Катрин Каултър
В пропастта (26)

25.

От далечния край на кабинета излязохме в коридор и попаднахме в спалня. Изненадах се, като видях старинните мебели. Мъжът, когото смятахме за Молинас, седеше на ръба на леглото, наведен над жена. Не, не жена. Беше момиче — някъде към осемнадесет. Бял чаршаф я покриваше до брадичката. По бялата възглавница се стелеше гъста, лъскава тъмна коса.

Изцяло съсредоточен в момичето, Молинас не ни беше чул. Беше облечен в черни панталони и широка бяла риза; голата му глава лъщеше под меката светлина на лампата точно над леглото.

Говореше спокойно, но не разбрах думите. Видях как я погали по косата; наведе се и я целуна. Продължи да й говори с тих, топъл глас дори когато се изправи. Не чувах дали говори на испански или на английски. Момичето дигна ръка и го докосна по рамото.

Кимнах на Лора и посочих пистолет в дясната й ръка. Тя се намръщи за миг и неохотно ми го подаде. Откъде знаеше какво възнамерявам да правя?

— Заеми се с момичето, Лора — прошепнах аз.

Пак кимна. Оставих автомата на пода до вратата. Влязохме съвсем тихо в стаята със застоял въздух. Носеше се аромат на рози. Не ми хареса. Беше твърде силен.

Мъжът продължаваше да е все така погълнат от общуването с момичето; наведен над него, му говореше. Ботушите ми изскърцаха. Замръзнах на място, но той не се обърна. За какво толкова си приказваха?

Нежно опрях дулото на пистолета към лявото му ухо.

— Здравейте — подхвърлих аз. — Como le va?

Момичето се надигна и опря гръб в таблата на леглото; огромните му очи бяха мълчаливи като смъртта. Беше сковано от ужас.

Усетих как той се напрегна, после се отпусна. Изрече безстрастно:

— Ако ме убиете, никога няма да се измъкнете живи.

— Това теб не те засяга, Молинас — заяви Лора съвършено спокойно.

— Откъде знаете кой съм?

— Кого друг биха изпратили тук? — отвърна на въпроса му с въпрос тя. — Задачата ти е да ни държиш в лагера. А всички развлечения, които си устрои с нас, са твое хрумване, нали?

— Някои от мъжете са истински животни. Защитих ви.

Погледнах към момичето — то продължаваше да стиска с нежните си ръце чаршафа плътно към брадичката.

— Не се страхувай. Няма да те нараним — казах му аз на испански.

То кимна бавно и попита на безупречен английски:

— Кои сте вие?

— Казвам се Мак. А ти?

— Маран.

Молинас мръдна; насочих цялото си внимание към него.

— Дръж я под око, Лора.

Застанах още по-близо до мъжа.

— Сега ще ни отведеш при другите двама агенти.

— Мъртви са.

— Тогава си мъртъв и ти.

Притиснах пистолета до устата му.

— Не, недейте! — задавено изрече той. — Не са мъртви, кълна се. Ще ви заведа при тях.

— Дрогира ли ги, както постъпи с мен?

— Да, но не по същия начин. Добре са.

— Моли се да е така. А сега искам да се изправиш много-много бавно.

— Вероятно трябва да вземем и момичето — обади се Лора.

Докато се изправяше, Молинас се опита да ме сграбчи, но аз го ударих с пистолета по главата. Момичето простена. Лора запуши устата му с ръка и притисна главата му към възглавницата.

Молинас се свлече, но не загуби съзнание. Падна на колене; охкаше и държеше главата си. Не се съмнявах, че страшно го боли.

— При втория опит си мъртъв — изсъсках му аз.

Не желаех момичето да вдига повече шум. Помислих си да го вземем с нас, но прецених, че присъствието му няма да ни предостави по-добри шансове. Щяхме да го оставим. Понечих да съобщя на Лора решението си, но тя вече съдираше чаршафа. Изчаках я, държейки дулото на пистолета опряно плътно в тила на Молинас. Сега момичето мълчеше. По бузите му се стичаха сълзи.

— Коя е? — попитах Молинас, който още държеше главата си с ръце.

Той свирепо изсъска:

— Докосни я, негоднико, и ще ти откъсна главата.

Повярвах му.

Лора за броени минути завърза здрав момичето. Забелязах колко болезнено слаби са ръцете му. Красивата му черна коса бе разпиляна пред лицето. Преди да запуши устата му, Лора я приглади назад.

Надявах се Молинас да върви сам. Посегнах да му помогна да стане, но той изсумтя и се справи сам. Горд мъж, помислих си аз. Погледнах отново момичето — не откъсваше огромните си, изплашени очи от него.

— Изгаси лампата, Лора.

Стаята потъна в мрак.

От леглото се чу проплакване.

Усетих съпротивата на Молинас, когато чу отчаяния стон на момичето.

— Нищо не сме й направили — уверих го аз. — И нищо няма да й се случи, ако ти не извършиш някоя глупост. Хайде, върви.

С влизането ни в кабинета Лора ми направи знак да спра. Държах Молинас на метър от мен. Тя отиде до вратата, бавно я отвори и надникна навън. Обърна се към мен и кимна.

— Сега — наредих аз тихо — ни заведи при другите агенти. — Той не каза нищо; излезе от кабинета и пое наляво по коридора. — Мъртъв си, ако някой от войниците ти ни открие. — Леко се скова. — А ако си мъртъв, какво ли ще стане момичето? Вързано е. Всички ще му се изредят. — Чух го да ругае тихо. Независимо от испанското му презиме ругатните си бяха чисто американски. — Кое е момичето? — Той продължи да върви. — По-добре ще е да ми кажеш — уверих го аз.

Най-сетне, без да се обръща към мен, отговори:

— Дъщеря ми.