно я притискаше в обятията си. А сега този мъж имаше дързостта да оскверни нейната любов.

— Нищо не се е случило! — повтори тя.

Откъде ли Тед О’Мейли знаеше? Дали не бяха ги наблюдавали? Или с помощта на детектив са следили професор Догън? Въпроси, на които тепърва ще търси отговор.

— Не ме убеждавайте във вашата невинност! — поклати глава Тед. — За щастие, убедих Диана да не предприема крайната стъпка. Тя и Майкъл решиха да започнат отначало, затова и двамата са в Лонг Айлънд.

 

Кейт стана.

— Бихте ли ми предал писмото?

— Съжалявам! — отвърна Тед О’Мейли. — Налага се да го прочетете тук! По принцип пазя документи от такова естество. Връзката ви с моя шурей е прекъсната завинаги. Ако притежавате други писма, моля, унищожете ги!

Тя се досети за телеграмата, чието съдържание знаеше наизуст, спомни си и за посвещението в една фламандска книга, която й беше подарил и за портрета си, скициран от него върху една карта за меню. Това бе всичко, но за нея означаваше много. За нищо на света не би го унищожила или предала на този мъж.

— Готови сме да откупим доказателствата. Назовете една цена?

Кейт пребледня като платно.

— Не ги продавам! — ядоса се тя. — Моля, писмото!

Мълчаливо той й подаде плик със знака на фирмата за туид.

— Естествено, знаете съдържанието, нали? — подхвърли Кейт. — Може дори да сте диктувал и текста?!

— Ако искате, вярвайте, но действително не съм чел писмото!

Кейт се отпусна. Срещу нея беше белокосата жена от стената. Гняв я обзе при мисълта, че се оставяше така лесно в ръцете му.

„Не може да бъде! — мина през главата й. — Това ли е краят?“

Извади писмото от плика, постави го в скута си и го погали. През това време Тед запали цигара със златната си запалка. Кейт се опита да запази самообладание. Установи, че ПОЧЕРКЪТ бе на Майкъл. Фирмената бланка я навеждаше на мисълта, че то е било написано в този кабинет, на това място. Тед е попритиснал шурея си, кой то от страх пред обществен скандал е бил принуден да се съгласи да отпътува до Америка. Тед беше замесен…

Очите й се насълзиха, докато четеше прощалното писмо от Майкъл.

„Скъпа Кейт! Тъй като остават няколко минути до излитането ми за САЩ, възлагам на Тед да те информира за причините, принудили ме на тази стъпка.

Скъпа, трябва да знаеш: времето, прекарано с теб, ще остане незабравимо за мен. Аз те обичам и винаги ще те обичам, Кейт. С Диана искаме да започнем отначало. Вероятно в бъдеще ще ни се отдаде да имаме брак, основан на внимание и симпатия, ако не на любов.

Кейт, животът е пред теб. Ще направиш кариера и ще си намериш мъж, който да ти донесе щастие и да ти даде това, което аз не успях.

Винаги, докато съм жив, ще нося в сърцето си твоя образ, скъпа.

Сбогом, Кейт, и извинявай…

Майкъл“

 

Притъмня й. Кейт осъзна отчайващото си положение. Погледна Тед О’Мейли, който стоеше до прозореца с гръб към нея.

— Какво ще предприемете? — попита той, без да се обръща.

Тя сгъна писмото и го остави на бюрото.

Ще си потърся работа, както би направил всеки в подобна ситуация.

— А какво ще стане със следването ви в колежа?

— Ще прекъсна!

Тед рязко се обърна и седна на ръба на бюрото:

— Не избързвате ли? В колежа преподават и други професори, много по-добри от професор Догън, мис Донели?

Кейт се изправи и отговори остро:

— Какво значение има за вас, как ще постъпя?

Ирландецът извади от чекмеджето чекова книжка.

— Достатъчни ли са две хиляди лири? — предложи той, без да я погледне, докато попълваше чека.

Кейт застана като втрещена.

„Две хиляди лири!? За какво? За едно посвещение на книга, една телеграма и нейна скица? Или за мълчанието й? Да не би този човек да си въобразява, че може да ме купи!“

— Съжалявам! — решително отвърна тя. — Документите, които предполагате, че притежавам, не се продават.

Тед мълчеше. Попълни чека и й го подаде над бюрото.

— Смятам, че сумата е задоволителна като обезщетение за разходите и неприятностите, които сте преживели заради моя шурей. Ако продължите следването си, всичко ще бъде забравено. Затова отново ви напомням да унищожите писмата на Майкъл и да не предприемате нищо, което може да накърни чувствата на сестра ми или да застраши брака й. Приемате ли?

— Не познавам сестра ви — отбеляза Кейт. — Не съм от хората, които причиняват зло на другите. Дори й съчувствам, защото един брак, в основата на който стоят само парите, е обречен на провал.

Тед приглади с ръка косата си назад и каза:

— Майкъл е безскрупулен!

Тези думи разгневиха Кейт, искаше й се да му отвърне остро, но се постара да овладее нервите си. Тъй като още не беше взела чека, Тед го премести по-близо до нея.

— Може би ще си заминете от тук? Бихте могла да пътувате и със самолет. Тези пари няма да са ви излишни.

Тя не издържа, грабна чека и го скъса на две. Нервно но накъса и писмото и захвърли парченцата на пода.

— Оставам в Дъблин! Ще си потърся работа!

Тед я погледна със съжаление.

— Тук е трудно да се намери работа и жилище — особено за чужденци.

— Не желая вашите две хиляди лири, мистър О’Мейли! Ако искате да ми помогнете, дайте ми вие работа? — подхвърли предизвикателно Кейт.

— Изключено! Сестра ми е главен акционер на семейната фирма. Как си представяте това?

Кейт едва се сдържаше да не избухне.

— Поне докато сестра ви се завърне. Повече не желая — смени рязко тона тя.

О’Мейли се усмихна: „Виж я ти… Дивата котка си скри ноктите…“

— Какво искате, мис Донели? Спекулирате за по-голяма сума ли? Нима тази не ви е достатъчна?

— Предпочитам сама да си печеля парите. А що се касае до квалификацията ми — моля, убедете се сам! — сдържано отвърна Кейт. Донесе папката с акварелите, подпряна до вратата и я разтвори. После извади първата рисунка. Тед я погледна с подчертано безразличие, но миг след това възкликна:

— Никак не е лошо! Напротив… Притежавате тънък усет към цветовете.

Замислено започна да разглежда другите творби.

— Признавам, че ми харесват. Освен това, търсим квалифицирани дизайнери. Две лири на час и по един бон за всеки реализиран в производството проект! Приемате ли?

Кейт не се колеба нито миг, въпреки че не притежаваше практически опит в разработката на десени за спорни платове.

— Съгласна съм! — каза тя, представяйки си, как Майкъл неочаквано влиза в залата, където тя ще работи.

— Не сте ли изморена от пътуването? — попита Тед.

 

— Къде ще отседнете? Ваканцията свършва след две седмици.

— Ще живея при Лаура О’Конър — приятелка на майка ми.

Той повдигна вежди изненадано:

— При О’Конърози? Та аз ги познавам. Те са ми съседи. Знаете ли, мис Донели, започвам да се убеждавам, че сте очарователна.

Кейт нареждаше рисунките в папката и се престори, че не е чула последните му думи.

— Кога ще започна работа? — промени темата тя.

— Понеделник сутринта, окей? Джордж е долу в колата. Кажете му къде да ви откара.

Ирландецът изпрати гостенката си до асансьора. Неговата близост и нескритото му любопитство я притесняваха. Чувстваше се уморена и объркана. Коленете й трепереха, едва се държеше на крака.

 

— Мис Донели, гарантирам ви, че при нас ще научите много!

В кабинката Кейт се облегна на стената. Осъзна, че цял живот ще помни това, което днес научи за мъжете и любовта.

Месинговата печка излъчваше живителна топлина и внасяше уют в кухнята на семейство О’Конър. Кейт, облечена в синя вълнена рокля, седеше на голямата маса и наблюдаваше как Лаура готви. След като сложи емайлирана тенджера върху печката, Лаура взе остър нож и кошница с ябълки и седна до гостенката си. Тя непрекъснато задаваше въпроси, на които Кейт търпеливо й отговаряше, докато Питър О’Конър — съпругът й най-накрая я съжали:

— За бога, Лаура! Не смяташ ли, че Кейт е уморена?

Жена му млъкна засегната, погледът й загрижено пробяга по лицето на Кейт.

— Изглеждаш бледа и недоспала. Какво те потиска? За майка си ли мислиш?

— Скоро ще свикне — отбеляза Питър. — Дай й време. Почти всичко тук за нея е ново.

— Тя започна успешно. Какво щастие, че попадна първо на Тед СГМейли. Не можеш да си представиш, колко е трудно да се намери такава работа — изтъкна Лаура.

— Бихте ли ме извинили? — сгъна вестника си Питър и стана. — Аранжирам градината на Тед по свой проект и ми предстои още много работа.

— В свободното си време мъжът ми се занимава с градинарство. Това негово хоби е твърде доходно…

— Знаеш, че нямам нужда от странични доходи, защото учителската ми заплата е достатъчна — прекъсна той жена си.

Кейт имаше чувството, че присъства на семейна кавга. След като Питър затвори вратата, Лаура въздъхна дълбоко и остави ножа.

— Съпругът ми твърди, че дребните пари са без значение, понеже така смята и семейство О’Мейли. Виж къщата им! Цял палат в сравнение с нашата! Жалко, че вече е сгоден. Би бил идеалния мъж за теб, скъпа.

— Той е последният, за когото бих се омъжила — не се сдържа Кейт.

— Арогантен е — съгласи се домакинята, — но това като че ли не смущава жените. Той изглежда чудесно. Годеницата му — Мойра Мак Гий — е дъщеря на милионер, момиче с миловидно лице…

С безкрайните си коментари словоохотливата Лаура лазеше по нервите й. Кейт мислеше за Майкъл и сърцето й се свиваше. Струваше й се, че с унищожаването на писмото изчезна и самият той. Не остана нищо, освен споменът за изгубената й любов към един мъж, който принадлежеше на друга.

— Какво ти е, Кейт? Изглеждаш отчаяна… Нещо не е наред ли? — състрадателно запита Лаура.

Кейт се стегна и се опита да се усмихне. Ако й признаеше истината, животът й щеше да стане непоносим. Достатъчно бе, че работеше за Тед, а той знаеше всичко…

— Разкажи ми нещо за фирмата? — помоли тя, за да се разсее. — Бих се ориентирала по-добре в новата си работа, ако науча повече за нея.

Лаура не чака да я молят втори път:

— Аз също работя за фирмата, но в къщи. Цял Уиклоу всъщност се труди за мистър О’Мейли.

Кейт долови скрит подтекст в гласа й, когато добави:

— Работата е монотонна. Предпочитам да съм във фабриката, но мъжът ми не иска и да чуе…

Погледът на гостенката пробягна по декоративните килими на стената.

— Твои ли са? Сигурно тази работа ти доставя удоволствие?

Лаура повдигна рамене:

Аз съм общителна. Предпочитам да работя във фабриката, защото там мога да се срещам и разговарям с различни хора. А и заплатата е твърда. Тук съм постоянно пред тъкачния стан, а Питър не обелва дума. Той е сноб, твърдоглав е като всички ирландци — така че ми е много по-трудно. Да работя във фабрика според него е непрестижно и под достойнството на жена на учител…

— Има ли и други предприятия за туид в Ирландия? — прекъсна я Кейт.

— Няколко са, но там се произвежда готова продукция. Най-добрият туид е от овчите ферми в Уиклоу и Донегал и се тъче на механични станове от жените на фермерите. Образците се изработват в дизайнерския отдел. Платът е известен с качеството си в целия свят.

Преди да продължи, тя се замисли:

— Често се питам, кой ли ще носи изтъкания от мен туид в Париж… Лондон… Ню Йорк?

В очите й заиграха весели пламъчета при споменаването на световните модни метрополии.

— Представяш ли си, нашата мила Кейт идва в Дъблин — не преставаше тя. — Слиза от влака, среща Тед О’Мейли, показва му рисунките си и получава работа. Ти ще стигнеш далече, помни ми думата, моето момиче!

 

Кейт не искаше да слуша хвалебствия, още повече, че казаното от Лаура отговаряше само отчасти на истината.

— Мистър О’Мейли ли е шефът? — запита тя. — Той ли е управител на фирмата?

— Да, той взема всички важни решения и разработва най-добрите дизайни. Под негово ръководство предприятието преуспява през последните десет години. Ето, погледни каталога с мострите!

Лаура поведе Кейт към хола, който заемаше цялата предна част на къщата — голямо помещение с варосани стени, трегери и ръчно тъкани килими. В ъгъла бе монтиран тъкачен стан, а до него — голям кош гранчета вълнена прежда в разнообразни шарки. Те образуваха палитра от цветове и веднага приковаха вниманието й.

— Може ли да погледам как тъчеш?

— Сега ще ти покажа, а после ще опиташ сама — обеща Лаура, като подбираше преждата.

Тя избра различни оттенъци на синьо, светлосиво и накрая бяло. Тази смесица имаше поразително въздействие.

— Образецът е разработен от Тед. Когато пое нещата в свои ръце, той забрани да се използват старите мостри и въведе туид с пастелни цветове, въпреки жестоката съпротива от страна на съдружника му Майкъл.

Лаура посочи коша, засмя се и продължи:

— Известни лондонски шивачи от Сейвъл Роу, виждайки новия туид, поръчаха големи количества за по-заможните си клиенти. Така платът ни придоби световна известност. А сега виж каталога! Харесват ли ти образците?

Кейт разлистваше омагьосана. Сполучливо съчетаните цветни комбинации я поразиха силно. Познанията й по изобразително изкуство й помогнаха да долови тънкия усет на Тед към цветовете и неговата прозорливост при подреждането им. Възможността да хвърли ръкавицата на този гений бе голямо предизвикателство за нея. Искаше й се час по-скоро да започне работа. Така по-бързо би забравила болезнените си разочарования и може би щеше да превъзмогне мъката от раздялата си с Майкъл.

Тракането на тъкачния стан я откъсна от мислите й. Проницателният поглед на Лаура отново й напомни да бъде нащрек, за да не издаде какво крие в душата си.

— Бих искала да опитам и аз — помоли тя. — Мечта за всеки художник е да съчетае така цветовете. Нюансите са толкова много, така фино разграничени и всеки оказва огромно въздействие при цялостното им възприемане. Не се учудвам, че Тед преуспява.

Очарована, Кейт опипваше плътната тъкан.

— Скоро ще оспори първенството на шотландците, ако продължи така — предрече Лаура. — Сделките ни са в малък мащаб, тъй като той не желае да произвежда туид с машини. Дори когато големите предприемачи възлагат поръчки с продължителен срок на доставка, шефът предпочита само ръчно тъкан плат.

Лаура погали своя стан и продължи:

— Често избухваше спор между него и стария господин. Догън беше нещастен и отчаян, понеже единственият му син не се съгласи да застане начело на фирмата. Всъщност, Майкъл Догън е професор по живопис в колежа „Тринити“, но името едва ли ти говори нещо.

— Напротив, познавам го! Той осигури стипендията ми — обясни Кейт, забола поглед в образите, които се разливаха пред очите й.

Лаура не знаеше какво премълчава нейната позната и продължи да обяснява:

— Женен е за Диана, сестрата на Тед. Пари при пари отиват, както се казва. Наследството е от бабата му, която едно време е произвеждала туид в къщи.

Кейт си спомни за портрета в кабинета на „шефа“ си. Сигурно бе тя.

— Бракът им беше по сметка, както често става в Ирландия. Най-големите облаги получи фирмата чрез сливане на капиталите, но семейството не остана без проблеми. Неотдавна чух, че се скарали и затова сега са в Америка. Може би щяха да бъдат малко по-щастливи, ако имаха деца.

Кейт не искаше да слуша повече думите на Лаура, застана на колене пред коша и започна да подрежда преждата по цветове, за да прикрие вълнението си. Избра бяла прежда и я постави до кобалтово синя, но контрастът й се стори рязък и бързо я смени. Как ли Тед успяваше да комбинира тези противоположни шарки?

Затвори очи и си представи родния остров Гърнзи при изгрев слънце — блестящ като смарагд с безброй бои и цветни нюанси, които трептяха, преливайки се.

Нищо в природата не се състои само от един цвят. Всеки цвят съдържа безброй полутонове, особено морската шир, която сменя багрите си в зависимост от светлината — тази искряща в зелено морска синина, която те кара да затаиш дъх.

Кейт така бе потънала в мислите си, че не разбра кога станът спря, вратата се отвори и някой влезе в стаята. Обърна се и видя Тед О’Мейли до себе си.

— Тъкмо си мислех как съчетавате така сполучливо цветните мостри?

Тед коленичи до нея.

— Използвам два допълнителни цвята и добавям един контрастен. Практически в това се крие тайната. Да опитаме ли? — предложи той и избра тъмночервена прежда, червеникава, виолетова и накрая бледорозова.

— Е, какво мислите за комбинацията?

— Изключително! — въодушеви се Кейт. — Истински букет от полски цветя…

— Вие, художниците, си приличате — подметна Тед.

— Всички сте непоправими романтици. Трябваше да ви назнача в рекламния отдел!

Тя почувства накъде отива разговорът. Изглежда, искаше да уязви не само нея, но и Майкъл. Надигна се бавно, решена да не се поддава на предизвикателството. По-добре беше да не влиза в конфликт с този мъж, от когото зависеше твърде много. Той беше шеф на Лаура и й даде работа до завръщането на Майкъл или поне докато се свържеше с него.

— Донесох формулярите за назначаването ви. Имам намерение да ви покажа и работните помещения — заяви Тед.

— Чаша чай? — предложи Лаура.

— Великолепна идея!

Той понечи да я последва, но Лаура го покани да седне на дивана, защото се притесняваше от скромната си кухня.

Кейт се поуспокои и взе формулярите. Беше доволна, че имаше с какво да се занимава, докато Лаура домакинства. Попълвайки бланките, в съзнанието й отново изплува споменът за Майкъл. Действително той беше романтична натура и в това отношение Тед имаше право. Как й се възхищаваше професор Догън, когато я видя в синята дантелена рокля… Жалко, че не си спомняше думите му — те бяха истинска поезия. Незабравима остана нощта под звездите, продължителният обяд… Разговаряха за модерната живопис, пиха кампари, а после Майкъл я скицира върху картата с менюто — единственият й спомен от него.

— Какво има? — прекъсна мислите й гласът на Тед.

Кейт го погледна смутено. Той седеше на дивана и пиеше чая, сервиран от Лаура. Това, което я учуди, бе, че той не съблече коженото си яке.

— Имайте още малко търпение… Всичко е наред.

Като попълни документите, Кейт отиде в стаята си, за да се приготви. Постави си руж, пудра, подсили грима си със сенки за очи, червило и блясък за устни.

Помисли малко и облече нови дънки с широк колан, дебел син пуловер и си обу къси ботушки.

Беглият поглед в огледалото повдигна пониженото й самочувствие. Нямаше да се изложи пред Тед — изглеждаше като фотомодел.

Видът й действително му направи впечатление, но той не го показа, а заговори припряно:

— Най-после! Тръгваме ли? Благодаря за чая, Лаура!

— За мен бе удоволствие, Тед.

Сияейки, Лаура ги придружи до входа. „Кейт ще успее!“ — в това беше сигурна.

 

Кейт изпита неволно облекчение, като съзря паркираната пред къщата кола — елегантен спортен лотос, сребърен металик. Очакваше, че ще пътуват в лимузината с шофьор, а това й действаше потискащо.

— Е, мис Донели — заговори Тед, включвайки двигателя, — не бъдете мрачна. Защо мълчите?

Тя не можа да се сдържи и даде воля на възмущението си:

— Знаете ли, поведението ви преди малко беше почти невъзпитано. Как не се сетихте да съблечете якето си!

Все пак домът на Лаура не е крайпътно заведение. Непроумявам отношението ви спрямо нея. Нямаше да се учудя, ако й бяхте дали и бакшиш!

Тед недоумяваше, но гласът му не издаде никакво смущение:

— С Лаура се разбираме отлично. Познаваме се от години и сме добри приятели.

— Да, но в нейната къща не сте шеф, а гост. Толкова ли е трудно да се разбере?

В този миг й мина през ума, че Лаура работи при него. Всъщност посещението му беше почти служебно и се отнасяше до нея самата.

„Всичко е толкова деликатно — помисли си Кейт. — По-добре да си бях затваряла устата!“

— Виновен съм! — призна неочаквано той. — Наистина съжалявам, не исках да обидя Лаура. Дойдох при вас. Да се извиня ли?

— Не! — отвърна Кейт със задавен глас. Имаше чувството, че й се подиграва.

— Тя много ви цени и държи на вас. Предполагам, че не е обърнала внимание на случилото се.

— За разлика от вас, нали? Явно не си падате по мъже с кожени якета! Освен това якето е хубаво! — развесели се Тед.

— Да, добре ви стои.

Колата напусна града. Разстоянията между къщите ставаха все по-големи. От двете страни на пътя се простираха зелени ливади.

— Обещахте да ми покажете работните помещения…

— Ще възразите ли, ако първо разгледаме околността?

— Не — Кейт се облегна назад и замълча.

Изпитваше истинско удоволствие, пътувайки сред тази красива местност. Но ако на кормилото беше не Тед, а мъжът, когото обичаше, би се чувствала много по-щастлива…

— Винаги ли сте толкова пряма? — прекъсна мислите й той.

— Как ви хрумна, мистър О’Мейли?

— Заявявате открито това, което мислите, без да се смущавате. Поведението ви недвусмислено показва, че ме мразите. Упреквате ме заради нещастното ми кожено яке, после изведнъж заявявате, че то ви харесва. Това е твърде впечатляващо!

— А защо не? По-почтено е да се играе с открити карти. Винаги съм пряма и нямам причина за безпокойство.

— Едва ли е толкова безобидно! — отвърна Тед. — Играете си с огъня, особено ако сте била в интимни отношения с Майкъл — добави той и думите му прозвучаха многозначително.

Тя се изчерви и се загледа през прозореца, за да скрие смущението си. Този мъж си играеше с нея като котка с мишка и винаги печелеше. Почувства се унижена.

— Мис Донели, знаете ли играта „Кажи ми истината?“

— Не.

— Много е просто. Всеки играч е длъжен искрено да отговори на един въпрос, колкото и да му е неприятно.

Дъблин остана далеч зад тях. Навлязоха в борова гора. Кейт се стресна — не познаваше добре мистър О’Мейли, но скоро уплахата й премина — той не бе случаен човек и се ползваше с добро име.

— Играта е забавна и представлява единствената възможност, да узнаеш истината за някого.

— А кой ще гарантира, че няма да излъжете? — язвително попита тя.

— Давам честната си дума.

— Не послъгвате ли понякога?

— Непрекъснато!

— Защо?

— Защото истината горчи и не всеки иска да я чуе.

Тед натисна газта. Автомобилът се носеше край ниви и поля. Тук-там се мяркаха фермерски къщи, а по ливадите пасяха стада.

— Започваме ли? — предложи Кейт.

— Само един въпрос, окей? Аз ще бъда откровен.

— Добре.

Омейли кимна и отново загледа пътя.

— Започнете първа!

Кейт се замисли. Искаше да научи твърде много, а не бе просто да измисли въпрос. Подвоуми се дали да не запита за случилото се между него и Майкъл, но не посмя да намеси професора в играта. Затова запита:

— Кое е най-важно в живота за вас? — и веднага съжали, несъмнено ще отговори — фирмата, работата. Въпросът не беше подходящ, но Тед почти веднага каза:

Щастието на сестра ми.

Отговорът дойде бързо и неочаквано и завари Кейт неподготвена. Възприе го като упрек към самата себе си.

— А защо? — беше първата й реакция.

— Това вече е втори въпрос? — засмя се Тед. — Регламентът предвижда само един.

— Бих искала да знам! — настояваше тя. — Щастието на сестра ви зависи от самата нея, а не от вас.

— Попитахте ме и аз отговорих откровено. Въпреки това ще ви разясня.

Сребристият лотос спря на банкета и моторът изгасна.

— Щастието на сестра ми наистина е много важно за мен. Ние сме израснали заедно сами, без особено внимание от страна на родителите и баба ни. Диана означава много за мен. Мечтаеше да намери любов и сигурност в брака, но нямаше опит с мъжете и се радваше на всеки комплимент. Обичам сестра си и искам да й помогна. За съжаление в последно време възникнаха проблеми…

— Не е честно! — прекъсна го Кейт. — Тази странна игра още от самото начало целеше да се разприказвам.

— Всичко е ясно! Лични интереси се крият зад привидните грижи за щастието на сестра ви. Желаете да наложите волята си — както кажете, така да стане! Да, но без мен!

Светкавично Тед я хвана за ръката и заканително заяви:

— Обещахте ми, мис Донели! Няма да се измъкнете така лесно. Получавам винаги това, което търся, ясно ли е?

— Пуснете ме! — изохка Кейт. — Причинявате ми болка!

— Държа да отговорите на моя въпрос!

Тя освободи ръката си, рязко отдръпвайки се от него.

— Можете да ми го зададете!

— Обичате ли Майкъл?

— Да — отвърна му, като гледаше през страничния прозорец.

След кратка пауза Тед отново я попита:

— Сигурна ли сте?

— Не смятам да отговарям допълнително — навъси се Кейт.

— Но аз отговорих на втория ви въпрос!

— Колко великодушно от ваша страна. Е, играта свърши! От мен няма да чуете нищо повече.

Тед О’Мейли я прихвана за раменете, привличайки леко към себе си.

— Не отговорихте, защото не знаете, какви са чувствата ви към Майкъл. Мисля, че ако попаднете в ръцете на друг мъж, бързо ще разберете, че с Догън не ви е провървяло.

Преди Кейт да се осъзнае, той се надвеси над нея и впи устни в нейните. Тед я целуваше с цялата си страст, докато съпротивата й постепенно отслабна и тя отстъпи на натиска му.

След целувката се почувства отмаляла и малко объркана.

— Да се връщаме — промълви тя.

Тед мълчаливо запали двигателя и включи на скорост. Явно, не беше в настроение, но й беше безразлично дали той се ядосваше на нея или на себе си. В бъдеще трябваше да стои далеч от него. Донякъде бе вече изпаднала в известна зависимост, но от друга страна, пък винаги можеше да напусне работа, ако обстоятелствата го наложеха. Той живееше наблизо, но едва ли би се натрапил на семейство О’Конър заради нея.

Когато стигнаха в града, Тед заговори:

— Съжалявам за случилото се.

— Не ме интересува личния ви живот. Аз съм само една ваша служителка и желая да остана такава.

— Да си останете такава? — повтори той със сериозен израз на лицето. — Съгласен съм!

Тед настоя да посетят работните помещения. Не й беше до срещи. Трябваше да остави добро първоначално впечатление при запознанството с бъдещите си колеги, а нямаше самочувствие.

Влязоха в просторно помещение със зелени стени. Върху бюро, недалеч от вратата, разнасяха аромата си рози, натопени във ваза, а на дълги маси бяха разхвърляни гранчета и платове във всевъзможни цветове.

— Това съвсем не е всичко, което притежава фирмата за туид „ОМЕЙЛИ ДОГЪН“ — заяви Тед, като улови Кейт за ръката, при което тя се дръпна рязко. — По дяволите! — изруга той, отстъпвайки крачка назад. — Ако смятате да се държите така, когато съм близо до вас, по-добре не започвайте работа!

— Какво очаквате от мен? — блеснаха сините й очи.

— Интересен въпрос — засмя се самодоволно Тед, но играта на въпроси и отговори свърши и не желая да се занимавам отново с нея.

— А с мен? — намекна тя.

— Да сме наясно веднъж завинаги! Вие сте очарователна и много секси, но тъй като съм сгоден, не е необходимо да се безпокоите, мис Донели.

— Ситуацията бързо би се променила, ако някой загатне на годеницата ви нещо! — отвърна гневно тя.

— Не ме плашете, Мойра и аз се разбираме отлично.

— Моля, не разпространявайте слухове! Елате насам, ако обичате.

Тед вървеше напред, а Кейт го следваше, упреквайки се за непрекъснатите конфликти с него. Той е шеф, той е в по-силната позиция, но въпреки всичко тя нямаше да отстъпи. Една служителка в плътно прилепнали маслиненозелени джинси излезе в коридора и се приближи към тях. Имаше миловидно лице, големи зелени очи с дълги мигли и руса накъдрена коса.

— Здравейте! — любезно поздрави тя. — Вие сте Кейт Донели?

Кейт кимна с глава.

— Здравейте, Кейт! Аз се казвам Катя… Катя Стивънсън.

— Бъдете така добра и разведете Кейт! Имам малко работа — нареди Тед и изчезна в една от съседните стаи — Да ви представя на колегите? — предложи Катя — Дизайнерите ни работят добре, но имаме нужда и жена в отдела. Разработваме младежка колекция. Заради това са необходими нови идеи и предложения.

Катя излъчваше сърдечност и доброта, които бързо успокоиха Кейт.

— Имаме много работа. И, тъй като Тед понякога пътува…

— Това означава ли, че той отсъства често от фирмата? — прекъсна я Кейт, долавяйки любопитство в Катя.

— Не така, както по-рано, но тук е незаменим. Оборотът е особено важен, а това изисква увеличено производство. Тед ежедневно сключва договори и винаги изплаща заплатите навреме. Естествено, би могъл да се оттегли от фирмата и да си живее спокойно. Целият персонал го уважава и всеки би минал през огъня за него.

Кейт въздъхна с облекчение. Тази работа бе шансът и и тя нямаше да го пропусне. Слава богу, че рядко ще се вижда с мистър О’Мейли. Дано да е за добро!

— Кога трябва да започнете работа? — любезно побита зеленоокото момиче.

— В понеделник — отвърна Кейт, — но мога да започна и още днес.

— Щом е така, какво чакаме? — и Катя я поведе към помещението на дизайнерите.

С голямо старание Кейт се залови за работа. Останалите дизайнери, повечето мъже, се опитаха да флиртуват с нея, но тя ловко ги отстраняваше, без да губи приятелството им чрез отказа си. След по-малко от две седмици екипът я прие като пълноправен член. Когато не й достигаше време, работеше в къщи.

Проектът, с който усърдно се занимаваха всички, увлече Кейт.

— Ще ни направиш ли чай? — помоли я веднъж колегата й Тим О’Хара, а после доверително предложи: — Ако имаш проблеми с някого, можеш да се обърнеш към мен.

Усмихвайки се, Кейт отвърна:

— Разбира се, но питието, което наричаш чай, не е подсладено. Между другото приятелят ми е професионален боксьор, висок над шест фута и извънредно ревнив.

Той махна с ръка:

— Забрави какво казах! Не съм самоубиец.

… Но си самотник по убеждение! — вметна Катя с въздишка.

Всички знаеха за любовта на Катя към Тим, само той не бе забелязал още.

Дълбоко в душата си Кейт й съчувстваше, понеже разбираше какво е да си нещастно влюбен и колко комикси са необходими, за да запазиш любовта си.

Катя отдавна й бе разкрила чувствата си към Тим, Кейт не се осмеляваше да сподели своите към Майкъл. Семейният живот на О’Мейли и Догънови бе любима т ма за разговор в колектива. Мис Стивънсън е доверчива и би мълчала… докато един ден неволно не изплюе камъчето. Тогава около името Майкъл ще се понесат приказки.

Споменът за целувката на Тед често изплуваше в съзнанието й. Кейт бе преодоляла неприятните изживявания от първите си дни в Дъблин.

Лаура и Литър О’Конър много й помагаха. Тя живееше при тях и се чувстваше на сигурно място. Държаха се сърдечно с нея, без да проявяват излишно любопитство към личния й живот. Тед О’Мейли рядко се виждаше, което се оказа добре дошло за успешното й начало във фирмата. Единствено той знаеше за премеждията й от пристигането на гарата до назначаването на работа. Споменът за Майкъл, все така жив и ярък, не я напускаше.