Хелън Кей Даймън
Пътят към дома (5)

Пета глава

Мегън стоеше в хола на временно наетия апартамент в югозападен Вашингтон и гледаше през прозореца към река Потомак. Тъй като нямаше жилище и не можеше повече да остане с родителите си след двата дена в постоянни лекции относно „правилната кариера“, беше заклещена в този апартамент, пълен с вещи и мебели, които не бяха нейни. Малкото, което притежаваше, се намираше в склад на Ерит, така че се съмняваше скоро да види нещо от вещите си.

Беше останала там десет дни. Плаването с лодката през Тихия океан ги бе отвело до самолетоносач. Хал я беше качил на борда и беше изчезнал. Не го беше видяла на кораба, нито на летището в Хонолулу, или в който и да е от офисите, в които я бяха разпитвали през последната седмица във Вашингтон.

Беше на нещо, наречено задължителен временен отпуск. Очевидно такъв беше протоколът след атака. Чуждестранните служби биваха изваждани от сферата. Повечето се отдаваха на почивки, но тя нямаше къде да отиде. Нямаше дори постоянен адрес. Когато бе изпратила съобщение на Хал по подходящите хора, можеше да даде единствено този адрес.

А и се съмняваше да е получил бележката. Пехотинците не нарушаваха уединението на тюлените. Никой никога нямаше да признае за съществуването му. Но тя знаеше, че той е някъде там и се молеше да е в безопасност.

Толкова беше потънала в мислите си, че едва чу почукването. Когато ударите се засилиха, тя отиде до вратата и надникна внимателно през шпионката. Това, което видя, я накара да замига невярващо и да се замисли над здравия си разум, а кръвта й да кипне.

Дънки и поло. Коса, която продължаваше да приглажда назад с пръстите си. Най-широките рамене и най-привлекателната уста, която бе вкусвала. Отвори вратата и го изпи с поглед.

— Хал.

Той се усмихна и лицето му се озари.

— Мегън Уайт.

— Не мога да повярвам, че си тук.

— Тези са за теб. — Той й подаде една леко измачкана торбичка.

Щеше да бъде нащрек, ако блясъкът в очите му не й подсказа, че изненадата, каквато и да беше, вероятно бе хубава. Отвори я и погледна вътре. Две пухкави розови пантофи с четири черни копчета за очи се загледаха в нея. Тя избухна в смях.

— Мислех, че имаш нужда от нови. Съмнявам се старите да са оцелели от пясъка и солената вода.

Тя повдигна крак, за да покаже белите си чорапи, а една огромна усмивка се разтегли на лицето й.

— Не успях да спася зайчетата, затова ти благодаря.

— Как си? — Гласът му мина по тялото й като милувка.

— Оставих ти съобщение.

— И ето ме тук. — Той загледа мястото зад нея. — Може ли да вляза?

Мислите й препускаха, а ръцете й трепереха, но някак си успя да се отдръпне настрани и да го пусне да мине.

— Добре си.

— Трябваше да се върна обратно до Ерит. — Той влезе в стаята и продължи да върви, докато тя не му посочи да седне на дивана. Настани до него и сви крака под тялото си.

— Можеш ли да ми кажеш какво се случи?

— Новините за политическите взаимоотношения между САЩ и Ерит са верни. — Ръката на Хал се плъзна по облегалката на дивана и се вплете в косите й. — Елисън е жив, там е и върши работата, която е бил изпратен да върши.

Това беше информацията, която бе получила от интервюиращите. Ако Елисън беше шпионин, то беше техен, не на бунтовниците.

След като бяха обсъдили важното, тя се съсредоточи върху Хал. Едва се сдържа да не се хвърли в обятията му.

— Разпитваха ме толкова, че по едно време забравих как ми е името.

Палецът му погали бузата й.

— Как да не обичаш протокола?

— Временно съм отстранена. Имам тридесетдневна почивка преди следващата ми задача. — Притисна се към него, оставяйки топлата му длан да сгрее тялото й. — Разбира се, след като преминах това, което наричат „изпитание“, мога да избирам следващото си назначение.

Веждите му се повдигнаха.

— Къде искаш да отидеш?

— Не съм сигурна, че искам да отида някъде.

— Ще спреш да бягаш най-накрая?

Успокояващото му докосване я накара да разбере какво й липсваше. Комфортът от близостта с някой друг. Или да има възможността да обсъжда страховете си с някой, който нямаше да я критикува за решенията й в живота.

— Все още се опитвам да открия нещо.

Той се огледа наоколо, а очите му се присвиха.

— Мислиш, че ще го откриеш тук?

Тя се засмя и положи глава на рамото му. Да бъде толкова близо до него, свита в силната му прегръдка — светът й сякаш отново стана нормален.

— Не.

— Може ли да направя предложение?

Тя усети как устните му се движат в косата й и затвори очи, наслаждавайки се на чувството.

— Разбира се.

— Сан Диего.

Уплашена да не направи някое рязко движение или да си извади погрешните изводи, тя повдигна внимателно глава и подбра думите си.

— Какво имаш предвид?

— Имаш тридесет дни. Аз имам апартамент. — Той целуна носа, а след това бузата й. — Мислех да проверим дали привличането все още го има без опасността и изстрелите. С професия като твоята можеш да разбереш моята. А аз съм сигурност не съм спрял да мисля за теб, откакто те оставих на палубата на онзи кораб.

Погледите им се срещнаха.

— Значи ще ти бъда гостенка.

Този път устните му се приближиха до нейните, преди да проговори отново.

— Ще спиш в леглото ми. Ще излизаме, въпреки че бих искал да оставаме вкъщи колкото се може повече, и ще видим дали това, което търсиш, е да си с мен в Калифорния.

Сърцето й препусна, оставяйки я без въздух. Ужасът и миналото бяха зад тях. Нямаше дар слово, но тя разбираше перфектно какво искаше да й каже. Това беше крачка напред. Възможно бъдеще.

— При едно условие.

Главата му се повдигна рязко, а очите му се разшириха от вълнение.

— Само кажи какво.

— Няма да чакаме за това с леглото. — Тя посочи към една от затворените врати пред тях. — Започваме веднага.

Той се усмихна широко и изглеждаше така, сякаш беше готов да й се нахвърли.

— Харесва ми как мислиш.

Тя си спомни за първия път, в който го беше помолила, и опита отново.

— Тогава млъквай и ме целуни.

Той го направи и никой от двамата не каза нищо за много дълго време.