Хедър Лонг
Кажи го на пехотинеца (4)

Глава 4

Въпреки спокойния си маниер Джеймс усещаше напрежението да изпълва колата по целия път обратно до Плейноу. Професионално държание, фокусирана загриженост и бдителна тревожност бяха заменили чаровната усмивка и освежаващата откровеност.

Желанието, който я изпълваше, се бе изпарило, когато видя червено-сините светлини пред „Филмор“ и реалността се бе завърнала с пълна сила. Джеймс говореше с един полицай и мъж с дънки и тениска, вероятно този, който се бе обадил, за да го повика.

Тя погледна покрай останалите към младия мъж, седящ на бордюра. Беше облечен с тясна тениска, която обгръщаше широките му рамене и едва прикриваше дори част от мускулатурата под нея, джинси и обувки за тенис. Късо подстриганата коса, празното изражение на лицето му и начина, по който гледаше отнесено потрошената кола вдясно от него, й подсказаха, че именно той е причината да повикат Джеймс тук.

Гърдите й се стегнаха от самотата, която изпълваше въздуха около него. Пускайки чантата си на пода, тя отвори вратата на колата и излезе навън. Циментът бе наклонен, неравен и напукан, но тя успя да го прекоси и да стигне до младия мъж, преди да успее да премисли добре решението си.

— Имаш ли нещо против, ако се присъединя към теб? — Нощният въздух бе топъл, но все пак по-прохладен от деня и много по-приятен. Тя стегна шала около раменете си, по-скоро за да й стане по-комфортно, отколкото, за да се стопли.

Мъжът погледна нагоре към нея и присви вежди объркано.

— Не, госпожо, но не съм сигурен, че този мръсен бордюр е подходящ за роклята ви.

Тя се засмя, събра внимателно роклята си и седна до него, протягайки напред краката си.

— Затова използвам сушилня, върши чудеса.

Младият мъж продължаваше да я гледа, а объркването му бе изместено от открито смущение.

— Извинете, госпожо, познавам ли ви?

— Вероятно не, прекалено млад си, за да си част от обкръжението ми. — Тя протегна дясната си ръка към него. — Аз съм Лорън.

— Мат Маккол, госпожо. — Той я гледаше толкова съсредоточено, че й се наложи да остане неподвижно, за да не го изплаши по някакъв начин. Кокалчетата на пръстите му бяха целите в черни, сини и червени петна. Бе виждала сурово месо, което изглежда по-добре.

— Радвам се да се запознаем, Мат. От Тексас ли си? — Тя бе решила да го пита за кокалчетата му, но той побърза да прибере ръцете си, така че да не може да ги вижда. Макар да не крачеше напред-назад, напрежението в него бе осезаемо и личеше по изправения гръб и стисната челюст.

— Не — той поклати бързо глава, — от Индиана.

— Наистина ли? Била съм в Индиана само веднъж. — Прехапвайки вътрешната страна на бузата си, тя се опита да си спомни какво й бе казал Джеймс, докато бяха в клуба.

Хората искат да бъдат чути. Искаха някой да ги изслуша. И дори само някаква малка частица внимание можеше да покаже на човек, че е чут. Стисвайки ръцете си една в друга, тя се завъртя леко, така че дупето й да не се опира само на твърдия ръб на бордюра. Горещината на деня, която бе проникнала в цимента под нея, прогони студа, който би могла да изпита.

— Снимахме сцена с преследвана на кола, която завърши в поле с царевица, а после заснехме и още една сцена с преследване в полето с царевица. — Кръстосвайки крака в глезените си, тя се престори, че разглежда внимателно обувките си. — Най-дългата седмица в живота ми. Ужасно боли, когато бягаш през поле с царевица. Никой не ми го беше казал.

— Могат да бъдат много остри, госпожо. Навремето често висяхме в едно такова поле с приятелите ми от гимназията. Можехме да пушим и да говорим… ъм… глупости за момичетата и преподавателите. Както и да е, един ден се сбихме и се наложи да ми направят няколко шева.

— Значи не съм само аз? Режисьорът ми заяви, че аз съм виновна, тъй като не съм внимавала, но никак не е лесно да тичаш из полето, да гледаш през рамо и да внимаваш да не се спънеш в някое стебло.

Мат я погледна учудено.

— Защо някой ви е преследвал, госпожо?

— Беше по сценарий. Да си остане между нас, но беше ужасен сценарий. Кой тича в поле с царевица на десетсантиметрови токчета? Постоянно си губех обувките, или по-лошо, токчетата ми потъваха в калта и се препъвах. Но не ми позволиха просто да ги събуя и да бягам без тях. — Надутият тон на режисьора още кънтеше в спомените й.

— Вероятно не е много добра идея да тичате боса в поле с царевица, госпожо. Така лесно може да бъдете ухапана от змия.

— Змия? — През тялото й премина тръпка и тя погледна с разширени очи към Мат.

Не й се наложи да се прави на шокирана. Тя мразеше змиите. Мразеше ги от епизода, в който й се наложи да изтърпи питон да се увие около тялото й, за ролята на Ейми Бенинг, любимата дъщеря на детектив Анди. Отвратителни гадинки.

— Да, госпожо. — Мат изви леко устните си в усмивка. — Змиите обичат царевичните полета, защото има много мишки за ядене.

— Гррр…

Той се изкикоти. Доста дрезгав смях по нейна преценка.

— Е, значи може би трябва да благодаря на раздразнения си режисьор за настояването му да нося обувки.

— Може би. Но ако не го искате, няма да кажа на никой.

— Оценявам го. При това много. Но стига за мен, какво прави красив млад мъж като теб тук на този бордюр?

— Не съм сигурен. Не мисля, че ще ме арестуват. — Изражението му стана студено, а устните му се изпънаха в права линия — Но може би трябва да го направят.

— Сега пък защо говориш така? — Вероятно не биваше да го притиска. Тя не познаваше Мат, не знаеше положението му, но ясно разпознаваше самотата, щом я видеше. Виждаше я в огледалото от двадесет години. Изолирана, без много контакти с връстниците си, и макар в Холивуд да имаше повече от няколко деца-звезди, натовареният график и постоянните изисквания оставяха малко време за момичешки разговори, размяна на имейли или сприятеляване. Като се добави към това и конкуренцията в работата, положението ставаше много по-зле.

— Не знам дали мога да го изразя с думи, госпожо.

— Знаеш ли, и аз казвам така през цялото време, или заявявам, че поради тази причина запаметявам наизуст сценариите, а не ги пиша. С години повтарям думите, измислени от други хора. Но ако това беше сцена във филм, щях да ти кажа да говориш от сърце и да става каквото ще. Колко често получаваш шанса да кажеш точно това, което ти е на ума, да говориш, без да се замисляш? — Тя скръсти пръсти, надявайки се да е улучила правилния подход.

— Щом искате да съм откровен, госпожо, ще ви кажа, че съм на двадесет и четири години и с мен е свършено. Край. Никакви възможности. Има умения, но не съм достатъчно способен да служа. Силен съм, но не достатъчно. Родината ми има нужда от мен, мъжете ми имат нужда от мен, майка ми има нужда от мен, но аз не мога да съм полезен на никой от тях. — Обречеността в гласа му я разтревожи много повече от думите, които изрече.

— Защо с теб да е свършено, Мат?

— Вътрешното ухо. Една мъничка кост. Счупена е. Дори не виждам глупавото нещо, но то ме разбива по някакъв начин… обърква ме до такава степен, че дори лекарите не могат да ми помогнат. От корпуса ме уволниха. С почести, но все пак съм уволнен. Мъжете ми са все още в Ирак, а аз съм тук, седейки в бар, където двама идиоти скачат на бой за чиния пържени картофи. Това просто е толкова скапано.

На двадесет и четири тя бе във вихъра си. Тогава снима три филма и я чакаше започването на четвърти. Бяха я номинирали за наградата на публиката.

— Трудно е да ти кажат, че с теб е свършено. Не можеш да правиш каквото искаш, това, в което си най-добър, само защото една малка кост или предубежденията на хората ти казват, че вече не може да ги вършиш, че не си достатъчно секси, или достатъчно представителен, че да играеш ролята, за която си създаден. Достатъчно добър си да играеш майка, учителка или сестра, но не и да получиш любовна или главна роля.

Мат премигна бавно към нея и тя се изчерви. Предполагаше се, че тя слуша него, а не се ядосва заради кариерата си.

— Съжалявам. Такива неща понякога ме разстройват.

— Госпожо, прекалено секси сте, че да сте учителка или нечия майка. Ако бяхте моя учителка, щях да внимавам много повече в час.

— Много си сладък, благодаря ти. Но това, което исках да кажа, преди да започна да се самосъжалявам, бе, че откакто започнах да работя в тази индустрия, всички съдят за мен по предварителната представа, която са си изградили. Мога да се опитам да си кажа, че ми е било по-лесно, когато бях на двадесет, и че тогава ролите сами падаха в скута ми, но не беше така. В началото се борех да бъда Ейми Бенинг, а след това водих кървава битка, за да участвам в една романтична комедия, с каквато е почти невъзможно да се пробие в Холивид. Мога да обвиня възрастта си, защото в моята професия на тридесет и четири е почти като да си мъртъв, или мога да им докажа, че грешат, да се боря за ролите, които искам да спечеля, или да правя филми по мой вкус.

Изведнъж идеята се загнезди в съзнанието й. „Събери поддръжниците, използвай парите за продукции с по-малък бюджет или създай клауза, която ти позволява да участваш.“ Можеше да приема високо платени скапани роли, за да плати за тези, които са й по сърце и отново да се „качи на коня“. Избутвайки тази мисъл настрани, за да я проучи по-късно, тя се фокусира върху Мат.

— Сравнявайки актриса с пехотинец… предполагам, че си пехотинец, нали? — Когато той кимна, тя се усмихна и продължи: — Сравнявайки актриса с пехотинец е все едно да сравниш суфле с телешки бифтек, и го знам много добре. Но щом си пехотинец, си минал през тренировки и битки с лекота. Не бива да ти е трудно да се приспособиш към цивилния живот. Просто трябва да го приемеш като малко по-различна тренировка.

Той я погледна, бавно мигайки срещу нея като бухал и тя се обнадежди.

— Освен това ти си добър човек, иначе нямаше да седиш тук, наранявайки се заради това, че ти е тъжно. Но всички ние имаме нужда от време на време да ни е тъжно. Тъгата ни помага да оценим щастието и от какво имаме нужда и какво искаме. Ти знаеш какво искаш, просто трябва да откриеш правилния път, по който да го постигнеш.

— Знам ли?

— Разбира се, че знаеш, Мат.

Лорън подскочи, чувайки гласа на Джеймс. Той се извисяваше над тях, но тя бе толкова съсредоточена в Мат, че не го бе забелязала. Изчервявайки се, тя го погледна извинително, но той протегна ръка към нея, едновременно предлагайки й помощ да се изправи и нареждайки й да го направи. Тя прие помощта му и той я вдигна без никакви усилия на крака.

— Искаш да помогнеш на братята си. Искаш да помогнеш на семейството си. Просто мислиш, че не можеш, тъй като в медицинския ти картон пише, че си неспособен да служиш. Но това те е извадило единствено от военните действия. — Спокойният, убедителен глас на Джеймс вдъхваше увереност. Той стисна леко ръката й, придърпвайки я към себе си, карайки през тялото й да премине вълнение.

Мат се изправи на крака със смръщено изражение.

— Звучи доста лесно.

— Както е звучало лесно и в началото, като са ти казали, че трябва да пробягаш петнадесет километра, да направиш сто лицеви опори и да пробягаш още петнадесет километра. — Усмивката му бе знаеща и развеселена. — Стана по-лесно, но в началото въобще не бе така, нали?

— Не сър. Не беше. — Мат потърка обувка в бордюра, а дълбоките линии около устата и очите му изчезнаха. Той погледна колата си, а след това към Джеймс така, сякаш ги виждаше за пръв път. — Съжалявам, докторе. Няма да се повтори.

— Всичко е наред, Мат. Затова съм тук. Но ще се наложи да ти дам малко домашно след всичко това.

— Така ли?

— Лорън — той погледна към нея, — ще ни дадеш ли няколко минути?

— Разбира се. — Тя погледна към Мат. — Беше чудесно да се запознаем, Мат. Благодаря ти, че ме изслуша.

Най-после на устните му се появи лека усмивка, не бе кой знае колко блестяща, но все пак бе усмивка.

— И аз се радвам, че се запознахме, госпожо… — Тя бе направила едва три стъпки, когато той продължи: — И, госпожо? Ако някой път решите да пробвате ролята на „г-жа Робинсън“, аз съм насреща.

Тя преглътна смеха си и му кимна тържествено.

— Ще го имам предвид.

Обратно в колата тя изтупа полата си, преди да седне на пасажерското място. Джеймс се върна при нея след няколко минути, а изражението му бе сурово.

— Нали не си ми ядосан? — Не биваше да се поддава на импулсите си, но той изглеждаше толкова отчаян.

— Не. — Той обви длани около кормилото. — Не съм ядосан. Но това не бе никак безопасно. Проблемът на Мат може да го направи изключително избухлив. Да останеш в колата бе както за твоя защита, така и за негова. Искам да кажа… — Той вдигна ръка, когато тя отвори уста да говори. — Искам да кажа благодаря ти. Ти го изслуша. Чу го. И което е по-важното, ти го накара да чуе теб. Пътят, който той измина, не бе никак лек, и му предстои още много да извърви, но той отново върви в правилната посока и е повече от решен да стигне до края.

— Значи съм помогнала?

— Да, помогна.

Тя се ухили широко, доволна от себе си.

— И няма да му се обаждаш, ако приемеш роля като „г-жа Робинсън“.

Тя се разсмя.

— Сериозен съм.

— Знам, че е така. — Тя се наведе напред и го целуна по бузата. — Не искам да играя „г-жа Робинсън“.

— Нима? — Думата прозвуча дрезгаво, боботейки в гърлото му. Тя си представи какво ли би било да премине сантиметрите, които ги деляха, и да вкуси устните му.

— Не. Харесва ми мъжът до мен да е достатъчно уверен, за да се справя без усилия с чуждите проблеми. Достатъчно чаровен, че да си признае, че е харесвал филмите ми, преди още да ме срещне. И да е готов да откъсне ръцете на мъж, който никога преди не е срещал, дори само при мисълта, че някой друг би могъл да ме докосне.

— Може би познавам един такъв.

— Нима?

Той й отвърна, като бавно потърка устните си в нейните. Нежно, почти ефирно, докато устните й не се разтвориха, приканвайки езика му да я вкуси. Тя обгърна с длани лицето му и целувката завърши почти толкова нежно, колкото и започна. Стомахът й се преобърна и тя отвори очи, едва осъзнавайки, че ги бе затворила.

— Нощта все още не е приключила, Джеймс. — Определено сега бе моментът да направи някои промени, да приеме нови предизвикателства и нови възможности, като започне от прелестния мъж пред нея.

— Не е ли?

Тя поклати бавно глава.

Той потърка с пръст челюстта й.

— Живея в апартамент в „Майк̀с Плейс“. На около петнадесет минути от тук.

— Петнадесет минути?

— Може би двадесет, ако добавим разстоянието от колата до апартамента.

— Значи двадесет минути?

— Мога да успея и за десет.

— Не се пришпорвай, цялата нощ е пред нас.