Реймънд Фийст
Мрак над Сетанон (14)

Глава 13
Първа кръв

Заехтяха тръби.

Стрелците на Арменгар се загледаха към пълчищата, готови да щурмуват града. От шест дни очакваха атаката и сега тя щеше да започне. Таласъмът тръбач затръби призивно, отговориха му десетки рогове. Забиха барабани и проехтя командата за щурм. Първата редица на щурмуващите се понесе напред, като жива вълна, готова да удари стените на Арменгар. Отначало запристъпваха бавно, след това авангардът се затича и страшната орда се понесе стремглаво напред. Ги вдигна ръка и даде знак катапултите да хвърлят смъртоносния си товар върху нападателите.

Без да обръщат внимание на това, че дават жертви, те продължиха напред и когато влязоха в обхвата на стрелците, Ги даде сигнал лъкометците да стрелят. Порой от стрели се изсипа над таласъми и моредели. Паднаха стотици убити и ранени и всички бяха премазани от ботушите на прииждащите след тях.

Вълната продължи напред. Разнесоха се кресливи команди и се вдигнаха стълби — подпряха ги на тежките дървени платформи, спуснати в рова. Стълбите бяха отблъснати с дълги колове. Таласъмите напираха и напираха, а отгоре им се сипеше гибел. Ги даде знак и върху главите на щурмуващите се изляха бурета с нажежено масло. Нападателите не можаха да устоят — от задните редици се разнесе звук на тръби и ордите на Мурмандамус започнаха да се оттеглят. Ги заповяда да спрат огъня.

После погледна надолу към камарите тела под стените — стотици мъртви и ранени, — обърна се към Амос и Арута и каза:

— На пълководеца им му липсва въображение. Само прахосва живота им.

Амос му посочи един от околните хълмове — там седеше отряд моредели и наблюдаваше прекъснатия щурм.

— В момента преброява стрелците ни.

Ги изруга.

— Това го изтървах. Не ги забелязах.

— От два дни не си спал — каза Арута. — Уморен си.

— А и не съм вече млад — отвърна мрачно Ги.

— Ти никога не си бил млад — засмя се Арута. Арманд дьо Севини се качи при тях и докладва:

— Всякаква дейност е прекратена и от редутите съобщават, че зад нас не се забелязва никаква активност.

Ги погледна гаснещото слънце.

— Днес няма да ни безпокоят повече. Отрядите да се нахранят. Тази нощ искам да останат стражи, по един на всеки пет. Всички сме изморени.

Ги тръгна към стълбището и другите го последваха. Пред тях нагоре изтичаха Джими и Локлир, облечени в кожените брони, предоставени им от арменгарците.

— Първа смяна ли сте? — попита Арута.

— Да — отвърна Джими. — Спазарихме се с две момчета, с които се запознахме.

— Момичетата също са първа смяна — каза Локлир.

Арута подръпна рошавата коса на момчето, бутна го след Джими и измърмори:

— Хм. Вихри се истинска война, а той мисли за момичета.

— И ние сме били млади, макар че много ще ме затрудни да си спомня толкова далечно време — засмя се Амос. — Но все пак си спомням как веднъж бях тръгнал надолу по кешийската делта, покрай Земите на драконите и…

Арута се усмихна. Някои неща така и не се променяха и навикът на Амос да разказва небивалици беше едно от тях. В този момент това май беше добре дошло.

 

 

Следващия ден моределите и таласъмите атакуваха още заранта и бяха отбити лесно. Всеки път извършваха май само един щурм, след което се оттегляха. Късно следобед стана съвсем ясно, че втори щурм няма да има. Някъде по залез-слънце — Арута и Ги бяха на стената — Амос дойде и каза:

— Наблюдателите от върха на цитаделата виждат придвижване през равнината. Пълчищата на Мурмандамус ще бъдат тук утре към обед.

— Ще им трябва цял ден, докато излязат на позиция — каза Ги.

— Така печелим още два дни. Но вдругиден призори той ще ни удари с всичко, с което разполага.

 

 

Третият ден изтече бавно. Защитниците наблюдаваха как хилядите моределски воини и техните съюзници заемат позиции около града. След залез-слънце придвижващите се светлини на факли им показаха, че пристигат все нови и нови отряди. През нощта тропотът на движещи се войски изпълни мрака и Ги, Амос, Арута и Арманд поред се качваха на бойниците, за да огледат морето от лагерни огньове из равнината на Арменгар.

Но настъпи и четвъртият ден, а обсаждащата ги армия си стоеше кротко на позициите. Сякаш бяха решили преднамерено да си губят времето. През целия ден цялата войска на защитниците стоеше на местата си по бойниците, очаквайки щурма. Някъде по залез Арута каза на Амос:

— Мислиш ли, че ще опитат онази цуранска хитрост, да ни нападнат през нощта, за да отвлекат вниманието ни от сапьорите?

Амос поклати глава.

— Не са чак толкова умни. Искаха да привлекат момчетата на Сегерсен, защото нямат инженери. Ако имаха сапьори, които да се хванат да подравят тези стени, щях да искам да се запозная с тези момци: трябва да са лалугери, които могат да ядат камък. Не, нещо друго замислят, но не и подобни фокуси. Просто ми се струва, че негово височайшо скапанячество не си дава сметка колко дълбоко е нагазил тук. Този нагъл нерез смята да ни надвие с един щурм. Това си мисля.

Ги слушаше разговора, но здравото му око не се откъсваше от отрупаните в равнината биваци на вражеските пълчища. Накрая каза:

— Печелим още един ден, за да може брат ти да се добере до Камен връх, Арута. — Мартин и другите трима бяха заминали преди десет дни.

— Това е положението — съгласи се Амос. Изчакаха мълчаливо, докато слънцето се спусне зад планините, след което слязоха от стената, за да се нахранят и ако е възможно — да отдъхнат.

 

 

Призори откъм обсадилите ги орди избухнаха гръмовни възгласи — викове, писъци, барабанен тътен и вой на рогове. Но наместо очаквания щурм, фронтът на армията се разтвори и напред се затъркаля голяма дървена платформа. Тласкаха я дузина гиганти — високите космати същества я бутаха без особено усилие. На платформата имаше позлатен трон, на който седеше един моредел, облечен в къса бяла роба. Зад него се беше привела фигура, чиито черти бяха скрити под широк халат с качулка. Платформата бавно се приближи до стената.

Ги се наведе напред, опрял ръце на синкавия камък на стената. Арута стоеше до него, скръстил ръце на гърдите си. Амос заслони очи с длани срещу издигащото се слънце и се изплю през стената.

— Май най-после ще се срещнем лично с негово височайшо кралско калтачество.

Ги мълчаливо кимна. Към тях се приближи един помощник-командир и докладва:

— Протекторе, врагът заема позиции срещу всички сектори на стената.

— Има ли опити да се доберат до планинските редути? — Ги посочи участъка с канарите зад цитаделата.

— Арманд докладва само за малки нападения срещу външните ни постове по скалите. Изглежда, не им харесва да се катерят с бой.

Ги кимна и отново насочи вниманието си към равнината под стените. Платформата спря и моределът на трона се изправи. С помощта на някаква магия гласът му изпълни въздуха, така че всеки по стената да го чуе все едно че е на няколко стъпки от него.

— О, чеда мои — заговори той, — чуйте словата ми. — Арута учуден погледна Амос и Ги, защото гласът на този Мурмандамус зазвуча като музика. Звуците на всяка дума, излязла от устата му, сякаш бяха изтръгнати с нежна топлина като от мелодия, изсвирена на лютня. — Обща е утрешната ни съдба. Възпротивите ли се на волята на съдбата, рискувате пълно унищожение. Елате при мен, елате. Нека забравим старата вражда.

Махна с ръка и отряд конници — човеци — препусна напред и се подреди зад него.

— Ето, виждате ли? С мен вече са онези ваши събратя, които разбират общата ни орис. Посрещам с радост всеки, който пожелае да служи драговолно. С мен ще познаете величие. Хайде, елате, да загърбим миналото. Вие сте просто подлъгани чеда.

— Дядо ми беше голям мошеник, но това тук е направо гадост — изсумтя Амос.

— Хайде, ще срещна с радост в сърцето всеки, който се присъедини към мен. — Думите му звучаха сладко и изкусително и хората по стените започнаха да се споглеждат.

Ги и Арута се огледаха и дьо Батира каза:

— В гласа му се долавя трудно устоима власт. Виж, собствените ми войници започват да си мислят, че може би не е нужно да се бият.

— Пригответе катапултите — каза Амос. Арута пристъпи до него.

— Почакай!

— Защо? — попита Ги. — За да подкопае решимостта на войската ми?

— За да спечелим време. Времето е нашият съюзник и неговият враг.

Мурмандамус извика:

— Но онези, които дръзнат да ми се противопоставят, онези, които не се отдръпнат от пътя ми и се опълчат на похода ни към предначертаното, ще бъдат наказани сурово.

Сега тонът му съдържаше предупреждение и хората по стените бяха обзети от чувство на пълно безсилие.

— Давам ви избор! — Моределът разпери ръце и късата му бяла роба падна от раменете му и разкри невероятно силно тяло, с ясно видимия родилен белег на гърдите — пурпурен дракон. Носеше само бяла препаска на слабините. — Можете да получите мир и да служите на провидението. — Напред притичаха слуги и бързо нагласиха бронята по тялото му — златен нагръдник и наколенници, кожен елек и плетена ризница, черен метален шлем с изпънати нагоре криле на златен дракон от двете страни. После мъжете конници се отдръпнаха и зад моредела се видя цял отряд Черни кръвници. Те подкараха конете си напред и заеха местата си около Мурмандамус, а той вдигна меча си към стената и викна: — Но ако се възпротивите, ще умрете. Избирайте!

Арута прошепна нещо в ухото на Ги и протекторът изрева в отговор:

— Не мога да заповядам на никого да напусне града. Трябва да се съберем във фолксрада. Ще решим тази нощ.

Мурмандамус понечи да заговори, но змиежрецът до него го прекъсна. Моределът го усмири с рязък жест, извърна се отново към стената и на Арута му се стори, че зърва усмивка под черния му шлем.

— Ще изчакам. Утре призори отворете портите на града и излезте. Ще ви срещнем с прегръдка като завърнали се у дома събратя, о, чеда мои. — Даде знак и гигантите започнаха да дърпат платформата назад.

Ги поклати глава.

— Фолксрадът няма да направи нищо. Ще строша главата на всеки глупак, на когото хрумне, че в словата на това чудовище има и трошица истина.

— Все пак спечелихме още един ден — каза Амос.

Арута се облегна на стената.

— А Мартин и останалите са с един ден по-близо до Камен връх. Ги замълча, загледан в отдръпващата се по становете си вража гмеж долу. И остана така чак до вечерта.

По стената запалиха факли. Постовете останаха да бдят под командата на Арманд дьо Севини, а населението на града се струпа на пазарния площад.

Джими и Локлир се запровираха из тълпата. Намериха Криста и Бронвин и застанаха до тях. Джими заговори, но Криста му махна с ръка за тишина, щом Ги, Арута и Амос стъпиха на платформата. До тях застана един старец, облечен в кафява роба, който държеше резбован с древни руни дървен жезъл.

— Кой е този? — попита Локлир.

— Пазителят на закона — прошепна Бронвин. — Тихо.

Старецът вдигна ръка и множеството се умълча.

— Събира се фолксрадът. Чуйте, прочие, закона. Което е речено, е истина. Което е обсъдено, е преценено. Което е решено, е волята народна.

Ги вдигна ръце над главата си и заговори.

— На моите грижи сте поверили този град. Аз съм вашият протектор. Съветът ми е следният: нашият смъртен враг чака отвън и се стреми да спечели с благозвучни слова онова, което не може да придобие със сила. Кой ще говори за неговата кауза?

Глас от тълпата подвикна:

— Отдавна моределите са врагове на нашата кръв. Как можем да служим на тяхната кауза?

Друг му отвърна:

— Все пак не можем ли отново да го чуем този Мурмандамус? Много хубаво говори.

Очите на всички се извърнаха към Пазителя на закона. Пазителят на закона затвори очи, помълча и после заговори:

— Законът казва, че моределите са извън човешките конвенции. Те нямат връзка с човешкия род. Но в Петнадесетата година протектор Бекинсмаан се е срещнал с едного от тях, по име Тураналор, главатар на клана на Язовците в долината на Исбандия, и по празниците на Банапис се сключил мир. Той продължил три средилетия. Когато Тураналор изчезнал някъде в леса на Еддер, в Деветнадесетата година неговият брат, Улмсласкор, станал главатар на клана на Язовците. Той нарушил мира, като избил цялото население на краала Дибрия. — Старият мъдрец премисляше традицията на народа си, която явно познаваше добре. — Не е безпрецедентно да се изслушват словата на един моредел, но е нужна предпазливост, защото моределите са твърде вероломни.

Ги посочи Арута.

— Този човек вече сте го виждали. Това е Арута, принц на Кралството, което някога вие считахте за свой враг. Той си е имал вземане-даване с Мурмандамус и преди. Не е от Арменгар. Ще му се даде ли глас във фолксрада?

Пазителят на закона вдигна ръка въпросително. Отекна одобрителен хор и старецът даде знак на принца да говори. Арута пристъпи напред и каза:

— Сражавал съм се със слугите на този зъл демон.

И им разказа с прости думи за Козодоите, за раняването на Анита и за пътешествието им до Морелайн. Разказа за моределския главатар Мурад, убит от Бару. Разказа за преживения ужас и злини, всички до една причинени от Мурмандамус.

Когато свърши, Амос вдигна ръце и заговори:

— Дойдох при вас болен и тежко ранен. Вие се погрижихте за мен, един чужд човек. Сега съм един от вас. Говоря за този човек. Арута. Живял съм с него, сражавал съм се редом с него и се научих да го смятам за свой приятел. В него няма притворство. Той е с щедро сърце и думата му сабя не я сече. Каквото казва, може да е само истина.

Ги извика:

— Какъв може да е отговорът ни?

Надигнаха се мечове и пламтящи факли и над огромния площад отекна хор от викове.

— Нее!

Ги изчака, докато множеството изрази с викове презрението си към Мурмандамус. Стоеше с вдигнати нагоре ръце, свити в юмруци, а екът на хилядите защитници на Арменгар го заливаше на вълни. Здравото му око заблестя и лицето му се оживи, сякаш храбростта на населението на града отмиваше умората и скръбта от душата му. В очите на Джими изглеждаше като нещо повече от човек.

Пазителят на закона изчака шумът да заглъхне и каза:

— Фолксрадът постанови закон. Ето го закона: никой човек не ще напусне стените на града, за да служи на Мурмандамус. Нека никой не наруши този закон.

— Върнете се по местата си — каза Ги. — Утре ще започне истинската битка.

Тълпата почна да се разпръсва и Джими каза:

— Нито за миг не се съмнявах, че ще стане точно така.

— Все пак онзи Тъмен брат с белегчето е доста сладкодумен — рече Локлир.

— Вярно — каза Бронвин. — Но ние се бием с моределите от много време. Не може да има мир между нас и тях. — Тя изгледа Локлир сериозно и попита: — Вие кога трябва да се явите на служба?

— И двамата сме на пост чак призори.

Двете с Криста се спогледаха и си кимнаха. Бронвин хвана Локлир за ръката.

— Ела с мен.

— Къде?

— Имам една къща, където можем да останем тази нощ. — И го поведе решително през разсейващото се множество на фолксрада.

Джими погледна Криста.

— Ама той никога не е…

— Бронвин също — отвърна му тя. — Решила е, че ако ще загине утре, поне трябва да познае мъж.

Джими се замисли за миг.

— Е, поне е избрала мило момче. Двамата ще бъдат добри един към друг.

Джими понечи да си тръгне, но Криста го хвана за ръката и го задържа. Той се обърна и видя, че се взира в лицето му.

— Аз също не познавам удоволствията на ложето — промълви Криста.

Джими изведнъж усети, че се изчервява. През цялото време, откакто се познаваха, не бе могъл да остане с момичето насаме. Четиримата прекарваха времето си неразделни, с по-малко закачлива страст по тъмните прагове, но момичетата винаги успяваха да държат двамата скуайъри под контрол. И той винаги оставаше с чувството, че всичко е някак като на игра. Сега в настойчивостта й се долавяше нотка на сериозност пред приближаващата ги участ и страст да изживее пълно живота си, макар и за една нощ.

— Аз съм го правил, но само два пъти — призна той. Тя хвана ръката му.

— И аз имам жилище, което можем да използваме.

Докато я следваше, Джими изпита нещо непознато. Изпита усещането за неизбежна смърт и тя бе изсечена релефно върху това страстно желание да се утвърди животът.

 

 

По стената притичваха куриери и разнасяха донесения и заповеди. Тактиката на арменгарците беше проста. Изчакваха. С настъпването на зората Мурмандамус излезе пред пълчищата си на бял жребец. Ясно беше, че чака отговора им. Единственият отговор, който получи обаче, беше мълчание.

Арута беше убедил Ги да не предприема нищо. Всеки спечелен час преди щурма бе още един час, приближаващ ги до възможното пристигане на помощ. Ако Мурмандамус се беше надявал, че ще завари вратите отворени, чакаше го разочарование, защото го посрещнаха само безмълвните редици на защитниците на Арменгар по крепостната стена. Най-сетне той тръгна напред и спря по средата между своята армия и стената. И отново с помощта на магическо изкуство гласът му прокънтя ясно за всички.

— О, упорити чеда мои, защо се колебаете? Не се ли посъветвахте? Не проумяхте ли безсмислието на упорството? Какъв, прочие, е отговорът ви?

Отвърна му пълно мълчание. Ги се бе разпоредил никой да не говори по-високо от шепот и всеки, който се изкуси да извика някоя подигравка, да бъде спрян. Не трябваше да има никакъв повод Мурмандамус да заповяда атака дори миг преди да е абсолютно неизбежно. Белият жребец заподскача в кръг.

— Трябва да разбера! — изкрещя Мурмандамус. — Ако отговорът ви не дойде преди да съм се върнал при своята войска, ще ви залеят смърт и огън.

Ги удари с тежката ръкавица по стената.

— Проклет да съм, ако ще чакам още цели пет минути. Катапулти!

И подаде уговорения сигнал за огън. Порой от камъни полетя в дъга и се изсипа около Мурмандамус. Белият жребец бе поразен и рухна, облян в кръв. Мурмандамус се претърколи настрани, изправи се, няколко камъка го улучиха и той пак падна. От стените се надигнаха викове на див възторг.

И заглъхнаха, когато Мурмандамус отново се изправи. Незасегнат, той закрачи към стените, докато влезе в обхвата на лъкометците.

— Отритнахте щедростта ми. Отказвате властта ми. Познайте тогава гибелта!

Стрелците му отвърнаха със залп, но стрелите заотскачаха от моредела, като че ли беше загърнат с някаква невидима защитна черупка. Той посочи с меча си към стената, чу се странен взрив и от острието на меча му изригнаха пурпурни пламъци. Първият удари в ръба на стената и трима стрелци изпищяха от болка и телата им лумнаха в огън. Другите край тях се снишиха зад брустверите, а огнените топки започнаха да бият в стената безспир. Повече щети не последваха, Мурмандамус изрева в див бяс, извърна се към армията си и изкрещя:

— Унищожете ги!

Ги надникна между два бруствера и видя, че моределът закрачи назад, докато пълчищата му се понесоха по равнината покрай него.

Бойните машини започнаха да стрелят и се посипа дъжд, сеещ гибел. Връхлитащите пълчища обаче не се поколебаха и приближиха стените. Ровът беше задръстен с останки от платформи от предните щурмове и над водата се плъзнаха нови дървени площадки, издигнаха се нови стълби и щурмуващите се закатериха нагоре.

Напред се затичаха гиганти, тласкащи чудновати кутии, по десет стъпки дълги и също толкова високи. Търкаляха се върху платформи на колела, с дълги колове, стърчащи напред и назад, и подскачаха върху грубия каменист терен и телата на загиналите. Когато се доближиха до стената, се задействаха някакви механизми и коловете под кутиите се задвижиха и ги надигнаха до ръба на стената. Изведнъж челните страни на кутиите се отвориха напред, превръщайки се в площадки, и от тях се изсипаха таласъми, които наскачаха по стената на Арменгар, а от кутиите се спуснаха въжени стълби, за да могат по тях да се покатерят нови нашественици. Тази тактика се повтори на много места по стената, така че скоро пълчища от моредели, таласъми и троли влязоха в кървав ръкопашен бой със защитниците на града.

Арута отбегна свирепия замах на един таласъм и го прониза, отпращайки го да полети със зловещ врясък в двора на крепостта. Няколко арменгарски деца притичаха с извадени ками и доубиха чудовищната твар — всеки помагаше както може в кървавата битка.

Принцът на Крондор притича към Амос, който се беше счепкал с един як моредел, удари моредела по главата с дръжката на оръжието си и продължи да тича по стената. Тъмният елф се олюля и Амос го сграбчи за гърлото и слабините, вдигна го и го метна през стената, събаряйки още неколцина, които се мъчеха да се покатерят по една от стълбите. После с още един защитник избута стълбата от стената.

Джими и Локлир тичаха по стената и съсичаха нападателите, които се опитваха да ги спрат. Щом стигнаха до Ги, Джими извика:

— Ваша светлост, Арманд казва, че идва втора вълна кутии.

Ги се обърна да огледа защитата си. Стените бяха прочистени от нападателите и почти всички стълби бяха съборени.

— Прътове и катран! — извика той и заповедта се предаде от човек на човек по стената.

Когато втората вълна с големите кутии се издигна към стената, задържаха предните им страни да не паднат с помощта на дълги пръти, пики и копия, макар че няколко опита се провалиха. Но неколцина яки арменгарци метнаха торби с врящ катран по онези, които се удържаха, изстреляха и горящи стрели и кутиите пламнаха. Нападателите заскачаха с писъци от платформите, предпочитайки да загинат, вместо да се изпекат в пламъците.

Малобройните отряди моредели, който все пак успяха да се качат на стената, бързо бяха пометени и час след началото на щурма прозвуча сигнал за отбой.

Арута се обърна към Ги. Протекторът дишаше тежко, по-скоро заради напрежението, отколкото от боя. Командният му пост беше здраво защитен, така че да може да раздава заповеди на бранителите на стената.

— Извадихме късмет. — Ги изтри челото си и добави: — Ако онзи глупак беше изпратил и двете вълни наведнъж, щеше да разчисти някой отсек преди да съобразим какво да правим. Сега щяхме да се оттегляме по улиците.

— Може би. Но имаш добра войска — каза Арута. — Добре се бият хората ти.

— Да, добре се бият и адски добре умират — ядосано отвърна Ги. — Проблемът е да ги опазим живи.

Обърна се към Джими, Локлир и още неколцината куриери и каза:

— Извикайте всички офицери при предния команден пост. След десет минути. Арута, искам да присъстваш и ти.

Арута изми окървавените си ръце с вода, докарана от един старец с количка, и отвърна:

— Разбира се.

Спуснаха се по стълбището до една постройка, превърната в преден команден пост на Ги. След броени минути вече присъстваха всички командири на отряди, а също така Амос и Арманд.

След като всички се събраха, Ги каза:

— Имам да ви кажа две неща. Първо, не знам колко такива щурма можем да отблъснем, без да пострадаме сериозно, и дали те имат сили за друг такъв щурм като последния. Ако бяха малко по-умни в използването на онези проклети кутии, сега щяхме да се бием с тях по улиците. Може да отблъснем още дузина такива атаки или следващата да ни довърши. Искам опразването на града да започне веднага. Първите два етапа трябва да привършат до полунощ. Коне и провизии, както е уговорено — към каньоните, децата да се подготвят също. И искам след това последните два етапа да са готови за моята команда. Второ, ако нещо се случи, командният ред от мен надолу е: Амос Траск, Арманд дьо Севини и принц Арута.

Арута почти очакваше, че арменгарските командири ще зароптаят, но всички тръгнаха без коментар, за да изпълнят дадените заповеди. Ги го прекъсна, преди да е успял да го заговори.

— Ти си по-добър полеви командир от всички в града, Арута. И щом ще трябва да напускаме града, може да се наложи да вземеш под командата си част от евакуираното население. Искам отсега да знаят, че ще трябва да ти се подчиняват.

— Защо?

— За да могат повече от хората ми да стигнат живи в Ябон — отвърна Ги. — Ела. Просто за всеки случай трябва да научиш какво сме планирали.

 

 

Вторият сериозен щурм започна, докато Ги показваше на Арута частите, разположени в цитаделата в случай, че самият град падне. Затичаха се обратно към стените, покрай старци и старици, търкалящи бурета по улиците. По всеки ъгъл на двора на цитаделата бяха струпани купища бурета.

Качиха се на стените. На всяка стъпка се водеше тежък бой, но нито един отряд моредели, таласъми или троли не бе успял да се прехвърли през парапетите.

Ги се добра до командния си пост и завари там Амос, който се беше заел с разпределянето на резервните отряди. Без да чака въпроса му, Амос започна да му описва положението.

— Дотъркаляха ни още поне двайсет от ония гадни машинарии, кутиите. Този път ги надупчихме с горящи стрели и чак тогава ги заляхме с катран, така че изгърмяха преди да стигнат до стените. Нашите момчета ги насолиха люто и този път май ще им вземем мярката. Негово нечестиво скапанячество май се върза. — Той посочи далечния хълм, където на трона си седеше Мурмандамус. Трудно беше да се види добре, но като че ли се усещаше смътно, че моределът никак не е доволен от хода на атаката. Арута съжали за ловджийския поглед на Мартин, защото самият той не можеше да види ясно какво прави Мурмандамус.

— Залегни! Всички да залегнат! — внезапно изрева Амос. Арута се сниши зад брустверите на стената, други повториха вика на Амос и над главите им отново избухна пурпурен пламък. Последва нов взрив, след него трети. Чу се далечен ек на тромпети и Арута надникна предпазливо над стената. Обкръжилата ги армия се оттегляше. Ги се изправи и му извика:

— Виж!

Навсякъде под тях се въргаляха овъглени и димящи от мистичните пламъци на моредела тела. Амос огледа касапницата в подножието на крепостта и каза:

— Хм, пораженията май не му харесват.

Арута огледа стените.

— Избил е собствените си бойци, а наши почти не пострадаха. Що за враг е това?

Амос сложи ръка на рамото на принца и каза:

— Най-лошият. Безумен.

 

 

Полето под стените на града се покри с черен дим и защитниците се разкашляха. Противниците бяха докарали под стените камари сухи дървета и храсти. Подпалиха ги и от кладите се заиздигаха гъсти и задушливи валма пушек. Опитали се бяха да приложат нова тактика на катерене, с дълги стълби, поставени на платформи. Отряди таласъми бяха притичали напред да ги донесат. Черната стена от дим беше закрила гледката на защитниците и след това изведнъж пред тях започнаха да изникват стълби и по тях се закатериха нападатели. Бяха покрили устата и носовете си с кърпи, напоени с някаква смес от масла и билки, която им помагаше да дишат. Няколко от позициите по стената бяха превзети, но бързо бяха пратени подкрепления, които изтласкаха нашествениците. Ги се разпореди да излеят върху огньовете нафта и те избухнаха неудържимо. Скоро адските пламъци забушуваха под стената и враговете по платформите загинаха в ужасни мъки. Когато пожарът стихна, не беше останала и една стълба.

Късното следобедно слънце започна да се спуска на запад и Ги каза:

— Мисля, че за днес приключиха.

— Не съм сигурен. Виж ги как стоят — отвърна Арута.

Ги се вгледа и също забеляза, че щурмуващите орди не се връщат към лагерите си като преди. Сега се прегрупираха на позиции като за нова атака, командирите им обикаляха пред тях и ги престрояваха.

— Не е възможно да подготвят нощна атака, нали?

— Защо не? — каза Амос. — Както си хвърлят безразборно силите по нас, едва ли има значение кой кого ще вижда. На онзи тъп нерез изобщо не му пука кой ще оживее и кой не. На кайма да ме скълцат дано, но като нищо могат да ни изтощят.

Арманд огледа стената. Санитарите сваляха ранените в лазаретите, устроени на двора.

— Днес загубихме триста и двадесет войници. Възможно е да се окажат малко повече, когато получим всички сведения. С това силите, с които разполагаме, възлизат на шест хиляди двеста двадесет и петима.

Ги изруга.

— Дори Мартин и другите с него да успеят да стигнат Камен връх по най-бързия възможен начин, пак няма да е достатъчно скоро. А изглежда, нашите приятелчета ни готвят нещо за през нощта.

Арута се облегна на каменния парапет и каза:

— Не ми прилича да се готвят за нова атака.

Слънцето вече се беше смъкнало зад планините, но небето все още беше светло. Из равнината пред града се виждаха веещи се знамена и запалени факли.

— Отрядите да останат по местата си, но да им се занесе храна и вода — каза Ги и двамата с дьо Севини се оттеглиха без заповед за зорко наблюдение. Не се налагаше.

Арута остана на стената с Амос. Изпитваше някакво странно предчувствие, сякаш часът, в който трябваше да изиграе съдбовната си роля, наближаваше стремглаво. Ако древното пророчество, което му бяха разкрили ишапийците край Сарт, беше вярно, той беше Губителят на мрака и на него се падаше да победи Мурмандамус. Той опря лакти на студения камък на стената и подпря брадичка на ръцете си. Амос си извади лулата и започна да я пълни с табак, тананикайки си стара моряшка песничка. Останаха да чакат така, а вражеската армия долу се загърна в пелената на мрака.

 

 

— Локи, недей. — Бронвин го бутна настрани. Скуайърът я изгледа смутен.

— Но нали сега не сме на служба.

— Цял ден съм тичала да разнасям съобщения, ти също. Цялата съм мръсна, в пот и сажди, а ти искаш да легнеш с мен.

— Но нали… снощи… — обидено почна Локлир.

— Снощи си беше снощи — отвърна момичето. — Аз го поисках и съм ти благодарна. Но сега съм уморена и мръсна и нямам настроение за тези неща.

Момчето отвърна вдървено:

— Благодаря! Това… благодеяние ли беше? — Наранената му гордост си личеше в гласа му. — Аз те обичам, Бронвин. Когато всичко това свърши, трябва да дойдеш с мен в Крондор. Един ден ще бъда богат човек. Може да се оженим.

Момичето му отвърна полураздразнено, полу с нежност.

— Локи, говориш ми неща, които не разбирам. Удоволствията в леглото не са… обвързване. Сега трябва да си почина, преди отново да ни извикат на служба. Върви си. Може би някой друг път.

Момчето отстъпи уязвено, с пламнали бузи.

— Какво значи това „друг път“? — На лицето му избиха червени петна и той извика: — За теб е само игра, нали? Аз да не съм ти момче?

Бронвин го погледна с тъжни очи и каза:

— Да, Локи. Момче. Сега си върви.

— Не съм ти никакво момче, Бронвин! — каза Локи. — Ще видиш! Не си единственото момиче в Арменгар. Нямам нужда от теб.

И излезе и затръшна вратата. По бузите му потекоха сълзи на унижение и гняв. Стомахът му се сви от горчива болка. Никога не беше изпитвал такова унижение. После чу, че Бронвин го вика. Поколеба се за миг — помисли си, че може би е решила да му се извини или просто ще го помоли да й свърши някоя услуга. А после чу писъка й.

Отвори рязко вратата и видя, че момичето се е присвило, стиснало се с една ръка за ребрата, а с другата държи камата си. От ръката й, по хълбока и бедрото се стичаше кръв. Пред нея стоеше планински трол с вдигнат меч. Ръката на Локлир полетя към дръжката на сабята и той извика:

— Бронвин!

Тролът се поколеба за миг, изненадан от появата на момчето, но докато Локлир измъкваше оръжието си, довърши удара.

Локлир замахна в сляпа ярост и посече врата на трола. Съществото залитна и понечи да се извърне, но момчето го прониза под мишницата, незащитена от бронята. Тролът се сгърчи, пръстите му изтърваха меча, и рухна на пода.

Локлир го довърши с още един удар и се озова до момичето. Лежеше сред локва кръв и Локлир веднага разбра, че е издъхнала. Прегърна я, притисна я до гърдите си и по лицето му потекоха сълзи.

— Моля те, Бронвин, прости ми! Прости ми, бях полудял — зашепна той в ухото на мъртвото момиче. — Не искам да си мъртва. Ще бъда твой приятел. Не исках да ти викам. По дяволите! — Кръвта на Бронвин се стичаше от ръцете му. — По дяволите! По дяволите!

Локлир заплака, стомахът му се сви на нажежена топка, сърцето му заби неистово и мускулите му се вкочаниха. Целият настръхна, сякаш омразата и гневът напираха да избият през всяка пора, и очите му пламнаха, изведнъж пресъхнали от сълзи.

Тръбният призив на тревога го извлече от скръбта. Надигна се и нежно постави мъртвото момиче на леглото, което бяха споделили предната нощ. След това вдигна оръжието си и отвори вратата. Вдиша дълбоко и нещо отвътре го смрази, сякаш ледена канара бе заменила изгарящата го до смърт преди малко болка.

Пред него бе застанала жена с малко дете в ръцете, а срещу нея пристъпваше таласъм с вдигнат високо меч. Локлир спокойно мина пред жената и с един удар отсече главата на таласъма. Беше съвсем спокоен. Последва кратко проблясване и изведнъж пред него изникна моредел. Локлир го нападна без колебание и го рани в хълбока, но моределът успя някак да избегне втория му удар. Все пак раната се оказа сериозна, а Локлир владееше сабята повече от прилично и трябваше само да овладее хладния си, сдържан гняв и пренебрежението към собствената си сигурност, които го правеха смъртно опасен за враговете му — човек, жаден за риска, защото му беше все едно дали ще живее. Със смайваща ярост момчето притисна моредела към стената и го прониза.

После се огледа за следващия си противник, видя го да се появява от нищото и затича натам.

 

 

Нашествениците започнаха да се появяват навсякъде из града. След като се вдигна тревогата, защитниците бързо успяха да се справят с тях, но няколко десетки таласъми и моредели се бяха събрали и сега се сражаваха на групи в няколко участъка на града. Когато нахлуването на пренесените с магия врагове се усили до предела, армията отвън щурмува. Изведнъж възникна риск да не би необходимостта да се изтеглят защитници, за да се справят с телепортираните нападатели, да оголи отбраната по стената дотолкова, че нападателите отвън да успеят да я пробият.

Ги заповяда едно от подкрепленията да се притече на помощ в участъка, където щурмът беше най-яростен, а друго да слезе от стената да помогне на защитниците в града. Катранът и стрелите бързо отблъснаха враговете от стената, но из града непрекъснато продължаваха да се появяват нови. Арута се биеше, изтръпнал от умора, и не откъсваше очи от най-горчивия съперник на баща си, зачуден откъде намира сили да продължава. Беше много по-стар от него, но принцът усети, че изпитва завист към Ги заради енергията му. А бързината, с която взимаше решения, показваше ясна памет и знание къде се намира всяка част от хората му. Арута все още не можеше да се насили да заобича този човек, но вече го ценеше и колкото и да му беше неприятно да си го признае — дори му се възхищаваше.

Ги погледна към далечния хълм, откъдето Мурмандамус ръководеше атаката. Оттам за миг проблесна светлина; после — нова и нова. Арута проследи погледа му и каза:

— Оттам ли идват?

— Бас държа. Този вещерски крал или проклетият му змиежрец стоят зад тази работа.

— Прекалено е далече дори за лъка на Мартин. Никой от стрелците ти не може да го достигне. Нито катапултите ви.

— Това копеле просто стои извън обхвата им.

Амос се приближи по стената и рече:

— А бе тия изникват навсякъде. Съобщиха ми, че трима се появили в цитаделата, а един преди малко цъфна точно над рова и потъна като камък… Какво гледате?

Арута му посочи хълма и Амос погледа известно време замислен, после изръмжа:

— Катапултите ни не могат да стигнат дотам. Проклятие. — Но след малко се усмихна. — Ха, сетих се нещо!

И се забърза към един от катапултите, нареди нещо и скоро започнаха да подгряват един котел. Амос не остана да надзирава приготовленията, а се върна и каза:

— Ей сега, още малко.

— Какво? — попита Ги.

— Вятърът ей сега ще се промени. Винаги обръща по това време на нощта.

Изведнъж на укреплението пред тях изникна един трол и примигна объркано. Ги го фрасна по тила с юмрук и го отпрати към каменната настилка долу. Тролът тупна и не гъкна повече.

— Та за какво си говорехме? — каза протекторът. — А, да, трябват им един-два мига, докато се ориентират, което е адски добре. Иначе този звяр щеше да ти сръфа крака за закуска, Амос.

Амос пъхна пръст в устата си и го вдигна нагоре, после доволно ревна:

— Катапулт! Огън!

Мощната бойна машина се разгъна и изхвърли товара си с такава сила, че чак подскочи на стената.

Дълго време не се забелязваше никакъв ефект, а сетне далече в нощта се разнесоха крясъци. Амос изръмжа доволно. Арута се взря в тъмното, но не видя нищо.

— Амос, какво им направи? — попита Ги.

— Ами, Еднооки, това е един номер, който научих от старите ти приятели, кешийците. Бях в Дърбин, когато едно пустинно племе се вдигна на бунт и се опита да превземе града. Генерал-губернаторът, онази стара лисица Хазара-хан, видя, че стрелите не вършат никаква работа, и нареди да нагорещят пясък и го хвърли по тях.

— Пясък?! — възкликна Арута.

— Да. Просто го нагорещяваш до червено и го хвърляш по тях. Вятърът го разнася и ако не изстине много преди да ги удари, изгаря като огън. Влиза ти под ризницата, под туниката, в ботушите, в косата — навсякъде. Ако Мурмандамус случайно е гледал насам, може и да сме го ослепили това копеле. Все едно, поне за час-два това ще го отвлече от скапаните му заклинания.

Арута се разсмя.

— Боя се само, че ще е за малко.

— Е, колкото — толкова. — Тонът на Амос стана сериозен. — Колкото — толкова.