Хелън Кей Даймън
Пътят към дома (3)

Трета глава

Хал я поведе през стаята към коридора. Въоръжен и готов за нападение, той възнамеряваше да ги изведе през кухнята и през планиран зигзаг от малки домове и мръсни алеи. Първо обаче трябваше да се погрижи за няколко проблема.

Спря. Тъй като Мегън се беше вкопчила в панталона му, това я накара да се залепи за гърба му.

— Мегън?

— Да? — Усети шепота й на врата си, разконцентрирайки го. Но истинския проблем беше начинът, по който опъваше панталона му. Беше го вдигнала на опасно ниво.

Подпря рамото си към стената и я избута зад себе си.

— Няколко неща. Първо, много се влачиш.

— Какво искаш да кажеш?

Притисна я към стената и се извиси над нея. Единственото нещо, което разделяше телата им, бяха ръцете й, които беше наместила между тях.

Погледът му се плъзна около затвореното пространство, в случай че собствениците на гласовете, които беше чул от улицата, бяха решили да влязат.

— Трябва да си повдигаш краката. Целта е да сме тихи.

— Съжалявам. — По врата и бузите й се появиха розови петна.

Когато започна да протрива ръце, пръстите й се докоснаха до корема му и двамата замръзнаха. От толкова близо можеше да види зелените отблясъци в очите й и кръглото ангелско лице с плътни устни, които го молеха да прокара пръст по тях. Беше красива жена, с прелестни извивки под консервативния й, черен костюм и достатъчно висока, за да стигат устните й до брадичката му. Дантелената бяла риза под сакото й намекваше за женствеността й.

А способността й да остане спокойна и на крака, докато светът се разпадаше около нея… е това беше по-секси от всяко женско качество, което притежаваше.

Обгърна ръцете й със своите и ги притисна към корема си. Нещо проблесна в очите й, а тялото й застина. Разбра момента, в който бе осъзнала къде се намират.

— С мен си в безопасност. — Той изчака, докато му кимне, и продължи: — Дръж се за панталона или блузата ми. Не се пускай.

— Ясно.

— Също така би било добре, ако не дърпаш панталона ми толкова високо.

Погледът й се спусна към долната част на тялото му и устата й се отвори.

— Не зна…

— Ако опънеш още малко и коланът ми ще стигне до врата. Мога да се преборя с много неща, но ако панталоните ми са на ушите, това ще забави бягането.

Тя се изсмя половинчато, което прозвуча повече като изпискване, и постави длан върху устата си.

— Съжалявам.

— Имам водолазен костюм, така че всичко е наред. — Когато раменете й престанаха да се тресат, той пристъпи към по-важните дела. — Слънцето грее с пълна сила. Трябва да си свалиш сакото.

По това време на годината температурите се променяха от ниските десет градуса през нощта до високите тридесет и два през следобедите. Черното сако можеше и да я прикрива, но слънчевия удар щеше да я убие. Тъй като щеше да остане по ослепително бяла риза, това означаваше, че щеше да се превърна в мишена.

Тя свали сакото от раменете си и го остави да падне на пода. Хал се опита да не забелязва голите й рамене или начинът, по който гърдите й опъваха ризата. Леко очертаните мускули под бронзовата кожа на ръцете й навеждаха на мисълта, че тренираше. Мозъкът му попи факта и го запази в съзнанието си, за да го използва по-късно при бягството им. Не толкова разумната част у него искаше да се пресегне и да провери дали кожата й наистина бе толкова гладка, колкото изглеждаше.

Тя потърка ръце върху откритите си рамене.

— Така по-добре ли е?

— Да. — Той измъкна тениската си и я свали през глава, оставайки нагоре само по водолазен костюм.

— Облечи това отгоре. Ще ти осигури прикритие.

Когато тя просто не помръдна и продължи да се втренчва в него, той пробва отново.

— Мегън?

Тя се върна рязко на земята.

— А, да.

Блузата стигаше до горната част на бедрата й. Широките дрехи я превърнаха от контролираща се бизнес дама в уязвима жена. Вероятно пантофите със зайчета имаха нещо общо с промяната.

— Ще стигнем до края на квартала и ще чакаме за сигнал. Когато е чисто, ще стигнем до водата и ще те измъкнем.

Тя преглътна толкова трудно, че чак гърлото й се размърда.

— Имаш предвид с лодка, не с плуване?

— Страхуваш ли се от водата? — Щеше да я нокаутира, ако се наложеше, но определено се надяваше да не се стигне до това.

— Ужасена съм от акулите.

Фобия, с която Хал можеше да се справи.

— Няма да ги допусна близо до теб. Обещавам.

Тя се отблъсна от стената и постави длан отзад на гърба му.

— Готова съм.

— Харесва ми духа ти, Мегън Уайт.

 

 

Промъкнаха се по коридора, докато не стигнаха кухнята. Мястото беше изоставено и изглеждаше така, сякаш никой не се бе преместил да живее тук. Нямаше продукти, нито признаци на живот, като изключим машината за кафе и няколко мръсни чаши в мивката.

— Тук никой ли не яде? — попита Хал.

— Едва успявам да завра вода. — И това не беше преувеличение. Беше живяла в най-различни апартаменти в чужбина с ограничено пространство за готвене и безброй гостоприемни ресторанти точно пред вратата й. Единият даже нямаше печка. Смесицата от приемите, вдигани от посолството, и среднощната храна за вкъщи бяха заместителя й на здравословно хранене. Добре че обичаше да бяга, иначе щеше да тежи двойно повече от сегашното си тегло.

Хал се спря до хладилника само за да вземе две бутилки вода. Пъхна ги в джобовете на панталоните си.

— Имам няколко енергийни блокчета, ако искаш.

— В панталоните си ли?

Хвърли й една от убийствено привлекателните си усмивки.

— Ще се изненадаш да разбереш какво имам вътре.

— Можеш да ми покажеш по-късно. — Веднъж излезли от устата й, не можеше да върне думите назад.

— Май ще направя точно това. — Даде й знак да остане на място, като открехна задната врата и надникна отвън.

Със стегнато тяло и насочено напред оръжие той пристъпи през вратата. Мегън не можеше да го чуе, докато обикаляше наоколо, но знаеше, че е там отвън. Повтаряше си го няколко пъти, за да не получи сърдечен удар.

Вратата се открехна и той протегна ръка към нея.

— Запомни. Прави каквото и когато ти кажа.

— Разбрано. — Пръстите й се спуснаха към колана му и те направиха две крачки към пясъчната земя. Внезапно тя дръпна блузата му няколко пъти, за да го накара да спре.

— Чакай.

От стиснатите му устни и нервното трептене на мускула на бузата му знаеше, че Хал не хареса забавянето. Без да си прави труда да му обяснява, тя се наведе и сграбчи шепа от тъмнокафявия пясък, от който се състоеше почвата на острова. С няколко потупвания превърна чистите си, пухкави пантофи в мръсна бъркотия. Важното беше, че вече не се открояваха толкова много.

Хал се усмихна, разкривайки белите си зъби.

— Много добре, госпожице Уайт.

— Тъй като смятам да те напрегръщам до припадък, веднага щом ме измъкнеш от тук, може би ще е по-добре да ме наричаш Мегън.

Нещо проблесна в сините му очи.

— Справедливо.

Той я придържаше с ръка отстрани на тялото й, докато бягаха през малкия двор зад къщата към барака в отсрещната страна на имота. В далечината се дочуваха изстрели. Мъже говореха, а в небето на север се издигаха оранжеви пламъци.

— Огън — отбеляза.

— Няма да ходим в тази посока. — Той зави надясно, повеждайки ги по една редица от хамбари, които представляваха големи навеси.

Камъчета и чакъл хрускаха под краката й, когато продължиха напред по алеята, докато стигнаха една стена и не завиха надясно. Хал не спря да почука на вратата пред тях. Просто я отвори, игнорирайки скърцането, и вкара Мегън вътре с него.

Отне й секунда, докато очите й привикнат с черната тъмнина. Без прозорци или светлина стените сякаш я притискаха, а застиналият въздух я задушаваше. Въпреки нуждата на Хал да се движи свободно, тя се притисна към него и уви пръсти около ръката му.

— Къде сме?

— В безопасност.

Пое си въздух и се закашля от преситената миризма на тамян. Хората на Ерит го горяха по време на церемониите си. Миризмата се носеше из целия остров. В това малко пространство беше концентрирана до точката, в която заместваше всичкия чист въздух.

— Живее ли някой тук? — попита тя.

— Използва се за склад. Проучих го. Ще сме в безопасност тук за няколко часа.

— Часа? — Самата идея да се размотава тук за повече от пет минути накара закуската, която беше яла по-рано, да се преобърне в стомаха й.

Усети го как се размърдва, след това чу звука на метал в метал и заби ноктите на пръстите си в бицепса му. Малка ивица светлина се плъзна по пода и отсрещната стена. Така можеше да види изсушените билки, висящи от стената, и бурканчета, наредени по рафтовете до главата й. Не можеше да види всичко, но беше достатъчно, за да не подскача при всеки малък звук.

— Седни.

Не беше забелязала малката пейка, докато Хал не я освети. С опряна на стената глава и опънати напред крака тя остави тялото си да се отпусне за първи път, откакто посланика започна да преглежда докладите си тази сутрин. Когато премести главата си, смачка връзка от сушени билки под нея и силен облак лавандулов аромат се изсипа върху тях.

Дървото се огъна, когато Хал седна до нея.

— Добре ли си?

— Вярваш или не, това не е обичайният ми ден на работа.

— Наистина? А моя изглежда точно така.

Тя се засмя, докато той се усмихваше, и Мегън откри, че може да го гледа цял ден. Дори в такъв ужасен като този. Първоначално беше забелязала широките му рамене и очевидната сила. Сега виждаше красив мъж с високи скули и леко изкривен нос. Един бял белег минаваше от долната част на бузата му до брадичката. Нямаше перфектната визия на момченце. Носеше маската на войн.

— Хал истинското ти име ли е?

Главата му се килна настрани и погледът му мина по лицето й.

— Мислиш, че съм си измислил името ли?

— Чудя се дали е съкращение от нещо.

— Просто Хал. — Сигурно беше доловил скептицизма й, защото се усмихна. — Единствено дете на Хари и Алис.

— Къде са те сега? — Разговаряше за най-обикновени неща, защото така успокояваше опънатите си нерви. А успокояващият му дълбок глас я караше да вярва, че може би щеше да оцелее.

— Родителите ми живеят в някогашния процъфтяващ, но сега едва функциониращ миньорски град Пенсилвания. — Той премести крака си, докато бедрото му не се допря до нейното. — А ти?

— Родителите ми са университетски професори във Вашингтон. Както и по-голямата ми сестра от няколко месеца.

Той изсумтя.

— Усещам някакъв модел на подражание.

— Те са планиращи хора. — Когато Хал се намръщи, тя предположи, че сигурно не я разбираше. — Планират всичко. Училище, кариера, житейски събития. Няма място за изненади и приключения. Фактът, че не съм тръгнала да изкачвам стълбата към университетското преподаване, е постоянен източник на безпокойство за тях.

— Не може да се каже, че живееш диво. Доколкото съм запознат, чуждестранните служби са доста строги.

— Чувстват се засрамени. — Тя потърка кожата под гърдите си, за да успокои нарастващото си напрежение. — Колкото повече остарявам, толкова повече се чудя дали нуждата ми да пътувам не е просто начин да докажа независимостта си. Дали така не се опитвам да открия, или да избягам от нещо.

Отдавна неизречените думи се изливаха от нея. Невероятно как тъмнината и непознатият мъж пред нея я предразполагаха да анализира живота си. Мисли, които избутваше от съзнанието си всеки ден, нахлуваха с пълна сила, но да приемеше, че животът й може би бе поел в погрешната посока, беше нещо друго.

Но днес не беше ден за големи решения. Шокът от атаката все още не беше напуснал тялото й, а опасността още дебнеше. Трябваше да се съвземе и да се съсредоточи над оцеляването.

— Така и така споделяме… — Хал започна, но не довърши.

— Нямам съпруг. — Прехапа долната си устна, преди да е казала още нещо толкова глупаво. Искаше да знае дали имаше жена, или някоя, която да го чака, но знаеше, че мислите й бяха глупави.

Може и да не беше професор като всички останали в семейството й, но имаше висше образование. Беше работила в сферата си с години. Знаеше как се развиваха тези ситуации. Без значение колко красив беше, колко защитена се чувстваше до него, всичко това се дължеше на страха и адреналина.

Когато всичко това приключеше, той щеше да се скрие под защитната палатка на поверителност, която тюлените имаха. Тя щеше да бъде разпитана и откарана някъде другаде, вероятно да работи на някое бюро. Веднага щом ги измъкнеше оттук, нямаше да го види никога повече. Това беше истината, която я караше да се чувства празна отвътре.

— Не това ми беше въпросът, но е хубаво да знам. — Наведе главата си, докато устните му почти докоснаха ухото й. — Мислех, че ще говорим за онази прегръдка, която искаше да ми дадеш.

— Шегувах се.

Той въздъхна, а топлият му дъх погали бузата й.

— Много жалко да го чуя.