Хелън Кей Даймън
Пътят към дома (2)

Втора глава

Хал Робъртсън снижи оръжието си и погледна към партньора си от разузнавателния екип. Седмици наред бе имало неприятности. Групата му тюлени, състояща се от петима въоръжени мъже, бе напуснала Коронадо и бе пристигнала в Ерит преди два дни. Бяха се разделили и тази смяна поемаха той и Кларк Биймър. Работата им беше да съберат вътрешна информация за евентуалното нашествие на бунтовническия лидер.

Къртицата им, която се беше внедрила дълбоко в лагера, ги беше предупредила за предстоящи концентрирани атаки върху цивилни и война в столицата Мака. Плановете на бунтовниците бяха да дестабилизират държавата и да разрушат съществуващото правителство на министър-председателя — това, което беше в добри отношения със САЩ. А сега, наблюдавайки как командосите нахлуваха безпроблемно в смятания за подсигурен частен дом на посланика, Хал мислено смени операцията от разузнавателна към тактическа.

Предполагаше, че бунтовниците не бяха единствените с предател измежду редиците. Лошите момчета получаваха помощ от някой и огньовете, издигащи се в далечината, и внезапното появяване на въоръжена полиция по улиците предполагаше, че превратът бе започнал.

Хал трябваше да задейства целия си екип и няколкото морски пехотинци, които бяха пристигнали с посланика. Вероятно щеше да се наложи да евакуират американците. Ерит беше твърде далеч от американските военни бази, за да получат бърза помощ от тях. Което означаваше, че по-голямата част от работата падаше върху плещите на Хал и мъжете му.

Кларк се свлече надолу с гръб, опрян в натрупаните камъни, и погледна към Хал. Бяха на разстояние от петдесет фута и имаха намалена видимост, но бяха скрити от врага.

— Мислех, че имаме време поне до идната седмица, за да измислим план за действие.

— Някой явно е задвижил нещата. Предполагам се е разчуло, че посланикът е пристигнал, и това е послание. Най-вероятно смъртоносно. — Хал наруши тишината от радиовръзката с уговорените сигнали. Четири кликвания, тишина, след това още четири. — Трябва да измъкнем хората от къщата и да ги скрием.

Глас, не по-висок от шепот, изпращя по радиото.

— Хотелът е подсигурен.

Хал изпусна дълбока въздишка.

— Заключете го. По улиците има въоръжени. Ще се нуждаете от хората вътре.

— Пехотинците и останалите от екипа трябваше да се погрижат за хотела? — Кларк се усмихна, сякаш се наслаждаваше на шансовете на двама тюлени срещу цял бунтовнически взвод.

— А ние трябва да се погрижим за трите цели в къщата. Останалите от екипа и няколко от пехотинците ще видят сметката на останалите. — Хал погледна през мерника си и видя жената да заляга, след това да пада на земята. — Кажи ми за нея.

— От чуждестранните служби е, с ограничено бойно обучение.

— Надявах се на ЦРУ под прикритие.

— Не съм много сигурен дали това щеше да е по-добре, или по-зле.

Три мишени и шестнайсет въоръжени нападателя по последни данни. Не беше най-добрата ситуация, но Хал бе изпадал и в по-лоши.

— Влизам вътре. Обиколи наоколо и се опитай да държиш стаята под око.

— Ако някой попадне на прицел?

Снайперистките умения на Кларк бяха легендарни, а тримата души в къщата в момента се нуждаеха от тях.

— Стреляй само ако се наложи да спасиш мишените. При друга ситуация чакай сигнала ми. Можем да се справим с оръжията, но трябва да изведем хората безопасно.

— Бунтовниците ще ни гонят по петите. — Кларк присви рамене. — Не че е проблем.

— Точно — усмихна се Хал, защото знаеше, че Кларк наистина го мисли.

Още от основното подводно обучение в училището за тюлени, което траеше двадесет и осем седмици, и от което бяха отпаднали повече от деветдесет процента от момчетата в класа им преди края му, Кларк бе настоял, че тези, които бяха останали и бяха оцелели след близо четирите месеца обучение, можеха да издържат всичко. Засега бе напълно прав, като изключим едно нещо.

Хал намести оръжието си.

— Да тръгваме.

 

 

Мегън плъзна рамо изпод скривалището си и надникна около бюрото. Вратата на офиса все още беше затворена, но виковете бяха спрели. Не чуваше даже тихи шепоти, което накара стомаха й да се свие.

Прочисти гърло, опитвайки се да сдържи кашлицата, която я дразнеше. Сега стаята се изпълваше с дим. Неспирен поток от сива мъгла се носеше през едноетажната сграда. Това означаваше, че някъде имаше отворен прозорец, огромен пропуск в протокола или ситуация, която бе твърде ужасна за обмисляне.

Премести се на колене, игнорирайки силното треперене, което местеше тялото й настрани. Щеше да се придържа ниско, да лази, а след това щеше да побегне. Повтаряше си плана, докато не бе станал единствената мисъл в главата й.

— Не спирай — мънкаше си, изненадана, че думите й напуснаха устните като тих стон.

Опита се да се изправи на крака, когато нещо пред нея се размърда. Едно лице се показа откъм входната врата на коридора, който водеше до задния изход и кухнята. В гърлото й се надигна писък, но тя го потисна, когато фигурата притисна пръст към устните си. Черни панталони, черна блуза и черна коса. Мъжът направо се сливаше с тъмната стена, което предполагаше, че бе и целта му.

Дори от другия край на стаята, на петнайсет фута разстояние, можеше да види потресаващо сините му очи. Черният му часовник и късата подстрижка крещяха военен, но тя беше срещнала всеки морски пехотинец, който защитаваше посланика на тази мисия и той не бе един от тях. Щеше да си спомня лицето му, гладко, със силна брадичка и сериозно изражение, което й действаше успокояващо, вместо плашещо.

Привеждайки се ниско, той прибяга в права линия към нея. Приклекнал и безшумен. Фокусиран и решен. Стигна я, преди да е успяла да вдигне ръце и да го отблъсне.

Той застана пред нея точно до малкото място под бюрото.

— Старши лейтенант Хал Робъртсън, американски военноморски сили.

По тялото й премина облекчение, задействайки всяка борбена унция, която притежаваше.

— Ти си тюлен.

Не беше въпрос, защото бе убедена. Стоманената му решителност, липсата на страх. Беше нахлул в бедственото положение, като не спираше да изследва и анализира всяко движение и всеки изход с погледа си.

— Да, мадам. — Той снижи оръжието си, докато се взираше в очите й. — А вие сте?

— Мегън Уайт — тя протегна ръка.

Той обгърна студените й пръсти в дланите си, сгрявайки ги с нежно потъркване.

— Ранена ли си, Мегън Уайт?

— Обезумяла съм от страх.

Една лека усмивка подръпна ъгълчето на устата му.

— Разбирам.

Точно след облекчението почувства вина. Беше се скрила под бюрото си, докато шефът й се бе борил с незнайно колко мъже.

— Посланикът?

— Чакай тук. — Той се изправи и закрачи, без да спира или да издава шум по пътя към вратата на офиса.

Тогава предположи, че сигурно държеше сградата под наблюдение. Знаеше разположението и накъде да гледа, което тя се надяваше да означава, че имаше и други, които чакаха в готовност да се притекат на помощ. Измъкна се от тясната дупка и използвайки бюрото като щит, се загледа във всяко негово движение. Висок и строен, той се движеше с грацията на дива котка, нажежавайки въздуха около себе си. Тялото му беше под съвършен контрол. Съзнанието му бе съсредоточено във вратата.

Тя дочу леко почукване и тих глас.

— Чисто.

Напрежението в раменете на Хал се отпусна, а цевта на оръжието му се спусна бавно към пода. Докато Мегън се изправяше, вратата на офиса се отвори. Обзе я паника, която я закова на място. Не можеше да мръдне, не можеше да диша. Съмняваше се сърцето й да изпомпваше и една капка кръв.

Хал кимна в посока към русия мъж със същата къса прическа, който пристъпи през прага.

— Това е главен старшина Кларк Биймър.

Тялото й се разтресе неистово. Във всяка пора се просмука студ, докато най-накрая зъбите й не затракаха.

Някак си успя да попита:

— Посланикът?

С движение толкова бързо, че едва не го пропусна, Хал погледна към Кларк и обратно към нея. Премести се до Кларк, скривайки гледката към офиса.

— Съжалявам.

Ченето й увисна. Усещаше го, но не можеше да се спре.

— Мъртъв е?

Кларк кимна.

Когато се опита да се промуши между тях, за да види с очите си, Хал я хвана за раменете. Силната му хватка не я нараняваше, но също така не й позволяваше да мръдне.

— Най-добре ще е, ако не поглеждаш.

Между стената от широките им рамене успя да забележи парчета счупени мебели, пръски кръв и голяма назъбена дупка в най-далечния край, където някога беше стената. Земята беше обсипана с хартиени листи и стъкла и тя забеляза върха на мъжка обувка в единия ъгъл.

Хал я поведе назад, а погледът му оглеждаше стаята зад нея, докато я отдалечаваше от офиса.

— Идват и други. Трябва да тръгваме.

Тя поклати глава, опитвайки се да се върне в настоящето и да се отскубне от унищожителната мъка, която заплашваше да я превземе.

— Скип?

Хал се намръщи.

— Моля?

— Скип Елисън, дипломатическият пратеник.

Хал погледна през рамо, но Кларк не каза нищо, докато не му беше кимнато с глава.

— Има само един труп, но също така и кървава диря. Най-вероятно са взели Елисън с тях.

— Трябва да му помогнем. — Тя се пресегна и хвана ръката на Хал. — Скип е невестулка, но никой не заслужава…

— Съгласен съм — Хал се премести, докато тя не застана до него с ръце все още вкопчени в бицепса му, и погледна към Кларк. — Проследи дирята и докладвай. Аз ще заведа госпожица Уайт…

— Мегън. — Този път Хал се ухили. Усмивката изчезна толкова бързо, колкото се беше и появила, но гледката се запечата в съзнанието й. Под грубата му същност биеше сърце на мъж с трапчинки и уста, за която си струваше да загинеш. — Моля ви. Къде ще ходим?

— На някое безопасно място. — Хал се извърна и заговори с Кларк толкова тихо, че не можеше да чуе нищо. Каквото и да му беше казал, Кларк се втурна през разрушения офис и изчезна на улицата. Хал се обърна отново към нея. — Готова ли си?

Зави й се свят. Вкопчи се още по-силно в него, за да не се строполи на земята.

— Не зная дали вече има безопасно място на Ерит.

— Има. — Той разхлаби смъртоносната й хватка и задържа ръката й в своята.

— Сигурен ли си?

— Щом си с мен.

Хвалбата му накара стаята да спре да се върти.

— Няма да оспорвам.

— Дръж се тук. — Постави ръката й на колана си и я премести леко зад себе си. — Това ми позволява да имам пълна свобода на движенията, в случай че се наложи да стрелям.

Мисълта за още смърт преобърна стомаха й.

— Добре. — Пръстите й се увиха около колана и тя усети твърдите му мускули и топлата му кожа през блузата.

— Един въпрос, преди да тръгнем. — Той погледна надолу. — Какъв е случаят с розовите пантофи?

— Или те, или невъзможно високите токчета.

Той кимна, устните му се разтеглиха в мрачна линия, но в гласа му долови смях.

— Значи оставаме с розовите зайчета.